Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (5)

Пета глава

Беше трудно да пише с една ръка, но Люси успя, като пъхна ъгълчето на блокчето със сини листове под тежкия гипс на лявата си ръка. Доброволният помощник й бе донесъл тази сутрин хартията за писане и пликовете.

— Искам да благодаря на всички, които ми изпратиха цветя — бе казала Люси предишния следобед, когато госпожа Хейнс дойде в стаята й да попита дали би искала да й купят нещо.

— Разбира се, скъпа. Искаш ли и вестник? Или някои списания? — тя бе възрастна вдовица, която получаваше голяма лична утеха, като посещаваше по-нещастните от нея, и имаше особена слабост към Люси. Ужасното нещастие, което се бе случило на тази чаровна млада жена в навечерието на нейния годеж, изпълваше госпожа Хейнс със съжаление.

— Само малко хартия за писане… и пликове, моля — отвърна Люси и й даде една от банкнотите от пет лири, които Найджъл бе пъхнал за разходи в чекмеджето на шкафчето й.

Тя реши да напише писмото веднага, да приключи с това, да остави миналото зад себе си. В случай че прояви слабост и промени решението си. Не че щеше да го направи. От момента, в който се бе видяла в огледалото, знаеше какво трябва да стори. Нямаше връщане назад. Люси се подписа със замах, голямо и ясно очертано „Л“. После съумя по някакъв начин да откъсне листа хартия, да го сгъне на две и да го пъхне в подходящ плик. Когато една от сестрите влезе в стаята с подноса с обеда й, състоящ се от купичка супа, Люси й подаде писмото.

— Зная, че е ужасно да моля, когато сте толкова заети, но можете ли да предадете на госпожа Хейнс, ако все още е тук, да занесе това от мое име? — гласът на Люси секна. Сестрата хвърли бегъл поглед на плика. Той беше адресиран до Питър Бюмон в стая Ф2, отделение „Менсфилд“.

— Мисля, че няма никакъв проблем — живо отвърна сестрата. — Телефонът ви не работи ли вече?

— Струва ми се, че батерията се е изтощила — излъга Люси.

В този момент Найджъл и Тили влязоха в стаята. Това беше първото посещение на Тили при сестра й и я бяха предупредили какво да очаква.

— Хей, здравей! — възкликна тя, като се огледа с възхитително безгрижие. — Какво е това? Болнична стая или цветарски магазин? — хвърли кутия с шоколадови бонбони и последното издание на „Вог“ в скута на Люси. — Черните ти очи те правят да изглеждаш като панда!

Каза точно каквото трябваше. Люси й хвърли благодарен поглед.

— Благодаря — сухо отвърна тя. — Може би трябва да патентовам точно този нюанс на черното и моравото като последна новост в сенките за очи.

Тили наклони главата си на една страна и погледна Люси критично.

— С лека отсянка и на жълто, струва ми се.

Люси отново й се усмихна накриво.

— О, определено. И яркочервен лосион — оцветител за коса. Това е особено важно.

— Който да се нанесе само на корените — съгласи се Тили.

Баща им поглеждаше нервно ту едната, ту другата си дъщеря, но всичко беше наред. Младите имаха свой собствен начин на разбирателство и общуване помежду си и Люси като че ли се оживи при вида на сестра си.

— Как си, скъпа? — попита той. Беше чул миналата вечер, че се е измъкнала от леглото, за да отиде до огледалото.

— Не чак толкова зле — безгрижно отвърна тя. — Ще настоявам да си отида вкъщи утре. Няма смисъл да стоя тук.

— Лекарите ще кажат кога можеш да го сториш.

— Но какъв смисъл има да оставам? Ръката ми ще бъде в гипс месеци, а нищо повече не може да се направи за лицето ми. По същия начин бих могла да лежа вкъщи, както тук. А бих предпочела да съм си у дома.

— И аз мога да се грижа за теб, когато си идвам за почивните дни — подхвърли Тили с ентусиазъм. — А баба ще бъде в истинската си стихия, готвейки ти най-различни специалитети. Между другото тя ти изпраща поздрави. Днес не можа да дойде, защото посреща новия ни градинар и трябва да го настани, но очаквам да те посети утре.

Люси не слушаше. Тя се взираше в празното пространство, мислите й бяха на няколкостотин ярда в стая Ф2, където Питър вероятно вече четеше писмото й.

„Скъпи мой Питър…“

Прочете той с изненада и автоматично се пресегна за телефона. Защо, за бога, Люси му пишеше? Като си помисли, не бяха говорили от предишния ден, но това беше само защото физиотерапевтката бе прекарала часове наред, карайки го да прави упражнения, след които той бе заспал уморен.

„Макар че това разбива сърцето ми, пиша ти, за да разваля годежа ни, защото…“

Какво, по дяволите, беше това? Той набра номера й, но миг по-късно един безплътен глас съобщи, че не може да бъде избран. Значи Люси бе изключила телефона си.

„… защото нараняванията ми правят невъзможна женитбата — продължи да чете той. — Ще минат години, ако изобщо някога това стане, преди да съм в състояние да се изправя с лице към света, още по-малко да се омъжа. Моля те, опитай се да разбереш. Татко пази моя годежен пръстен на сигурно място, но аз ще се погрижа да ти го върнат. Съжалявам за това, но няма начин да се омъжа за теб сега.“

Беше подписано само с едно голямо „Л“. Нищо друго. Нито дума за любов. Никакъв знак, че все още го обича.

Питър се облегна назад на възглавниците си и се опита да разсъждава разумно. Разбира се, че тя не го мислеше. Шокът и болката, които бе преживяла, бяха довели до всичко това. Трябваше да поговори с нея. Да се опита и да я накара да разбере, че постъпва глупаво. Разбира се, че трябваше да се оженят веднага щом и двамата се оправеха. Те се обичаха. Бяха направили такива чудесни планове. Люси не можеше да се откаже от всичко само заради някаква си катастрофа с кола и няколко драскотини по лицето си! Тя трябваше да бъде вразумена. Ще накара майка си да поговори с нея. Объркан, той се опита да телефонира още веднъж. Телефонът на Люси все още бе изключен. Тогава набра номера на Ийстли Манър. Може би щеше да успее да получи разумно обяснение от родителите й.

Гласът на Даяна трепереше.

— Съжалявам, Питър, не зная нищо за това. Кога каза, че си получил писмото на Люси?

— По обед. Оттогава се опитвам да се свържа с вас, Люси е изключила мобифона си.

— Бяхме с нея целия следобед. Прибрахме се вкъщи само преди няколко минути.

— Опитах се да накарам една от сестрите да предаде съобщение… Както и да е, какво се е случило, Даяна? Какво я е накарало да промени решението си? — той беше като обезумял.

Тя заговори загрижено:

— Мисля, че вчера е получила голям шок, когато е видяла отражението си в огледалото. Може би се чувства неспособна да се изправи пред теб такава, каквато изглежда в момента.

— Но това не е причина да разваля годежа ни — възрази той. — Аз я обичам. Не ме интересува, че има няколко белега. Никой не е съвършен. Аз самият съм едно грозно старо същество.

Даяна изпита топлота от пренебрежителния начин, по който Питър описа себе си; в действителност той беше много привлекателен — със смеещи се сиви очи и слабо, загоряло лице.

— Дай й време, Питър. Тя изживява ужасен шок — както физически, така и емоционален.

— Тъй като е изключила телефона си, ще й напиша бележка да не бъде глупава. Но можеш ли да поговориш и ти с нея? Да й кажеш, че не може да захвърля всичко, цялото ни бъдеще, заради това?

— Знаеш, че Люси има свои разбирания за нещата.

— Да, но тя преувеличава. Трябва да бъде накарана да разбере, че аз все още я обичам, независимо от всичко. Мислех, че и тя ме обича. Не смятах, че нещо ще ни раздели.

— Предполагам, че именно защото те обича, не желае да ти се натрапва. Знаеш, че няма да има нужда от съжалението ти, Питър.

— Защо да я съжалявам, за бога? — в гласа му звучеше обида.

Даяна замълча.

— Люси е била много лошо наранена — най-накрая каза тя. — Дай й време. Позволи й да приеме случилото се и не я карай да бърза.

— О, няма! Просто искам да останем заедно, да се обичаме. Не желая да се разделяме — гласът му потрепери и Даяна осъзна, че той бе по-разстроен, отколкото си бе представяла.

— Можеш само да й кажеш колко много я обичаш и да я увериш, че все още си неин — нежно каза тя.

— Ще го направя. Господи! Толкова съм безсилен, вързан за този ужасен скрипец. Ако само можех да отида да я видя и да й обясня как се чувствам! Предполагам, че няма начин тя да дойде да ме види, нали? Не може ли да я доведат при мен в количка? Зная, че ако можех само да поговоря с нея, щях да успея да я убедя да промени решението си.

Предчувствие за беда като студена ръка, поставена върху сърцето й, връхлетя Даяна. Каква щеше да бъде реакцията на Питър, ако я видеше?

— Ще поговоря с доктора и ще видя какво ще каже той — уклончиво отвърна тя.

— Аз също. Трябва да има начин. Междувременно ще й напиша бележка, с която да й кажа колко много я обичам.

Като откъсна една празна страница от гърба на някакъв роман, който му бяха дали, той започна да пише с химикалка, взета назаем от една от сестрите.

„Моя, мила, малка завъртулчице,

Моля те, люля те, дори не си помисляй да развалиш годежа ни. Няма значение какво се е случило, докато си принадлежим. Разбира се, че ще се оженим. Обичам те, обичам те, обичам те, завъртулчице. Никога не се съмнявай в това. Не ме интересува как изглеждаш; ти си си ти и нищо никога не ще ме накара да изпитвам нещо друго към теб.

Ти си целият свят за мен — ние сме създадени един за друг. Достатъчно лошо е да си със счупен крак, затова не разбивай и сърцето ми. Моля те, включи телефона си отново, за да мога да ти кажа колко много те обичам и как жадувам да бъдем пак заедно. И сложи пръстена обратно на пръста си. Искам всички да знаят колко много копнея да се оженя за теб.

С много любов,

П.“

Когато Люси прочете бележката, тя се разплака. Питър беше най-милият, най-обичливият мъж, когото някога бе срещала, и беше типично за него да иска да остане до нея, независимо от всичко. Може би той наистина все още я обичаше и може би тази любов беше достатъчно силна, за да издържи на ужасното нещо, което и се бе случило, но точно сега тя не можеше да рискува да го подложи на изпитанието. Ако той я отблъснеше, тя не смяташе, че някога ще може да преодолее болката. Далеч по-добре за нея бе да сложи край на връзката им и да откаже да го види, защото така поне щеше да запази гордостта си непокътната.

Прочете писмото още веднъж, по бузите й се стичаха сълзи. После го сгъна много внимателно и го сложи в плика, където държеше парите си. Може би един ден… не. Не биваше дори да си позволява да мисли какво може да се случи в бъдеще. Когато Найджъл дойде да я посети същата вечер, тя беше седнала в леглото, а от държането й лъхаше решителност.

— Татко, искам да си отида вкъщи утре сутрин. Трябва да изляза оттук възможно най-скоро.

Той се намръщи.

— Защо се разбърза така изведнъж? Не мисля, че все още ще те пуснат.

— Да ме пуснат? Това не е затвор, както знаеш. Ако си почивам, като се прибера вкъщи, и старият доктор Съдърланд се отбива да ме види от време на време, сигурно няма нужда да стоя тук? Не мога да остана тук, татко. Трябва да си отида вкъщи.

„Изглежда отчаяна“ — помисли си той. Даяна му бе казала за обаждането на Питър, но толкова ли искаше Люси да избегне една среща очи в очи, че бе готова да напусне болницата, въпреки нарежданията на лекаря?

— Не и ако докторът каже, че не може — твърдо заяви той.

— Трябва да си отида! — по зачервените й бузи се затъркаляха сълзи и закачаха върху памучната й нощница. Ранената й ръка бе здраво стисната в юмрук, който тя притисна към обезформената си уста. — Трябва да си отида, татко. Не мога да позволя на Питър да ме види така, а толкова се страхувам, че той ще намери начин… И тогава аз ще бъда прикована тук, към леглото… без да мога да избягам… докато той добре разгледа лицето ми. Моля те, татко. Кажи на доктора, че ще се грижат добре за мен вкъщи… — избухна в плач.

Найджъл взе ръката й и нежно разтвори тънките й пръсти, за да я хване между своите.

— Скъпа моя, не се разстройвай толкова. Ще направя всичко, което искаш — обеща той. — Ще говоря с доктора. Да видя какво може да се уреди. Повече от всичко бихме желали да бъдеш с нас вкъщи. Просто искам онова, което е най-добро за теб.

— Зная.

Той я целуна по главата и миризмата на застояла кръв изпълни ноздрите му.

— Благодаря — Люси вдигна глава и го погледна с признателност. — Няма начин Питър да се измъкне от леглото и да дойде да ме посети тук, нали?

— Няма начин, уверявам те. Бедният човек е обесен за тавана като една от онези пуйки, които виждаш в месарниците преди Коледа да висят с главата надолу. Дори не може да се обърне на една страна.

Люси се усмихна леко — по-скоро от облекчение, отколкото заради нещо друго.

След като я целуна за лека нощ, Найджъл се отправи към мястото, където Питър лежеше, затворен.

— Как си, стари приятелю?

Питър изгаси телевизора с дистанционното и неспокойно погледна Найджъл.

— Беше ли при Люси? Какво казва тя? Днес й писах да й кажа, че просто не можем да отменим годежа, но оттогава нямам вести от нея.

Найджъл седна на края на тясното дървено кресло, поставено до леглото. То беше отрупано с книги и списания и той внимателно се отпусна назад, докато се намести по-удобно.

— Точно сега тя има нужда от време. Остави я за момента. Сигурен съм, че накрая нещата сами ще се оправят.

Сбърчил чело, Питър заговори раздразнено:

— Не разбирам защо тя се държи така.

— Наистина ли не разбираш?

— Преживяхме най-ужасното изпитание и оцеляхме по чудо. Това трябваше дори още повече да ни сближи. Защо тя не ме обича вече? Защо иска да сложи край на всичко?

— Опитай се да бъдеш търпелив. Знаеш, че лицето й бе зле увредено, нали?

— Да. Майка ми ми каза, че цялата е в бинтове, но какво от това? Не ме интересува, ако има няколко белега. Тя подценява моите чувства към нея, ако смята, че това ще промени нещата — гласът му прозвуча доста обидено при тази мисъл.

— Струва ми се, че причината се крие много по-дълбоко, Питър. Просто й дай време да възвърне силите си и сигурен съм, че ще започне да мисли различно.

„Благодаря на Бога, че Оливър не се е обаждал отново“ — помисли си Найджъл, след като напусна болницата и се отправи бързо към паркинга. Може би заплахата да отиде при командира му го бе стреснала. По някаква причина Оливър цял ден не излезе от ума му. Надяваше се да не е телепатия. В миналото, когато все още бяха заедно, между тях съществуваше неуловима връзка, предаване на мисли и чувства, което беше почти мистериозно. Само да си помислеше за Оливър и след малко той му се обаждаше по телефона или се появяваше в офиса му.

— Помислих си да те изненадам — казваше той, а в онези дни това бе прекрасно събитие в иначе скучноватия ден на Найджъл. После той предлагаше да отидат някъде да обядват или може би да пийнат нещо. Често вземаха такси и отиваха в тайния му апартамент.

Друг път той се свързваше с Оливър инцидентно, само за да установи, че обаждането му е било очаквано. Те се наслаждаваха на това взаимно, необяснимо предаване на мисли, потвърждаващо според тях тясната им връзка.

Сега, когато отключи колата си, той се огледа крадешком, като че ли почти очакваше Оливър да изскочи иззад някоя кола. Миг по-късно осъзна с болезнено предчувствие, че е бил прав. Телепатията все още съществуваше между тях. Лампичката, показваща, че на мобифона му има съобщение, му подсказа, че без съмнение Оливър се бе опитвал да се свърже с него. Познатият и някога обичан глас говори кратко и онова, което каза, бе конкретно.

Ако Найджъл не се съгласеше да го види отново, той щеше да каже на Даяна за какъв точно човек е омъжена.

 

 

Сюзън Батлър махна експанзивно с ръка.

— Кухнята е малка, но мисля, че имам всичко. Когато и да огладнееш, просто си хапни. Винаги има достатъчно хляб и сирене, както и кошница, пълна с плодове.

Саймън Рандъл се усмихна с благодарност, докато оглеждаше приятната малка провинциална кухня с нейния уелски бюфет, колекция от ярко изрисувани керамични чинии и чаши и приятно място за сядане в една ниша до прозореца, гледащ към градината. Едно беше да постъпи временно като градинар при семейство Хауърд, но да се настани да живее при майката на госпожа Хауърд, в нейната прекрасна къщичка в градината, означаваше действително да си стъпи на краката.

— Много мило от ваша страна, госпожо Батлър — каза той признателно. — Ще се постарая да не ви се мотая в краката и да не ви създавам неприятности, но ако има нещо, което искате да се поправи, просто ме уведомете и аз ще бъда вашият мъж.

Сюзън го погледна внимателно. Имаше вид на човек, живял на открито, загорял, къдравата му руса коса бе разрешена, силното му и мускулесто тяло бе облечено в избелели джинси и карирана риза. Просто можеше да си го представи на сърф, яхнал вълните. Най-хубавото беше, доколкото тя бе заинтересувана, че изражението му беше честно, весело и безхитростно. Реши, че много й допада.

— Защо не седнеш, а аз ще направя малко кафе за нас. После можеш да разопаковаш нещата си и ще те разведа из градината. Както знаеш, по-голямата ми внучка претърпя тежка катастрофа, и животът ни се обърка. Зет ми нямаше нито миг свободно време и плевелите завладяха почти всичко — докато говореше, тя включи машината за кафе, пръстените й проблясваха върху деформираните й от артрита пръсти, които с учудваща сръчност започнаха да сипват вътре смляната смес лъжица по лъжица.

— Как е внучката ви… Люси се казва, нали? Тили ми разказа… Как се справя? — той възседна наопаки един от дървените кухненски столове и отпусна ръце на облегалката му.

— Надявам се да си дойде днес вкъщи — Сюзън се отпусна на стола срещу него и той осъзна колко уморена и напрегната бе тя зад смелия, жив външен вид.

— Толкова скоро? Имах чувството, че ще остане в болница месеци. Това е чудесно.

— Лично аз смятам, че е твърде скоро, но сега не държат хората в болница, както някога. По мое време трябваше да лежиш месец, ако са ти извадили апандисита!

— Да. Е, идването й вкъщи сигурно я е ободрило много. Времето е толкова прекрасно, че тя може да седи навън в градината, а това ще е много по-добре за нея, отколкото да лежи в някоя задушна болнична стая.

— Разбира се, че сте прав. Няма нищо по-добро от глътка свеж въздух. А и ще е чудесно да е отново при нас. Била е толкова лошо ранена, бедната — гласът на Сюзън премина в тъжен шепот. След което тя направи видимо усилие да звучи по-весело: — Сега ми разкажи за себе си, Саймън. От коя част на Австралия си?

— Сидни. Живеем точно до пристанището. Родителите ми всъщност са от Шотландия, но аз съм роден в Австралия и това е истинският ми дом.

— Единствено дете ли си?

— Аз съм най-малкият от петте деца — отвърна той със смях. — Сега сме разпръснати по целия свят. Най-големият ми брат — Дейвид, е в Хонконг, вторият ми брат — Кейв, работи в Нова Зеландия. И двете ми сестри са омъжени, едната живее в Кения, а другата в Америка.

— Мили боже! — Сюзън нагласи очилата си и го погледна с ужас. — Бедните ти родители! Сигурно страшно им липсвате всичките! — тя погледна неволно през кухненския прозорец и видя Ийстли Манър в далечния край на моравата. — Колко съм разглезена, след като дъщеря ми живее на сто ярда от мен. Никога вече няма да се оплаквам, че съм самотна!

— Родителите ми не живеят сами, всеки от тях има другия — отбеляза Саймън. — Разликата е голяма. Сигурен съм, че ако мама беше сама, щеше да дойде да живее с един от нас.

Сюзън го погледна, като се усмихна топло, въпреки умората си.

— Струва ми се, че произхождаш от много хубаво семейство.

— Просто добре се разбираме.

След като изпиха кафето си, Саймън се качи в спалнята си, която имаше полегат таван и гледаше към овощната градина. Беше светла малка стая, отвън, под корниза на прозореца, гнездяха птици, а черешовото легло бе покрито със старомодна кувертюра, съшита от разноцветни парчета. Обикновени бели стени, стол и скрин допълваха уютната, при все това непретенциозна атмосфера, отговаряща напълно на фантазиите от детството му, когато мечтаеше всичко в Англия да е малко, необикновено и живописно.

Не му отне много време да разопакова багажа си, тъй като всичко, което бе взел със себе си, бяха два-три броя джинси, няколко ризи и пуловера и чифт здрави кожени ботуши. Когато свърши, седна до прозореца и мислено проследи следващите няколко месеца от живота си до момента, в който, надяваше се, щеше да си намери подходяща работа в машиностроенето. Засега се бе запознал само с госпожа Батлър и внучката й, но ги хареса и двете. Старата дама се различаваше от майка му: тя излъчваше дух, топлота, сила и умение. Беше от онзи тип жени, които не биха се поколебали да защитят дома си с оръжие. Тили бе обикновено момиче в училищна възраст, но обещаваше да стане красива. Напомняше му на циганка: тъмнокоса, с очи като лъскави маслини и мургава кожа, подобна на праскова. Чудеше се как ли изглежда Люси, обожаваното най-голямо дете. Предопределена да се омъжи за подобаващ човек, предположи той, съдейки по външния вид на Ийстли Манър и очевидното богатство на семейство Хауърд. Беше сигурен, че тя е от онези млади дами, на които не биха позволили да направят неподходящ избор. Богатите английски семейства имаха особени възгледи по въпроса.

В този момент Саймън забеляза в далечината една бяла кола да завива, минавайки през портите на алеята. Когато се приближи, разбра, че е линейка. Тя спря пред входа на голямата къща и след няколко минути Саймън видя една двойка на средна възраст да вкарва вътре някого в инвалидна количка. Значи Люси си бе дошла вкъщи.

 

 

— О, господи, толкова е прекрасно да се върнеш! — каза Люси, докато Даяна й помагаше да се настани в леглото. — Започнах да си мисля, че ще остана завинаги в болницата — облегна се на възглавниците и притвори очи. Уморена след краткото пътуване с линейката, тя искаше само да се сгуши и да заспи, но първо огледа с одобрение стаята си, успокоена от всичко, което бе така добре познато. Светлозелените завеси, изрисувани с момини сълзи, старият люлеещ се стол с неговите бели дантелени възглавнички, малкото й дъбово бюро, подарък за осмия й рожден ден, картините й… всички бяха спомени от едно безметежно детство.

— Има ли нещо, което мога да ти донеса, скъпа? — попита Даяна.

— Не, благодаря, мамо. Просто се постарай Питър да не ме приближава… Нито да има възможност да го стори. Поне за известно време.

— Не се тревожи за това. Сега се опитай да поспиш. Знаеш, че докторът нареди на първо време да почиваш.

— Зная — бяха й дали инструкции как да мие лицето и очите си. Бяха й казали да избягва да се навежда напред, тъй като това ще влоши натъртванията. Добре че поне една сестра изми косата й тази сутрин, облегната назад над един умивалник, който нарани врата й. Но сега чувстваше главата си прекрасно чиста, освободена от засъхналата кръв.

— Най-важното от всичко — каза доктор Кларк, когато дойде да се сбогува, — в никакъв случай не стой на слънце. Не го допускай близо до лицето си. Винаги носи шапка с широка периферия и тъмни очила, а може би и шал.

Люси бе погледнала изненадано.

— Бих си помислила, че това е най-доброто нещо! Слънцето със сигурност ще помогне на белезите да заздравеят и ще ми придаде хубав загар. Когато имах пъпки като по-млада, слънцето винаги помагаше за изчистването им.

Хирургът бе затворил очи в престорен ужас.

— Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш сега. Слънцето ще накара кожата ти да загрубее и ще направи белезите още по-забележими. Трябва да си много, много внимателна — после й намигна, за да разведри настроението. — Освен това е и много състаряващо! Не искаш да ти се появят бръчки на тридесет, нали?

Сега, когато лежеше в собственото си легло, Люси се запита колко ли време щеше да мине, преди животът й да се върне към нормалния си ритъм. Бяха я предупредили, че ръката й ще остане в гипс три месеца и че пукнатите й ребра ще я болят през следващите няколко седмици. Но никой не й бе казал какво точно може да се направи за лицето й. Щеше да е необходимо много повече от една малка корекция тук и там, за да придобие отново поне човешки вид, мислеше си тя. Междувременно щеше да се крие от света. Никой, извън тесния кръг на семейството й, не биваше да види, че лицето й е като маска от филм на ужасите.

 

 

След като се изкъпа и преоблече, Саймън слезе долу. Сюзън щеше да го заведе в имението да се запознае с Даяна и Найджъл и той не бе сигурен как трябва да е облечен. Колко точно официални бяха семейство Хауърд, живеейки в тази тяхна великолепна къща? Бяха го поканили на вечеря и той си представяше как седи на маса, осветена от свещи, блестяща от сребро, и яде изискани блюда екзотична храна, а е единственият човек в стаята, носещ джинси и риза без вратовръзка.

— Ще влезем оттук — каза Сюзън, като се запъти към задната врата. — Даяна сигурно е в кухнята.

Маки и Мъфи ги поздравиха възторжено с увиснали езици и размахвайки опашки. Сюзън ги потупа обичливо и тогава те се скупчиха около Саймън.

— Даяна, това е Саймън Рандъл.

Даяна се здрависа с него и се усмихна благо. Той си помисли, че тя е красива жена, но вече избледняла като рисувана фотография със светлокестенявата си коса и леко загоряла кожа. Тя продължи да бърка в голяма тенджера със супа, от която се излъчваше вкусен аромат на лук.

— Искам да ви благодаря, че ни се притекохте на помощ — каза тя. — Градината е започнала бързо да се превръща в пущинак. Откакто дъщеря ми претърпя злополуката, просто не сме имали миг свободно време.

— Как е тя? Днес си дойде вкъщи, нали? — вежливо попита той.

— Да приготвя ли питиетата? — намеси се Сюзън. — Изглеждаш уморена.

— Да, благодаря! — Даяна се отпусна на един кухненски стол до масата в центъра. — Заповядай, седни, Саймън. Какво ще пиеш?

— Една бира ще бъде чудесно. Благодаря.

Саймън забеляза, че Сюзън се чувстваше също толкова добре в кухнята на дъщеря си, колкото и в своята собствена. Докато тя приготвяше питиетата, той отново обърна поглед към Даяна.

— Как се справя дъщеря ви? — попита я. — Майка ви ми каза, че току-що се е сгодила и ще се омъжва в края на лятото.

— Щеше — тъжно отвърна Даяна. — Мисля, че ситуацията за момента е по-скоро в застой.

— Бих казала, че не е толкова в застой, колкото изцяло отменена, съдейки по онова, което разбрах от разговора си с нея днес следобед — сухо отбеляза Сюзън, докато поставяше кутия с бира и стъклена халба на масата пред Саймън. — Тя беше категорична, че нито иска да вижда, нито да чува Питър отново.

— Така ли? — в гласа на Даяна се четеше раздразнение.

— О, скъпа, страхувам се, че тя смята, че той ще я изостави, ако я види такава, но лицето й ще се оправи с времето. Сигурна съм в това.

— Навярно сте преживели големи тревоги — съчувствено отбеляза Саймън.

— Беше ужасно — призна тя. — Благодаря на бога, че най-лошото отмина.

Тили, върнала се отново вкъщи за уикенда, влезе забързано в стаята, дългите й крака преодоляха разстоянието от вратата до кухненската маса за няколко крачки. Под едната си ръка държеше тенис ракета, около кръста й бе препасан пуловер, чиито ръкави бяха вързани отпред.

— Здравейте! — тя се стовари на един стол и се усмихна на Саймън. — Какво става? Настани ли се вече?

— Току-що — отвърна той. — Виждам, че играеш тенис? Добра ли си?

— Горе-долу — отвърна тя. — Съседите ни имат корт и от време на време ме канят. Ако искаш да играеш, мога лесно да го уредя. Можем да направим един мач по двойки. Двамата с теб и Антеа и Тими. Те са брат и сестра и наистина са чудесни.

Саймън се поколеба.

— Ами… аз съм тук да работя. Не мисля…

— От теб не се очаква да работиш през цялото време — прекъсна го Даяна.

— Точно така — съгласи се Сюзън. — Считай се за член на семейството. В края на краищата Андерсънови са ни приятели, а това прави и нас приятели. За нас не са от значение тези глупости работодател — работник.

Саймън се почувства приятно изненадан. Някак си не беше очаквал една по-възрастна английска дама да бъде толкова пряма и открита.

— Добре. Тогава ще го уредя — каза Тили. Стана и се протегна и той забеляза закръглените й млади гърди, очертаващи се през тениската. Когато Тили го видя, че я гледа, по бузите й изби руменина и тя бързо спусна ръце. — Кога е вечерята, мамо? Мислех първо да се изкъпя.

— След около половин час — отвърна Даяна. — Приготвила съм огромен агнешки врат с печени картофи, фасул…

Тили се спусна да прегърне майка си.

— Агнешки врат! — радостно възкликна тя. — Умирам от глад — притвори очи и подуши въздуха в екстаз. — Къде е татко?

— Не съм сигурна. Трябваше да се срещне с някого по работа — неопределено отвърна Даяна. — Каза да започваме без него, ако закъснее.

Сюзън рязко вдигна глава и се взря в Даяна за момент, но тя изглеждаше съвършено спокойна и ако имаше някакво подозрение относно отсъствието на Найджъл тази вечер, то не й бе направило впечатление. В такъв случай тя бе свикнала Найджъл да се прибира вкъщи късно. Той закъсняваше от години.

 

 

— Това е двойно предателство — горчиво отбеляза Найджъл. — Първо ме мамиш в моя апартамент, а после заплашваш да разкажеш на жена ми.

Беше се срещнал с Оливър в дискретна малка кръчма близо до Ричмънд, където се виждаха тайно в разгара на връзката си. В онези шеметни дни те се вълнуваха от романтичната гледка, която се откриваше към реката от височината на Ричмънд Хил, и от старовремската атмосфера на „Трите пера“. Това беше по-скоро плод на тяхното въображение, отколкото на нещо друго, тъй като кръчмата бе точно псевдозаведение с неговите греди от фибростъкло и прозорци с фалшиви оловни стъкла.

— Не ме интересува как го наричаш — днес Оливър беше враждебен, не можеше да се примири, че го отхвърлят. — Ти си такъв превзет стар педал! Кой е споменавал нещо за вярност? В кой век мислиш, че живееш? Ако смяташ, че една връзка те възпрепятства да се виждаш с други, това си е твой проблем. Мен не ме брой!

В този час те бяха сами в бара, седнали до камината, но се стараеха да говорят тихо и Найджъл постоянно хвърляше нервни погледи на барманката, за да се увери, че не слуша.

— Мислех си, че се обичаме — каза той с болка в гласа. Това го нараняваше повече, отколкото бе очаквал. Беше се влюбил безумно в Оливър и идеалистично си бе помислил, че тази любов е взаимна.

— Очевидно не ме обичаш достатъчно, за да ми простиш и забравиш — отвърна Оливър. — Защо правиш такъв въпрос от това мимолетно мое увлечение?

— Очаквах да си верен.

— Колкото ти си бил верен на жена си, предполагам?

— Нека да не я намесваме.

— Напротив, ще се погрижа тя да стане важна част от това, ако ме зарежеш — предизвикателно каза Оливър.

— Оливър, свършено е. Моля те, опитай се да разбереш. Не желая да го превръщаме в публичен въпрос. Не искам да ми се налага да ходя при командира ти…

— Обзалагам се, че няма да го направиш!

— Ще го направя, ако заплашваш да кажеш на Даяна. Тя достатъчно преживя през последните няколко седмици. Сега няма нужда от това. Ще направя всичко, за да я защитя.

— Може би трябваше да помислиш по този въпрос, преди да започнеш връзката си с мен — Оливър гледаше отчаяно и се потеше. — Ти ми обеща, че завинаги ще останем заедно. Каза, че имаме истинска трайна връзка. А после само защото… Господи! От начина, по който се държиш сега, човек би си помислил, че съм серопозитивен или нещо подобно.

— Ти не си, нали? — Найджъл изглеждаше поразен.

— Какво ти става? — внезапно Оливър скочи на крака, като събори чашата си. Найджъл не беше сигурен дали сините очи на Оливър блестяха от гняв или от не отронили се сълзи, когато той се обърна и излезе бесен от кръчмата.

 

 

Люси прочете писмото отново, окуражена от съчувствения му и приятелски тон. Тя никога не бе чувала за Амелия Хероу, която се представяше за приятелка на майката на Питър, но обясняваше, че Миранда й е разказала всичко за злополуката и като чула, че може да е необходима хирургична корекция, тя била щастлива да препоръча най-прекрасния пластичен хирург в света. Познавала го лично, той се бил погрижил за много от нейните приятели в Холивуд и специализирал по-скоро в лекуването на хора, които са били ранени, отколкото на такива, желаещи просто да бъдат разкрасени:

„Името му е доктор Дик Кейло. Има собствена клиника на Лонг Айлънд и мога да ти обещая, че резултатите от работата му са поразителни. Когато състоянието ти се подобри, можеш да дойдеш при мен в Ню Йорк, където имам апартамент, и може би ще успеем да се срещнем с него. Тъй като той е стар приятел, а ти си претърпяла злополука, сигурна съм, че ще мога да уредя специална такса…“

Когато Даяна се приближи, Люси й подаде писмото.

— Какво мислиш, мамо?

— Амелия Хероу! — възкликна тя впечатлена, като видя подписа.

— Коя е тя?

— Коя е тя? — повтори Даяна невярващо. — Тя е само една от най-големите филмови звезди на Холивуд. Предполагам, че сега е позабравена, но беше много известна. Никога ли не си гледала „Сега и завинаги“? Или „Любимото дете“? Боже мой, когато бях млада, ходех да гледам всичките й филми — тя зачете писмото с нарастващ интерес. Когато свърши, вдигна поглед към Люси и видя за първи път след злополуката дъщеря й наистина да се усмихва. — Не е ли мила? Представи си, кани те в Америка, за да може лично да те заведе при този лекар. Това е толкова любезно. Трудно ми е да го повярвам.

Изведнъж Люси се умърлуши.

— Не мисля, че ще иска да ми помогне, когато разбере, че съм развалила годежа си с Питър. Тя е приятелка на Миранда в края на краищата и затова предлага помощта си — писмата, които й пишеше Питър всеки ден, умолявайки я да преосмисли решението си, караха сърцето й да се свива от мъка, но тя остана непреклонна. Как можеше да му позволи да бъде обременен цял живот с жена, чието лице щеше да шокира всеки, който я погледнеше? Видът й бе ужасен, това не можеше да се отрече. А и нямаше никаква гаранция, че с времето ще започне да изглежда по-добре. Този доктор Кейло дори не я бе виждал. Не бе преценил нараняванията й.

— Ще говоря с Миранда — каза Даяна, като се изправи и приглади завивката. — Чудя се дали самата тя е била при него. Миранда е от този тип жени, които биха си направили лифтинг на лицето, не е ли така? — тя си спомни съвета на Сюзън. — Какво ще кажеш, защо да не махна и аз торбичките под очите си в същото време? Може би трябва да отидем в тази клиника заедно?

Люси се усмихна, знаейки, че майка й не говори сериозно. Даяна беше изцяло за това да се остарява достойно. Тя дори не носеше много грим.

— Както и да е — отбеляза Люси, — било е любезно от страна на Миранда да го спомене на тази Амелия Хероу или както й е там името. Ще й пиша да й благодаря. Така или иначе, не мисля, че можем да си позволим тази клиника.

Когато отново остана сама, Люси се измъкна от леглото, отиде в банята и внимателно изтри лицето си, както й бяха казали, с гъба, напоена с лековит екстракт от растения. Тя направи това и изми зъбите си, без да се погледне в огледалото. После отиде до прозореца и надникна през него. След толкова време, прекарано в стаята, жадуваше да излезе навън и да подиша свеж въздух. Денят беше хубав. Топъл, но не прекалено слънчев. Ако си сложи голяма шапка и тъмни очила, сигурно можеше да поседи на открито за малко. Някой пресичаше моравата. Тя се наведе още, за да види кой е. Висок млад мъж със светла къдрава коса крачеше към къщата. Той носеше лопата и изглеждаше целеустремен. Мъжът като че ли усети, че го наблюдават, и вдигна поглед към прозореца, видя я и се усмихна.

— Добър ден, Люси! — весело извика той. — Ще излезеш ли навън? Денят е хубав.

Тя се отдръпна уплашено, скривайки лицето си зад пердето. Кой, по дяволите, беше той? В гърдите й се надигна разочарование, като че ли извиращо от студен мрачен извор. Сега нямаше да може да отиде в градината, защото той щеше да бъде там, а тя не искаше да я виждат. Много по-късно, когато най-накрая се облече, затруднена от сковаността на гипсираната си ръка, изведнъж й дойде наум, че младият мъж я бе видял. Беше я видял и не бе забелязал лицето й. Разбира се, семейството й сигурно му бе казало за катастрофата. Бяха го предупредили да се преструва, че не забелязва раните й. Ето защо той бе реагирал, като че ли беше най-естественото нещо в света да види момиче, надвесено над прозореца, с лице на чудовище. Тили я завари да се мъчи да закопчае копчетата на любимата си блуза на сини и бели райета.

— Ей, Люс, позволи ми — предложи тя. — Ще дойдеш ли долу на обед?

— Не зная — колебливо отвърна тя. — Кой е този младеж в градината?

— Саймън Рандъл. Той е новият ни градинар и ще живее при баба във вилата — докато говореше, тя закопча блузата на Люси и оправи яката й. — Така е по-добре. Искаш ли да си сложиш синия колан?

— Не, благодаря. Ребрата ме болят твърде много. Предполагам, че той знае за катастрофата.

— Кой? Саймън? Да, разбира се, че знае. Всички знаят. В селото само за това говорят. И непрекъснато изпращат поздрави.

Люси пъхна крака в платнените си градински обувки и посегна със здравата си ръка за слънчевите очила. Реши, че ще седне в градината. „Но ако този Саймън-някой-си прояви състрадание — помисли си тя отбранително, — ще му кажа да си гледа работата.“ Нямаше да позволи да я съжаляват. Взе копринения шал, преметнат през облегалката на стола, завърза го под брадичката си доста напред, така че да покрие долната половина на бузите й. После сложи голямата си сламена шапка, която бе купила в Португалия предишната година.

— Готова ли си? — Тили се въртеше около нея, изгаряща от желание да помогне.

— Готова, както винаги — раздразнено каза тя. После направи малка гримаса, която още повече изкриви лицето й. — О, добре! Булката пристига, предполагам — сухо добави тя.

Сестра й придоби лирично изражение.

— Изглеждаш мрачна и загадъчна: жена с мистериозно минало! Неразгадаема, подобна на сфинкс…

— По-скоро като невестата на Франкенщайн — отвърна тя, — с лице, което може да създаде работа на хиляда пластични хирурзи.

— Скъпа, колко се радвам да те видя! — възкликна Даяна, когато Люси влезе в кухнята. Тя разговаряше с госпожа Уорън за почистването на среброто, но сега и двете се засуетиха около Люси, предлагайки й стол, нещо за пиене, храна или каквото пожелае.

— Не се безпокой, мамо — добродушно отвърна тя. — Мислех да поседя малко в градината, но не искам да ми се налага да разговарям с този нов градинар, когото сте наели.

За момент Даяна изглеждаше объркана.

— О, имаш предвид Саймън! — възкликна тя. — Той е приятел на Андерсънови. Просто ни помага, докато си намери подходяща работа.

— Не желая да го виждам — упорито каза тя.

Тили и Даяна се спогледаха.

— Ами… добре, скъпа — рече Даяна. — Да взема ли един шезлонг и да го сложа под кестена? Там е хубаво и сенчесто.

— Благодаря, мамо.

Тили тършуваше из хладилника.

— Искаш ли кола?

— Да, моля.

Даяна забърза към градината, а Люси се разходи из стаите на приземния етаж на къщата, виждайки ги в нова светлина. Откакто бе пристигнала вкъщи, тя за първи път слизаше долу и всичко й изглеждаше странно и различно, някак си по-малко и по-спретнато, като че ли бе напуснала мястото от няколко месеца. И все пак бяха изминали само… колко… три седмици от катастрофата? Струваше й се, че се бе случило преди много, много години. Но сега бюрото в кабинета следваше да бъде отрупано със списъци на гости, сватбени покани, чакащи да бъдат изпратени, сметки от цветари, доставчици на храна и търговци на вино, и всички дреболии около приготовленията за една сватба в провинцията. Във всекидневната трябваше да има екземпляри от списанието за булки, натрупани върху масичката за кафе, за да могат двете с майка й да разглеждат и да се кикотят над някой от моделите за сватбени рокли сред безпорядъка от мострите плат и дантела. „Досега — тъжно си помисли тя — атмосферата трябваше да бъде изпълнена е вълнение и очакване, а не това меланхолично, мрачно настроение, като че ли някой е умрял.“ Дори цветята във вазата, която майка й винаги поставяше на масата в нишата с прозорец, изглеждаха уморени и клюмнали. Но разбира се, че нещо бе умряло: бъдещето й с Питър… или напротив? Тя все още го обичаше, все още пазеше онова първо писмо, което бе изпратил, когато тя развали годежа им, все още таеше слаба надежда, че един ден… може би, след като я оперират… но не, това бяха опасни мисли. Питър беше привлекателен млад мъж. Той може да има всяко момиче, което пожелае…

— Ето къде си била, скъпа — поздрави я Даяна и излезе през френските прозорци на всекидневната в градината.

Люси бързо се огледа, като се сви зад шала, шапката и тъмните си очила. Всичко беше наред. Почувства се в безопасност. Никъде нямаше и следа от градинаря.