Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (15)

Петнадесета глава

Надеждата се изплъзваше от Найджъл като вода през пръстите му и Джошуа не можеше да направи нищо, за да попречи на това. Разтърсващите разкрития относно Рита Кейло го потресоха. Сега всичките им шансове да открият истинския убиец се бяха изчерпали и ако не се случеше някакво чудо, делото щеше да продължи и Люси щеше да бъде осъдена за предумишлено убийство. Неспособен да заспи, той премисли отново и отново какво се бе случило и как надеждите му бяха нараснали, когато откриха, че има три други жени, които изглеждат точно като Люси. Ситуацията беше толкова странна, че всичко изглеждаше възможно. Бе така убеден, че една от тях е извършила убийството, че се обади на Даяна да й каже, че краят се вижда.

Сега се бяха върнали в изходна позиция и той се чувстваше отчаян. Как да й каже, че ако я признаят за виновна, дъщеря им може да получи смъртна присъда? Беше прекарал часове наред с Джошуа в обсъждане на възможността Люси да бъде екстрадирана обратно в Англия, за да бъде съдена от британски съд, но адвокатът смяташе това за малко вероятно поради сериозността на престъплението. Засега просто трябва да изключат тази възможност, каза му Джошуа, докато подготвяше защитата. Найджъл отново започна да се безпокои. Дали Джошуа беше подходящият човек за това?

Останал сам в апартамента на Амелия, докато тя обядваше с приятели, Найджъл седна във всекидневната и се опита да прегледа „Ню Йорк Таймс“, но безсилието и тревогата му попречиха да се съсредоточи. Сигурно все още има нещо, което може да направи? Вчера, когато бе посетил Люси, бе съзрял паника в дълбините на очите й, докато тя търсеше по лицето му знак за надежда. После изражението й помръкна, ъгълчетата на устните й увиснаха и тя остана сломена, разбрала, че няма новини.

Това му напомни за времето, когато беше забравил да й купи колелото, което бе поискала за шестия си рожден ден. Беше се втурнала в зори в стаята им, питайки развълнувано къде го е скрил. Трудно понесе упрекващото го изражение на Даяна, но съкрушеното личице на Люси, когато разбра, че бе излъгал надеждите й, го бе преследвало месеци наред. Вчера чувството, че я бе предал, се появи отново. Тя все още му имаше доверие, а той я разочароваше.

Отчаян, Найджъл стана, хвърли вестника и отиде в гостната. Бележката от пазаруването в „Сакс“ на Пето Авеню трябваше да бъде някъде тук. Бет се бе заклела, че не е изхвърляла нищо, а никой друг, освен Амелия, не бе влизал в стаята. Сигурно бе някъде тук. Дори и да му отнеме цял ден, той отново искаше внимателно да прерови всичко — книги, списания, дрехи, чанти, гримове, кутии с бижута. Дори реши да махне облицовъчната хартия във всички чекмеджета, в случай че случайно се бе пъхнала отдолу. Ако успее да я намери, има някакъв шанс тя да се окаже алибито, от което се нуждае Люси.

Два часа по-късно Амелия се върна от обеда, очарователна във виолетовата си рокля и дългия жакет с подходящи аксесоари — обици и гривна с аметист. Почука на вратата на гостната.

— Вътре ли си, Найджъл?

Той отвори вратата, разгорещен и с разрошена коса. В стаята зад него цареше бъркотия, чекмеджетата и шкафовете бяха разтворени и навсякъде имаше разхвърляни дрехи. Очите й се разшириха, като огледа наоколо.

— Съжалявам, Амелия, след малко ще подредя всичко. Отново се опитах да намеря бележката от пазаруването — поклати глава обезсърчен. — Тя просто не е тук. Един господ знае какво е направила Люси с нея.

— О, скъпи! Толкова съжалявам — тя го хвана за ръка и го поведе внимателно обратно към всекидневната. — Ела и седни, а аз ще накарам Бет да ни направи малко билков чай. Тя ще оправи тук. А ти имаш нужда от почивка.

— Безнадеждно е, Амелия — беше почти готов да се разплаче. — Чувствам, че я предавам. Усещам се толкова безпомощен…

В този момент телефонът зазвъня. Тя го вдигна веднага и след размяна на любезности го подаде на Найджъл.

— За теб е, скъпи. Джошуа Голдбърг се обажда.

Найджъл грабна слушалката.

— Ало? — каза той рязко.

— Може да не е важно — започна Джошуа, — но разбрах от свой източник, че са открили ново доказателство. Детектив Паулинг се занимава с това в момента…

— Какво доказателство?

— Не можах да измъкна нищо от тях, освен че е нещо, което е било пропуснато при огледа в апартамента на сенатора. Ще те уведомя, когато разбера нещо определено. От отдел „Убийства“ не искат да има изтичане на информация на този етап, тъй като вече са започнали да изглеждат глупаво с преследването на всички тези двойнички, без да са в състояние да ги обвинят в нещо. Изглежда така, сякаш не знаят какво вършат — което съвсем точно обобщава ситуацията.

— Господи, надявам се да е нещо добро — развълнувано каза Найджъл.

— Аз също. Тя заслужава спокойствие. Ще поддържаме връзка.

— Благодаря — той затвори и се обърна към Амелия: — Джошуа казва, че полицията е открила ново доказателство по случая, но все още не знае какво е.

— Е, не може да са лоши новини, Найджъл — заключи тя, — тъй като Люси е невинна. Единствените новини, които е възможно да има, трябва да са добри новини, скъпи! — сграбчи ръцете му и го погледна с искрящи очи. — Надявай се, Найджъл. Това е най-важното нещо на света. Без надежда всички сме загубени.

Той стисна ръцете й в отговор.

— Честно казано, не зная какво щях да правя без теб, Амелия — отвърна той. — Ти ми вдъхваш сили и не ми позволяваш да се предам.

— Затова са приятелите — просто каза тя.

По-рано същия ден началникът на охраната в „Саутгейт Тауър“ се бе обадил в полицейския участък на Мидтаун Саут. Веднага бе свързан с Майк.

— Имахме работници, които поправяха климатичната инсталация в апартамент 536, където сенатор Ебнър беше…

— Да? И какво?

— Откриха някакви снимки. В плик. Паднали са зад климатика под прозореца. Не зная дали принадлежат на сенатора, но си помислих, че може да ги искате.

— Какви снимки?

— Снимки на жени. По-специално на една.

— Ще изпратя някой да ги вземе веднага. Благодаря.

Двадесет минути по-късно донесоха на Майк бял плик, в който имаше двайсетина снимки. Той бързо ги прехвърли, спирайки се по-дълго на няколко от тях, преди да ги запрати една по една на бюрото си. После се пресегна за телефона и поръча хеликоптер.

— Веднага! — добави той.

— Какво става? — попита Джак Максуел от отсрещното бюро.

— Ще имаме нужда от заповед за обиск — отвърна Майк почти на себе си, като събра снимките и ги напъха във вътрешния джоб на сакото си.

— Защо? Къде ще ходим?

Внезапно Майк се ухили, без да обръща внимание на изгарящата от любопитство Шели Лий, която гледаше ту към единия, ту към другия, надявайки се да схване нещо.

— Клиниката „Кейло“ — кратко отвърна той.

 

 

По-късно същия следобед надзирателят информира Люси:

— Адвокатът ви е дошъл да ви види.

Без да каже нищо повече, той я поведе от килията по тесен коридор с боядисани в сиво стени и лентообразни лампи по тавана до малка стаичка, в която се влизаше през стъклена врата, покрита с телена мрежа. В стаята имаше маса и два стола, на единия от които седеше Джошуа Голдбърг.

— Здравейте — нетърпеливо каза Люси, радостна да види познато лице. — Има ли някакви новини? — седна срещу него, бледа и красива въпреки липсата на грим. Той забеляза, че бе отслабнала много и черната й коса бе загубила блясъка си. Но очите й бяха големи и ясни, като бялото поразително контрастираше на гъстите й тъмни мигли.

Джошуа я гледа дълго време, опитвайки се да успокои ритъма на сърцето си. После заговори:

— Няма конкретна новина, но детектив Паулинг замина набързо за клиниката „Кейло“ — за втори път. Очевидно някакво ново доказателство е било открито в апартамента на сенатора, макар че не можах да разбера какво точно е то.

— Ново доказателство? — развълнувано повтори тя и се наведе напред, стиснала здраво ръце. — Какво ли е? Може би е нещо, което определено ще ме оневини?

— Не зная, Люси. Ще ми се да знаех. Иска ми се да можех да ти кажа: Всичко е наред, открили са убиеца — той въздъхна. — За съжаление не мога.

— Не може да бъде… — замълча, мръщейки се. — Напоследък нямам доверие на никого. Ами ако това доказателство е нещо, което е било подхвърлено, за да изглежда така, сякаш аз съм виновна? Мислили ли сте за това? Не е ли странно, че едва сега го откриват? Защо не го откриха тогава? Ами ако убиецът, разбирайки, че другите двойнички имат алиби и следователно не са могли да извършат престъплението, е поставил нещо, което наистина ще направи нещата да изглеждат така, сякаш аз съм го направила? — в очите й отново проблесна страх и тя погледна Джошуа умолително: — О, господи, страх ме е! Кръгът се затваря около мен, Джошуа — добави тя е треперещ глас.

— Нямах намерение да те плаша — внимателно обясни той. — Лично аз смятам, че това е положителен знак. Имам чувството, че са открили нещо, което ще покаже Арнолд Ебнър в истинската му светлина. Довери ми се, Люси. Ще сваля това обвинение от теб, дори да е последното нещо, което ще направя. Зная, че не си виновна и ще се погрижа всички останали да го разберат.

— Не можеш да бъдеш сигурен, че ще свалят обвинението от мен. Никой не може. Аз съм реалистка, Джошуа. Това е най-лошото нещо, което ми се е случвало. По-лошо от катастрофата, от шестте месеца операции, от това, че годеникът ми ме отблъсна. Това може да е краят на всичко — овладя чувствата си и го погледна прямо. — Не искам да ме залъгват с измислици за сваляне на обвинението, защото може да не стане.

— Ще те измъкна, Люси — убедително каза той и продължи да се взира в нея известно време.

 

 

— Искате да обискирате клиниката? — доктор Кейло погледна Майк Паулинг невярващо. — И дума да не става — троснато каза той.

Майк стоеше в средата на елегантното фоайе на клиниката с широко разкрачени крака. Не приличаше на човек, който доброволно ще отстъпи.

— Страхувам се, че в случая нямате избор, доктор Кейло. Имам заповед за обиск. Ако е необходимо, мога да изпразня това място и ще го направя.

— Но пациентите ми! Трябва да пазя тайната им. В момента тук имаме няколко известни хора. Не мога да ви позволя да ги безпокоите или да влизате в стаите им — гневно каза Кейло.

Майк виждаше, че докторът бе искрено загрижен. Накрая вдигна подигравателно ръце, като че ли се предаваше.

— Не се интересувам от стаите на пациентите ви — обясни той.

— От какво тогава?

— Искам да претърся всички помещения на персонала — спални, канцеларии, кухни и бани, включително вашите.

Дик Кейло погледна Майк, после Джак Максуел, а в тъмните му очи се четеше учудване.

— Помещенията на персонала?

— Точно така. И ще ви бъда благодарен, ако веднага ни позволите да се заловим с това.

— Няма да намерите нищо интересно в стаите на персонала — увери го Кейло. После сви рамене: — Започвайте. Тук няма какво да крием.

Майк кимна на Максуел и по подаден сигнал от него вътре нахлуха през главния вход шестима униформени полицаи, които бяха пътували с тях в хеликоптера, но бяха останали да чакат отвън на алеята. Изглеждаха нащрек и готови на всичко.

— Ще повикам Лорън да ви покаже стаите на персонала… — започна докторът, но Майк го прекъсна:

— Благодаря, но вече зная къде да търся — той се обърна към Максуел и другите: — Добре. Да вървим.

 

 

— Даяна? О, Даяна, благодаря на Бога, че си все още будна!

В Ийстли Манър беше почти полунощ и Даяна, неспособна да заспи, седеше, изправена в леглото, и четеше, когато телефонът иззвъня. Пронизителният му звук накара нервите й да се изопнат.

— Найджъл! Какво се е случило? Нещо не е наред ли? Люси добре ли е?

— Да, скъпа. Да — Найджъл изглеждаше задъхан, като че ли бе тичал. — Нещо фантастично се случи и Джошуа Голдбърг урежда да бъде освободена утре сутринта. О, господи, какъв ден беше!

— Освободена? О, благодаря на Бога. Какво се случи?

— Арестуваха човека, убил сенатора. Имат дори писмено признание. Следобед научих от Джошуа, че полицията е открила някакво ново доказателство, но той не знаеше какво е. Очевидно в апартамента на сенатор Ебнър са били открити интимни снимки на млада жена и няколко писма. В момента, в който детективът по случая ги видял, той разпознал жената. Името й е Лорън Винсънт и работи в клиниката. Всъщност той прекарал известно време с нея, когато първоначално отишъл да разпита доктор Кейло.

— Защо го е убила?

— Очевидно са имали връзка и тя забременяла. Казал й, че ще напусне жена си, за да се оженят, но след това само й предложил да плати за аборт. Научих, че постъпката му я довела до срив. Но веднага щом се съвзела, тя се заела да си отмъсти. Искала да го види мъртъв.

Настъпи мълчание.

— Значи е имало и друга двойничка, разхождаща се наоколо, за която полицията не е знаела? — ахна Даяна смаяна.

— Не. Не съм виждал тази жена, но разбрах, че изобщо не прилича на другите. Ето защо никой не я е подозирал, докато тези компрометиращи нейни снимки не бяха намерени. И писмата й, в които го умолява да остави жена си, защото ще има дете.

— Изглежда, е превъртяла.

— Да. Чух, че когато отишла да работи в клиниката, една от сестрите й разказала за манията на доктор Кейло и как той превърнал две други пациентки в копия на бившата си жена. По време на лечението на Люси Лорън разбрала, че той отново прави двойничка на бившата си съпруга. Тогава й хрумнало да обърка полицията, като се престори на една от двойничките — продължи Найджъл.

— Не разбирам! — Даяна прехвърли краката си отстрани на леглото и седна на ръба, мръщейки се съсредоточено. — Ако тази жена, Лорън, не изглежда като другите… коя е била жената, заснета от охранителните камери и видяна да напуска апартамента непосредствено след убийството?

— О, господи, толкова е сложно, скъпа. Била е Лорън Винсънт, но се дегизирала с латексна маска, грим и перука, когато отишла да убие сенатора. На охранителните камери тя изглеждала точно като Люси. Дори аз си помислих, че е тя, когато я гледах по телевизията. Днес полицията откри в стаята на тази жена в клиниката „Кейло“ перуката и всичко останало, включително и оръжието, с което е било извършено убийството. Не е ли невероятно? — Найджъл започна да заеква от вълнение.

— Това е най-необикновеното нещо, което някога съм чувала — невярващо каза Даяна. — Наистина ли ще освободят Люси утре?

— Да, скъпа, наистина. Направих постъпки да я пуснат тази вечер, но трябва да се мине през обичайните бюрократични процедури, преди да могат да я освободят. Но са й казали, че обвинението е свалено от нея. Господи, какъв кошмар беше цялото това нещо! — сега, след като бе разказал всичко на Даяна, той изведнъж се почувства уморен и изчерпан. През последните няколко седмици бе живял на адреналин и сега имаше странното чувство, че не знае дали иска да се смее, или да плаче.

— Сега ще можеш да я доведеш вкъщи — каза Даяна.

— Зная, ще бъде чудесно.

След като се сбогуваха, тя облече халата си и слезе в кухнята да сложи чайника. Не можеше да заспи. До няколко дни Люси щеше да си бъде вкъщи след всички тези месеци. А тя трябваше да реши дали да остане с Найджъл или не… Минута по-късно дойде Тили, препъвайки се сънено през прага. Дългата й тъмна коса бе разрошена, а очите — подпухнали от съня.

— Какво става, мамо? Телефонът ме събуди, а после те чух да слизаш долу. Наред ли е всичко?

— О, Тили! Най-чудесната новина — Даяна я прегърна и я притисна към себе си. — Освобождават Люси утре сутринта. Открили са истинския убиец.

— Отлично! — отвърна Тили, като се усмихна доволно. Покатери се върху кухненския плот и провеси крака. — Кога ще се върнат?

— Татко ти не каза. Предполагам, че ще ни позвъни отново утре. О, какво облекчение! Имам чувството, че през последните няколко седмици се състарих с двадесет години.

— Кажи ми всичко, което каза татко. Не, почакай! — Тили скочи отново долу. — Ще видя дали баба е будна. Ще се ядоса, ако пропусне цялото това вълнение.

Даяна взе три чаши от бюфета и извади големия кафяв пръстен чайник от шкафа. Докато Сюзън прекоси бързо моравата, осветявайки пътя си с фенерче, съпроводена от Тили, бърбореща възбудено край нея, чаят беше готов.

— Е? — въпросително рече Сюзън, като се настани до кухненската маса. — Разкажи ни какво точно се е случило.

Продължиха да говорят до ранни зори, а Даяна повтори всичко, което Найджъл й бе казал. Най-накрая Тили със затварящи се очи промълви, че не може повече да стои будна и се запъти отново към леглото. Даяна направи нов чай. Беше прекалено напрегната, за да може да заспи и благодарна, че Сюзън й прави компания.

Най-после блед сноп светлина разцепи тъмния хоризонт и слабо цвърчене възвести утринния хор на птиците, гнездящи в градината.

— Мислила ли си отново за бъдещето си с Найджъл? — внимателно попита Сюзън, нарушавайки мълчанието, възцарило се между тях.

— Мисля за това ден и нощ — отвърна Даяна.

— И реши ли какво да правиш?

Даяна се втренчи навън през прозореца в разширяващия се процеп светлина.

— Няма какво да решавам — категорично рече тя.

Сюзън я погледна разтревожено.

— Ще му кажеш ли, преди да си е дошъл? Трябва да изясниш ситуацията, преди Люси да се върне с него нали?

Даяна се изправи, пристягайки колана на халата си. Поклати глава.

— Не. Това не е нещо, което мога да обсъждам по телефона.

— Значи ще сложиш край, така ли?

Даяна се обърна и погледна майка си изненадано:

— Разбира се, че не. Аз го обичам, мамо. Той беше моят живот през последните двадесет и четири години. Не мога да разваля брака си сега.

— И си в състояние да го приемеш такъв, какъвто е?

— Длъжна съм — просто отвърна Даяна. — Наистина нямам избор. Трябва да кажа, че не ми харесва идеята за него и… — замълча, като че ли изпитваше трудност да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си. — Отначало изпитах горчива болка и ревност. Какво имат тези мъже, което аз нямах?

— Разбира се, нещата не стоят така.

— Зная, мамо. Зная. Това каза и Найджъл, но все пак е болезнено да разбереш, че някой може да означава за него също толкова или повече от мен. Но… — пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Толкова много го обичам, мамо, че ако не мога да го имам целия, поне ще го притежавам наполовина, а това е по-добре от нищо — внезапно очите й се насълзиха, но тя вирна брадичката си и каза с решителен глас: — Той остарява. Може би няма да има друг Оливър, но съм готова да направя всичко, което е по силите ми, за да задържа Найджъл при мен и за в бъдеще. Не само заради момичетата.

— Мъдро решение — тихо рече Сюзън. — Сигурна съм, че няма да съжаляваш за него.

— Надявам се да е така. Както и да е, готова съм да опитам, ако той го иска. Кой знае? Колкото и да е странно, всичко, което се случи, в крайна сметка може да ни направи по-близки.

 

 

Люси пристъпи предпазливо навън от килията си, не смеейки да повярва, че наистина се готвеха да я освободят. Беше станало толкова внезапно и изглеждаше така невероятно, че тя се страхуваше да не би всичко да е грешка и те изведнъж да се обърнат и да й кажат, че все пак ще бъде съдена. Един надзирател я отведе в някаква стая, където я чакаше детектив Майк Паулинг. Държеше документите за освобождаването й и я гледаше с искрящи очи.

— Поздравления! — каза той. — Радвам се, че всичко това свърши. Свободна си да си вървиш.

— Свободна — повтори тя и се отпусна на стола, който й бе посочил.

— Виждам, че вече си получила обратно вещите си — той стоеше само на няколко крачки пред нея и сочеше елегантния костюм и обувките, които тя носеше при арестуването си.

Люси кимна, желаейки да излезе по-скоро от това място. Искаше й се баща й или Джошуа да бяха тук, за да я отведат.

— Е… беше ли изненадана? Подозираше ли нещо, когато бе в клиниката „Кейло“? — попита той, за да подхване разговор.

— Има толкова много неща, които все още не зная и не разбирам.

— Лорън Винсънт е сложна жена.

— Но тя изглеждаше толкова смирена. Такъв кротък човек. Никога за нищо на света не бих я заподозряла в нечие убийство — възрази Люси.

Майк каза кратко:

— Отмъщението е смъртоносен мотив, а една презряна жена е още по-смъртоносна. Знаеш ли, тя те е последвала в Ню Йорк, когато си напуснала клиниката.

Люси изглеждаше разтревожена.

— Ужасяващо е.

— В деня на убийството те е видяла да напускаш апартамента на Амелия Хероу, а после отишла направо в „Бергдорф Гудман“ и купила червен костюм, почти еднакъв с този, който си носела същия ден.

— В такъв случай тя е планирала всичко… за да ме натопи?

Майк кимна многозначително, доволен от възможността да й покаже колко бързо е решил случая и я е измъкнал.

— Лорън Винсънт е започнала като гримьорка в телевизията, знаеше ли това? Опитът й я е навел на мисълта да скалъпи цялата работа. Имала е и късмет в деня, в който е убила сенатора, тъй като ти неволно си й помогнала, отивайки на пазар в близост до „Саутгейт Тауър“.

На Люси й се зави свят. Имитирайки я, друга жена бе влязла в жилищна сграда и бе убила с няколко изстрела мъж, като нарочно бе инсценирала всичко да изглежда така, сякаш е била тя. При все това Лорън Винсънт щеше да се измъкне ненаказана, ако не бяха открити нейни снимки и писмата й до Арнолд Ебнър.

— Какво ще стане сега? — едва попита тя.

— Ще те съпроводя навън — отвърна Майк. — Свободна си да си вървиш. Предполагам, че адвокатът ти е тук да те посрещне.

— О, господи! — Люси скочи на крака, нетърпелива да си тръгне. Детективът, с неговите искрящи очи, я изнервяше. Тя мразеше начина, по който той я гледаше.

Навън, на тротоара, стоеше баща й и я чакаше. Джошуа беше до него.

— Татко! — възкликна тя и се хвърли на врата му.

Джошуа ги гледаше, докато Найджъл я притискаше към себе си.

— Добре ли си, скъпа? — попита Найджъл, усещайки мократа й буза до своята.

— О, да! — отвърна Люси със задавен от ридание глас. — Да, вече съм добре.

 

 

Амелия Хероу трудно можеше да бъде ядосана, тя мразеше да губи самообладание, тъй като това се отразяваше зле на лицето й, но днес не можа да сдържи гнева си. Веднага щом Найджъл напусна апартамента, за да прибере Люси от затвора, тя вдигна телефона и с треперещи ръце набра номера на клиниката „Кейло“. Нямаше какво друго да направи. Ако не излееше гнева си, той щеше да я разяде отвътре и да й причини главоболие до обед.

— Бих искала да говоря с доктор Кейло, моля — решително обяви тя, когато се свърза.

— Ще видя дали е свободен…

— Кажете му да се освободи! Обажда се Амелия Хероу. Искам да говоря с него веднага — надяна син сатенен пеньоар със светлобежова дантела върху нощница в същите цветове и се отпусна грациозно и драматично на шезлонга до леглото си. Знаеше точно какво ще каже, като че ли старателно бе заучила репликите за някоя холивудска епическа драма.

— Амелия? — в гласа на Дик Кейло се четеше известна изненада. — Как си, скъпа?

— Ще ти кажа как съм! Засрамена, огорчена и крайно разочарована от начина, по който превърна хубаво младо момиче, на което препоръчах да отиде при теб, в една от твоите налудничави двойнички на Рита! Подложи това момиче и семейството му, да не говорим за мен, на същински ад, за да задоволиш желанията си. Никога вече няма да те препоръчам на когото и да било. И за да компенсираш горките родители на Люси за това изпитание, ще заплатиш всички съдебни такси, самолетни, хотелски и други разходи на баща й. Разбираш ли?

— Да — изглеждаше уморен и сломен. — Така или иначе заради това с кариерата ми е свършено. Вече никой не ми вярва, макар чудесата, които извърших с Тамсин, Дагмар и Люси, да са живо доказателство за способностите ми.

— Никой не се съмнява в медицинските ти способности, Дик. Но твоята ексцентричност плаши хората до смърт! — сурово каза тя. — Както и да е, онази Рита, която създаде, изобщо не прилича на жената от снимките във вчерашните вестници.

— Нищо не мога да сторя. Направих Рита съвършена. Както и другите. Не мога да разбера защо не са ми благодарни. Люси беше доволна, когато видя за първи път резултатите — тъжно добави той.

— Но сега можеш да разбереш защо не е съвсем очарована, нали? Що се отнася до мен, състраданието ми се изчерпа. Постави ме в ужасно положение и не бих обвинила Найджъл Хауърд, ако поиска да те съди за милиони — Амелия знаеше от личен опит, че Найджъл не бе заядлив, но тя нямаше намерение да остави Дик да се отърве толкова лесно. — Ще разбера какво му е коствало всичко това и ще те уведомя.

Амелия тъкмо привършваше тоалета си, когато Люси, Найджъл и Джошуа пристигнаха и нахълтаха вътре възбудено, като изпълниха апартамента с шумните си гласове и му придадоха празнична атмосфера. Имаше много прегръдки и целувки, след което загърмяха тапи от шампанско, Люси крещеше възбудено по телефона, докато разговаряше с Даяна и Тили, Джошуа ги покани на обед в „Ла Гренуй“, а Найджъл и Амелия се впуснаха в безобиден флирт. Дори Бет се развесели. Лицето й светеше от удоволствие, докато отваряше голяма кутия с хайвер от белуга, който постави върху купчина натрошен лед на сребърен поднос, заобиколен от миниатюрни седефени лъжички.

Джошуа не можеше да свали очи от Люси, наблюдаваше я непрекъснато и й се усмихваше всеки път, когато погледнеше към него. Най-накрая тя отиде да се преоблече, преди да излязат на обед.

— Повече няма да облека червения си костюм — отбеляза Люси, смеейки се.

Двадесет минути по-късно тя се върна и за първи път Найджъл почувства пълното въздействие на новия й външен вид. Беше си сложила грим и виолетовите контактни лещи, сресаната й коса блестеше като черна коприна около раменете, носеше нова копринена рокля в карамелен цвят и жакет.

Джошуа едва не падна от стола си. Гледаше я с благоговение, отворил уста. Амелия, която наблюдаваше неговите и на Найджъл реакции, се усмихна. Дик беше свършил прекрасна работа с лицето на Люси. Нямаше и следа от белег, нищо не бе останало от външността на жестоко наранената млада жена, пристигнала в Ню Йорк преди почти седем месеца.

— За теб — Джошуа вдигна тост за Люси, като се изправи на крака.

Тя му се усмихна лъчезарно, после погледна баща си. Найджъл бе забелязал ставащото между тях и за момент почувства остра болка, осъзнал, че скоро може да я загуби отново. Найджъл бе разбрал, че от момента, в който Джошуа я бе видял, бе изгубил ума си, а сега, изглежда, Люси отговаряше на тези чувства. Той се упрекна за егоизма си. Тя заслужаваше да има отново някого в живота си след всичко, което бе преживяла, включително мъката, причинена й от този негодник Питър. Беше млада, здрава и красива, животът бе пред нея. Въпреки това Америка бе доста далеч, вътрешно въздъхна той.

След обеда Амелия заяви, че трябва да се връща в апартамента, защото имала да свърши някои неща. Найджъл реши да отиде с нея, тъй като трябваше да уреди обратния им полет до Лондон. А Джошуа попита Люси дали не би искала да се поразходи из Сентръл Парк.

— С удоволствие — отвърна тя с готовност. — Толкова дълго бях затворена в килията, че започнах да придобивам чувството, че ще забравя как да използвам краката си.

Паркът беше омайващо зелен и тих. Двамата вървяха по обградените с дървета алеи към езерото с форма на полумесец, което се намираше в центъра на парка. Хора разхождаха кучета, бягаха или се носеха безшумно край тях на ролкови кънки, но Люси едва ги забелязваше. Наслаждаваше се на свежия въздух, като поемаше дълбоко дъх и го задържаше в дробовете си, вдишваше мириса на тревата, липите и топлата земя. Да бъде свободна, да прави всичко и да ходи, където поиска беше толкова прекрасно, че тя съзнаваше, че ако бе сама, щеше да си свали обувките и да тича и танцува върху хладната трева само заради радостта, че е жива.

Осъзна, че Джошуа я гледа.

— Сигурно си благодарна, че всичко свърши — тихо каза той.

Люси вдигна лице към съвършено синьото безоблачно небе.

— Толкова е фантастично, че ми е трудно да повярвам.

— Сигурно ще се върнеш в Англия с баща си?

Погледна го смаяно.

— Разбира се! Нямам търпение да се прибера вкъщи, мина толкова време.

Джошуа кимна разбиращо, но очите му помръкнаха и устните му увиснаха разочаровано.

— Но ти вероятно ще се върнеш — по-скоро заяви, отколкото попита той с разтревожен глас.

— Със сигурност. Татко е обещал на мама и Тили екскурзия до Ню Йорк, така че положително няма да мога да устоя да не дойда и аз с тях.

Няколко минути те вървяха бавно и мълчаливо, после Джошуа заговори отново:

— Надявах се, че може би… че можем да станем по-близки — сега, след като делото приключи — спря, взе ръката й и се обърна с лице към нея, като се взря в очите й. — Толкова си красива… — гласът му беше дрезгав.

Люси извърна глава, избягвайки погледа му.

— Твърде рано е за мен да ставам близка с някого — отговори тя, но това прозвуча като слабо извинение за собствените й уши. — Толкова много неща се случиха, че точно сега искам да си отида вкъщи и… да… се взема в ръце. Чувствам се твърде различна от онази Люси Хауърд, която работеше в радио, готвеше се да се омъжи и имаше приятен, сигурен и обикновен живот — после го погледна прямо. — Страхувам се, че не мога да ти дам отговор, Джошуа. Честно казано, нямам никаква представа какво ме очаква за в бъдеще, но се надявам, че поне можем да останем приятели. Толкова съм ти благодарна за всичко, което направи…

Той пусна ръката й и тръгна отново, лицето му изглеждаше сурово и бледо.

— Винаги ще бъда на твое разположение тук, Люси. Ако имаш нужда от мен. Сега да намерим такси. Предполагам, че искаш да бъдеш с баща ти. Сигурно имаш да наваксваш много.

Настани я в едно такси, като каза, че ще се върне пеша в офиса си. Видя го да се усмихва и да й маха. Но когато таксито се отдели от тротоара, тя улови последното изражение на лицето му. Беше спокойно и усмихнато, но очите му бяха посърнали от болка.

— Какво иска той? — за момент Люси изглеждаше стъписана. — Всичко е наред, нали? — Погледна умолително баща си, когато й подаде съобщението, че Майк Паулинг се е обаждал и иска тя да му звънне.

— Не, всичко е наред — увери я Найджъл.

— Но откъде знаеш? О, боже мой, ами ако Лорън Винсънт е оттеглила признанието си? Просто не мога да понеса…

Найджъл я сграбчи за раменете.

— Обещавам ти, Люси, всичко е наред. Аз всъщност го попитах. Каза, че няма нищо общо със случая. Ето номера. Защо не му се обадиш веднага и да приключиш с това?

Тя неохотно отиде в кабинета на Амелия и набра номера. Майк отговори веднага и тя разбра, че бе оставил домашния си телефон.

— Струва ми се, че си искал да говориш с мен? — каза тя нервно.

— Да. Няма за какво да се безпокоиш — звучеше различно, не толкова уверен в себе си. — Просто се питах… ммм… дали планираш да поостанеш в Ню Йорк за известно време?

— Не. Защо? — попита тя смутена.

— Ами… чудех се какво ще кажеш… нали разбираш, да обядваш с мен или дори някоя вечер да пийнем нещо заедно.

— Всъщност утре с баща ми летим обратно за Англия — откровено отвърна тя.

— Ах, това е истински срам. Има ли шанс да дойдеш отново някой път? — добави той е надежда.

— Не зная. Някой ден — може би — искаше й се разговорът да свърши, но не желаеше да се показва неучтива. Разбирайки какво става, Найджъл й намигна развеселен от отсрещния ъгъл на стаята.

— Трябва да вървя сега — каза тя най-накрая. — Да опаковам багажа си.

— Ще се наложи да свикнеш с това — отбеляза Амелия по-късно, когато Люси, все още учудена, им разказа за Джошуа и Майк. — Една красива жена е винаги желана от мъжете. Ще флиртуват с теб много повече, отколкото някога си мечтала, ще ти направят и доста предложения за женитба, не се съмнявам в това — добави тя усмихнато.

— Говори ти жена с опит — отбеляза Найджъл.

— Но аз мразя да наранявам хората. А е толкова смущаващо, когато те харесват повече, отколкото ти тях — възрази Люси.

Главата на Амелия се изпълни със спомени за всички отхвърлени обожатели — възхитително шествие от красиви мъже, които се бяха карали за нейната обич.

— Скоро ще усвоиш изкуството на внимателното отхвърляне — просто увери тя Люси. — Само не забравяй да го правиш мило, любезно, а после им казвай, че винаги ще бъдеш на тяхно разположение до края на живота си — не като любима, а като приятелка. По този начин те си тръгват, без да се чувстват наранени и с накърнено самочувствие.

— Колко мъдро — каза Найджъл — и колко хитро!

— Но как ще разбера, когато се появи подходящият човек? — попита Люси с объркан тон.

Амелия и Найджъл се спогледаха разбиращо.

— Ще разбереш — каза Амелия.

— О, да. Ще разбереш — повтори Найджъл.