Валери Лорд
Розовата кула (27)

Глава 26

— Никъде не можах да го намеря!

Жилбер дьо Нансай вдигна рамене и се обърна към саксонката. Застанала до него, тя оглеждаше търсещо празната баня. Водата в басейна бавно изстиваше, ленените кърпи стояха неизползвани.

— След залез-слънце портите се затварят — въздъхна Елен. — Значи трябва да е някъде вътре.

— От време на време нашият господар обича да се усамотява — отговори младият рицар и зарови пръсти в косата си. — Ще се наложи да почакаме, докато се появи.

— Невъзможно — възрази енергично Елен. — Господарката го очаква. Каза ми, че е спешно. Възможно ли е да е отишъл в помещенията на стрелците?

Жилбер вдигна рамене и излезе от банята. Не можеше да проумее защо дамата настояваше за спешна среща точно сега, след като й бяха трябвали цели седмици, за да вземе някакво решение. Въпреки това беше готов да изпълни каприза й.

— Само се надявам, че твоята упоритост ще е за добро — промърмори той и се опита да игнорира къркоренето на стомаха си.

— Почакайте! — Елен го улови за жакета, за да му попречи да хукне навън. — По-добре е да се разделим. Вие го потърсете при норманите, а аз ще обиколя оборите и хамбарите. Кажете му, че дамата е заръчала да се качи на най-горния етаж на Розовата кула и че е важно. Каза ми, че става въпрос за доброто на Хоукстоун, а тя никога не лъже!

— От мен да мине!

Младият рицар изскочи навън. Елен излезе след него и забърза в противоположната посока. Колкото по-дълго продължаваше търсенето, толкова повече я обземаше предчувствие за надвиснала беда. Злото беше някъде наблизо, тя го усещаше и косите на тила й настръхваха. Шестото чувство й подсказваше, че над Хоукстоун се събират черни облаци. Толкова бързаше, че пропусна да погледне към Розовата кула, иначе непременно щеше да забележи светлината на фенера от най-горното прозорче.

Едайва обаче, която стоеше под колонадата на източното крило, не изпусна от очи слабата светлинка. Някогашните гостни стаи на римския наместник, които се намираха зад гърба й, бяха полуразрушени и ги обитаваха само прилепи и други гадини. Пропадналите покриви и обраслите с мъх колони бяха предупреждение за всеки, решил да се поразходи вътре.

Алфарик щеше да донесе трупа на норманина и тя щеше да го скрие в една от гостните стаи. Другарите му щяха да го намерят най-рано на другия ден. Защо се бавеше синът й? Защо онази глупачка Лилиана беше поканила норманина на толкова ранна среща? Нали изрично й беше заповядала да изчака, докато угасят всички лампи? Какво ли щеше да се случи, ако тя случайно не бе видяла норманина да изчезва в кулата?

Едайва се взираше в слабата ивица светлина с нарастващо безпокойство. Ами ако нещо се беше объркало? Трудности ли имаше Алфарик? Понякога момчето схващаше трудно, даже когато тя му бе обяснила всичко просто и ясно, а в този случай изобщо не можеше да се разчита на Лилиана.

 

 

Лилиана затвори ужасено очи и усети движенията на детето си, което риташе с все сила стените на майчиния затвор. Без да иска, тя сложи ръка върху корема си, за да го успокои, и се наведе закрилнически напред.

Този жест най-сетне изтръгна Рейнал де Камбремер от вцепенението. Той се втурна към нея и безмълвно я заключи в обятията си. Беше предал всички клетви и добри намерения, за да я спаси, но беше готов да го направи отново по всяко време!

— Слава на небето, той е мъртъв! — изхълца Лилиана и потърси убежище в утешителната топлина на прегръдката му.

— Не искам никога да се страхуваш, сърце мое — закле я дрезгаво Рейнал. — Този негодник вече няма да причинява зло нито на теб, нито на детето ти!

Точно тези думи чу Едайва, когато се промуши през отвора, задъхана след изкачването на стръмните стълби. Тя погледна слисано прегърнатата двойка, после търсещият й поглед откри безжизнената мъжка фигура, чиито изцъклени очи се взираха празно в тавана. От гърлото й се изтръгна грозен вик, който проникна дори във вцепененото от ужас съзнание на Лилиана.

— Едайва!

Младата жена очакваше обвинения, враждебност, осъждане, но в никакъв случай не бе подготвена за пламенната омраза, която разкриви чертите на старата бавачка.

— Убийца! — изграчи пронизително Едайва и изведнъж се превърна в огнена фурия. — Жалка убийца! Ти си проклятието на сина ми! Но не си мисли, че ще стоя и ще гледам как се радваш на победата си! Ти ще загинеш — и той заедно с теб! Всичко ще загине! Хоукстоун заслужава смърт! Аз ще превърна в истина образите от огледалото на водата…

— Аз не видях Алфарик! — Лилиана беше толкова ужасена, че издаде тайната, която грижливо беше пазила в сърцето си толкова години. Тази тайна беше скрита толкова дълбоко, че самата тя си забраняваше да мисли за нея. — В огледалото видях чертите на норманина, не лицето на Алфарик!

Тя посочи Рейнал де Камбремер, който грабна оръжието си и застана до нея, готов да я защити.

— Толкова по-зле за теб и за него! — изкрещя старата и в гласа й вече нямаше нищо човешко. — Аз ще променя съдбата! Няма да позволя чужденец да управлява страната, която е владение на моя син!

Като бърбореше нещо неразбираемо, пъшкаше и стенеше, Едайва се изтегли през отвора и се спусна по стълбата. Гласът й заглъхна в мрака. Лилиана тъжно се обърна с гръб към вратата. Разбра болката на старата си бавачка и изпита съчувствие към нея, но не прие сериозно нито една от заплахите й. Погледна в бледото лице на Алфарик и се опита да си припомни как изглеждаше някога мъртвият саксонец…

Видя млад воин с гореща кръв, който пламенно я ухажваше. Видя и избухливия водач, който бе тръгнал с баща й към голямата битка. След него се появи бруталният мародер, който й се натрапи и я измъчваше до смърт. Животът му бе преминал в насилие и войни, защото бе определен от грешни цели. Подтикван от собствената си майка, останала непозната за него. Именно тя беше отровила духа на момчето, беше се възползвала от лекомислието му и го бе надъхала с фалшиво честолюбие. Така бе преминал с животинска сила и грубост през твърде краткия си живот…

— Бедният Алфарик! — пошепна разтърсено тя и се приведе, за да му затвори очите. Колкото и да беше страдала от грубостта му, сега той беше мъртъв и заслужаваше прошка. — Надявам се в отвъдното да се изправиш пред справедлив съдия.

— За бога, Лилиана! Още малко, и този мръсник щеше да те разкъса на парчета! — прошепна Рейнал де Камбремер, за пореден път изумен от жената, която обичаше. Той обхвана предпазливо раменете й и очите му обходиха изпитателно фигурата й. — Нарани ли се при падането? Защо предприе това безсмислено бягство? Аз щях да се справя с него и без твоята помощ.

— Но той е… той беше по-силен от теб! — възрази с треперещ глас тя.

— Така си и знаех! Затова се опита да отклониш вниманието му от мен и рискува живота си! За бога, ако беше някой от войниците ми, щях да те накажа за непослушанието, като те пратя да чистиш отходните места и да вариш туткал!

— Тогава имам късмет, че съм само Лилиана. Лилиана…

Тя поклати глава и затвори очи. Какво беше сега? Вдовица? Заложница? Прелюбодейка? Цялото й тяло трепереше, но поне детето беше затихнало. Сигурно беше изтощено от многото вълнения. Изтощено до дън душа като майка си.

— Велики боже, ако те бях загубил, нямаше да го понеса! Не разбираш ли, Лилиана?

Шепотът на Рейнал в ухото й, романтичните любовни думи, клетви и уверения я обгърнаха в топлата мантия на нежност и уют. В този момент не искаше нищо повече от него. Искаше само да го усеща, да знае, че и двамата са живи, вместо да лежат с изтичаща кръв на пода или в подножието на кулата.

Лилиана не знаеше колко време бе продължила тази унесеност, не знаеше и по каква причина се върна отново в действителността. Може би заради дращенето в гърлото, заради далечното бучене и червеникавото сияние, което изведнъж изпълни стаята. Тя се закашля и опря ръце в широката гръд на Рейнал.

— Пусни ме…

Добре познатата молба, произнесена с гневен тон, накара рицаря да се засмее развеселено.

— О, не, Лилиана Хоукстоун! Вече никога няма да те пусна, кълна ти се във всичко свято, защото…

Той млъкна изведнъж, обърна глава към отвора и с изострения нюх на опитен воин разбра какво бе обезпокоило любимата му.

— По дяволите, кулата гори! Стълбите са в пламъци!

Това беше обяснението за дима, бученето и червеникавото сияние. Дървените стълби, сухите греди и сламата, струпана на пода в помещенията на първия етаж, за да спят стражите, когато кулата е заета, бяха осигурили достатъчно храна на жадните пламъци. Течението ги носеше право нагоре и вече бяха застрашително близо. Лилиана кашляше все по-мъчително, горещината, която нахлуваше през отвора, опърли нозете й.

— Едайва! — изохка с болка тя. — Това е работа на Едайва! Тази жена е луда!

— Ела с мен!

Лилиана се опита да се освободи от ръцете му.

— Няма къде да отидем! Загубени сме! Вътрешността на тази кула се състои само от сухо, прастаро дърво!

Тя изхълца задавено и се предаде. Нямаше смисъл да се борят с огъня. Единственото й убежище беше прегръдката му. Искаше да го напусне, но не по този начин! Сега щяха да загинат в пламъците! Те двамата и бедното дете, заченато от страстта им! Света майко божия, защо трябваше да свършат така?

Отдолу се чу нечовешки крясък, който премина в рев и изведнъж замлъкна. Лилиана разбра, че в лудостта си Едайва се беше хвърлила в огъня, за да намери смъртта заедно със сина си и последната господарка на Хоукстоун.

След малко над пращенето на огъня се издигна глух кучешки лай. Девил напразно викаше господарката си. Двамата усещаха, че им става все по-трудно да дишат и главите им се замайват. Лилиана положи глава върху рамото на любимия си и се олюля.

— О, не! Няма да го допусна! Почакай малко!

Придържайки я с едната си ръка, рицарят се наведе над мъртвия Алфарик. Бръкна с другата си ръка под жакета на саксонеца, намери розовата диадема и лавровия венец и скри накитите под ризата си. После сграбчи младата жена и я издърпа въпреки съпротивата й на последната открита платформа.

— Тук горе поне може да се диша! Нямам намерение да изгоря жив!

Лилиана пъшкаше и кашляше, очите й сълзяха. Детето в утробата й беше станало двойно по-тежко и сякаш усещаше смъртната опасност, в която бе попаднало заедно с родителите си. Тя се удари в стълбата, а силната хватка на Рейнал едва не изтръгна ръката й от рамото. Все пак краката й намериха спасителните стъпала и тя забърза към свежия нощен въздух.

Щом излязоха на платформата, Лилиана се отпусна на колене, опря ръце в дебелите греди и задиша тежко. През това време Рейнал се наведе над зъберите, опитвайки се да прецени височината. Едва след няколко удара на сърцето тя беше в състояние да го последва. Призрачни червени езици се подаваха от тесните прозорци в долните етажи, където огънят бушуваше с пълна сила. Основата на кулата беше обгърната в оранжево було.

От отвора в пода вече струеше дим, виеше се около тях и се издигаше като стълб към небето. От далечината се чуваха виковете на хората от Хоукстоун, които се събираха около горящата кула. Призивите да донесат кофи с вода и мъжете, които могат да гасят, да заемат места, ставаха все по-силни. Най-важното беше неочакваният пожар да не се разпространи към оборите и хамбарите. Сламените покриви на къщите, в които живееха слугите, също бяха застрашени. Долу цареше вълнение, но не паника, защото никой не подозираше, че горе на зъберите двама души се бореха за живота си.

Лилиана се изкашля нервно и приглади назад разбърканите си къдрици. Плитката й отдавна се беше разплела. Колко време щеше да мине, докато пламъците си пробиеха път нагоре и опърлеха косата й? Прастарите сухи греди горяха като факли, от тесния отвор струеше горещина като от пещ.

— Възможно ли е от северната страна на кулата да няма отвори за прозорци? — попита напрегнато Рейнал.

— Естествено, че няма — отговори разсеяно тя. Тъкмо сега ли трябваше да се заинтересува от конструкцията на кулата? — Построена е без прозорци, за да спира студените северни ветрове, а всеки топъл бриз от юг да влиза във вътрешността. Кулата е по-стара от вилата и от всички други сгради. Първите обитатели на Хоукстоун са умеели да се предпазват от коварството на времето. Но нима това има значение сега? — гласът й пресекна.

— Не се страхувай, любов моя! — Рейнал пристъпи към нея и я прегърна. Пулсиращата сила на топлите му гърди за миг й вдъхна сигурност. О, не, това беше само краткотрайна илюзия! — Още не бива да губиш надежда. Ела с мен!

Той я потегли към северния зъбер, където горещината на пожара не се усещаше така силно.

— Дай ми наметката си! Бързо!

Лилиана изпълни заповедта, макар да беше убедена, че нищо не може да ги спаси. Без да разбира намеренията му, тя проследи как той наряза дебелата материя на ивици с окървавената кама, как ги завърза една за друга и измайстори нещо като въже.

— Застани зад мен! — заповяда кратко Рейнал. — Ще се опитам да се спусна по стената. Ти ще си на гърба ми. Ще се хванеш здраво за шията ми и ще се стараеш да не правиш резки движения. Въжето ще ни помага.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Смятам да се спусна по розовите храсти — обясни спокойно той. — Те са вкоренени в нещо като ствол, а стъблата им са достатъчно дебели, за да издържат тежестта на един мъж.

— Може би, но не и допълнителната тежест на жена и дете! — възпротиви се Лилиана. Поставена пред избора да изгори или да полети в пропастта, тя не знаеше какво решение да вземе.

— Ще опитаме и ще видим — отговори все така спокойно рицарят. — Хайде, поне веднъж забрави възраженията и направи, каквото ти казвам.

— Но аз никога не ти възразявам без причина. — Въпреки отчаяното им положение Лилиана не можа да не отговори на несправедливото обвинение.

— О, божичко! — Рейнал извъртя очи и даже в тази безнадеждна ситуация успя да й се усмихне. — Ти не правиш нищо друго, освен да противоречиш, лейди Лилиана! Но сега не е време да те променям. Моля те, последвай ме!

Настойчивата молба и убийственият трясък някъде във вътрешността на кулата, при който от всички прозорци изскочиха снопове искри и ги обгърнаха в облак от светлина и огън, накараха Лилиана да се подчини без повече възражения. Тя се хвана здраво за шията на Рейнал и усети как той уви въжето около раменете й хълбоците й и го завърза здраво отпред на гърдите си.

Притисната плътно до едрата мъжка фигура, тя усети болезнено издутия си корем, където неспокойно риташе детето им. Те бяха едно — тя, Рейнал и детето! В тялото й се разпространи неочаквано, изумително спокойствие. Каквото и да станеше, тримата щяха да го посрещнат заедно!

Ала когато Рейнал се залови за зъберите, Лилиана изведнъж се стресна.

— Тръните! Не можеш да се хващаш за стъблата, розите са целите в бодли!

Мъжът вдигна рамене.

— Не мога да увия ръцете си с плат, трябва да усещам къде съм и за какво се хващам. Ще се справим, ще видиш! Трябва да се справим! — изрече окуражително той. — Само те моля да се държиш здраво и да се молиш!

Лилиана кимна покорно. Той беше напълно прав. Тя не можеше да стори нищо друго, освен да измоли подкрепата на небето за безумно смелото им начинание. Усети как той я вдигна и изведнъж увисна на въжето, което я държеше за него. Усети и едва забележимите потръпвания на Рейнал, когато първите бодли се забиха в дланите му. В същото време нов трясък във вътрешността на кулата показа, че и вторият етаж беше рухнал.

Стъблата на прастарите розови храсти бяха увили около старата кула дебела мрежа от яко дърво. Лилиана чуваше чупенето на клоните, усещаше опасното люлеене, докато Рейнал търсеше следващата опора, тръпнеше от страх, когато тази опора се накланяше навън, защото тежестта на двете тела беше твърде голяма за чупливата плетеница от клони. Увиснала между земята и небето, обгърната в дима и ужасяващата горещина, която излъчваха нажежените камъни, тя сякаш се намираше извън света, в който беше живяла досега.

Скоро Лилиана престана да чува шумовете на пожара и виковете на хората, които се бореха с него. Съсредоточена върху напрегнатото дишане на Рейнал, тя се опитваше да му помага с всички свои чувства и мисли. Никога не му беше казвала колко го обича. Сега му го каза без думи, като влезе във връзка с него чрез тялото и душата си. Двамата бяха едно. Неделимо свързани в дело и мисъл, в настоящето и бъдещето, с духовете и телата си.

За Рейнал де Камбремер тежестта на Лилиана и детето не беше товар. Те бяха част от него. Като спасяваше себе си, той спасяваше и Лилиана. Как би могъл да се предаде? Тя беше другата половина от съществото му. Сърцето, което дори не беше подозирал, че притежава.

Той усещаше биенето на сърцето си през цялото време и това му помогна да издържи на жестокото мъчение. Бодлите скоро разкъсаха кожата на ръцете му, пробиха дрехите и разраниха краката и корема му. Без да се поддава на паника, той се спускаше по стъблата стъпка по стъпка. Тревожеше го единствено застрашителното скърцане на старите стъбла.

Пот се лееше по челото му, пареше в очите му и не му позволяваше да се ориентира. Знаеше само, че целта е някъде под него. Там, където скъпоценният товар на гърба му щеше да диша и да живее!