Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (9)

Девета глава

Беше все още тъмно, когато Люси се събуди, и изведнъж, след всички тези месеци, бе завладяна от нетърпение да се види фактът, че няма огледало, внезапно я разстрои. Чие беше лицето все пак? Измъкна се от високото болнично легло, запали всички светлини и дръпна тежките завеси, надявайки се да види отражението си в големите от пода до тавана прозорци, гледащи към брега. Но зората вече разтапяше нощното небе, превръщайки го от тъмно оловно в бледо перлено розово, и Люси можа само да различи общите си очертания. Разочарована, тя се върна обратно в леглото. Амелия щеше да дойде да я вземе по обед и да я заведе обратно в Ню Йорк за десетина дни, преди да отлети за вкъщи.

Ще дам прием в твоя чест, Люси — бе обявила тя, когато телефонира предишната седмица, — ще отидем на пазар за дрехи, както си говорихме, и ще разгледаме града. Вероятно имаш чувството, че си била затворена много дълго време, като Спящата красавица.

— Наистина бях затворена, сякаш завинаги! — отвърна тя. — От толкова време съм облечена или в спортни костюми, или в пижами, че почти съм забравила какво е да носиш нещо хубаво — макар да жадуваше да се прибере вкъщи и да види отново семейството си, десет дни в Ню Йорк, прекарани с Амелия Хероу в невероятен мезонет на Парк Авеню, бяха вълнуваща перспектива след всичко, което бе преживяла.

В девет часа доктор Кейло дойде да я види. Тя си помисли, че той изглежда много уморен и унил.

— Е, днес си заминаваш, скъпа моя Люси — тъжно каза той. — Не мога да ти кажа колко съм ти задължен за това, че ми позволи да преправя лицето ти. Ти беше образцов пациент и за мен бе истинско удоволствие да работя с теб. Благодаря ти и за възможността да филмирам целия процес за моите студенти.

— Аз съм тази, която трябва да ви благодари, доктор Кейло — отвърна Люси и изпита голямо съжаление към този застаряващ мъж, който изведнъж й се стори страшно самотен тази сутрин. Той говореше така, сякаш тя ще му липсва и че съжалява за нейното заминаване. — Сигурна съм, че ще бъда очарована от лицето си… нямате представа колко съм ви благодарна — искрено добави тя.

— Надявам се да продължиш да бъдеш доволна — каза той и се обърна да си върви. — Сега ще те оставя в ръцете на Брет и Лерой, а колегата ми офталмолог ще дойде да ти постави цветни контактни лещи — хвърли бърз поглед на тялото й, както бе застанала по чорапи и трико, готова за тренировката си, и се усмихна със задоволство. — Радвам се да видя, че си понапълняла малко. Ричард ти помогна много, нали?

Беше вярно. Мускулите й бяха станали по-стегнати, фигурата — по-ясно очертана и тя определено се чувстваше по-здрава.

— Да — отговори с блеснали очи. — Когато се върна вкъщи, ще се запиша в спортен клуб, за да поддържам добрата си форма.

Следващите два часа отлетяха неусетно. Лерой и Брет направиха лицето и косата й, а офталмологът й постави контактни лещи. Най-накрая тя се преоблече в лека плисирана пола с подходящ дълъг жакет, които бе купила в бутика на клиниката. Сложила обувки и чорапогащник в съответния тон, както и чифт перлени обици, тя изпитваше по равно вълнение и безпокойство. Както и да изглеждаше, мислеше си Люси, чувстваше се неимоверно чаровна, но това беше съвсем естествено при тези холивудски гримьори, въртящи се около нея. Преобладаваше силно усещане за нереалност. Ако някой влезеше в стаята и й кажеше, че е получила главната роля в телевизионна сапунена опера, щеше да му повярва.

После доктор Кейло се появи отново и другите се отдръпнаха почтително в далечния край на стаята. Той внимателно огледа Люси, която седеше до прозореца, и продължи да я наблюдава с усмихнато лице, изпълнено е истинско удоволствие.

— Великолепно, скъпа моя Люси — промърмори докторът. После се обърна към Лорън, която внимателно следеше всичко. — Донеси огледалото — изкомандва той и Люси почувства как ледени тръпки на вълнение преминаха по цялото й тяло.

Лорън, взираща се през очилата си, се върна в стаята със сестрата. Двете носеха голямо огледало на стойка, покрито с бял чаршаф. „Какво, по дяволите?“… — помисли си Люси, стараейки се да не се разсмее. Като че ли участваше в театрално представление! Доктор Кейло очевидно имаше намерение да й покаже отражението й по възможно най-ефектния начин. Поставиха огледалото пред нея, на не повече от пет стъпки разстояние. Всички се бяха скупчили мълчаливо, с изключение на доктор Кейло. Диригентът. Магьосникът. Майсторът илюзионист. Напрежението в стаята беше вече почти осезаемо. Той постави ръката си върху единия ъгъл на чаршафа.

— Готова ли си, Люси?

Тя се изопна, уплашена и неспокойна. Как ли, за бога, щеше да изглежда? Притвори очи за момент и си пое дълбоко дъх. Цялото й тяло трепереше.

— Да — промълви тихо.

Белият чаршаф беше свален. Тя ахна изненадано, изправила се лице в лице със себе си за първи път от шест месеца, и доктор Кейло засия победоносно. Смаяна, Люси се втренчи в отражението си. Беше красива. В гърлото й се надигна ридание, беше й трудно да повярва на очите си. Беше убийствено красива. Нямаше никакви белези. Лицето й бе симетрично, двете скули — високи и заоблени, брадичката й сега беше еднакво равна и от двете страни, носът — правилен и съвършен. Очите й изглеждаха по-големи и по-широки и беше странно, но доста забавно, да види как контактните лещи бяха превърнали обикновените й синьо-сиви очи в чудесен нюанс на виолетовото, напомнящ Елизабет Тейлър. Притеснена, Люси леко се усмихна… хармонична усмивка, съвършена и привлекателна, разкриваща равни бели зъби. Нямаше го ужасното, разкривено, несиметрично хилене с яркия белег, стигащ чак до ухото. Изчезнали бяха белезите по брадичката и челото й. Тя премигна и погледна отново. Косата й, която някога имаше обикновен кестеняв цвят, сега беше черна и подстригана на бретон, спускаща се, дълга и лъскава, до раменете в драматичен стил Клеопатра.

— Не зная какво да кажа… — задъхано произнесе тя.

— Изражението ти казва всичко — засия доктор Кейло. — Сега, ако ми разрешиш да те заснема за последен път, нашето съвместно начинание ще е завършено.

— Толкова съм благодарна — избърбори Люси и очите й се напълниха със сълзи от вълнение.

Преди да се сбогува, Лерой й даде подробности относно цвета на косата, така че за в бъдеще да може сама да си я прави, а Брет й начерта схема за гримиране и й подари кутия с козметика.

— Просто следвай диаграмата и ще можеш да възстановиш грима си много лесно — каза й той. Офталмологът вече й бе дал резервен чифт лещи. После дойде Ричард да я прегърне за довиждане.

— Много благодаря за всичко — каза тя. — Ще продължавам да правя упражненията, обещавам.

— Добро момиче — каза той и залепи една голяма целувка на бузата й. — Справи се добре.

След като доктор Кейло я засне за последен път от всички страни, правейки й комплимент за избора на кремавия костюм, подхождащ толкова добре на новата й цветова гама, тя трябваше да признае, че управителката на бутика я бе убедила да го купи.

— Никога преди не бях носила кремаво, защото ме правеше да изглеждам безцветна — призна тя.

После дойде време да се сбогува с психотерапевтката си. През последните няколко седмици Сузи отсъстваше, тъй като бе в годишен отпуск, така че не бе видяла заключителните щрихи към външния й вид. Когато влезе тържествено в стаята на Люси с обичайното: „Здрасти, Люси!“, тя внезапно спря, бръкнала с ръце в джобовете на панталоните си, и се вторачи, като че ли не можеше да повярва на очите си.

— Люси?

С повдигнато настроение, тя се завъртя леко в средата на стаята и плисираната й пола се разтвори като камбана около коленете.

— Как ти се струва?

Сузи приседна на ръба на леглото.

— Удивително — каза тя. — Разбира се, аз не съм те виждала без бинтове или превръзки върху някоя част от лицето ти, или пък бе цялата подута и подпухнала. Наистина е забележително — добави тя.

— Не мога да повярвам какво е направил доктор Кейло — въодушевено рече Люси. — Почакай да ме видят родителите ми! И сестра ми Тили! Господи, чувствам се като преродена. Като че ли животът ми е започнал отначало — тя седна на канапето — слаба, лъчезарна фигура с лице, за което Лерой бе казал, че „ще ги просне мъртви“!

Настъпи мълчание.

— И откри ли отново себе си? — попита Сузи.

Люси се засмя.

— Не съм сигурна, но засега ще се примиря с тази си същност — щастливо отвърна тя. — Ще отнеме известно време, докато свикна, но съм толкова смаяна от собствения си външен вид, че точно сега едва ли ме интересува коя съм.

На вратата се почука. Лорън беше дошла да каже, че госпожица Хероу е пристигнала и доктор Кейло би искал, преди Люси да замине, да изпият на сбогуване едно питие с него в личния му апартамент.

— Довиждане тогава — каза Сузи, като я прегърна. — Толкова се радвам, че се запознахме, Люси, и ти желая целия късмет на този свят. Ако някога имаш нужда от мен, знаеш как да ме намериш. Ако има нещо, което мога да направя за теб в бъдеще, трябва само да позвъниш.

— Благодаря. Признателна съм ти и за всичките мъдри думи през тези месеци. Благодаря ти.

— Не моите мъдри думи, Люси. А собствената ти способност да застанеш лице в лице с истината и да я приемеш — нещо, което много хора не могат да направят. Ти се справи много добре и аз се гордея с теб.

 

 

Доктор Кейло и Амелия я чакаха в апартамента му и както в първия ден, когато пристигна, Питърс — икономът — сервираше напитките.

— А, ето те и теб, скъпа моя Люси! — възкликна доктор Кейло. — Изглеждаш великолепно. Какво мислиш, Амелия? Не изглежда ли фантастично? Ще повярваш ли, че това е малкото ранено момиче, което ми доведе преди шест месеца?

Изражението на Амелия бе застинало в маска на шок, тя бе отворила уста и гледаше поразена. Успя само да прошепне:

— О!

Възторгът изчезна от лицето на Люси и тя клюмна, втренчила безмълвно поглед в по-възрастната жена.

— Не ти ли харесва? — не можа да скрие разочарованието в гласа си. Бе очаквала Амелия да я възхвалява до бога, както всички останали в клиниката. — Какво има?

Изглежда, Амелия водеше ужасна битка вътре в себе си, за да накара лицето си отново да се усмихне.

— Разбира се! — каза тя е глас на актриса, полагайки очевидни усилия да се стегне. — С-страхотно е, скъпа! Изглеждаш възхитително! Много добре. Ти доволна ли си?

— Очарована съм — отвърна Люси и погледна доктор Кейло, за да види реакцията му на странното поведение на Амелия.

Но изражението му не се бе променило. Той продължаваше да се усмихва и да я гледа с гордост.

— Тогава да вдигнем тост за теб, скъпа моя Люси. Това беше съвместно усилие, така че ти също трябва да бъдеш поздравена за великолепното постижение — докато доктор Кейло говореше, Питърс пристъпи напред е малък кръгъл сребърен поднос, върху който стояха три чаши шампанско.

Люси забеляза, че ръката на Амелия трепереше, когато посегна да вземе питието си, а лицето й беше много бяло. Доктор Кейло вдигна чашата си.

— За Люси… и нейната красота! — каза той.

Амелия опита от шампанското си, но не каза нищо. Люси отпи голяма глътка и й се стори, че това е най-прекрасното питие на света.

— Благодаря, много благодаря — трогнато рече тя, смутена от очевидното неодобрение на Амелия. Но, изглежда, доктор Кейло нехаеше за това и продължаваше да се взира в лицето й с нескрито удоволствие, както един художник би се възхищавал на скулптура или картина, сътворена от самия него.

— Извинете ме за момент… — внезапно каза Амелия и като остави чашата си, напусна стаята с обяснението, че трябва да си напудри носа. Люси я проследи с поглед.

— Какво има? — прошепна тя. — Защо се държи така странно?

Доктор Кейло се усмихна бащински.

— Скъпа моя, не бива да позволяваш на Амелия да те разстройва. Познавам я над тридесет години… почти четиридесет. Трябва да разбереш — гласът му премина в шепот, — че за една по-възрастна жена може да се окаже извънредно трудно да гледа красиво младо момиче като теб. Това я кара да си спомня как е изглеждала някога и че вече никога няма да бъде същата. Като млада Амелия бе една от най-прелестните жени, които някога съм виждал — той леко сви рамене. — Направих каквото можах през годините да задържа опустошенията, нанасяни от времето, но накрая то те настига, а за жена като нея това може да се окаже ужасна трагедия. От определена точка нататък не можеш да върнеш часовника назад. Мисля, че Амелия току-що го осъзна, а за нея това е много, много болезнено.

— Да, разбирам — Люси не бе имала представа колко много означава за Амелия да изглежда млада и красива.

— Ще се оправи след няколко минути. Просто не обръщай внимание на нейните настроения. Озлоблението й не е лично към теб. Насочено е към отминаващото време — тъжно добави той.

Разговаряха за видеофилма, отразяващ новите техники на опериране, и колко ценен ще бъде той за други пластични хирурзи, когато Амелия се върна в стаята. Сега тя се усмихваше с пресилена жизнерадост, но Люси забеляза, че избягваше да гледа доктор Кейло в очите, докато довършваше питието си, а после настоя да тръгват, в противен случай щели да изпуснат обратния полет за Ню Йорк.

Пътуването беше мъчително. Амелия почти не говореше, но Люси на два пъти я улови да поглежда крадешком лицето й отстрани, когато смяташе, че не я наблюдава.

— Сигурна ли си, че няма да е ужасно досадно за теб да ти гостувам през следващите десет дни? — каза Люси най-накрая в отчаяние. Ако атмосферата се очертаваше да бъде така ледена, тя вероятно нямаше да остане.

Амелия премигна и като че ли излезе от дълбока замисленост.

— Разбира се, че искам да останеш — изглеждаше изненадана от въпроса. — В сряда давам малък прием в твоя чест, а после ще излезем на вечеря. Поканила, съм няколко много приятни млади хора, с които да се запознаеш. Искаше да отидеш да пазаруваш, нали? И да разгледаш някои от забележителностите?

— При положение че не ти създавам твърде големи главоболия, но ако си заета, напълно ще те разбера…

Амелия сложи облечената си в сива ръкавица ръка върху нейната.

— Изобщо не съм заета. С нетърпение очаквам гостуването ти. Ще прекараме чудесно, мила.

„Тонът й е искрен — помисли си Люси. — Може би всичко ще бъде наред.“

Късно същия следобед, настанена за пореден път в гостната стая на Амелия, Люси имаше възможност наистина да разгледа лицето си внимателно. Когато доктор Кейло я беше „разбулил“, както се бе изразил той, наоколо имаше толкова много хора, а колко дълго може да се гледа човек в огледало, без да го сметнат за ужасно суетен? На стената между прозорците имаше голямо огледало в златна рамка и сега Люси стоеше пред него, неспособна да свали очи от себе си. Чувството беше необичайно след всички тези месеци, през които изобщо не се бе виждала, предшествани от месеци, когато не понасяше да се гледа. Трябваше да признае, че онова, което виждаше сега в огледалото, бе фантастично. Доктор Кейло наистина я бе превърнал в млада жена със зашеметяваща красота. Разбира се, виолетовите очи и тъмната, оформена в драматичен стил коса биха подчертали всяко лице, но чудото беше, че всичките й белези бяха изчезнали, лицето й бе симетрично, устните й — пълни и с повдигнати нагоре краища, а кожата й имаше великолепен златен оттенък благодарение на грима. Съзнавайки, че постигнатият успех се дължи отчасти на хирургическата намеса и отчасти на илюзията, създадена от грима, тя продължаваше да се възхищава на сръчността на доктор Кейло. За момент й се прииска Питър да можеше да я види сега — изглеждаща в действителност по-добре от всякога, спокойна, уверена и като цяло в страхотна форма — благодарение на Ричард. По лицето й се разля широка усмивка на задоволство. Дори зъбите й изглеждаха по-добре, отколкото преди катастрофата.

Амелия й бе казала, че тази вечер ще отидат в много известен италиански ресторант на две пресечки от тях.

— Ще тръгнем оттук около седем, това добре ли е за теб? — за облекчение на Люси, веднага след като се върнаха в апартамента, тя бе започнала да заприличва повече на себе си.

Беше вече седем без пет. Люси се измъкна от стаята си и слезе долу, в елегантно обзаведената всекидневна. По пътя мина покрай спалнята на Амелия и през отворената врата я чу да говори по телефона.

— На какво си играеш? — ядосано каза тя. — Що за игра е това, Дик? — последва пауза и Амелия продължи: — Не се притеснявам за комисионната си. Да, сигурна съм, че ще ми я дадеш при всички случаи, но никога нямаше да доведа момичето при теб, ако знаех…

Люси се повъртя неспокойно наоколо, нещо отвътре й подсказваше, че обсъждаха операцията й. Но какво бе направил доктор Кейло, за да разгневи така Амелия?

— … Бях шокирана, когато я видях — дочу тя, като напрегна слуха си.

Люси се отдалечи, уплашена да не би прислужничката да я открие, че подслушва. Докато чакаше във всекидневната да дойде Амелия, усети, че сърцето й бие неравномерно и се почувства притеснена. Какво бе очаквала Амелия, когато дойде да я вземе по-рано същия ден? Едно обикновено момиче без белези? Разбира се, Амелия не я бе виждала никога преди катастрофата и може би бе предположила, че тя изобщо не е била привлекателна? Но защо ще има нещо против? Именно това беше толкова странно. Изглеждаше доста бясна по телефона преди малко… независимо от факта, че „все пак ще си получи комисионната“, което също бе любопитно, помисли си Люси.

Амелия се появи, усмихната, няколко минути по-късно и каза жизнерадостно, че е време да тръгват.

— С нас ще дойдат няколко мои големи приятели, които имат син и дъщеря приблизително на твоята възраст, така че сигурно ще прекараме добре — обясни тя, като заметна бежовата си, обточена с норка пелерина около раменете си. Носеше тъмна шоколадовокафява официална рокля от шифон и подходящи кожени обувки и въпреки възрастта си, изглеждаше като истинска филмова звезда. Първата мисъл на Люси бе: „Със сигурност не би могла да ме ревнува!“ Беше очевидно, че е прекалено уверена в собствения си външен вид, за да ревнува, когото и да било.

— Да вървим — Амелия хвана Люси под ръка и за момент я притисна към себе си. — Изглеждаш великолепно, скъпа. Много сърца ще разбиеш отсега нататък!

Смутена от този внезапен обрат в поведението й, Люси я последва надолу към чакащата лимузина, докато Амелия бъбреше, описвайки магазините, в които ще отидат на другия ден, и приема за стотина души, който ще даде след няколко дни.

— Искаше ми се да дойдат родителите ти, тъй като ще се радвам да се запозная с тях, но предполагам, че те ще устроят собствено празненство, за да те посрещнат вкъщи.

Даяна бе споменала за това по телефона и Люси кимна.

— Надявам се да ме познаят! — пошегува се тя, желаейки да насочи Амелия към темата за лицето й. — Не съм сигурна дали самата аз се разпознавам, но съм очарована от това, което направи доктор Кейло.

Амелия не я погледна, а продължи да се взира навън през прозореца на колата.

— Той е превъзходен хирург и художник — тихо каза тя.

Ресторантът беше елегантно украсен с много стъкла, от огледала, хром и прожектори. Ослепителнобелите покривки и аленочервените цветя придаваха известна драматичност на мястото и когато Люси последва Амелия през лъскавия, покрит с черни плочки под, видя, че останалите от групата бяха вече пристигнали и ги очакваха с нетърпение.

— Здравейте, скъпи мои! — извика Амелия, без да се обръща конкретно към някого, а после, когато те се изправиха угоднически, тя ги обиколи, като целуна всички и по двете бузи, преди да представи Люси.

Там беше една двойка на средна възраст — Пам и Серж Боулинг, с техния син Айвън и седемнадесетгодишната им дъщеря Фърн, и друга двойка, по-близка до Амелия по възраст — Нанси и Ноел Месор. Люси осъзна, че всички очи бяха вперени в нея и когато се настани на мястото си между Айвън, за когото реши, че е в средата на двадесетте си години, и възрастния Ноел Месор, тя почувства, че се изчервява от неудобство. С напредването на вечерта Люси започна да се уверява, че никой от тях не знае какво й се бе случило. Разговорът беше обикновен и тя получи много комплименти, особено от мъжете. Никой не зададе въпроси, които биха я навели на мисълта, че знаят за претърпяната от нея пластична операция, а когато тя призна, че това е първото й посещение в Щатите, Амелия хитро добави:

— Двете с Люси се запознахме чрез общи приятели във Великобритания. Както и да е, всички вие ще се срещнете отново на приема, който давам в сряда.

Айвън почти не можа да яде. Толкова погълнат от Люси, той се взира в нея по време на цялата вечеря и проговори чак когато стигнаха до кафето.

— И ти ли участваш във филми?

— Не, аз съм социолог към една лондонска радиостанция — отвърна тя. — А ти с какво се занимаваш?

— Брокер съм на стоки. Доста скучна работа, страхувам се — той се ухили самоосъдително.

В този момент Люси почувства нечия ръка да стиска рамото й и тих, дрезгав мъжки глас прошепна в ухото й:

— Каква приятна изненада! Мислех, че живееш в Сан Франциско. Какво те води в Ню Йорк, скъпа?

Люси се извърна стресната. Висок, силно загорял мъж с ясни сини очи гледаше надолу към нея и широко се усмихваше.

— Съжалявам… Страхувам се, че сте ме сбъркали с някоя друга — отвърна тя и също се усмихна.

— Скъпа! — гальовно се обърна към нея мъжът, доста развеселен. — Кого си мислиш, че заблуждаваш? Как си, Дагмар? Изглеждаш страхотно. Колко време мина? Три, четири години?

Люси поклати глава.

— Не, наистина. Не ви познавам. Направили сте грешка…

— Хей, какво е това, скъпа? Не може да си ме забравила, за Бога?… — в очите му се появи стоманен сноп светлина и те изведнъж станаха студени, а ръката му стисна още по-здраво рамото й.

— Вижте, пристигнах в Ню Йорк едва днес…

Внезапно Айвън се намеси.

— Бъдете така любезен да оставите приятелката ми на мира — каза той с младежка враждебност. — Направили сте грешка. Тази дама е от Англия.

Амелия, която наблюдаваше размяната на реплики, се усмихна възможно най-лъчезарно и се обърна към непознатия:

— Толкова е лесно да се направи грешка… на светлината на свещите… Но приятелката ми никога не е живяла в Америка… и това е първата й нощ в Ню Йорк, така че съжалявам да го кажа, но сте сбъркали — кристалните й очи биха разтопили и айсберг.

Мъжът отстъпи назад и пусна рамото на Люси. Усмивката му беше вежлива, но несигурна.

— В такъв случай се извинявам — колебливо рече той и отново хвърли поглед на Люси. — Наистина ви взех за една жена, която познавах. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Докато той се отдалечаваше, Амелия сви рамене.

— Какво не биха направили някои мъже, за да се запознаят с красива жена — сухо отбеляза тя.

— Две красиви жени — поправи я Ноел.

Амелия потупа ръката му.

— Вечният галантен джентълмен — измърка тя.

Разговорът се върна на обичайните теми и Айвън отново се обърна към Люси:

— Ходи ли да видиш Уолстрийт?

— Все още не съм имала време да отида никъде.

— Би ли искала да се разходиш с хеликоптер? Полетът е само около двадесет минути, но ще се радвам да ти покажа забележителностите. Можем да обядваме след това? — без съмнение гласът на Айвън бе изпълнен с възхищение, докато се взираше в очите й.

— Мога ли да ви отговоря по-късно? Първо трябва да говоря с Амелия, тъй като не зная какви са плановете й — дипломатично отвърна Люси. Не беше сигурна дали харесва Айвън или напротив, но вътре в себе си усети силна съпротива към това да се сприятелява с някого сега, дори и отдалеч.

— Така или иначе ще те видя на приема в сряда — нетърпеливо настоя той. — Можеш да ми кажеш тогава. Сигурен съм, че Амелия няма да има нищо против.

Люси кимна вежливо, а после насочи вниманието си към Ноел, който си чистеше зъбите, прикрил устата си с ръка. Той веднага свали ръцете си в скута и й се усмихна широко, разкривайки зацапаните си със спанак зъби.

— Искаш ли да танцуваме? — попита я бързо.

Същата вечер, когато си легна в богато наредената гостна в апартамента на Амелия, Люси се почувства неимоверно развеселена от невероятния начин, по който се бе променил животът й в разстояние на двадесет и четири часа. В един момент беше затворена в златната си клетка в клиниката, чувствайки се все още грозна, макар че е течение на времето бе свикнала да се възприема като такава, а после — бум! И ето я в първокласен лъскав ресторант, заобиколена от ласкаещи я мъже, като че ли бе някакъв модел или поп звезда. Но най-много бе поразена от безсмислието на всичко това. И колко лесно се печелеха мъже с едно красиво лице. Само преди няколко месеца те биха се отдръпнали от нея отвратени, както бе сторил Питър. Сега й предлагаха разходки! А какво ли щеше да направи Питър, запита се тя, ако я видеше сега?

На приема това се забелязваше още повече. Амелия я бе завела сутринта на покупки и Люси реши да се разпусне и да не обръща внимание на цените. Беше време да се поглези. Под ръководството на Амелия тя купи няколко класически костюма, три шикозни рокли, които можеха да се носят през деня или вечерно време на коктейли, дълга бяла, прилепнала по тялото вечерна рокля и красива кремава копринена рокля без гръб.

— Ето тази трябва да носиш довечера — каза Амелия веднага щом я видя. — С кремав чорапогащник и подходящи обувки на високи токчета и много перли. Ще изглеждаш сензационно, скъпа.

Люси не се бе забавлявала така от години, още повече че всички познаваха Амелия и във всеки магазин им оказваха особено внимание. Когато се върнаха в апартамента, багажникът на колата беше препълнен не само с купените от нея дрехи, но и с подходящи обувки за всяко облекло, подходящи чанти за обувките, шалове, колани и куп бижута към костюмите, които, както бяха уверили Люси, щяха да подхождат на всичко. Беше похарчила почти всичките си спестявания, но се чувстваше опиянена от радост, макар и малко виновна, че е пръснала толкова много пари за себе си.

— Типично по английски! — засмя се Амелия. — Заслужаваш хубави неща след всичко, което си преживяла. Никога няма да разбера това пуританско отношение на британците, като че ли е грях да се забавляваш или да си угаждаш. Бъди екстравагантна и прекарвай добре времето си, казвам аз — после изгледа критично Люси, наклонила глава на една страна, като че ли не можеше да се реши дали да сподели нещо или не.

— Наистина ли смяташ, че този цвят ми подхожда? — попита Люси, вдигайки кремавата рокля пред себе си.

— Съвършено, скъпа. Няма съмнение. Просто се чудех обаче… Възнамеряваш ли да запазиш този цвят на косата си? Зная, че Дик ти го препоръча… и, разбира се, той е зашеметяващ… Но знаеш ли, аз повече харесвах естествения ти цвят — Амелия говореше стеснително, което беше необичайно за нея, помисли си Люси и се почувства доста разочарована, че тя не одобрява напълно цвета й.

— Мисля да го оставя такъв — отвърна тя и се обърна да се погледне в голямото овално огледало в стаята й. — Според него той подхожда на по-тъмния грим и виолетовите контактни лещи — взря се в отражението си. Помисли си, че бе успяла да пресъздаде доста добре очния грим, който Брет бе измислил за нея, използвайки черен молив за очната линия, тъмни сивкаво — морави сенки за очи и лек туш на веждите. Доктор Кейло бе препоръчал да боядисва и миглите си едновременно с косата и резултатът й харесваше. — Първо ще позволя на мама и татко да го видят, но мисля, че вероятно ще го запазя същия.

Когато остана сама, тя се замисли над забележката на Амелия. Действително ли ревнуваше заради начина, по който доктор Кейло я бе направил да изглежда? Онази първа вечер по телефона тя изглеждаше по-ядосана от всякога. Люси сви рамене. След малко повече от седмица щеше да си бъде вкъщи, готова да се върне отново към действителния живот и вероятно към работата си в „Сити Рейдио“, ако все още я искаха.

Амелия вече очакваше гостите си, когато Люси се присъедини към нея във всекидневната.

— О, изглеждаш прекрасно! — спонтанно каза Люси веднага щом я видя да стои пред камината и да отпива от чаша с шампанско. Тя носеше прилепнала рокля от тъмновиолетова коприна, а около врата й имаше тежка огърлица от аметисти и диаманти, с подходящи обици на ушите.

— Благодаря, скъпа — изглеждаше доволна от комплимента. — Ти също — кремавото е наистина твоят цвят — добави тя с неподправена искреност.

Около импровизирания бар в хола се въртяха сервитьори. Започнаха да пристигат първите гости и Люси се подготви психически да бъде представена на почти стотина непознати, които според Амелия изгаряха от желание да се запознаят с нея. „Ние тук обичаме англичаните“ — беше обяснила тя.

Първата двойка бяха средни на възраст нюйоркчани, жената — в черна кожена рокля на Балмейн, изглеждаше елегантна, а мъжът излъчваше чар под тежестта на пълния си портфейл. След това пристигнаха няколко зрели момичета, загорели, с дълги коси и големи чаровни очи, зад които се криеше огромно желание да се снимат във филми.

— Скъпа, искам да се запознаеш със… — отново я дръпна Амелия, този път, за да се запознае с млад мъж, който съвсем очевидно се надяваше, че ще му излезе късметът с нея.

— Шампанско, мадам? — един сервитьор напълни чашата на Люси догоре и тя бе представена на президента на издателска империя, авторитетен мъж с тъмна къдрава коса и очи като искрящи въглени.

— Разкажете ми за работата си в радиото — помоли той.

Към тях се присъедини възрастна двойка, те се лигавеха и кикотеха като ученици и протягаха чашите си, щом наблизо минеше някой сервитьор. Стаята се изпълваше. Домашните помощнички трябваше да си проправят път през множеството, докато предлагаха екзотични сандвичи, подредени на сребърни подноси. Един сервитьор отвори няколко прозореца. Шумът от изскачащи коркови тапи в хола беше съвсем естествен за случая. Влязоха няколко филмови звезди от поколението на Амелия, бавно и целеустремено, като че ли все още бяха във филмовото студио. Люси се опита да запомни имената им, за да ги каже на майка си.

После се появиха гостите от вечерята преди няколко дни заедно с Айвън, зачервен и нетърпелив. Той я попита как върви обиколката на града и какво ще каже за онази разходка с хеликоптера.

— Люси… — беше отново Амелия, която радостно я сграбчи за ръката и я отведе. — Ела да се запознаеш с един от първите помощници на президента. Сенатор Арнолд Ебнър, много е мил.

Люси се оказа лице в лице с набит мъж около шейсетте, е надвиснали вежди и пълни устни. Лицето му бе почервеняло от опасващата го мрежа от фини морави вени.

— Здравейте, как сте? — вежливо каза тя и пристъпи напред, за да се здрависа с него.

Той се втренчи в нея смутено, преди да заговори:

— Как казахте, че ви беше името?

— Люси Хауърд. На гости съм на Амелия — отвърна тя, почти надвиквайки шума от разговорите, изпълващ стаята.

— Люси Хауърд? — повтори той.

— Да.

— Хъм!

— Амелия ми каза, че сте един от първите помощници на президента. Сигурно е много интересно — каза Люси, опитвайки се да завърже разговор.

Сенаторът се извърна наполовина, като че ли искаше да намери някой друг, с когото да разговаря, и Люси се огледа за Амелия. Къде, по дяволите, се бе дянала тя? Сновеше из стаята, все едно беше на ролкови кънки.

До нея изникна Айвън.

— Какво ще правиш след приема?

Сенаторът се бе отдалечил, шумът нарастваше. Изведнъж Люси доби странното усещане, че това изобщо не бе тя. Когато зърна отражението си в богато украсеното огледало със златна рамка над камината, за секунда се почуди коя бе красивата млада жена с дълга черна коса и бретон. Премигна, зашеметяващите виолетови очи отсреща също премигнаха и за момент я обхвана паника. Бе така поразително променена, че буквално не разпозна прелестното създание, което я гледаше от отсрещната страна. За първи път в живота си бе заобиколена от хора, по-специално мъже, които се опитваха да привлекат вниманието й. Всички те я засипваха с комплименти, желаеха да я опознаят по-добре, да получат частица от нея. Трупаха се наоколо и я разпитваха къде живее, с какво се занимава… Със сигурност бе модел? Филмова звезда? Поп певица? Не можеха да повярват, че беше само… социолог към радиопрограма ли каза? Дори не журналист или водещ?

Изведнъж Люси почувства, че всичко това й идва твърде много след месеците на изолация и боледуване, които бе преживяла. Като се извини, тя се измъкна от стаята и се заключи в банята, където малкото дете, криещо се във всеки възрастен, зарови лицето си и се разплака, защото никой не я признаваше. Тя не беше голяма красавица, а просто обикновено, малко сладко момиче, което не правеше особено впечатление. Никой не смяташе, че в нея има нещо специално — освен може би родителите й, но тя беше тази, която нараниха. Тя беше тази, която се почувства жестоко отхвърлена, и знаеше, че сега вдигат шум около нея само заради новото й лице.

Сълзите се стичаха неудържимо по красиво гримираните бузи на Люси. Отне й няколко минути да овладее чувствата си. Беше изгубила и спечелила толкова много, но някъде по средата бе забравила човека, който беше и отвътре все още бе. Бързо поправи грима си и се присъедини към останалите. Имаше викове: „Къде беше?“ и тя заигра според техните правила, влизайки в ролята, която се очакваше от нея. За няколко часа стана веселата и крехка Люси Хауърд от Англия, смееше се на глупавите им шеги, приемаше техните банални комплименти, като отхвърляше своята голяма красота с равнодушно свиване на раменете и безобразно флиртуваше. Едва по-късно, останала сама в гостната стая на Амелия, тя изостави изискващата се от нея роля.

 

 

Люси се събуди от настоятелно чукане по вратата на спалнята й и за момент се почувства напълно дезориентирана. Дори не можеше да си спомни къде се намира. После вратата се отвори, лампите бяха запалени и се появи Амелия в панталони и шлифер, с разрошена коса и без грим. За момент Люси си помисли, че сънува, но когато Амелия се приближи до леглото й, осъзна, че тя плаче.

— Ужасно съжалявам, Люси, но току-що ми съобщиха много лоша новина. Възрастната ми майка е получила удар и трябва да отида при нея. Тя е в кома и не съм сигурна дали… — Амелия замълча, неспособна да продължи.

Люси се изправи седнала, внезапно събудена.

— О, съжалявам! Мога ли да направя нещо?

Амелия поклати глава и попи очите си с дантелена кърпичка.

— Всичко е под контрол. Ще хвана първия самолет за Далас. Ти ще останеш тук, скъпа, както планирахме, ще уредя някои от моите приятели да те разведат наоколо, вече казах на прислужничката ми да се грижи за теб…

— Моля те, не се безпокой за мен. Мога лесно да взема по-ранен полет за вкъщи, така че…

— Не искам да чувам подобно нещо! Обещах ти тази седмица и ще я имаш. Веднага щом пристигна в Далас, ще ти позвъня. Разбира се, ако се случи най-лошото, ще се върна… — сълзите отново надделяха над нея и Люси обгърна с ръце раменете й, които като че ли се бяха смалили от предишната нощ. После изпрати Амелия до входната врата на апартамента, където чакаше шофьорът й, за да я закара на летище „Кенеди“.

— Чувствай се като у дома си, всичко е на твое разположение — каза Амелия, като я целуна за довиждане и бързо тръгна.

— Благодаря. Грижи се за себе си. Може би нещата не са чак толкова зле.

— Не смея да се надявам на това, скъпа. Майка ми е почти на деветдесет, а здравето й не е стабилно от доста време насам.

След като тя замина, Люси се запъти обратно към стаята си и видя Бет, прислужничката, да се върти в коридора.

— Това много лошо за моята господарка — печално каза Бет. — Тя винаги молила майка си да живее тук, но старата дама не искала да се мести. Сега е много късно — поклати глава и се загърна още по-плътно в яркорозовия си халат. — Искате ли кафе, госпожице? Или чаша хубав чай?

— Не, благодаря ти, Бет — отвърна Люси. — В стаята ми има малко вода, ще се задоволя с нея.

Мина много време, преди да заспи отново, но докато лежеше, Люси взе решение. Утре сутринта ще излезе, ще си купи пътеводител на Ню Йорк и ще опознае града сама. Точно сега имаше голяма нужда да остане насаме със себе си, за да се приспособи към новия си образ. Както и да престане да защитава така ревностно предишната си същност, осъзна тя. Миналата вечер бе потресена от необичайното усещане, че в действителност ревнува начина, по който изглежда сега, сравнен с външния й вид преди катастрофата. „Какво не беше наред със старата Люси Хауърд?“ — бе се запитала тя почти с негодувание. И все пак тогава хората не се надпреварваха да се запознаят с нея, както миналата нощ!

Облечена грижливо в нов зелен костюм и е безупречно гримирано лице, точно както Брет бе я научил, тя тръгна да изучава града. Денят беше ясен и слънчев, подухваше лек свеж ветрец и когато пое пеша към Медисън Авеню, почувства прилив на радост.

Като че ли отново се бе присъединила към човешката раса след дълго отсъствие и това я караше да се чувства добре.