Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (2)

Втора глава

Даяна и Найджъл седяха на столове с тежък метален обков в малка стаичка без прозорци и чакаха за новини, докато пиеха една след друга картонени чаши с водниста течност от автомата в коридора с надпис „Кафе“. Атмосферата бе клаустрофобична. Беше след полунощ и в тази част на болницата цареше тягостна тишина, пациентите спяха в тъмните отделения, наблюдавани от стъпващи на пръсти дежурни сестри. Една старша сестра ги бе информирала, че Люси евентуално ще бъде свалена от операционната и настанена в странична стая, пригодена за пациенти, имащи нужда от интензивни грижи. Дотогава нямаше какво друго да правят, освен да чакат, стряскайки се от време на време, щом чуеха стъпки, идващи към тях, и изпитваха облекчение, щом те отминаваха.

Когато пристигнаха в болницата, Найджъл първо я поведе към отделението за спешни случаи, за да разберат къде е Люси. Докато той разпитваше, Даяна дочу откъслечна информация за катастрофата. Шест души бяха убити, включително шофьорът на фермерската кола. Млада майка, пътуваща с двете си деца, бе починала при пристигането си в болницата, но малките й синове бяха оцелели. Движението по пътя бе нарушено за три часа, докато смачканите коли бъдат разчистени, което се възпрепятстваше от падащия мрак. Единадесет души бяха лошо ранени.

Даяна чу един портиер, чиято смяна свършваше, да казва на току-що застъпила на дежурство медицинска сестра:

— Една от жертвите е млада жена, която на практика е загубила лицето си. Не знаят дали ще изкара нощта. Никога не съм виждал подобна гледка.

Почти пред припадък, Даяна се добра, олюлявайки се, до рецепцията, където беше Найджъл.

— Разбра ли какво става? — попита тя със слаб глас.

Найджъл се обърна и обви раменете й с ръка.

— Все още я оперират — тихо отвърна той. — Засега няма новини.

— О, господи, Найджъл! Не мисля, че мога да го понеса — тя повтори чутото, сигурна, че става въпрос за Люси. Очите й бяха пълни със страх и мъка. Найджъл виждаше, че тя е на границата на издръжливостта, а току-що му бяха казали, че могат да минат още часове, преди да има някакви новини.

— Искаш ли да те откарам обратно вкъщи, скъпа? Може да се наложи да почакаме доста, преди да научим нещо.

Тя отпусна глава върху рамото му.

— Не, искам да остана с теб.

Седнаха в чакалнята и Найджъл се огледа за нещо, с което би могъл да отвлече вниманието си. Вестниците на малката масичка в центъра бяха от два дни, списанията — още по-стари. Беше един часът сутринта и той започваше да се чувства отчаян. „По-добре някакви, каквито и да са новини, отколкото този адски кошмар“ — помисли си Найджъл.

— Чудя се дали Миранда вече е пристигнала — изведнъж рече той. — Тя каза, че ще тръгне веднага от Лондон.

— Бедната Миранда! Сигурно е била ужасно потресена. А как ли е Питър?

Бяха научили, че него също го оперират, тъй като се съмняваха за вътрешни увреждания и счупен десен крак.

 

 

Миранда Бюмон бе достигнала възрастта, когато горещите вълни от деня се натрупваха и нощно време я караха да се чувства премаляла и в състояние на постоянна възбуда. Мяташе се неспокойно в съня си, като се притискаше във възглавниците и дюшека, и мечтаеше ли… мечтаеше, докато понякога не се събудеше от оргазъм, обзета от ново, неосъществимо желание. Бе проникната от постоянен копнеж, който придаваше на сивите й очи жаден поглед, а начервените й устни се приспиваха в неутолимо желание. Гърдите я боляха, а ръцете й си играеха нервно със светлокестенявите дълги коси. Копнееше да бъде докосвана.

Овдовяла преди три години, след двадесет и четири години на великолепен секс със съпруга си, Миранда вече бе навлязла в петдесетте и всички желания от младостта й бяха оживели отново с пълна сила, за да я измъчват, тормозят и да й напомнят, че старостта наближава със заплахата от сексуален глад. Дните минаваха и тя знаеше, че трябва да прибере последните цветове, преди да е станало твърде късно, преди да е дошла студената зима и те да повехнат.

Святкащите й очи се плъзнаха по тялото на Роджър, който се бе отпуснал на закръгления си хълбок. Огнените пламъци на желанието се разгоряха в нея. Той беше на двадесет и девет и в замяна на вечеря в добър ресторант с готовност й даваше онова, което тя искаше. В годините на критическата възраст, останала без съпруг, тя бе открила, че сексът може да е скъпо развлечение.

Поклащайки бедрата си, вървейки така, че широките й черни копринени панталони трептяха леко около глезените, тя отиде до лакирания китайски бюфет в далечния край на просторната всекидневна.

— Бренди, скъпи? — попита Миранда с дрезгав глас.

— Благодаря — Роджър стоеше с гръб към модерната камина, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на панталоните на светлосивия си костюм. Подчертано добре изглеждащ, с разрошена тъмна коса и сексапилни будни очи, той имаше нетърпеливото изражение на мъж, намиращ се в постоянна възбуда. Само при вида му вълни на желание заляха Миранда и тя се запита дали не е по-добре да прескочат брендито и да се насочат направо към спалнята.

В този момент телефонът иззвъня. Тя го вдигна лениво и минута по-късно се обърна към Роджър с ужасени очи.

— За Питър е! Станала е катастрофа. О, боже мой! — изпищя с побеляло лице.

Роджър повдигна гъстите си черни вежди.

— Мога ли да направя вещо? Лошо ли е положението?

Миранда се поколеба за момент. Никой не знаеше за връзката й е Роджър, тъй като бе сигурна, че другите хора ще бъдат шокирани. Тя пазеше неговото съществуване в тайна дори от Питър, но именно сега отчаяно имаше нужда от някой, който да я закара до болницата в Гилфорд. Нямаше да е в състояние да отиде сама. Найджъл Хауърд бе казал, че катастрофата е сериозна.

— Ще дойдеш ли е мен, Роджър? — помоли го тя, като се втурна да вземе чантата си и вечерното наметало, което бе захвърлила, когато се върнаха от Сан Лоренцо.

— Разбира се — просто каза той. — Да повикам ли такси?

— Ще се наложи да вземем колата. О, къде сложих ключовете?

— Къде отиваме? — той я гледаше как рови сред документите на бюрото си, а дългите й тъмночервени нокти проблясваха като рубини.

— Гилфорд. А, ето ги! Благодаря ти, Боже! Бързо, да вървим — тя сграбчи ключовете и изхвръкна от стаята.

— Гилфорд? — повтори Роджър със слисан глас. — Почакай малко — после замълча, спомняйки си всички разточителни вечери в ресторантите и подаряваните му от време на време златни копчета за ръкавели и дреболийки от „Картие“. Нямаше смисъл да отблъсква Миранда, като й каже, че не му се нрави много да пътува в петък вечер до Съри. — Не е ли по-добре да се преоблечеш? — попита вместо това той.

— Какво? — тя хвърли поглед надолу към екзотичното си черно облекло. — По дяволите! Предполагам, че си прав. Ето, вземи ключовете и докарай колата пред вратата, ще го направиш ли, скъпи? Аз ще отида да се преоблека.

Роджър взе ключовете, без да каже нищо. Не му харесваше да го третират като шофьор. Понякога се чудеше дали не е по-добре просто да си намери работа.

 

 

Когато Сюзън Батлър си легна в стаята за гости в Ийстли Манър, тя си спомни, че утре по обед дъщеря й и Найджъл бяха поканили около петдесет души на барбекю или на бюфет на закрито, в случай че бъде студено или дъждовно. Даяна вече бе осигурила всичката храна, виното беше готово за изстудяване, градинските маси и столове бяха поставени на моравата и чували с въглища стояха в готовност. Сюзън отново се измъкна от леглото и зашляпа с босите си крака надолу към всекидневната, където с малко късмет, мислеше си тя, щеше да намери списъка с гостите на бюрото на Даяна. Първото нещо, което трябваше да направи сутринта, бе да позвъни на всички, за да им каже, че празненството се отменя. Тили можеше да й помогне. Така щеше да се занимава с нещо.

Никъде нямаше и следа от списъка. Може би беше на бюрото на Найджъл в кабинета? Сигурно бе някъде, защото Даяна й го бе чела на глас преди няколко дни. Сюзън запали лампата в приятната, наредена с книги стая и отиде до голямото писалище при прозореца. Както обикновено, там цареше бъркотия, Найджъл бе забранил на всички да го докосват, дори на госпожа Уорън не й бе позволено да бърше праха от него. Сюзън се взря в бъркотията от папки и хвърчащи листове, разписки, надраскани бележки, марки, ластичета, линия, подострен молив и пепелник, препълнен е кламери, и разбра, че е безнадеждно. Никога нямаше да го намери в тази неразбория. Обърна се да си върви, но ръкавът на халата й се закачи в ръба на купчина разбъркани папки и те се плъзнаха настрани, разсипвайки част от съдържанието си върху бюрото.

— По дяволите! — изруга Сюзън и започна да подрежда документите обратно колкото се може по-старателно. Тогава нещо привлече погледа й. Беше писмо, написано на ръка със зелено мастило. „Колко необичайно!“ — помисли си тя и го пъхна обратно при другите документи. После надмогна себе си и погледна отново. То започваше със „Скъпи Найджъл…“ Сърцето й се сви, когато видя подписа.

 

 

— Как е Люси? — веднага попита Сюзън, когато Даяна се обади вкъщи на следващата сутрин. Беше прекарала безсънна нощ, изпълнена с отчаяно безпокойство не само за внучката си, но и заради писмото, което бе открила. Инстинктът й забраняваше да го споменава пред когото и да било на този етап. По-добре да почака, докато Люси и Питър се оправят. Но съществуването му легна като тежест върху сърцето й, а изгарящите въпроси, изпълващи ума й, дълбоко я притесняваха.

— Все още е в кома — отвърна Даяна е равен и безжизнен от тревога и умора глас. — Питър е вън от опасност и Миранда е тук.

— Предполагам, че ще останеш в болницата, докато Люси дойде в съзнание?

— Да, ще останем тук — Даяна замълча. — Тя е ужасно лошо ранена, мамо. Лицето й е покрито с превръзки и са обръснали част от главата й. Ръката й е в гипс, а ребрата й са пристегнати с бинт. Толкова ме е страх! Ами ако не излезе от комата?

Сюзън придаде на гласа си сила и увереност:

— Дори не си го и помисляй, скъпа. Разбира се, че ще се оправи. Тя е силна и здрава, а младите имат удивителна издръжливост. Даяна, слушай сега. Това барбекю днес…

Тя чу дъщеря си да възкликва:

— О, господи! Напълно бях забравила! Какво ще правим?

— Ако можеш да ми кажеш къде е списъкът на гостите, Тили и аз ще им позвъним да ги предупредим, че празненството се отлага. А в случай че не успеем да се свържем с някои, ще им дадем обед.

— О, мамо, ще го направиш ли? Зад кутията за хляб е, върху кухненския бюфет. Ще ти бъда толкова благодарна… — гласът й се загуби.

— Остави това на мен. Добре ли си, скъпа?

— Да — слабо отвърна Даяна.

След като затвори, Сюзън осъзна, че не бе попитала за Найджъл или как се справя той. Откакто намери онова писмо снощи, умът й се бе изпълнил с ужасни подозрения. И ако тези подозрения се окажеха верни, как щеше да се отнася в бъдеще към него? Щеше ли да се опита да запази истината от Даяна, която бе толкова наивна? Която бе зависима от Найджъл и гледаше на него така, сякаш бе заел мястото на покойния й баща. Която разчиташе на него и му имаше пълно доверие.

Разбира се, че няма да каже нищо. Дори щеше да се престори пред себе си, че никога не е намирала писмото. По този начин щеше да защити Даяна… или в действителност да я предаде?

— Какво става, бабо? — попита Тили, нахлувайки в кухнята в този момент. Бе измила главата си и косата й се спускаше свободно по гърба като водопад от черна коприна.

— Двете е теб ще се обадим на всички, за да им кажем, че барбекюто се отлага. Искаш ли мобифона ми? Аз мога да използвам този в къщата.

— Страхотно. Как е Люси? Може ли да отидем да я посетим?

— Все още е в безсъзнание, но да видим какво ще каже майка ти по-късно. Тук имаме много неща за вършене. Почти девет часът е — Сюзън размаха списъка. — Ако не се обадим сега, хората ще излязат от къщи. Да се залавяме за работа.

 

 

Миранда кръстоса дългите си крака, съзнавайки, че черните й кожени панталони прилепват плътно по тялото й като втора кожа. Червеното кожено яке не подхождаше на жълтеникавокафявата й коса, но като цяло ефектът беше секси и тя го знаеше.

Найджъл прекоси с поглед болничната чакалня, където той и Даяна все още седяха като зомбита.

— Искаш ли да ти взема нещо, Миранда? — тя вече бе прекарала няколко часа до леглото на Питър и сега чакаше да направят още тестове, преди да се върне в отделението му.

— Не мисля, освен ако онази ужасна машина в коридора не пуска бренди или уиски — каза тя с пресъхнал глас. — Веднага щом се уверя, че Питър е добре, ще се върнем в Лондон — хвърли поглед на Роджър. Лицето му бе сковано от досада, бе прекарал по-голямата част от нощта, крачейки нагоре-надолу по коридора, като дрънчеше с ключовете на колата в джоба си. — Роджър има работа в града — добави тя, за да обясни.

При споменаването на името му той се усмихна насила.

— Не бързам за никъде.

— Въпреки това… сигурна съм, че все имаш някаква работа — Миранда замълча, питайки се какво мислеха за него Даяна и Найджъл. Тя го бе представила само като приятел, който бе проявил любезност да я закара до Гилфорд. Найджъл я бе погледнал без изненада, а Даяна, със замъглени от сълзи очи, не показа нито интерес, нито любопитство. По нейно мнение те бяха досадна двойка. Тя така и не разбра защо Питър ги харесва — освен ако, разбира се, само се преструваше, докато се ожени.

— Мислиш ли, че лекарите ще позволят Питър да бъде преместен в лондонска болница? — попита тя Найджъл, който седеше, отпуснат тежко на стола си, забил празен поглед в пода.

— Не мисля — уморено отвърна той, след като установи, че тя говори на него. — Дори когато го изведат от интензивното, сигурен съм, че ще искат да остане тук.

— Предполагам — очите й проблеснаха жадно към Роджър. Макар да благодареше на Бога, че Питър не бе загинал, мисълта да пътува до Гилфорд през цялото време не й се струваше забавна.

— Все пак ще ги попитам — упорито отвърна тя. — Той ще се чувства много по-добре в лондонската клиника.

— Ти решаваш — кратко отбеляза Найджъл. — Това е първокласна болница. Не виждам смисъл да го местиш. Както и да е, няма ли да иска той да бъде близо до Люси?

Изведнъж Даяна избухна отново в сълзи.

— Щяха да празнуват годежа си днес… — тя покри лицето си е ръце. — Толкова ме е страх, че тя няма… тя няма…

— Разбира се, че ще бъде по-добре — самоуверено каза Найджъл, като обви ръката си около нея. — Не бива дори да си го помисляш.

Миранда погледна Роджър, вдигнала оскубаните си вежди.

— Мисля, че трябва да тръгваме.

Той скочи на крака, на лицето му се бе изписало облекчение.

— Да. Добре — хвърли несигурен поглед на Найджъл и Даяна, които седяха, сгушени един до друг.

— Ще се върна по-късно — обеща Миранда с тон, като че ли успокояваше деца. — И, разбира се, ще поддържаме връзка по телефона, но не виждам смисъл да стоя, докато не приключат изследванията на Питър. Може би ще си отида вкъщи да взема една гореща вана и да се преоблека, а после ще видя дали не мога да го преместя в лондонската клиника.

Найджъл кимна разсеяно. Що се отнасяше до него, Миранда можеше да си върви, да се върне обратно към хедонистичното си съществуване, момчетата й играчки и егоистичния си начин на живот. Тя дори не бе попитала дали може да види бъдещата си снаха и това го накара да се запита доколко Миранда действително обича Люси.

В този момент една сестра подаде главата си от вратата и се обърна към Найджъл и Даяна:

— Искате ли отново да поседите с Люси? Докторът направи допълнителни изследвания и няма промяна, но ще бъде хубаво, ако й поговорите. Това помага, както знаете, когато пациентът е в кома.

Те кимнаха нетърпеливо. Всъщност беше чудесно да има какво да правят след седене часове наред и чакане нещо да се случи.

 

 

— Бабо? — Тили сложи ръка на слушалката на мобифона. — Господин и госпожа Уинингтън искат да знаят в кое отделение е Люси. Желаят да изпратят цветя.

Сюзън Батлър отбеляза друго име в списъка и вдигна поглед.

— Кажи им, че е в общата болница на Гилфорд. Не зная в кое отделение. И им благодари много.

Успяха да се свържат с повечето хора от списъка, с изключение на няколко двойки.

— Ще трябва да поемем инициативата и да ги забавляваме, нали? — попита Тили. — Ще ми се татко да беше тук да запали барбекюто. Единствен той знае как става това.

— Ще ги залъжем — оживено заяви Сюзън. — Ще сготвим всичко във фурната и ще го занесем в градината на големи подноси. В края на краищата хората няма да очакват много при създалите се обстоятелства.

— Имат късмет, че изобщо ще получат нещо — тъжно рече Тили. — Иска ми се мама да се обади и да ни каже какво става.

— Ще го направи веднага щом има някакви новини.

До десет часа госпожа Уорън, която живееше в селото и идваше в Ийстли всеки ден да чисти, бе пристигнала да помогне. Сюзън й бе телефонирала по-рано, но чак сега тя щеше да научи всички подробности за катастрофата.

— Нечувано — непрекъснато повтаряше тя.

Първите гости пристигнаха малко след обед. Тили, преоблечена в чисти джинси и бледорозова риза, е коса, сплетена на плитка, ги чакаше с кана шери, като бързо и задъхано им обясняваше причината за отсъствието на родителите си. Гласът й от време на време потрепваше, както и ръцете й, щом някой изразеше съчувствие. Тя изпита благодарност, когато баба й се появи след няколко минути, спретната и спокойна, като че ли бе прекарала цялата сутрин в подготовка.

— Скъпи мои, съжалявам, че всичко е толкова объркано — благо каза тя на събралата се компания, която пиеше питиетата си в ужасяващо мълчание. — Опитах се да предупредя всички, но…

Няколко новопристигнали прекосиха моравата, техните невинни усмивки показваха, че нямат никаква представа какво се е случило.

— Здравей, Сюзън! — съпругът, Едгар Андерсън, я поздрави с целувка. Жена му, Нанси, също я целуна и живо продължи: — Сюзън! Толкова се радвам да те видя отново. Не е ли забавно? Надявам се никой да не възрази, но доведохме един приятел, който е отседнал при нас — Нанси Андерсън сграбчи ръката на висок, доста загорял млад мъж, усмихващ се топло. — Това е Саймън Рандъл. Саймън, запознай се със Сюзън Батлър, майката на Даяна Хауърд — после се огледа очакващо. — Къде са Даяна и Найджъл? А щастливата млада двойка? Това празненство е в чест на годежа им, нали? — продължи тя словоизлиянието си, без да обърне внимание на внезапно настъпилата тишина около нея.

 

 

— Толкова съжалявам. Какво ли си мислите за нас? — каза Саймън на Тили. Обедът почти бе приключил и те седяха на дървена пейка в една уединена част на градината. Той я бе намерил там да бърше носа си в нещо като лента зелена хартия. Беше очевидно, че бе плакала.

Тили подсмръкна и му се усмихна през сълзи.

— Нямаше откъде да знаете. Двете с баба се опитахме да се свържем с Андерсънови тази сутрин, но сигурно вече сте били тръгнали. Сега това няма значение.

Саймън кимна тъжно.

— Тръгнахме от Лондон след закуска, защото искаха да ми покажат съда в Хамптън по пътя за тук.

— Вие сте от Австралия, нали? — свенливо попита тя. Не само акцентът му го подсказваше. Той имаше много по-здрав вид от другите младежи, които бе срещала — като на човек, живял навън, сред природата.

— Аха. От Сидни съм.

— За колко време сте тук?

— Ако мога да намеря работа, бих останал около година. Имам баба англичанка в Съфолк. Баща ми е емигрирал в Австралия преди тридесет години, така че съм наполовина британец.

— Харесва ли ви тук?

— Засега да. А вие били ли сте в Австралия?

Тили се изчерви, поласкана, че я третират като възрастен човек. Чувстваше се удивително спокойна с този млад мъж, който не се държеше с нея покровителствено.

— Почти не съм пътувала — честно отвърна тя. — Всъщност аз все още уча. С изключение на семейните ваканции във Франция или Португалия, не съм била никъде.

Саймън се усмихна още по-широко, разкривайки равните си бели зъби.

— Скоро ще ме догониш, веднъж да завършиш училище. Значи в семейството сте само двете със сестра ти?

— Да. Люси е шест години по-голяма от мен. Занимава се е репортажи за едно лондонско радио. Станцията е нова, но се развива много добре, а тя иска да стане продуцент след време.

По някакъв начин обикновеният разговор за Люси я накара да се почувства по-добре. Разбира се, че сестра й щеше да се оправи, казваше някакъв глас в главата й. Много скоро тя щеше да разказва на Люси с подробности за този страхотен австралиец и как веднага се бяха заприказвали, като че ли се познаваха от години. Тили се усмихна, благодарна на Саймън и радостна, че той все пак бе дошъл на обед.

— Страхотно. Тя сигурно е много умна.

— О, да, така е — сериозно отвърна Тили. — Беше отличничка. Зная, че няма да се справя като нея.

— Обзалагам се, че ще успееш! Какви предмети изучаваш?

Час по-късно, когато Андерсънови дойдоха да го търсят, те все още разговаряха.

— Мисля, че е време да се връщаме в Лондон — каза Нанси, доста разстроена от проявената по-рано нетактичност.

Тили ги придружи до колата им. Искаше й се Саймън да може да остане.

— Ще ме информираш ли за състоянието на сестра ти? — попита той, докато Нанси и Едгар се сбогуваха със Сюзън. — Наистина, говоря сериозно. Бих искал да зная. Имаш телефонния номер, нали? Ще остана у Андерсънови поне още една седмица.

— Добре, ще те информирам.

Ръката на Саймън леко докосна рамото й в знак на подкрепа и съчувствие.

— Ще се оправи. Сигурен съм.

След като си заминаха, Сюзън се упъти бавно към къщата, хванала Тили за ръка.

— Беше трудно, нали, скъпа? Да говориш с всички тези хора? Но беше блестяща. Не зная как щях да се справя без теб.

— О, бабо! — Тили положи глава на рамото на Сюзън. — Люси ще се оправи, нали?

В очите на Сюзън се забелязваше тревога.

— Господи, надявам се. Обикновено мога да предвидя — тя поклати глава. — Честно казано, не зная.

— На теб ти беше известно, че е претърпяла катастрофа?

— Да. Имах силно предчувствие. Новината изобщо не ме изненада — замълча и вдигна поглед към небето, като че ли търсеше вдъхновение. — Сега… Не съм сигурна какво ще стане — въздъхна. — Може би се старая твърде много. Тези чувства се появяват у мен незнайно откъде. В момента, в който се опитам да усетя какво ще се случи, нищо не се получава.

— Винаги ли си имала ясновидски способности, бабо?

— За нещастие — да. Дължа го на шотландската си кръв. Баба ми притежаваше необикновена дарба. Знаеше точно какво крие бъдещето — Сюзън се засмя леко. — В други времена щяха да я сметнат за вещица и да я изгорят на кладата!

Тили погледна баба си с широко отворени очи.

— Мислиш ли, че аз имам такава дарба?

— Заради теб, скъпа, искрено се надявам да не е така.

В този момент чуха телефона в къщата да звъни. Спогледаха се, после Сюзън каза:

— Ти го вдигни, Тили — гласът й трепереше. — Твоите крака са по-бързи от моите.

 

 

Миранда бе предположила, че Роджър ще остане с нея. Тя стоеше на тротоара пред блока, където се намираше апартаментът й, и го гледаше гневно.

— Няма ли да влезеш? — изобщо не й бе минало през ум, че той ще иска да се върне в собствения си малък апартамент в Айслингтън след онова, което бе преживяла предишната нощ. Не беше ли ги сближала травмата от ужасната катастрофа с Питър? Не беше ли заздравила отношенията им?

Роджър прояви достатъчно благоприличие и се направи на леко засрамен.

— Имам нужда да сменя дрехите си, Миранда, а ако не поспя няколко часа, никому няма да съм от полза.

Устните й се присвиха и бръчките около очите й се задълбочиха, брадичката й хлътна, придавайки й изведнъж старчески вид. На утринната светлина той виждаше сивите й корени, подаващи се изпод разбърканата й оранжево-червена коса, която й придаваше младежки вид отзад, но се превръщаше в странна пародия на младостта, когато тя се обърнеше.

— Защо не се изкъпеш и поспиш тук? — възрази тя с прокрадваща се нотка на отчаяние в гласа.

— Благодаря, но наистина трябва да си вървя. Очаквам да ми се обадят — той й подаде ключовете от колата с пресилена усмивка. — Ще взема такси. По-късно ще ти позвъня.

— Ще дойдеш довечера на вечеря, нали? Мислех си да отворим онази огромна кутия хайвер. Можем да го хапнем с водка. А аз ще взема няколко пържоли — турнело и ще ги изпека с чесън, както ги обичаш… — Миранда съзнаваше, че се моли, но нищо не можеше да направи. Нямаше начин да понесе самотата днес, довечера, утре, на следващия ден. Очите й се напълниха със сълзи, надигащата се у нея паника заплашваше да я погълне. Вгледа се в очите на Роджър, надявайки се да го изкуши с основните неща в живота: добра храна, добро питие и добър секс. Беше щедра с онова, което предлагаше, а в замяна искаше само някой да е до нея и ако не друго, то поне да се преструва, че я обича.

— Благодаря, Миранда, но тази вечер ще изляза. Както и да е, не мислиш ли, че трябва да бъдеш със сина си?

Тя се почувства така, сякаш й бяха зашлевили плесница, заля я ледена вълна на ужас и мъка. Лицето й изглеждаше бледо и отслабнало. Обърна се и тръгна на високите си ботуши към входа на апартамента.

— Тогава изобщо не си прави труд да се връщаш! — извика му през рамо. — Ти си едно проклето жиголо и нищо повече!

След като се озова в собствения си апартамент на третия етаж, тя наля значително количество водка в една водна чаша и добави малко тоник, без да обръща внимание, че е изветрял и има ужасен вкус. Изгълта го лакомо. Беше единадесет часът сутринта, но това не я интересуваше. Искаше само нещо, което да притъпи болката: страдание, което бе повече свързано със ставащото в собствения й живот, отколкото със случилото се със сина й.

Водката се вля бурно в кръвта й и моментално я замая. Като пресуши чашата, наля си друга. Какво щеше да прави оттук нататък? В очите й запариха сълзи. Роджър беше толкова несъстрадателен. Не разбираше ли, че тя има нужда от него? Миранда бързо изгълта второто питие и си наля трето. Знаеше, че не бива, но какво от това, по дяволите? Имаше нужда да се утеши.

За момент се замисли за починалия си баща. За първи път от години насам си спомняше за него. Бе любимката му. Ако сега беше жив, той би се грижил за нея, би се уверил, че е добре. Когато беше малко момиченце, толкова красиво в своите бели муселинени празнични рокли, той винаги я вдигаше на ръце и я гледаше гордо, наричайки я свой „малък ангел“. Спомените й, идеализирани и обгърнати от романтичния ореол на отминалото време, сега й дойдоха в повече. Вместо да я накара да се почувства по-добре, водката като че ли стовари върху нея черна лавина на отчаяние.

Миранда се хвърли на леглото и избухна в силни ридания. Плачът й изпълни пищната, украсена със сатен стая. Напъхала стиснатия си юмрук в устата, тя плачеше за собствената си изгубена младост и измъчения си външен вид, за починалия си съпруг и баща си, за ранения си син, но най-вече скърбеше за себе си: за непоносимата самота, която трябваше да посреща отсега нататък. За празните нощи и болезненото желание, което като че ли никога не стихваше. За един живот, вече не доставящ удоволствие, и едно мрачно на вид бъдеще. Изглежда, нищо не й бе останало.

 

 

— Ало? — Тили сграбчи телефона, сърцето й туптеше така силно, че тя едва дишаше.

— Мога ли да говоря с Найджъл Хауърд, моля? — Тили почувства облекчение. Мислеше, че се обажда баща й или майка й с новини за Люси.

— Господин Хауърд го няма — вежливо отвърна тя. — Мога ли да му предам нещо?

— Кога ще си бъде вкъщи?

— Страхувам се, че не зная.

— Какво искате да кажете? — гласът стана нетърпелив. — Къде е той?

— Имало е катастрофа и той е при сестра ми в болницата. Тя е в кома и не знаем колко време… — гласът й затрепери.

— Все пак мога да се свържа с него, нали? — попита мъжът след кратка пауза. — Какъв е номерът на болницата?

Сюзън бе последвала Тили в стаята и видя разстроеното й изражение.

— Да се обадя ли аз? — попита тя.

— Някакъв много груб мъж. Иска да говори с татко.

Сюзън взе телефона от нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя. — Кой се обажда?

— Името ми е Оливър Стивънс и бих искал да говоря с Найджъл Хауърд.

Сюзън замълча за момент, преди да отговори:

— Страхувам се, че той не е тук и не зная кога ще се върне. Довиждане — затръшна слушалката.

Тили я погледна удивена.

— Защо затвори?

— Очевидно е колега на баща ти — кратко отвърна Сюзън. — Каквото и да иска, може да почака. Сега да помогнем на госпожа Уорън да разчисти. И какво ще правим с всички тези наденици?

Без да дочака отговор, тя побърза да се върне в градината, нетърпелива да отвлече вниманието на Тили. За бога, откога се бе появил този мъж? И да каже ли на Найджъл, че знае за неговото съществуване? Единствената беда беше, че ако го стори, значи оправдаваше онова, което става. Навярно беше добре да забрави за всичко това и ако името Оливър Стивънс се споменеше някога, да се преструва, че не знае нищо.

— Да сложим ли тази храна във фризера или да я дадем на кучетата? — попита Тили, държейки поднос с хамбургери и наденици, вече изстинали и безвкусни.

— Дай я на кучетата — отвърна Сюзън без колебание. — Ще си помислят, че всичките им коледи са дошли накуп — обърна се да извика двата черни лабрадора, които се бяха изтегнали мързеливо на слънце върху моравата. — Маки! Мъфи! — Те скочиха и тромаво се приближиха, въртейки опашки.

Докато Тили нежно им предлагаше с пръсти сочни късчета, които те поемаха лакомо и с охота, Сюзън влезе вътре. Стресът от случилото се изведнъж й дойде в повече. Ако не седнеше тихо за няколко минути да се успокои, знаеше, че не ще издържи и тогава нямаше да е от полза на никого; щеше да е само седемдесетгодишна баба, още една отговорност. Бързо избърса очите си и дълбоко пое дъх. Точно когато си мислеше, че вече може да е спокойна и да не се тревожи за нищо повече, освен за това как вървят розите в малката й градинка, всичко започна да се разпада. Беше очевидно, че Даяна щеше да има нужда от нея, дори и ако Люси се оправеше.