Валери Лорд
Розовата кула (16)

Глава 15

Вечерта преди празника на тримата крале беше най-студената от много години насам. От сиво-черното небе се сипеше ситен сняг и полепваше като прах върху замръзналата земя. Той проникваше в гънките на наметките, засипваше затворените шлемове на рицарите и скърцаше под копитата на конете, които наближаваха голямата порта на Хоукстоун, която по това време на деня беше отдавна затворена.

— Дай сигнал! — заповяда Рейнал де Камбремер и звукът на рога се издигна ясен и чист към Кулата на розите.

Рицарят копнееше за буен огън и няколко чаши топло вино и знаеше, че и рицарите му мечтаеха за същото. Само с един дневен преход бяха стигнали до стария си лагер в края на гората, а след това дни наред бяха претърсвали всяка горска пътечка по маршрута си. Не намериха нищо, освен изгорени селски къщи и полуразложени тела. Явно разбойниците смятаха гората за своя територия. Беше истинско мъчение да изкопаят гробове за нещастните жертви в замръзналата земя. Даже вечно засменият Феран днес висеше на седлото си като мокър чувал.

Мина доста време, преди шумът зад подновените палисади да покаже, че отвътре се бяха заели да вдигнат дебелата греда, която блокираше двете крила на вратата. Дъхът на хората и конете се издигаше на гъсти облаци в ледения въздух. Вратата се отвори мъчително бавно.

— Божичко, наистина си ти! — Жилбер дьо Нансай се втурна към приятеля си с небрежно наметнато палто. Цялото му лице изразяваше въпрос. Не беше повярвал на ушите си при звука на рога. — А аз си мислех, че продължаваш да празнуваш коронацията в Лондон! Какво се случи? Защо се връщате преди уговореното време?

Рейнал му махна да млъкне и се плъзна мъчително от седлото. Ръцете и краката отказваха да му се подчиняват. Замръзналите кожени юзди изскърцаха жално, когато предаде коня си в ръцете на протичалия ратай. Не усещаше нито пръстите си в дебелите ръкавици, нито стъпалата си в ботушите. Целият вледенен, той последва Жилбер дьо Нансай в добре отоплената голяма зала, където пристигането му беше прекъснало общата вечеря. Чиниите на сътрапезниците бяха наполовина пълни.

Светлината на добре познатото помещение, запалените факли по стените, огромните, весело пращящи цепеници в камината — цялата тази домашна атмосфера го завари напълно неподготвен. Завладян от гняв, който надминаваше по сила всичко, което беше изпитвал досега, той изведнъж се видя заобиколен от веселие и уют. Очите му обходиха пълните купи, ноздрите му се разшириха жадно от аромата на печен глиган и овесена каша.

— Както виждам, добре си живеете — изръмжа той и погълна на един дъх чашата греяно вино, която Жилбер му бе поднесъл мълчаливо.

— Утре е празникът на тримата крале. Забрави ли, приятелю? — напомни му весело Жилбер. — Свали бронята и седни при нас! Разкажи защо се върнахте по-рано от очакваното. А къде оставихте дамата? Обзалагам се, че Уилям ти я е отнел. Херцогинята ще побеснее. Тя обича своя съпруг и със сигурност не желае да го дели.

Без да каже нито дума повече, сеньор де Камбремер свали бавно ездаческите си ръкавици. Феран стоеше наблизо, за да ги вземе заедно с наметката и бронята. Той също избягна въпросителния поглед на Жилбер. Явно не се осмеляваше да разкаже нещо, което господарят считаше за нужно да премълчи.

В залата бавно се възцари тишина. Мъжете не смееха да вдигнат очи. Най-после рицарят свали ръкавиците и замисленият му поглед обходи голямата зала. Саксонците, присъстващи на вечерята, едва удържаха любопитството си. Всеки се питаше защо Лилиана Хоукстоун не се беше завърнала с господаря.

Никой не знаеше как точно стояха нещата между нея и норманина. Дамата беше съумяла да запази тайната на греховната им страст, но всички бяха наясно, че щом не се беше завърнала с норманина, значи се беше случило нещо много важно. Какво беше станало по време на пътуването?

В близост до голямата камина Рейнал откри, каквото търсеше: приведената тъмна фигура на старата бавачка, която в началото не се отделяше от Лилиана. Старата вещица избегна погледа му толкова бързо, че той не можа да каже дали в него се четеше любопитство или триумф.

В никакъв случай обаче не беше загриженост за господарката, както би трябвало да се очаква. Заключението, че тя знаеше нещо за съдбата й, беше толкова близо до ума, че Рейнал неволно се отпусна. Щом старицата се топлеше като черен паяк пред камината, значи Лилиана беше още жива. И тя, и бавачката й много скоро щяха да разберат, че Рейнал де Камбремер не се оставя да го мамят някакви си коварни жени!

— Нашата нова кралица няма причини да се тревожи за верността на своя господар — отговори той най-сетне на въпроса на приятеля си. Направи го високо, за да чуят всички. — А що се отнася до дамата от Хоукстоун, тя предпочете изобщо да не се явява пред очите на краля.

Жилбер дьо Нансай смръщи чело. Защо бяха тези заобикалки?

— Какво искаш да кажеш? Ами другото? Вашата сват…

— Проклятие! — прекъсна го ядно рицарят. Този глупак щеше да издаде тайни, които не бяха за ушите на саксонците! — Казах ти, каквото знам, и нямам какво да добавя. Дамата ми избяга, преди да стигнем в Лондон, и сега сама трябва да реши дали ще се върне в Хоукстоун, за да поеме отговорността за действията си, или ще продължи да се крие. А сега искам да ям. Стомахът ми ръмжи като глутница гладни вълци.

Вечерята, която обединяваше нормани и саксонци в залата на Хоукстоун, завърши в потиснато мълчание. Загадъчните намеци на Рейнал бяха развалили апетита на повечето сътрапезници, ала никой не се осмели да задава въпроси.

Едайва беше по-недоволна от всички. Норманинът умееше да пази тайните си. Алфарик трябваше веднага да узнае, че врагът му се е върнал в Хоукстоун, но как да му обясни, че в никакъв случай не бива да казва това на Лилиана? Откакто младата жена беше споделила с такава готовност леглото на сеньора, старата не й се доверяваше. Освен това се боеше, че пребиваването й в главната квартира на Алфарик ще засили още повече отвращението й към грубия саксонски княз.

Щом утоли глада и жаждата си, Рейнал де Камбремер избяга от ярко осветената зала. Нямаше никакво желание да разговаря с Жилбер за кралските заповеди, макар че верният му спътник имаше право да узнае какво им предстоеше.

— Утре ще ти дам всички отговори, които очакваш. — Рейнал си разреши малка отсрочка. — Моля те, искам да прекарам поне една спокойна нощ в собственото си легло, не върху заледената земя.

Макар и неохотно, Жилбер дьо Нансай се подчини. Твърде добре познаваше Рейнал, за да разбере, че зад мълчанието и желанието му да си почине се криеше много повече. Приятелят му бе успял да се изплъзне от влиянието на лейди Елизабет де Камбремер и сега не можеше да позволи на друга жена отново да поеме юздите на живота му в свои ръце, колкото и прекрасна да беше. Но какво ли беше станало по време на пътуването?

Феран вече беше запалил огън в камината на господарските покои и беше натрупал върху алкова допълнителни кожи. Ала топлината се бореше напразно с ледената буца в гърдите на Рейнал. Докато търсеше Лилиана, имаше достатъчно време да размишлява за безумните подскоци на съдбата.

Как да си обясни, че дамата бе предпочела несигурното съществуване на отчаяна бегълка пред живота редом с него? Толкова силно ли беше отвращението й? Нима я беше принуждавал да му се отдава? С изключение на онзи злощастен първи път след опита за покушение, той мислеше единствено за нейното щастие. Страстта на общите им нощи не беше едностранна. Нито една жена не можеше да се преструва така умело в леглото! Тя го желаеше също така страстно, както и той нея, Рейнал беше убеден в това.

Той застана пред камината и се загледа в буйните пламъци, без да ги вижда. Непрекъснато го мъчеха съмнения. Ами ако тя беше избягала слепешката, без да съзнава последствията от постъпката си? Ако гордата, прелестна Лилиана беше попаднала в ръцете на разбойници и крадци?

Дали тогава загрижената квачка, старата бавачка, вярната сянка, която постоянно следваше господарката си, щеше да седи толкова спокойно до огъня? Той познаваше старицата и вечната й загриженост за Лилиана. Щом сега не я беше грижа за случилото се, значи имаше тайна, недостъпна за него.

Но какво можеше да направи? Гората не му разкриваше тайните си — и тя като Едайва умееше да мълчи. Колкото и да му беше тежко, неочакваното бягство на Лилиана можеше да бъде разумно обяснено само с предателство. Рангът й я правеше важна личност не само за крал Уилям, тя беше от изключително значение и за сънародниците си, и не на последно място за него, Рейнал де Камбремер. Въпросите не преставаха да го мъчат и той нямаше да се успокои, докато не я изправеше пред себе си, за да чуе отговорите й.

— Чакай ме, Лилиана Хоукстоун! — изсъска ожесточено той. — Няма да ти позволя да избягаш от отговорността си!

 

 

— Как е възможно човек да понася такива болки? — въздъхна отчаяно Лилиана и потопи ленения парцал в студената вода, за да избърше отново горещото чело на малката слугиня. Знаеше, че Агнес почти не усеща помощта й, но не можеше да направи нищо повече, за да я облекчи. Беше минало цяло денонощие, откакто бедното момиче се мъчеше да изхвърли плода на тялото си, но още не беше успяло.

Издутият й корем сякаш ставаше все по-твърд и с изключение на Елен всички останали жени бяха престанали да се занимават със страдащата родилка.

— Нищо не може да се направи — гласеше единното мнение. — Оставете я да умре в мир!

Лилиана отказваше да повярва в това страшно предсказание. Чувстваше се отговорна за Агнес. Ако малката загубеше детето и живота си, то беше само защото в Хоукстоун не беше получила защитата, която бяха длъжни да й осигурят. Защото един мъж, дошъл да ухажва господарката й, насила беше взел от нея онова, което му бе отказала Лилиана.

— Бебето вече не помръдва — пошепна Елен, след като известно време се бе вслушвала с ухо, долепено до корема на родилката. Тя знаеше какво означава това и се надигна с пъшкане, разтривайки уморените си рамене. — Сигурно е станало, както предполагах. Удушило се е с пъпната връв.

— Какво… какво означава това? — пошепна беззвучно Лилиана. — Ще продължи ли раждането? — Тя се вгледа във восъчнобледото, измъчено лице на Агнес. Очите й бяха затворени, дълбоките сенки под тях ставаха все по-тъмни, дишането беше неравномерно и едва се долавяше.

— Тя ще последва детето си. — Елен се прекръсти примирено. — Ако имахме с какво да измъкнем мъртвото бебе от корема й, може би… Но така двете ще се убият взаимно. Детето отравя майката! Можем само да се молим. Дано божията майка се смили над нещастните им души.

Лилиана не беше вярвала, че е възможно чувството за отчаяно безсилие да се засилва все повече, но сега разбра, че се е лъгала. Не можеше да прави нищо друго, освен да охлажда челото на Агнес, да държи ръката й и да я гледа как умира.

Смъртнобледото лице върху грубото одеяло беше останало само кожа и кости. Никой нямаше да повярва, че някога това е била здрава, засмяна девойка. Агнес е била красиво момиче, синът на мелничаря се е влюбил в нея и е поискал ръката й. Двамата са мечтали за общото си бъдеще… За съжаление Агнес е била достатъчно красива, за да привлече похотливото внимание на един отблъснат обожател, който не познаваше задръжки.

Лилиана сякаш бе забравила всички молитви. В гърдите й се събираха толкова гняв и възмущение, че изцяло изтласкаха религиозното смирение.

Ръцете й се свиха в юмруци. Ноктите се забиха болезнено в дланите, от гърлото й излезе дрезгав шепот.

— Какъв Бог е този, който наказва жените за грешките на мъжете?

— Не съгрешавайте, господарке! — извика уплашено Елен и се опита да помилва скованите пръсти на Лилиана. — Даже в старите времена на богинята майка жените са умирали при раждане, а мъжете са участвали в безсмислени битки. Това не е откритие на Алфарик и разбойниците му. Така върви светът и ние не можем да го променим.

Лилиана не отговори. Не можеше да сподели наивната вяра на Елен. Но и не знаеше в какво да вярва. В момента най-много й се искаше да е на мястото на Агнес.

— Ето, облечи това! Пристигна монахът, който ще ни венчае!

Лилиана се стресна. Мек вързоп я улучи по рамото и се разпадна. Богато надиплената рокля от тежка кремава коприна покри наполовина умиращата слугиня, наполовина вцепенената благородна дама. Гладката блестяща материя отрази светлината и засия като прясно паднал сняг. Много скоро обаче ръбът на плата се напои с червена течност, с кръвта на Агнес, която изтичаше в сламата.

— Какво е това? — попита злобно Лилиана. — Да не си решил да подариш саван на бедното момиче?

Алфарик опря ръце на мощните си хълбоци и се изстъпи заплашително пред нея.

— Това е сватбената ти рокля, жено! Веднага я облечи и излез от стаичката си. Брат Дънстън чака. Той ще ни съчетае в свещен брак.

— О, не! — Лилиана отвори уста, но от гърлото й излезе само тихо свистене. Загледана в прекрасната рокля, тя се запита откъде ли е била открадната. В същото време усети как Елен енергично я подръпна за ръкава, предупреждавайки я да не се противи повече.

— Аз ще й помогна, господарю — проговори успокоително жената и застана пред Лилиана, за да скрие бунтовното й изражение. — Бързо ще се приготвим. Ще имате невеста, за която всички ще ви завиждат.

— Побързайте! — изръмжа недоволно Алфарик от Хейвън. Въпреки цялата му безогледност видът на умиращата слугиня сви стомаха му. Или причината беше в полъха на съпротива и отвращение, който идеше откъм Лилиана? — Отдавна ми е омръзнало да чакам тази сватба! А после се погрижи тази да бъде изхвърлена оттук!

„Тази“ беше безжизнената Агнес, която беше изпуснала последния си дъх. Лилиана докосна студените устни на момичето. Не беше нужно дори да затворят очите й, защото смъртта беше дошла така кротко и незабележимо, че малката сякаш бе заспала, завинаги съединена с бедното червейче, което беше убило себе си и майка си.

— Няма полза да се противите — зашепна настойчиво Елен и издърпа Лилиана по-далече от леглото. — Свалете тези дрипи! Щом иска да носите тази рокля, трябва да се подчините. Хайде, нямате друг избор. Не забравяйте, че вече не сте сама!

Лилиана потрепери. Мисълта за детето беше скрита в най-далечното ъгълче на съзнанието й. Защо Елен я извади на бял свят точно сега? Велики боже, Алфарик щеше да я завлече в постелята си веднага след бракосъчетанието и дори той щеше да забележи, че отдавна е загубила девствеността си. Как ли щеше да реагира?

— Престанете да се измъчвате с безсмислени въпроси. — Елен бе отгатнала страховете й. — Просто правете едно след друго, каквото е нужно…

В тази проста логика имаше нещо много изкусително. Лилиана започна да се съблича. Някога дрипите по тялото й бяха елегантна и топла одежда за езда. Бягството през гората и дните в опушената пещера я бяха превърнали във вкоравено от мръсотия нещо, което се беше приспособило по цвят и миризма към мрачната обстановка. Не помнеше кога за последен път бе измила ръцете си и сега не посмя да се докосне до блестящата коприна.

Одеждата представляваше разкошна долна рокля, над която благородната дама обличаше туника от кадифе или фина вълна, така че се виждаха само плисираните ръкави и част от фино избродираните поли. Който и да беше откраднал одеждата, явно беше пропуснал да вземе туниката и долната риза. Така че фината коприна обви предизвикателно незащитеното тяло на Лилиана и разкри очарователните му извивки. Ако можеше да облече цялата одежда с необходимите добавки, тя щеше да бъде наистина подобаващо нагласена за предстоящата сватба.

В сегашната й форма обаче Лилиана възприе дрехата като допълнителна обида. Тъй като собственичката й явно е била малко по-дребна, но поне двойно по-широка от нея, роклята изглеждаше ужасно безформена. Кръглото деколте непрекъснато се смъкваше по тесните й рамене, богатите дипли спъваха вървежа й, а босите стъпала и крехките глезени оставаха напълно открити.

— Защо е нужна тази безумна игра? — пошепна отчаяно тя. — Изглеждам смешна и жалка. Като че идвам направо от леглото. Какво иска да докаже Алфарик? И на кого?

— На себе си и на хората си — отговори Елен, практична както винаги. Вече го беше доказала в случая с бедната Агнес. — Първоначалният му план беше да влезе тържествено в Хоукстоун на първия ден на Коледа, да унищожи норманите, а вие да бъдете подарък за победителя. Сега трябва поне да ги убеди, че господарката на Розовата кула му принадлежи!

При мисълта за кървавата баня, която Алфарик от Хейвън щеше да предизвика в Хоукстоун, Лилиана потрепери. Напълно безсмислено кръвопролитие, защото тя не се съмняваше, че в крайна сметка щяха да победят норманите. Хладната прецизност, с която Рейнал де Камбремер беше организирал защитата на селището, сравнена с хаоса, която цареше в „главната квартира“ на саксонците, предварително ги осъждаше на поражение.

Лилиана знаеше, че мъжете, които бяха тръгнали с бившия й обожател, бяха отлични бойци, но не бяха научени да се подчиняват на един началник и да действат заедно според общ план. Те се биеха с яростта на вълци, но всеки за себе си. Нима Харолд не беше загинал трагично именно защото скараните родове и братя бяха отслабили войската му?

— Господарката на Розовата кула отдавна е загубила силата и влиянието си — отговори тя, докато се опитваше да оправи косата си с пръсти, за да я сплете на плитка. — Розовата кула ще остане само като символ на нашето поражение, ако Алфарик от Хейвън най-после не се вразуми. Събрал е около себе си шепа луди, на които пълни главите с жаждата за една непостижима победа, без да помисли, че жените и децата по селата имат много по-голяма нужда от тях.

— Велики боже, замълчете, господарке! Никой ли не ви е учил, че има неща, в които жената никога не бива да се намесва? Алфарик от Хейвън няма да ви позволи да го учите как да живее, макар че сте лейди. Няма да се трогне даже от това, че носите наследника му.

Катастрофата, която щеше да причини този факт и която Лилиана се стараеше да забрави, отново завладя мислите й. Тя чакаше дете. Детето на Рейнал де Камбремер, норманския рицар.

Не детето на саксонския княз Алфарик, както предполагаше Елен. Какво да прави? Какво можеше да направи?

— Да не си посмяла да кажеш някому, че чакам дете, чуваш ли! — изсъска гневно тя и погледна заклинателно дъщерята на Суейн. Можеше ли да й заповядва след всичко, което се беше случило? Дали Елен все още беше лоялна към Хоукстоун, или това беше част от миналото й? — Алфарик ще го узнае само лично от мен. Ако изобщо му кажа…

— Не се бойте, господарке! — Елен й махна да се приближи и извади от джоба на роклята си избледняла розова панделка. — Мисля, че мога да ви я вържа като колан, за да подредим малко диплите. Почакайте, ще ви помогна…

Лилиана тъкмо затягаше импровизирания колан, когато в стаята се вмъкнаха двама ухилени младоци и я зяпнаха като магическо видение.

— Какво искате? — изсъска разярено тя.

— Дойдохме да отнесем мъртвата — обясни единият, докато другият само преглъщаше на сухо и адамовата му ябълка подскачаше като топка нагоре-надолу.

Когато Лилиана най-после излезе в голямата зала, лицето на Алфарик също застина в глуповато смайване. На маси от дъски беше стъкмена празнична трапеза. Безброй нови факли бяха заменили старите, пушещи остатъци по стените. Необичайно ярката светлина обгради с ореол крехката фигура в светла коприна. Невероятно грациозното движение, с което прихвана полата си и закрачи по каменния под, приличаше на танцова стъпка, а неподвижното лице, зад което криеше бездънното си отчаяние, беше като на тъжна мадона.

Брат Дънстън, който до онази съдбоносна битка се беше грижил за душите на гражданите от Укфийлд, се прекръсти суеверно при появата й. Видя окървавените ръбове на дрехата, не пропусна да отбележи и смешния колан. Погледът към тържествуващото лице на Алфарик и към лапата, която сграбчи нежната китка на Лилиана, го увери, че бракосъчетанието, което го принуждаваха да извърши, не е доброволно. Монахът се разтрепери още по-силно и произнесе думите на свещената клетва с едва чут глас. Когато съедини ръцете на младоженката и жениха, и неговите пръсти бяха ледени като нейните.

— Ще се моля за вас, господарке! — прошепна й той, докато правеше кръстен знак пред челото й.

— Молете се още тази нощ да зачене сина ми, монахо! — изгърмя триумфално Алфарик и без да дочака последната благословия, притисна съпругата си в мечешката си прегръдка и залепи шумна целувка върху студените, безжизнени устни. Приветствените викове на другарите му сложиха началото на дива оргия. Когато отново беше способна да диша, Лилиана разбра, че имаше само една възможност да преживее следващите часове. Трябваше да предостави на Алфарик тялото си, за да спаси духа си. Знаеше какво я очакваше. Предполагаше, че саксонецът няма да си губи времето с ухажване и нежности. Той се стремеше да задоволи единствено себе си и после сигурно щеше да я остави на мира. Може би щеше да се напие и да не забележи, че невестата му не е девица.

Лилиана се вкопчи в тази безумна надежда и това й помогна да издържи. Седеше до мъжа си, почти не пиеше, хапваше по малко и не се помръдваше, когато ръцете му си позволяваха волности, каращи мъжете наоколо да реват от удоволствие. Коприната се скъса на няколко места, белезите от мръсните му пръсти пареха все по-непоносимо.

— Да пием за господаря и господарката на Хоукстоун! — изкрещя Алфарик и вдигна бокала си, който със сигурност беше откраднат от някоя църква.

Мъжете го подкрепиха с диви викове, а Лилиана мислеше за Агнес. Какво бяха сторили с тялото й? Дали го бяха хвърлили в морето от високата скала? Каква беше участта на мъртвата, която не беше нужна никому? Ами на жената, която беше заченала дете, а се омъжваше за друг?

Света майко божия, детето й е било заченато някъде през октомври или ноември! Много скоро коремът й щеше да се закръгли и тайната й да излезе наяве. Какво щеше да стане тогава?