Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (16)

Шестнадесета глава

Когато Люси се показа от митницата на летище „Хийтроу“, съпроводена от Найджъл, напред се спуснаха фотографи и телевизионни екипи, които ги обградиха, без да се съобразяват с останалите посрещани, очакващи нощния полет от летище „Кенеди“. За момент тя остана неподвижна, слисана от вниманието и ужасена, че се е оказала предмет на такова жадно любопитство.

— Просто продължавай да вървиш, скъпа — прошепна Найджъл, като сграбчи ръката й. Беше очаквал този медиен цирк. Още в Ню Йорк към Люси се бяха обърнали три британски таблоида, всичките изгарящи от желание да я накарат да разкаже историята си специално за тях и със свои собствени думи, за „неназована сума“. Тя отказа на всички. Сега те можеха да получат безплатна информация и докато Люси и Найджъл вървяха неотклонно към най-близкия изход, където щеше да ги чака наета кола, за да ги отведе на тайна среща с Даяна и Тили, в лицето й навираха микрофони, заслепяваха я със светкавици и шумни гласове настояваха за отговор на въпросите си.

Като се усмихваше вежливо, Люси продължи да мълчи, намирайки вниманието за неочаквано и почти плашещо. Запита се дали тя бе преследвала някого по същия начин, докато работеше за „Сити Рейдио“. Бутайки количката, натоварена догоре с багажа им, Найджъл успя да си пробие път през тълпата. Обикновените хора, чието внимание бе събудено от действията на медиите, също започнаха да се тълпят наоколо, чудейки се кого гледат. Коя беше тази възхитителна красавица? Поп звезда? Холивудска актриса? Топмодел?

Люси се вмъкна на задната седалка на колата, а Найджъл и шофьорът разтовариха количката за рекордно време. После потеглиха, пробивайки си път през уличното движение, като се надяваха, че малцина от преследвачите им ще се впуснат след тях.

— Господи, беше ужасно! — възкликна Люси, снишавайки се отзад. — Чувствам се знаменитост. Нали около нас няма да има още репортери, татко?

Найджъл изглеждаше мрачен.

— Опасявам се, че ще има. Вчера по телефона майка ти ми каза, че те буквално лагеруват пред централния вход.

— Никога не съм мислила, че ще се случи нещо подобно.

— Ти преживя нещо невероятно, скъпа.

— Да, и аз си давам сметка, че от това ще излезе страхотна история — мрачно се съгласи тя. — Четири жени с еднаква външност, издирвани за убийство, което нито една от нас не е извършила.

— А се оказа, че е една невзрачна жена, маскирала се да изглежда като вас.

Люси кимна.

— Чудя се какво мислят за това в „Сити Рейдио“? Надявах се да ме вземат на работа, след като нещата се уталожат.

— Мисля си, че биха се радвали да се върнеш там, ако наистина това е, което искаш.

Тя изглеждаше замислена.

— Бедата е, че вече не зная какво искам да правя. Животът ми се преобърна наопаки и сега всъщност нямам някакви планове за бъдещето. След всичко това не съм сигурна дали отново искам да се върна в радиото.

— Нужно ти е време да прецениш добре какво ще правиш.

— Може би ще си взема апартамент в Лондон и ще се опитам да се занимавам с телевизионна журналистика, но не ми харесва идеята да живея сама. Никога не съм живяла сама — добави тя.

Когато за първи път бе отишла в Лондон, живееше в един апартамент с две други момичета, а после се премести при Питър. Внезапно Люси се почувства тъжна и несигурна, което, строго си каза тя, бе нелепо. Беше оцеляла в почти фатална автомобилна катастрофа, лицето й бе възстановено и тя бе оздравяла отново. Кошмарът от последните няколко седмици също бе свършил. Сега бе на път за вкъщи, до нея беше баща й и едно любящо семейство очакваше да я посрещне. Нямаше никаква причина да се чувства потисната и все пак не можа да спре сълзите, които се стичаха надолу по бузите й. Найджъл се пресегна и хвана ръката й.

— Всичко е наред, скъпа. Страдаш от закъсняла реакция, преуморена си и изведнъж ти дойде много. Познавам това чувство. Ето, вземи — подаде й голямата бяла носна кърпа от вътрешния си джоб. — Ще има още много сълзи преди края на деня, така че не се безпокой за това. Майка ти също ще се разплаче, когато те види, и няма да се учудя, ако дори баба ти започне да подсмърча.

Люси се изсмя през сълзи, което прозвуча като хълцане.

— О, татко! Дали всичко ще бъде наред? — не бе сигурна дали има предвид останалата част от деня или целия си бъдещ живот. Искаше й се да изплаче очите си, а не можеше да разбере защо.

Найджъл стисна още по-здраво ръката й, от него се излъчваше едновременно състрадание и силна увереност.

— Всичко ще се оправи, Люси. Ще бъде такова, каквото го направиш, а ти винаги си успявала да постигнеш най-доброто. Предлагам ти да останеш вкъщи за известно време и да не се опитваш да се впускаш веднага във водовъртежа на живота. Не се подлагай на каквото и да било напрежение. Може да си лежала шест месеца в клиниката „Кейло“, но това със сигурност не е било почивка. Съветът ми е просто да поживееш на спокойствие в Ийстли Манър с нас.

 

 

В продължение на десет дни Люси се наслаждаваше на тишината на английската провинция, излизаше на дълги разходки с Даяна, придружавана от Мъфи и Маки, които изпаднаха в истерична радост, че я виждат отново, седеше до късно вечер и бъбреше с Тили, която бе пораснала много през последната година, наблюдаваше Сюзън, докато сновеше из малката си кухня и приготвяше любимите й ястия. Постепенно започна да се чувства все повече като преди и свикна с променения си външен вид. Остави боядисаната си черна коса да израсте и омекоти цвета й на слънцето, знаейки, че ще придобие първоначалния си топъл кафяв тон, и само от време на време носеше виолетовите си лещи.

Една сутрин Люси получи покана от стара съквартирантка, която не бе виждала от няколко години.

— Дженифър се омъжва! Не е ли чудесно? — възкликна тя, докато оглеждаше дебелата бяла сгъната картичка.

Останалите от семейството, които се наслаждаваха на спокойната съботна сутрешна закуска в кухнята на имението, вдигнаха погледи с интерес.

— За кого се омъжва? — попита Даяна. — Тя беше такова красиво малко създание.

— Беше? — шеговито попита Люси. — Предполагам, че все още е. — Прочете написаното с изящен дворцов ръкописен шрифт. — Някой си Джулиън Хърниман.

— Къде е сватбата? — поинтересува се Найджъл.

— В църквата „Сейнт Пол“, Найтсбридж, а после в хотел „Хайд Парк“.

— О, много изискано! — изкоментира Тили. — Какво ще облечеш? Имаш всички тези великолепни дрехи, които купи в Ню Йорк… Татко, ти обеща да ни заведеш там е мама някой път… Но ще имаш нужда от шапка, Люси.

Тя кимна.

— Ще отида на сватбата. Ще бъде забавно отново да видя старата тайфа!

 

 

Найджъл се скиташе, невиждащ, из овощната градина, с ръце в джобовете. Умът му бе замаян от шока, болката и съжалението, които проникваха в него така дълбоко, че имаше чувството, че го режат с нож. Писмото беше пристигнало същата сутрин. Веднага разпозна почерка, макар зеленото мастило да липсваше. Отнесе го по навик в кабинета си, където можеше да го прочете насаме. И без това мъката му от съдържанието щеше дълбоко да разстрои Даяна, която се отнасяше с такова разбиране и обич към него, откакто се бе върнал от Щатите.

Писмото бе несвързано, но същината му беше, че Оливър сега бе в болница, страдащ от пневмония, дължаща се на СПИН.

„Не съм добре от няколко седмици, по това нещо наистина ме е сграбчило и не зная колко още ми остава. Понякога се надявам краят ми да бъде бърз, отколкото продължителен и бавен. Тук има хора, които са сериозно болни от години. Дано не съм го предал на теб. Моля те да ме уведомиш, за да мога да умра спокоен. Ще бъде хубаво да те видя още веднъж, но ще те разбера напълно, ако не искаш. Сестрите тук са чудесни…“

Сълзите в очите на Найджъл замъглиха погледа му и той не можа да го дочете. Пъхна писмото в джоба на якето си и излезе в градината. Струваше му се, че ако бъде по-близо до природата, ще бъде по-близо и до Оливър. Утринта бе хубава, с ясно небе и топлещо слънце, а дърветата и гладката морава имаха чистата и свежа зеленина на пролетта. Именно такива дни обичаше Оливър. Сърцето на Найджъл се сви от болка за мъжа, който някога бе означавал толкова много за него. Облегна се на старата каменна стена в дъното на градината и се загледа в спокойния пейзаж, като се опита да свикне с мъката си.

— Какво има, Найджъл?

Беше Даяна, която идваше през моравата към него. Той реши да й каже истината.

— Имам лоши новини. Оливър е в болница. Изглежда, не му остава много.

Даяна пребледня и разтревожено потърси очите на Найджъл, като че ли се опитваше да прецени дълбочината на мъката му.

— Съжалявам — колебливо заговори тя. — Това е ужасно. Доста е млад, нали?

— На тридесет и девет.

Тя поклати глава със сбърчено чело.

— Много, много жалко.

— Даяна?…

— Да?

— Той ме моли да го посетя в болницата в Бромптън. Да се… сбогуваме, предполагам — очите му вече бяха сухи, но гласът му трепереше несигурно. — Ще имаш ли нещо против, ако отида да го видя?

— Разбира се, че не, Найджъл. Трябва да отидеш, това е ясно — после замълча, преди да каже с тих глас: — Мога ли да направя нещо?

— Нищо, скъпа, но ти благодаря за разбирането. Искам да знаеш, че чувствата ми към него са само приятелски, нищо повече. Скъп приятел, с когото трябва да се сбогувам.

Очите на Даяна внезапно се напълниха със сълзи. Тя заговори бързо:

— Разбирам, Найджъл. Наистина разбирам. Сигурно е ужасно за него да знае, че ще умре. Както и за теб. Кога ще го посетиш?

— Люси отива утре в Лондон на сватба, нали? Мисля да я закарам, да видя Оливър, а после да я върна отново вкъщи.

— Добра идея. Така няма да си сам по време на пътуването — обви ръце около него със закрилнически майчински жест и притисна бузата си до неговата. — Ще си мисля за теб — тихо каза тя, после се обърна и забърза обратно към къщата. Чувствата й бяха толкова объркани, че имаше нужда да остане сама за известно време, за да опита да подреди хаоса в главата си.

 

 

Люси веднага го забеляза. Той придружаваше високо русо момиче в бледорозов костюм, а един от шаферите ги настаняваше на местата им в църквата, в половината, отредена за гостите на булката. Голямата сламена шапка на момичето, с венче от розови рози, скриваше лицето й отстрани, така че Люси не можеше да я види как изглежда, но той беше красив — висок, загорял и елегантен в перленосивия си утринен костюм със светлосиня вратовръзка, прикрепена с малка сапфирена игла. Да, Питър изглеждаше добре. Усмихваше се и кимаше на хората около него. Не погледна в нейната посока и тя беше благодарна. Сърцето й почти замря, като го видя, но се почувства студена и безразлична при спомена за онзи ужасен ден, когато той неочаквано пристигна в Ийстли Манър и я намери в градината.

Люси почти не обърна внимание на булката и последвалата сватбена церемония. Ако не бе станала катастрофата, непрекъснато си мислеше тя. Ако не бе толкова зле наранена… Питър и момичето до него си разменяха многозначителни усмивки и се побутваха, а множеството пееше: „Води ни, небесни отче, води ни“. Люси се замисли дали не е по-добре да се измъкне от приема. Толкова много от нейните… от техните, тя се поправи, стари приятели бяха поканени — всички хора, които бяха в сватбения й списък.

Каква глупачка беше да дойде днес! Защо не го бе обмислила? Беше неизбежно Дженифър да не покани Питър. Той непрекъснато се навърташе в техния апартамент, докато Люси не отиде да живее при него. Всички от нейното обкръжение го познаваха, както и той тях. Единственото непознато момиче днес бе това до него.

Органът засвири гръмко токатата на Уидор и Дженифър, сияеща от щастие в облак от бяла дантела, хванала под ръка Джулиън, тръгна надолу по пътеката, като се усмихваше широко. След тях вървяха двете двойки родители, майките — стесняващи се от необичайната си премяна, бащите — изглеждащи нелепо горди, със стърчащи от реверите бели карамфили.

Погледът на Люси се плъзна покрай тях на отсрещната страна на пътеката и тя осъзна, че Питър се бе вторачил в нея. Очите им се срещнаха и той разтвори уста. Изглеждаше шокиран. Люси също се втренчи в него, а после извърна лице, все едно че гледаше булката как напуска църквата, като реши, че не може да отиде на приема.

— Люси! Едва те познах — каза писклив глас точно зад нея. Беше Миранда, в бял копринен костюм, който придаваше на кожата й тъмнокафяв цвят. Буйната й червеникавокафява коса се подаваше изпод голяма шапка, украсена с маргаритки. Беше се вторачила невярващо в лицето на Люси. — Наистина изглеждаш добре — неохотно каза тя.

— Благодаря, Миранда — вежливо отвърна Люси. Никога преди не бе съзнавала, че жената, която можеше да бъде нейна свекърва, е толкова злобна.

— Търся Питър, виждала ли си го? Трябваше да се срещнем за обед, но закъснях… и той не ме дочака — очите й се стрелкаха наляво и надясно, нетърпеливи да открият сина й сред тълпата, напускаща църквата.

— Мисля, че е там — кимна Люси към мястото, където бе видяла Питър преди минути. Миранда си проби път в указаната й посока и няколко минути по-късно Люси ги съзря пред себе си. Питър говореше на майка си почти гневно.

— Какви са тези глупости, че отиваш в Америка? — запита той.

— Просто екскурзия, скъпи — уклончиво отвърна Миранда, но Люси не можа да чуе повече, защото се намери заобиколена от стари приятели, които я хванаха и поведоха по краткия маршрут до хотел „Хайд Парк“.

След като се озова в балната зала с чаша шампанско в ръка, тя реши, че ще трябва само да се постарае да не се натъква на Питър. Нямаше да бъде трудно. Дженифър бе поканила триста гости и залата скоро се препълни. Люси тайно хвърли поглед на часовника си. Беше три и половина. Баща й щеше да дойде да я вземе чак след час. Присъедини се към група стари училищни приятели, които бяха очаровани да я видят отново и се разпискаха, възхитени и удивени от външния й вид, което само я накара да се запита дали не я бяха смятали за непривлекателна. Още веднъж почувства, че този нов облик вътрешно не й принадлежи и което бе по-лошо — той караше хората да се държат с нея различно.

— Люси.

Почувства на рамото си нечия ръка и веднага разпозна гласа. Обърна се бавно и погледна Питър изпод периферията на новата си морскосиня сламена шапка.

— Здравей, Питър.

— Толкова е хубаво да те видя отново. Как си? — разпалено рече той. Люси забеляза, че блондинката в розово не беше до него.

— Много добре, наистина — хладно отвърна тя. — И ти очевидно си добре — забеляза, че очите му изследваха лицето й сантиметър по сантиметър с нарастващо учудване.

— Белезите ли търсиш? — безгрижно попита тя.

Той почервеня.

— Изглеждаш чудесно… Няма и следа от… Ти си красива, Люси. Нямах представа, че могат… — млъкна, осъзнал, че затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в блатото на объркаността.

— Нямаше представа, че мога да се превърна от чудовище в нещо, приличащо на човешко същество?

— Не! Не, нямах това предвид… Искам да кажа… ами… толкова се радвам да те видя отново и да разбера, че си добре. Тогава всичко беше толкова ужасно. Обвинявах се за катастрофата и се страхувах, че ще остана сакат за цял живот. Предполагам, че си изгубих ума… — беше започнал да се поти.

Люси го погледна мълчаливо.

— Ужасно съжалявам за начина, по който се държах — продължи той с нисък, припрян глас, като се премести по-близо и хвана лакътя й. — Мисля, че малко откачих… Не можах да се справя. Майка ми ще ти каже това. И знаеш ли? Всеки ден, откакто… Е, нали разбираш, съжалявах, че скъсахме — поклати глава тъжно и тя забеляза, че ръката, която държеше чашата с шампанско, трепереше. — Бях пълен глупак. Очакваха ни толкова много неща… и тогава се случи тази проклета катастрофа.

Люси продължи да го гледа мълчаливо, докато той се мъчеше и червеше, и постепенно тялото й бе обхванато от прекрасно топло чувство, което свали тежестта от раменете й и пропъди тъмния облак, който бе надвиснал над нея от онзи ден, когато той бе дошъл неочаквано в Ийстли Манър. Беше толкова наранена, толкова съсипана от реакцията му на външния й вид. А ето го сега, гледащ я с нескрито възхищение, дори обожание, съжалявайки за стореното. Това беше като нежен балсам за душата й.

— Нямаш представа колко е чудесно, че те виждам отново — каза той, останал почти без дъх. — О, Люси! Скъпа! Ще можеш ли някога да ми простиш? Никога, никога не съм искал да те нараня. Просто не можах да се справя — това е всичко. Винаги съм бил дяволски слаб по отношение на такива неща, като кръв и игли. И двамата преживяхме толкова много… Но дали е прекалено късно? Не можем ли да върнем часовника назад, скъпа? Ако само ми простиш… — очите му бяха искрени, когато се вгледаха с копнеж в нейните. Той стисна по-здраво ръката й и се опита да я придърпа към себе си. Последното малко късче сив облак напусна ума й толкова тихо, че в един момент беше там, а в следващия го нямаше.

— О, ще ти простя, Питър — каза тя, като се усмихна спокойно, — но никога повече не искам да те виждам.

 

 

Беше дори по-лошо, отколкото Найджъл очакваше. В отделението за болни от СПИН пациентите имаха свои собствени лични стаи. Но тъй като посетителите бяха малко, а състоянието на много от жертвите на СПИН бе критично, техните врати бяха постоянно отворени, за да могат сестрите, намиращи се в централната зала, да ги държат под око. Гледката, която се разкри пред Найджъл, докато минаваше покрай тези стаи, беше толкова страшна, че той имаше чувството, че е попаднал в свят на тъмни сили и ужасно страдание. Никога в живота си не бе виждал толкова обезобразени, толкова слаби, така безвъзвратно обречени и останали без надежда човешки същества. И все пак сестрите изглеждаха весели и цареше приятелска атмосфера.

— Здравейте! Мога ли да ви помогна? — попита го червенобузеста тъмнокоса сестра, когато той пристигна.

— Дошъл съм да видя Оливър Стивънс.

Насочиха го към последната стая отляво. Той се стегна и тръгна натам по коридора, стискайки списанията и плодовете, които бе купил. В този момент нямаше никаква представа как ще се справи със ситуацията.

— Найджъл!

Оливър беше подпрян на възглавници, блед и изпит. На двете му ръце бяха поставени системи и имаше кислородна маска, прикрепена към голям червен цилиндър до леглото му.

— Ти дойде! — възкликна той. Гласът му бе пълен с благодарност, а очите му горяха от треската.

— Разбира се, че дойдох — отвърна Найджъл, като се стараеше да се държи естествено. За прегръщане не можеше да става и дума — имаше прекалено много медицинска апаратура. — Ето ти нещо за четене и малко грозде — непохватно ги постави на шкафчето отстрани и седна на тесния стол до леглото.

Оливър се протегна да стисне ръката му. Неговата беше гореща и суха.

— Толкова се радвам, че си тук, Найджъл. Исках да оправя нещата между нас.

— Какво става? Как се чувстваш?

— Ужасно. Имам проблем с дишането. Тази сутрин източиха цял литър от левия ми дроб.

— Господи, съжалявам. Не заслужаваш това, Оливър.

— Никой не го заслужава — последва мълчание. Той обходи е очи тавана, като се опитваше да преглътне сълзите си. — Всеки път, когато нещо се влоши, те го лекуват и то минава за известно време, но после се появява друго. Все едно да запушваш дупка в бент и в момента, в който го направиш, отнякъде избива друга. Миналата нощ умряха трима души — направи слаб опит да се усмихне. — Нарекли са това отделение „улицата на смъртта“ — започна да кашля — отчаян, стържещ звук, който продължи почти минута и го остави изтощен.

— Мога ли да ти донеса нещо? Чаша вода? — попита Найджъл, наблюдавайки как Оливър се бори за въздух.

Той поклати глава.

— Уплашен съм — прошепна.

— Разбира се, че си — съчувствено рече Найджъл, познавайки Оливър достатъчно добре, за да знае, че той не би искал да го залъгват с фалшиви опровержения. — Единствената утеха е съзнанието, че всички ще умрем един ден. Само дето не знаем кой ще е първи.

Оливър кимна.

— Ти не си болен, нали? Няма да го понеса, ако…

Найджъл стисна по-здраво ръката му:

— Добре съм. Тестът ми беше отрицателен.

— Благодаря на Бога! Научих, че съм серопозитивен, след като се срещнахме за последен път в онази кръчма в Ричмънд. Но имах ужасно подозрение, че може да съм. Чудех се дали си отгатнал.

— Не. И през ум не бе ми минавало, докато не го спомена.

— Съжалявам, че заплашвах да кажа на жена ти.

— Случи се така, че сам й казах всичко. Тя знае, че днес съм дошъл да те видя.

Очите на Оливър се разшириха от изненада и той бе завладян от нов пристъп на кашлица. Миг по-късно в стаята забързано влезе червенобузестата сестра.

— Имаш нужда от глътка кислород, любов моя — каза тя, като сложи маската върху носа и устата на Оливър.

Найджъл не остана дълго. Очевидно Оливър бе слаб и лесно се изморяваше, но той му обеща да го посети отново.

— Ако все още съм тук — отбеляза той, като свали маската за момент. После примигна и за части от секундата Найджъл видя предишния Оливър, който отначало му се бе сторил толкова привлекателен. След това той отново си сложи маската и притвори очи, като че ли да се изключи от света.

 

 

Същата вечер Найджъл и Люси пътуваха към къщи, всеки потънал в собствените си мисли. И двамата, независимо един от друг, се бяха сбогували с важен човек от миналото си. За Люси това бе чудно облекчение. Питър не бе подходящият за нея човек и днес тя се бе уверила в неговата повърхностност. Не бе нужно повече да въздиша за изгубената любов или да скърби за онова, което е могло да бъде. Сега се чувстваше свободна да продължи напред, да си създаде нов живот с увереност, каквато преди не смяташе за възможна.

За Найджъл денят бе сложил край на една ера и го бе освободил окончателно от постоянното безпокойство. Никога повече нямаше да води таен живот, далеч от Даяна — живот на лъжи и страх да не бъде разкрит. Радостен, че бе отишъл да види Оливър, той въпреки това изпитваше мъка и съжаление за погубения живот. „Неведоми са пътищата Господни“ — помисли си с огорчение и не беше негова работа да ги поставя под съмнение. Той се надяваше, че за Оливър краят ще дойде безболезнено и бързо.

Когато Найджъл и Люси пристигнаха в Ийстли Манър, Мъфи и Маки ги поздравиха радостно и възторжено, но къщата изглеждаше притихнала и празна. В този момент в хола се появи Сюзън, която идваше от градината.

— Добре ли прекарахте? — попита тя. Найджъл бе отишъл в Лондон под претекста, че ще пазарува. Тя се обърна към Люси: — Как беше сватбата?

— Страхотна — въодушевено отвърна Люси. — Срещнах много стари приятели.

— В градината има неочакван посетител — съобщи Сюзън. — Тъкмо се готвим да пийнем нещо.

— Кой е той? — попита Найджъл.

— Не съм сигурна, че обичам изненадите — отбеляза Люси.

— Откъде знаеш, щом още не си го видяла? — отвърна Сюзън.

— Да. Е, добре — Люси неохотно се обърна и излезе в градината, като тръгна през моравата, следвана от Найджъл. Там бяха Даяна, Тили и още някой. Той се изправи веднага щом видя Люси и се запъти към нея с протегнати ръце.

— Саймън! Какво правиш тук? — попита тя изненадана, а той я прегърна и повдигна.

— Помислих си да взема колата и да дойда да ви видя всичките! Опитах се да го направя миналия уикенд, но не можах да се измъкна — имам много работа.

— Толкова е хубаво да те видя отново! — възкликна тя, като се вгледа в познатото приятелско лице. Имаше чувството, че ако бе видяла Саймън за последен път преди десет години или миналата седмица, всичко щеше да бъде постарому.

— Много време те нямаше — отбеляза той, докато вървяха към другите. — Следях всички новини за това, което ти се случи в Ню Йорк. Предполагам, че няма да бързаш да се върнеш там.

— Радвам се, че съм вкъщи — пламенно рече тя.

— Мисля, че всички много се радват, че си вкъщи — отвърна той е усмивка.

Много по-късно, в кухнята, тъй като Саймън бе поканен да остане за уикенда и Сюзън забеляза, че нямаше нужда да го увещават.

Люси помагаше на майка си да приготви вечерята и тогава отбеляза нещо, което накара майка й да остане слисана.

— Знаеш ли, мамо, Саймън е единственият човек, който се отнася с мен по един и същи начин още от самото начало. Независимо от това как изглеждам. Като ме срещна за първи път, лицето ми бе в най-ужасния си вид, но окото му не трепна. А тази вечер, когато ме видя отново, беше същото. Той вижда мен. Човекът в мен. Винаги е било така и именно това е чудесно — докато говореше, тя режеше магданоз върху дъската, използвайки решително острието на ножа.

— А как са се отнасяли другите хора с теб?

Люси се втренчи замислено навън през кухненския прозорец. Виолетов здрач нежно обгръщаше градината и правеше дърветата да изглеждат на хоризонта като черна дантела.

— Всички се отнасят към мен много по-добре сега, след като вече съм красива — направо каза тя. — Особено мъжете. Сигурна съм, че Джошуа Голдбърг нямаше да се старае толкова да ме измъкне, ако не ме харесваше. Същото беше и с детектива, разследващ случая. После — всички онези хора, на които Амелия ме представи. Начинът, по който мъжете любезничеха с мен, беше доста смущаващ — замълча и изсипа нарязания магданоз в една купа. — Питър беше днес на сватбата — нехайно продължи тя.

Даяна се обърна да я погледне.

— О, боже мой! Ти какво направи?

Върху лицето на Люси се появи усмивка.

— Нищо особено. Просто бях там. Той дойде и се опита да се сдобри с мен. Искаше да се съберем отново, независимо от факта, че беше с момиче.

— И? — Даяна притаи дъх.

— Казах му, че никога повече не искам да го виждам.

— Била си напълно права.

— Зная.

— Заслужаваш нещо по-добро, скъпа.

— Искам да ме харесват заради самата мен.

— И мислиш?…

Люси се усмихна лъчезарно:

— О, да. Сигурна съм в това. Толкова се радвам, че ще остане за уикенда.

— Смятам, че дойде време да организираме голямото тържество, което обещах да направим, за да отпразнуваме завръщането ти вкъщи и това на татко ти — добави Даяна и внезапно се изчерви.

— За какво голямо тържество говорите? — Тили влезе в кухнята, подскачайки. — Мога ли да получа нова рокля? Може ли да има танци? С диско музика? О, отлично! Нямам търпение. Ще отида да кажа на Саймън. Мисля, че той обича да танцува.

Даяна бе решила да направи наистина голямо тържество с палатка.

— Ще можем да поканим поне сто и петдесет души — обясни тя, като се наслаждаваше напълно на организацията.

Найджъл наблюдаваше със задоволство как тя се зае с планирането на вечерта. Вече не очакваше от него всяко решение, нито пък търсеше постоянно одобрение, както бе правила в миналото. Бяха наети доставчици, менюто бе съставено, шампанското и виното — подбрани. Бяха поръчани розови и бели цветя, за да са в хармония с розовото и бялото на палатката. Бе ангажиран дисководещ от Лондон, а после Даяна се зае да урежда гостите да останат при различни приятели в околността и автобус за онези, които не искаха да дойдат с колите си от Лондон.

— Какво ще облека? — продължаваше да хленчи Тили. — Ще имам нужда и от нови обувки с високи токове.

Люси предложи да я заведе в Лондон през деня.

— Ще ти помогна, да си избереш нещо.

— Не й позволявай да купи нещо прекалено изискано, скъпа — отбеляза Даяна.

— Мамо, тя е на седемнадесет. Няма да иска да носи празнична рокля.

По-късно същия ден, когато Даяна провери списъка на хората, които са приели поканата, тя сподели с Найджъл, че има само едно притеснение за тържеството.

— Но на мен ми се струва, че всичко е под контрол — каза той.

— Всичко, освен чувствата на по-малката ти дъщеря — рече тя с кисела усмивка.

— Тили? Защо? Какво има?

— Страхувам се, че е хлътнала по Саймън — обясни тя, — но бедата е, че и Люси изпитва чувства към него.

— Но Тили е само едно дете! — възрази той, смеейки се. — Не може да е сериозно.

Даяна го погледна, както в старите времена.

— Искаш ли да се обзаложиш? Толкова се безпокоя да не бъде наранена.

Доста развеселен, Найджъл й каза да не се безпокои.

— Те ще се оправят помежду си — увери я той.

Беше най-топлата лятна вечер, която някой си спомняше. Въздухът бе толкова неподвижен, че фенерите покрай алеята едва потрепваха, а пълната луна бе окъпала овощната градина в сребърна светлина.

Найджъл и Даяна, която изглеждаше лъчезарна в дългата червена сатенена рокля, посрещаха гостите си във всекидневната за чаша шампанско, преди да отидат в палатката да вечерят на светлината на стотици розови свещи.

В изящна черна рокля с изрязан гръб, която според Найджъл я правеше да изглежда на двадесет и пет години, Тили като че ли бе навсякъде, грижейки се за собствените си млади приятели. Облечена в бяла рокля, която бе купила в Ню Йорк, Люси помагаше на родителите си да представят гостите един на друг.

— Тази нощ трябва да се запомни, нали? — непрекъснато повтаряше Сюзън на всеки, готов да я изслуша. — Не изглеждат ли Люси и Тили чудесно?

— Смяташ ли, че всичко е наред? — попита Даяна Найджъл, когато гостите седнаха за вечеря на кръглите маси в палатката.

— Великолепно е — увери я той. — Всички, включително и майка ти — или да кажа особено майка ти — се забавляват много добре.

По-късно вечерта, когато въздухът се изпълни с гръмкия ритъм на танцовата музика и Даяна се увери, че са положени грижи за всички, тя се вмъкна в къщата да оправи грима си.

— Къде е Саймън? — попита тя Найджъл с нисък глас. За първи път тази вечер тонът й бе загрижен.

— На дансинга с Люси — отвърна той, — танцуват.

— Тогава къде е Тили?

Той я хвана за ръка и я поведе към кабинета, където беше уреден бар за по-възрастните гости, които искаха да си отдъхнат от шумната музика. До стената беше подпряно широко кожено канапе. Под един оплетен куп от смокинги Даяна зърна дългите крака на Тили, подаващи се изпод трима млади мъже, които, както изглеждаше, седяха в скута й. Изведнъж настана суматоха и Даяна долови думите: „Внимавайте! Майка ми е тук!“ Тримата млади мъже скочиха от Тили като мухи, пропъдени от гърне с мед, и застанаха в неопределен кръг, усмихвайки се глупаво.

— Здравей, мамо! — весело извика Тили.

— Не мисля — отбеляза Найджъл, като се опитваше да сдържи смеха си, — че трябва да се безпокоим за младото ти потомство. То със сигурност е способно да се грижи само за себе си.

Даяна също се разсмя.

— Е, благодаря на Бога за това — кратко отвърна тя. Хвана Найджъл под ръка и се отправиха обратно към палатката — по-близки, отколкото бяха от много години насам и сплотени от случилото се през последните петнадесет месеца.

— Забавляваш ли се, скъпа? — прошепна той, мислейки си колко прекрасно изглежда съпругата му — със сияещо лице и очи, искрящи от щастие.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Много — прошепна Даяна. — Още две години и можем да дадем друг голям прием — усмивката й бе закачлива. — Ще трябва да празнуваме годишнина от сребърната ни сватба.

— Ще пия за това — пламенно отвърна той, като плъзна ръка около талията й.

 

 

На дансинга Саймън бе притиснал Люси към себе си и двамата се движеха плавно под звуците на бавна романтична мелодия. От време на време той се взираше в очите й и се усмихваше. Тя отвръщаше на усмивката му, чувствайки се по-щастлива от всякога. Знаеше, че със Саймън бе открила себе си и най-сетне не я притесняваше променената й външност. Другите можеха да любезничат с нея заради красотата й, но Саймън винаги щеше да разпознава и да обича човека в нея.

— Да отидем в градината — прошепна той.

Хванати за ръка, те излязоха от препълнената палатка и потънаха в окъпаната в сребърна светлина овощна градина, която като че ли бе изпълнена с вълшебство в тази спокойна лунна нощ. Той внимателно я придърпа към себе си и я целуна — отначало колебливо, а след това с все по-нарастваща нежност, окрилен от почувстваната взаимност. Тя знаеше, че този път, без никакво съмнение, бе намерила някой, който я обича заради самата нея.