Валери Лорд
Розовата кула (10)

Глава 9

Пратеникът беше смъртно уморен, конят му беше покрит с дебел пласт кал и тиня. Той изпи на един дъх студената бира, която му поднесе една слугиня, за да прочисти пресъхналото си гърло. През това време Рейнал де Камбремер прехвърли посланията, които беше получил. По всичко изглеждаше, че макар и неохотно, Англия ще се подчини на своя нов господар. Явно местните хора бяха разбрали, че нямат друг избор.

Саксонската съпротива се беше накъсала на дребни схватки и безсмислени нападения, докато църквата беше сключила мир с новия владетел само след няколко седмици. Повечето епископи бяха взели открито страната на Уилям. Рейнал се изправи и подаде кралското писмо на Жилбер.

Младият рицар махна пренебрежително.

— Аз не притежавам твоя талант за четене и писане. Кажи ми какво заповядва нашият крал и ще го изпълня.

— Уилям иска мир на всяка цена. Заповядва ни да гоним безмилостно бунтовниците в горите. Ще ни изпрати още един отряд стрелци за подкрепление и ще ми даде всички пълномощия да разполагам с живота на местните хора и да издавам смъртни присъди. Саксонците, които се подчинят, заслужават почтено отношение.

— Това означава, че Уилям потвърждава властта ти над Хоукстоун, нали? — попита ликуващо Жилбер. — Ще си получиш васалното имение!

— Вече мога да го смятам за свое — кимна Рейнал и в гласа му прозвуча спокойно задоволство. — Ще положа необходимата клетва след коронацията на нашия господар, която ще се състои на Коледа.

— Каква клетва ще положиш — за най-висши или за прости васални задължения?

Рейнал разбра за какво намекваше Жилбер. При най-висшето васално задължение полагащият клетва трябваше да свали шапка и да получи имението си без оръжие и абсолютно беззащитен. Такъв васал се обричаше на господаря с тялото и живота си. В случай на война беше длъжен да му предостави всичките си хора, в случай на нужда ставаше заложник, който отговаряше с живота си за доброто поведение на цялата област. Докато простото васално задължение предвиждаше само клетва за вярност и подчинение и означаваше, че кралят удостоява васала с особеното си доверие.

— Господарят не е писал каква клетва желае — отговори Рейнал с едва потискано раздразнение. Недоволството му не беше срещу въпроса на Жилбер, а срещу собствените му съмнения по отношение на Хоукстоун. През последните дни тези съмнения отново се бяха засилили. Вече не можеше да каже дали продължава да желае земите, завладени след толкова кръвопролития.

— Във всеки случай Уилям е подбрал много умно новия владетел на Хоукстоун. — Жилбер поздрави приятеля си от все сърце. Той нямаше никаква представа за неочакваните скрупули на Рейнал. — Ти ще превърнеш Хоукстоун в цъфтящо имение и ще осигуриш на наследниците си богатство и почести.

— Иска ми се и аз да имах твоята вяра в бъдещето — изръмжа Рейнал и се зае със следващото писмо.

Макар че разговорът се водеше на френски, новината стигна много по-бързо до Едайва, отколкото до войниците на рицаря. Повечето от домашните прислужници говореха диалекта на норманите, защото бащата на Лилиана беше обиколил много земи и имаше връзки и от другата страна на морето.

Бавачката отиде веднага в стаята за шев, където Лилиана седеше сред слугините и се мъчеше да довърши една мъжка риза. Един жест беше достатъчен и другите три жени побързаха да излязат от помещението, чиито избледнели стенни пана превръщаха стаята в южна градина, която в суровия климат на този остров беше само мечта.

— Неговият херцог му е подарил Хоукстоун като васално имение! Норманските лешояди делят плячката! — изсъска Едайва и се отпусна задъхано на мраморната пейка, която на пръв поглед изглеждаше част от картината на стената.

Лилиана отпусна шева си и огледа старата си бавачка със смесица от недоволство и уморено равнодушие. Какво можеше да й каже? Нима все още имаше хора, които се интересуваха от мнението й?

— Както изглежда, ти вече не се интересуваш какво ще стане със земите и богатството на баща ти! — изкрещя Едайва, вбесена от безразличието й.

— А ти какво очакваш? — отвърна уморено Лилиана. — Ние загубихме и вече нямаме право да претендираме за свобода и собственост. Все още ли не си го разбрала?

— И ти си готова да се подчиниш? — разсърди се още повече бавачката. — Забрави ли розовата диадема? Хората си траят, защото смятат, че такава е твоята воля. Само една твоя дума и норманинът ще се озове пред стена от саксонци. Ще се натъкне на съпротива дори там, където не я очаква.

— И какъв смисъл да вдигаме бунт? — Лилиана се отбраняваше с всички сили срещу комплота, предлаган от старата. — Нима си забравила жертвите, заложниците, заплахите, които ни принуждават да търпим? Нима ще изложиш на риск живота на децата?

— Сега най-важното е Алфарик и хората му да преживеят зимата. — Едайва понижи глас, сякаш стените имаха уши. — През пролетта ще бъдат готови да подемат борбата с нови сили.

— Това са само мечти, Едайва! — Лилиана се съмняваше дълбоко в пълководческия талант на Алфарик и не споделяше увереността на бавачката си в славното му бъдеще.

— А ти пилееш силата на сърцето си — изсъска гневно бавачката. — Забрави ли, че баща ти предаде властта си в твоите ръце? Още от дете мечтаеш да имаш власт като мъж. Затова сега си длъжна да действаш като мъж, а не като глупаво момиче!

Лилиана не показа дори с жест, че бе чула думите на Едайва. Върна се отново към работата си, като че нямаше нищо по-важно от скъсания ръкав на фината ленена риза, който трябваше да закърпи. Снежнобялата тъкан издаваше норманска изработка. В този момент Едайва забрави напълно, че самата тя настойчиво беше посъветвала младата жена да не събужда подозрения и да изпълнява съвестно възложените й задачи. Ядоса се, че глупавата риза сякаш интересуваше Лилиана повече от новината за имението. Изтръгна я от ръката й и ядно я хвърли на пода.

— Няма ли най-после да ме чуеш, Лилиана Хоукстоун! — изфуча тя. — Какво те прихваща? Да не мислиш, че заедно с девствената кръв норманинът ти е отнел и силата, и куража?

Лилиана се стресна и лицето й пламна от смущение.

— Защо не се изправиш насред двора и не обявиш на всички какво се е случило, та да не се притесняват повече?

— Не му позволявай да се радва на победата си! — изграчи старата. — Всяка умна жена знае как да крие белезите си.

Лилиана не можа да понесе пронизващия й поглед и сведе очи. От доста дни насам отказваше упорито да мисли за случилото се. Господарката на Розовата кула вече не съществуваше. Целувките на норманина я бяха убили със стрелите на собствената й слабост. Онова, което остана, беше само безрадостната обвивка на една млада жена, която всеки ден се питаше защо е още жива. Защо той й бе попречил да изпие отровата и да умре?

— Остави ме — помоли тихо тя и се наведе да вдигне ризата от пода. Потънала в мислите си, тя издуха няколко прашинки от тъканта. Доскоро строго укоряваше слугините, че по пода има прах, но сега това не я вълнуваше. Къщата вече не й принадлежеше, а и никой не й беше възложил да се грижи за благото на обитателите й. Вече не ходеше в оборите, нито контролираше всекидневната работа на прислугата.

Едайва веднага схвана колко опасно и саморазрушително беше настроението, в което бе изпаднала Лилиана. С необичайната смесица от собственическа обич и честолюбив деспотизъм, с която ръководеше чувствителното момиче още от най-ранното му детство, тя веднага разбра, че нямаше смисъл да измъчва повече питомката си.

— Ще видиш, че положението ще се промени и всичко ще си дойде на мястото — зашепна заклинателно тя. — Задачата ти е само да не се мяркаш много-много пред очите му. Защото притежава голяма власт над теб.

— Какво още може да ми стори? — възрази упорито Лилиана. — Е, да, може да ме убие, но това би ме направило щастлива…

— Глупости! — избухна отново бавачката. — Ти ще живееш! Длъжна си да живееш, за Хоукстоун и за… — Тя затисна с ръка устата си, ядосана от прибързаността си. Сега не беше моментът да посвети Лилиана в плановете си за бъдещето й. Планове, които в нейните представи вече бяха факти от реалността.

За щастие младата жена не обърна внимание на отговора й. Тя отново се беше оттеглила в света на безучастието, където беше недостижима дори за близките си. Едайва изпухтя нетърпеливо и излезе от стаята за шев.

В коридора, отворен към градината, вятърът гонеше сухи листа по нащърбените мраморни плочи, а в кръглото корито на празния фонтан първите едри дъждовни капки вдигаха облачета от прах. До вечерта дъждът щеше да превърне и последните остатъци от есента и слънцето в кал и мъгла. При такова време всеки гледаше да си остане вкъщи. Нощта беше много подходяща да изпрати при Алфарик доверен човек, който да стигне до целта без заплаха за живота си.

 

 

Дъждът се стичаше по неподвижното лице на Рейнал де Камбремер, оцветяваше в тъмнорусите кичури и образуваше тежки капки по ресниците му. И досега не можеше да си обясни какво го бе тласнало към платформата на древната Розова кула при този потоп. И най-острите очи не бяха в състояние да различат подробности през гъстата пелена на непрекъснато падащия дъжд. Мрачната сивота на следобеда бързо отстъпваше пред падащия мрак.

Въпреки това рицарят не направи опит да потърси заслон и остана под дъжда. С гола глава, мокър до кости, но неподвижен, той стоеше между зъберите, опрял ръце в студения камък. Въздухът беше толкова студен, че стените му се струваха направо топли, едва ли не живи, като че бе влязъл в досег с човешко същество, което искаше да сподели тъгата му.

Трънливите стъбла на розовите храсти, които стигаха чак до зъберите, образуваха мрежа от умиращи клони, напомнящи за отминала красота и отлетял аромат. Аромат на рози, който струеше от косата и коприненомеката кожа на Лилиана. Защо точно сега помисли за нея?

Защото от няколко дни и двамата правеха всичко възможно да не се срещат. Защото той не се чувстваше като победител. Розата на Хоукстоун беше забила опасните си бодли в плътта му и те неумолимо разпространяваха отровата си. Рейнал постоянно се бореше с желанието си да отиде при нея, да я види, да я почувства. Споменът за целувките й беше много по-силен от мисълта за осуетения опит да го отрови. Ако някой някога му беше казал, че е способен на такива противоречиви действия, той щеше да му се изсмее. Как можеше един мъж, убеден в своя разум и в логиката на разсъжденията си, да се чувства привлечен от тази малка змия?

Да, тя го привличаше, това не можеше да се отрече. Където и да отидеше, с когото и да се срещнеше, каквито и заповеди да даваше, очите му претърсваха околността за крехката й фигура. А Лилиана явно се криеше от него, като че му правеше напук. Защо не го обвиняваше? Нима беше възможно да е забравила какво се бе случило помежду им? Или просто беше решила да остави нещата, каквито бяха? Толкова ли малко означаваха те за нея? Или беше приела, че е получила заслуженото наказание за постъпката си?

Рейнал промърмори някакво проклятие, обърна се рязко и се удари в неочаквано препятствие. То се появи толкова внезапно от здрача, че мъжът реагира инстинктивно и измъкна камата си от колана още преди да го е разпознал.

— Хайде, норманино, убийте ме! Какво чакате? — чу се тиха подкана. — И без това ми дължите една услуга.

— По дяволите!

Ножът се върна моментално в кожената си кания и Рейнал де Камбремер изтри дъжда от очите си.

— Ако животът ви е мил, мадам, никога не се промъквайте безшумно зад гърба ми. Или имахте друга, вече известна ми причина да го сторите?

Преди Лилиана да е вникнала в смисъла на думите му, той сграбчи ръцете й и ги вдигна към очите си.

— Какво сте ми приготвили този път? Нова отрова? Хладно оръжие? Или магьоснически заклинания?

Лилиана пое дълбоко въздух. Когато го видя на върха на кулата, изпита луд гняв, но той отлетя много бързо и отстъпи място на онази странна смесица от учудване и възхищение, която изпитваше при всяка среща с него. Той очевидно не забелязваше дъжда, който се стичаше по косата и мокреше дрехите му. Коженият жакет блестеше от водата, от ръкавите капеха вадички. Въпреки това ръцете му излъчваха такава топлина, че тя неволно се запита дали пък мъжът насреща й не беше недосегаем за яростта на стихиите. За разлика от нея. Зъбите й тракаха и тя трепереше с цялото си тяло. Топлината му я накара да осъзнае, че собствената й кръв тече като ледена вода по вените й, а мокрите, кални поли са полепнали по краката й.

— Възможно ли е да сте загубили ума и дума? — попита подигравателно Рейнал, ядосан от продължителното мълчание. То го поставяше в положението на обвиняем и по многозначителен начин съвпадаше с обвиненията, които си отправяше през последните дни. Ала вместо да признае слабостта си, той избра да атакува повторно. Само това липсваше, да признае, че прелестите на една проклета саксонка са го накарали да загуби самообладание.

— В какво ме обвинявате? — прошепна с пресъхнали устни Лилиана. — Че защитавам срещу вас дома и имуществото си, макар да съм жена? Наистина ли смятахте, че саксонците са толкова жалки твари, че да се примирят с бруталното нахлуване в родината си, без да се съпротивляват? Не помните ли колко от нашите мъже загинаха на бойното поле от безсмислена смърт, но не склониха глава пред вас?

— Не мислите ли, че е много по-умно най-после да се подчините на силата, която е много по-могъща от вашата?

В погледа на Лилиана пламна искрица от стария огън и освети падащия мрак.

— По-добре горд и глупав, отколкото умен и страхлив!

— Имате забележително остър език, лейди Лилиана.

Някакво странно чувство я накара да продължи спора. Той щеше да реши съдбата й. Все едно за добро или за зло, в момента това й беше безразлично. Главното беше да сложи край на равнодушието, в което беше изпаднала.

— Защо искате от мен отговори, след като в крайна сметка изобщо не желаете да ги чуете, сеньор де Камбремер? — попита предизвикателно тя.

— Възможно ли е да ме предизвиквате? Предупреждавам ви!

— За какво? Да не би да ме заплашвате? Вече сте го правили. И какво, ще ме затворите ли? И това вече се е случило. Ще ми отнемете нещо? Вече притежавам само живота си, откакто нападнахте мирния ни остров по-брутално дори от норвежките викинги. Но моля ви, вземете го! И без това вече не го ценя особено.

Мелодичният глас, който толкова му харесваше, зазвуча дрезгаво, сякаш гласните струни се бяха разкъсали и бяха загубили чистотата си. Това го разгневи още повече. И без това се ядосваше на целия този разговор, проведен на самия връх на старата кула, под проливния дъжд, който бе превърнал и двамата в мокри до кости призраци.

Той видя, че вълнената одежда отдавна бе залепнала за тялото й и рисуваше формите, които се бяха запечатали в паметта му във всичките си подробности. Тя усети погледа му и потрепери. Коравите зърна на гърдите й се очертаха под мократа тъкан. Рейнал веднага усети въздействието на тази гледка. В слабините му лумна пламък, който можеше да бъде угасен само по един начин.

— Какво ви дава право да се отнасяте с пренебрежение към нещо, което ви е дарило небето? — изсъска ядно той. — И изобщо, как изглеждате? Ако продължавате да стоите под дъжда, ще се простудите и може да умрете.

— Ако беше толкова просто, сигурно щях да прекарам нощта на тази платформа! — отговори със същия гняв Лилиана.

Тя се откъсна от него и закрачи към зъберите, пред които небето и хоризонтът се сливаха в единна сиво-черна завеса. Хвана се за издадените камъни и рицарят остана с впечатлението, че заложницата му отчаяно търси подходящо място, за да се хвърли в пропастта.

— Упорита хлапачка! — изкрещя той и в гласа му се усещаше колкото гняв, толкова и загриженост. — Подлагате търпението ми на невероятно изпитание!

Преди да е осъзнала какво става, Лилиана бе сграбчена и обърната към лицето му.

— Няма никакъв смисъл да водя спорове с теб, малка саксонке! — изръмжа той и я повлече към стълбата. — Мисля, че започнах да разбирам как трябва да се отнасям с теб!

Тъй като беше загубила едновременно опората, равновесието и хоризонта си, празният й стомах веднага се разбунтува срещу грубото отношение. Докато той я влачеше надолу по виещата се стълба, тя кашляше мъчително и накрая не издържа. Горчивата жлъчка опръска раменете и гърдите му и той беше толкова стреснат, че едва не я изпусна. Грозното норманско проклятие, което се изтръгна от гърлото му, накара Лилиана да се изсмее злобно, въпреки жалкото си състояние. Така му се падаше!

Рейнал не се задоволи само с едно проклятие. Напротив, той й разясни с драстична, точно формулирана яснота какво беше мнението му за младите жени, които посягаха към толкова неапетитни средства, за да дадат израз на съпротивата си. След това наруга саксонския манталитет като цяло и времето в Хоукстоун. Явно напорът на възмущението беше отприщил дигите на самообладанието и мълчанието и сега вече нищо не беше в състояние да спре пороя от думи.

Лилиана не чу почти нищо от ожесточената, но и цивилизовано приглушена тирада. Тя имаше чувството, че се носи по облаците. Когато Рейнал най-после замлъкна, тя се огледа стреснато и разбра, че я беше донесъл в добре отоплената баня. От малкия басейн се издигаха облаци пара. Тя се опита да се пребори с новия пристъп на гадене и с празнотата в главата си. Какво възнамеряваше той? Дали беше решил да я удави?