Валери Лорд
Розовата кула (22)

Глава 21

Всеки път, когато минаваше през двора, Лилиана усещаше в гърба си погледите на десетки очи. Любопитни, неприкрито подигравателни от страна на норманите, предпазливи, наполовина страхливи, наполовина изпълнени с уважение от страна на англичаните. Все едно норманин или англичанин, никой не можеше да си обясни защо бе възразила срещу екзекуцията на Алфарик. Не малко обаче й се сърдеха за милосърдието, защото той много скоро щеше да оздравее и злият му дух щеше да обърка отново живота в Хоукстоун, който тъкмо беше започнал да се подрежда.

Лилиана влезе в стаята за билки и бързо затвори вратата след себе си. Застана пред работната маса, въздъхна и се опря с две ръце на тежкия дървен плот. Добре познатият аромат, привичната обстановка и приятната сумрачна светлина бяха като балсам за опънатите й нерви. Още не беше обед, а тя вече се питаше как ще преживее този ден. Въпрос, който през тази пролет си задаваше почти всеки ден.

Денят нарастваше, от юг вееха топли ветрове, слънцето грееше все по-силно. Заедно с пролетта Англия се възраждаше за нов живот под властта на новия си крал. Онова, което достигаше до ушите на Лилиана и сънародниците й, свидетелстваше за справедливост, разум и способност да управлява. Той избягваше да унижава победените и контролираше строго верните си хора, за да не смеят да се противопоставят на заповедите му. Само така Лилиана можеше да си обясни необяснимия факт, че Рейнал де Камбремер понасяше с невъзмутимо равнодушие постоянните предизвикателства и обидите на Алфарик.

— Ето къде си била! Вече бях започнала да си мисля, че нарочно ме избягваш, момиче!

Едайва се мушна през открехнатата врата и застана на голямо разстояние от Девил, който както обикновено се беше отпуснал на задните си лапи до Лилиана. Старицата и кучето не се обичаха. При появата на Едайва черният пес винаги оголваше огромните си зъби и изръмжаваше заплашително. Господарката му бе престанала да го укорява, тя разбираше. И сама избягваше срещите със старата си бавачка.

Едайва беше донесла кошница с първите ментови стръкчета. Лилиана отстъпи настрана, за да й позволи да ги разпръсне върху масата. Ароматът на прясна мента прогони замайването й и тя скръсти ръце над издутата си пола. Вече всички знаеха, че е бременна.

— Дай ментата на Гитра, на мен вече не ми става лошо — рече тихо тя, без да отговори на обвиненията на старата си бавачка.

— Гитра! — изсъска грозно Едайва. — Обзалагам се, че носи в корема си норманско копеле. Глупачка такава! Какво ме е грижа, че й е зле! Дано поне при следващия път да разбере, че е грешка да се търкаля с норманите в сламата.

Лилиана изпухтя недоволно. Защо по-рано не забелязваше, че Едайва говореше все лоши неща за другите хора? Особено като се имаше предвид, че последната обида засягаше пряко и господарката й!

— И в моя корем расте норманско копеле, Едайва — изрече студено тя. — Затова бъди по-внимателна в думите си.

— Света майко! — изсъска старата, но нямаше предвид Христовата майка. — Да не мислиш, че бих могла да го забравя дори и за миг? Защо отказа да изпиеш отварата, когато още имаше надежда? Ти ще предизвикаш катастрофа, момиче, която ще ни завлече в гроба. Макар че в момента Алфарик е много горд с мъжката си сила, той също има очи на главата си и може да смята. През лятото ще родиш здраво дете и тогава и той ще разбере, че в никакъв случай не може да бъде бащата!

— Всеки ден благодаря на бога, че детето ми не е от него — отговори войнствено Лилиана. — Какво искаш от мен? Да убия собствената си плът и кръв само за да дам възможност на Алфарик да вярва и занапред в мъжката си сила? Да подхранвам безумното му самочувствие? Как може да си въобразява, че още е господар, след като всеки ден се напива до безпаметство и постоянно търси караници и раздори?

— Безделието и униженията го гризат. — Едайва се опита да апелира към разума й. — Раната му създава проблеми и той…

— Прощавай, но няма да събудиш в сърцето ми съчувствие — прекъсна я остро Лилиана. — Сам си е виновен, защото непрекъснато къса превръзките с мехлем, понеже го сърбяло! Държи се като разглезено хлапе, а разумът му е колкото на тази маса!

— Той ти е съпруг!

— Да, но не мога да благодаря на бога за тази благословия!

Едайва се разтрепери. След последните събития Лилиана беше напълно преобразена. Отдавна вече не беше послушната дъщеря, която се отнасяше към бавачката си с уважение и обич. Ако в сърцето й изобщо бяха останали някакви чувства, те бяха единствено към нероденото дете, което пазеше като зеницата на окото си.

— Твоят разум трябва да го води. — Едайва не се отказваше толкова лесно от опитите си да направлява действията на момичето. Нали я беше възпитала точно за ролята, която сега упорито отказваше да изпълни! — Помисли малко. Алфарик е воин, водач. Мъже като него се нуждаят от умната глава на жена, която да ги държи на правия път. С твоя помощ Алфарик ще освободи Англия!

— Ти сънуваш, Едайва! — Лилиана избухна в горчив смях. — Толкова ли си сляпа? Не виждаш ли, че новият крал изпълнява съвестно задълженията си? Да не мислиш, че Хоукстоун напразно беше превърнат в крепост?

— Хоукстоун се подчинява на теб! — Едайва пристъпи към Лилиана и Девил изръмжа заплашително. — Ти си господарката на Розовата кула. Ако открито застанеш на страната на саксонците и предадеш в ръцете на Алфарик лавровия венец на Розовата кула, всички ще тръгнат след вас. Нали сама видя в огледалото на водата, че Хоукстоун ще увеличи могъществото и влиянието си и ще владее Англия!

— Тихо! — Не стана ясно дали Лилиана бе казала това на бавачката си или на неспокойното куче. За всеки случай всички млъкнаха.

— Възможно ли е властта и влиянието да означават за теб повече от моето здраве, от моя душевен мир? — Обърна се младата жена отново към Едайва. — Искаш ли да ти покажа какъв превъзходен мъж и воин е Алфарик от Хейвън?

Без да се тревожи от ужасената физиономия на старата, Лилиана развърза връзките на корсажа си и смъкна от раменете си блузата и долната риза. В сумрачната светлина на склада за билки тя разкри пред Едайва гърба си, целият покрит с червени белези от камшик. Отчасти разпукани, отчасти вече заздравели, те бяха убедително свидетелство как Алфарик се опитваше да изтръгне насила послушанието и привързаността на жена си.

Задавен звук откъм вратата накара двете жени да замръзнат насред движението. В Хоукстоун имаше само един човек, когото Девил не посрещаше със заплашително ръмжене. Сякаш кучето знаеше, че господарката му усеща появата на този човек също както я усещаше то. Рейнал де Камбремер!

Рицарят бе чул гневния глас на Лилиана и се беше поддал на любопитството. Искаше да разбере с кого се караше тя така ожесточено в склада за билки. Не очакваше да я види с разголени рамене и гърди, в пълното великолепие на съвършено оформената плът. Отначало не забеляза нищо, защото Алфарик вършеше опустошителното си дело само върху нещастния й гръб.

— Вън! — изграчи Едайва като фурия. Даже се хвърли върху рицаря, но той я отстрани само с едно недоволно движение. После с две бързи крачки се озова пред Лилиана, преди тя да е успяла да вдигне дрехите си.

Под пламтящия поглед на морскозелените очи Лилиана загуби способността си да се движи. По тялото й пробяга тръпка, чувствителните връхчета на гърдите щръкнаха и се втвърдиха. Тя не можеше да знае, че кожата й заблещука като светла коприна и примамливата извивка на гърдите предизвика предателски тръпки в слабините на рицаря. Едновременно с това критичният разум му нашепна, че тя нарочно беше инсценирала тази чувствена драма, за да му направи впечатление. Че по този грозен начин искаше да му отмъсти. Сега, след като беше открила, че той бе готов по-скоро да се наниже на меча си, отколкото да докосне жената на друг мъж!

— Прекрасна си! — промърмори той с дрезгав сарказъм. — Нима при саксонските жени е обичайно да се излагат по този начин пред очите на чуждите мъже? Мисля, че бих могъл да свикна с този обичай, макар че при нас той е част от репертоара на уличниците!

Безсърдечната обида премахна с един удар вцепенението на Лилиана. Тя изхълца и сведе глава. Обърна му гръб, без да помисли, че ще му покаже нещо, което той никога не биваше да узнае, защото реакцията му щеше да бъде страшна.

— Какво, по дяволите…

Даже проклятието заседна в гърлото на Рейнал, когато откри възпалените белези на грозното насилие върху безупречната кожа. Видя решетката, която можеше да причини само камшикът. Ръката му се вдигна сама и помилва внимателно изранената кожа. Нежността му извика сълзи в очите на Лилиана и тя изхълца нещастно.

— Значи онзи жалък варварин те бие? — чу се измъченият му шепот.

— Всеки съпруг има право да наказва жена си! — намеси се с грачещия си глас Едайва и задърпа дрехите на Лилиана. — Покрий се, момиче! Няма ли най-после да си вдигнеш дрехата? Не те ли е срам?

Нито Лилиана, нито Рейнал й обърнаха внимание. Лилиана трепереше под меката ласка, а той бе цял разтърсен от прозрението, че само близостта й беше достатъчна, за да го накара да изгуби контрол над себе си. Беше положил отчаяни усилия да изтръгне от сърцето си тази невъзможна любов. Работеше като роб, тренираше до изнемога, предизвикваше на двубой най-силните рицари, обяздваше бойните коне по поляните край реката. По лицето му се стичаха вадички пот, тялото му беше цялото мокро, когато вечер падаше изтощен в постелята си, но нито за момент не беше успял да прогони спомена за Лилиана и нежното й отдаване в нощта преди драмата.

— Той те е принудил да му станеш жена, нали? — Рейнал изведнъж прозря истината и по тялото му се разля вълна на облекчение. Бягството, женитбата, всичко това е било част от плана, изкован от негодника Алфарик.

— И какво от това? — отвърна рязко тя и го изтръгна от мечтанията. — Станалото не може да се върне. Клетвата бе произнесена. Аз съм му жена и само небето може да ни раздели.

— Но защо не ме помоли за помощ? Имам достатъчно власт, за да ви разделя! — извика обвинително той.

— Власт! — Тази проста дума бе произнесена с безкрайна жлъч. Мъжете мислеха само за властта. — Наистина ли смяташ, че с власт се постига всичко, норманино? Ако действително си убеден в това, значи не си разбрал нищо повече от мъжа, когото с такава надменност нарече варварин. Хайде, върви и се наслаждавай на властта си! Много скоро ти и воините ти ще гладувате, защото няма да има кой да обработва нивите, а бебешките люлки ще останат празни!

Тя вдигна дрехите си с ядни движения и бързо затегна шнуровете и връзките. В гласа й прозвуча част от старата арогантна враждебност.

— Всъщност какво търсите в тази стая, сеньор? Аз се намирам в собствената си къща и имам право да не бъда обезпокоявана от натрапници. Не ме притеснявайте повече с любопитството и неуместните си въпроси.

Рейнал проследи как израненият гръб и великолепните гърди изчезнаха под пластовете плат и очите му пламнаха. Нали си беше забранил да я гледа! Тя принадлежеше на друг. Но днес имаше право да навакса пропуснатото през седмиците. Втренченият му поглед най-сетне откри онова, което всички в Хоукстоун знаеха отдавна.

— Ти си в положение?

Майчице мила, ако Уилям узнаеше, сигурно щеше да го нарече глупак или нещо много по-страшно — предател! Наследник на бунтовния саксонец! Как е могло да се случи? Кралят и без това не можеше да му прости, че беше оставил Алфарик жив…

„Има дни, когато си мисля, че щеше да бъде по-добре, ако беше продължил кариерата си в манастира“ — беше писал той на своя рицар. Нито дума на признание за безкръвното потушаване на саксонското въстание. „Християнската ти любов към ближния ни постави в крайно неприятно положение, драги мой. Не можа ли да си намериш друга жертва, та избра най-безогледния саксонски дивак? Кой ти гарантира, че няма да отхапе ръката, която го храни против волята ми?“

— Да, ще имам дете! — потвърди Лилиана с гордост, която според него беше достойна за по-добро дело. — Може би трябваше да помоля норманите за разрешение? Недоволен сте, защото смятате, че на бял свят ще се появи един малък саксонец, нали? Да не би да сте решили да избивате първородните ни като някога Хезиод в Обетованата земя?

Горчивото, крайно несправедливо обвинение накара Рейнал да се опомни. Той нямаше никакво право да се меси в този брак. Ала само съвестта му знаеше колко силно беше желанието му да прониже черното сърце на Алфарик от Хейвън. Пръстите го сърбяха неудържимо.

— Най-малкото е лекомислено от страна на съпруга ти да излага на риск здравето на своя наследник, като налага майка му с бича — отвърна той с разкривено лице. — А може би това е начинът на саксонските мъже да показват любовта си?

Циничният укор улучи Лилиана право в сърцето. Рейнал никога не биваше да узнае, че имаше цялото право на света да се бои за този застрашен живот. Все пак говореха за неговото дете! За плода на тяхната забранена, прекрасна любов, за детето, което тя беше решила да роди и отгледа въпреки съпротивата на света. Защото знаеше, че ако загубеше не само бащата, а и сина или дъщеря му, щеше да умре.

— А ти би трябвало да се грижиш по-добре за господарката си. — Рейнал изля гнева си върху Едайва, която се беше свила обидено в един ъгъл. — Може да ни смятате за нормански негодници, но мога да ви уверя, че при нас всеки съпруг се отнася към майката на детето си с безкрайно уважение и почит! Тя носи в себе си новия живот и това е причината всички да я щадят и да я глезят, но в никакъв случай не е причина да я бият!

— Аз мога сама да се грижа за себе си — изфуча засегнато Лилиана. — Не е нужно да се застъпвате за мен.

Защо най-после не си отидеше? Защо удължаваше мъчението й с присъствието си? Защо с всяка сричка й напомняше, че тя със собствените си ръце бе разрушила щастието си само за да угоди на глупавата си гордост и детинска надменност? Никога през живота си не беше съжалявала за нещо така искрено и дълбоко, както за онова съдбоносно решение да избяга, което я бе отвело в ръцете на Алфарик.

Едайва я познаваше достатъчно добре, за да открие предателската слабост, която се примесваше с упорството й. Беше опасно да предостави тези двама на самите тях. То беше все едно да оставиш запалена свещ до купа сено. Един жест, един поглед бяха достатъчни и огънят щеше да пламне отново без оглед на последствията.

— Тръгвай с мен! — изсъска старата и хвана Лилиана за ръката, сякаш имаше насреща си непокорна слугиня. — В тази стая има твърде много чужди хора. На всичкото отгоре си позволяват да осъждат неща, които не разбират. Щом той не иска да си иде, значи ние трябва да излезем.

Рейнал де Камбремер проследи как Лилиана първо понечи да се освободи от ръката й, но после все пак се подчини. Следвани от Девил, двете жени напуснаха склада за билки и не му остана нищо друго, освен да излезе след тях и да затръшне вратата с гневно проклятие.

 

 

— Ядове ли си имаш?

Рейнал се обърна рязко и откри Жилбер дьо Нансай, който се връщаше от сутрешното обучение на войниците и явно беше в блестящо настроение, доволен от себе си и от света. Боже, как завиждаше на приятеля си за безгрижието!

— Никога няма да разбера тези саксонци! — отговори ядно той, макар че нямаше желание да обсъжда случилото се.

— Защото не можеш да разбереш една от тях? — Както винаги, верният му спътник улучи право в десетката.

— Греша ли или ми се струва, че се занимаваш с неща, които не те засягат, приятелю? — осведоми се хладно Рейнал.

— Възможно е — съгласи се Жилбер, без да губи чувството си за хумор. — Но все някой трябва да ти каже, че няма смисъл да се отдаваш на мрачни размишления. Най-разумното би било да вземеш решение и да пратиш онзи гаден Алфарик от Хейвън в ада, където му е мястото. Така ще се освободиш от него, ще изпълниш заповедта на краля и дамата, която ти е отнела съня и спокойствието, най-сетне ще бъде само твоя. Сигурен съм, че с това ще направиш услуга и на себе си, и на нея.

— Де да беше толкова просто — въздъхна Рейнал, загледан след жените и кучето, които тъкмо изчезваха под аркадите.

— Просто е! — настоя сухо Жилбер. — Никой няма да заплаче за Алфарик от Хейвън, никой! И особено прекрасното същество, което е имало нещастието да му стане жена. Би трябвало да я носи на ръце, след като му спаси живота, а той я измъчва!

— Нима си знаел, че я бие?

— Не, не знаех — отговори Жилбер и челото му се намръщи. — Но не се учудвам. Този мъж е отвратителен негодник. Само се питам защо въпреки всичко му остава вярна, макар и слепците да са разбрали, че е лудо влюбена в един известен нам норманин.

— Какви ги говориш? — Рейнал се задави и тялото му се разтресе от суха кашлица.

— О, небеса! Нима ще започнеш да отричаш? — Жилбер поклати глава. Наистина не можеше да разбере приятеля си. — Погледът й те следи, където и да отидеш. И в този поглед има толкова тъга, че даже най-грубите ни стрелци не смеят да се шегуват с него. Много им се иска да надупчат със стрелите си онзи гаден саксонец, за да направят услуга на дамата. Ти още ли не си наясно, че междувременно и саксонците, и норманите обожават земята, по която тя стъпва? Ако някой поддържа мира в Хоукстоун, това е тя!

Рейнал де Камбремер се разкъсваше между бездънно отчаяние и безумна надежда.

— Какво очакваш от мен? — попита измъчено той. — Наистина ли искаш да се проявя като безчестен тип, който използва властта си, за да премахне омразния си съперник и да вземе съпругата му? Може би и ти ще ме засипеш с примери от Светото писание?

— В нашия случай това поведение обещава повече успех, отколкото да се държиш като благородник, загрижен единствено за честта и съвестта, драги мой. — Жилбер дьо Нансай обобщи положението с ясни думи. — Твоите скрупули не помагат на прекрасната дама да се освободи от затрудненото си положение.

— Глупости! — защити се рицарят. — Той няма да посмее още веднъж да й причини болка! Не и сега, след като знае, че съм видял гърба й.

— О, свещена простота! Да не мислиш, че го е грижа? Точно обратното! Ако в тромавия му мозък заседне мисълта, че по този начин може да те дразни, бедничката ще има да страда още много. Този саксонец не знае що е логика.

— Преувеличаваш! Той няма да посмее!

Жилбер извъртя очи, вбесен от толкова глупава упоритост. Защо Рейнал се опитваше да разкрасява грозната ситуация?

— И как ще му попречиш? Може би ще сложиш стража пред вратата на стаята му? Или ще напомниш на Алфарик за християнската любов към ближния? Този мъж е чудовище, той мисли само за отмъщение. Колкото по-скоро се озове на две стъпки под земята, толкова по-добре ще спят всички в Хоукстоун. Ако ти не го направиш, аз съм готов да…

— Не смей да го докосваш! — проговори предупредително Рейнал, който познаваше много добре импулсивния си приятел. — Дадох думата си, че докато живее под моя закрила, няма да му се случи нищо. Нима ме съветваш да стана не само прелюбодеец, но и лъжец?

— Бог да ти е на помощ — промърмори Жилбер и доброто му настроение изчезна окончателно. — Понякога имам впечатлението, че годините, които си прекарал в манастира, са били твърде много за чувствителната ти душа! Не можеш ли поне веднъж да забравиш десетте Божи заповеди и като всеки друг мъж да погледнеш единствено собствената си изгода? После спокойно можеш да се изповядаш!

— Кралят ми писа нещо подобно — призна с неохота Рейнал.

— Винаги съм бил убеден, че нашият владетел е умен мъж! — Както винаги, Жилбер запази за себе си последната дума.