Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (3)

Трета глава

Три дни бяха минали, а състоянието на Люси оставаше непроменено. Даяна и Найджъл, все по-объркани, бдяха край леглото й, като се сменяха нощно време, така че поне един от тях да може малко да поспи в дежурната стая, която сестрите им бяха предоставили. Стаята беше малка, подобна на бокс, без прозорци, но с климатична инсталация. Тя се превърна в малко убежище за тях, откъсване от гледката на толкова многото медицинска апаратура, заобикаляща Люси. Там имаше само легло, шкаф, кресло и умивалник в ъгъла, нощната лампа бе е червен абажур, който хвърляше топъл отблясък. Беше блажено тихо, без никакви болнични миризми. При едно от отиванията си обратно до Ийстли да вземе чисти дрехи Найджъл донесе бутилка джин, малко тоник и няколко чаши.

— Хората ще си помислят, че сме алкохолици — каза Даяна, когато той я постави върху шкафа.

— Могат да си мислят каквото искат — отвърна той. — Ние сме подложени на стрес от седенето и чакането Люси да дойде в съзнание. Те не са.

— Колко време ще продължи това, Найджъл? Имам чувството, че се намираме в преддверие на ада. Не можем да правим планове за завръщането й вкъщи, не можем да правим нищо, освен да седим и да чакаме.

— Зная — кимна той, без да добави, че докторът го бе предупредил тази сутрин, че колкото по-дълго Люси е в кома, толкова по-лоши са шансовете й за възстановяване.

Даяна не знаеше как успява да понесе дългите дни и още по-дългите нощи, но за нейна голяма изненада, тя като че ли ставаше по-скоро силна, отколкото слаба. Найджъл бе този, който бе клюмнал и от време на време изпадаше в отчаяние, макар непрекъснато да повтаряше, че наистина няма за какво да се безпокоят. После се промъкваше набързо в тяхната малка стаичка да изпие един джин с тоник. Веднъж тя го хвана да се обажда от обществения телефон в коридора. Говореше бързо и припряно, но когато тя го попита с кого бе разговарял, той отклони въпроса й и обясни неясно, че е свързано с работата му.

Междувременно Люси лежеше, увита в бинтове, които почти изцяло покриваха лицето й, а на Даяна й се искаше да види колко лоши бяха нараняванията под тях. Но никой не й казваше нищо друго, освен: „Тя ще има нужда от малко пластична хирургия веднага след това, но в днешно време се правят истински чудеса.“

„Не е голямо успокоение“ — помисли си тя. Но поне Люси бе все още жива. Седейки до леглото й часове наред, Даяна държеше ръката й и й говореше нежно за плановете им за бъдещето: нейната сватба, апартаментът, който тя и Питър щяха да купят, как щяха да го подредят, бебетата, които щяха да имат. Даяна продължаваше да говори, надявайки се нещо от казаното да събуди Люси и да я върне при тях.

— … и следващата година, скъпа — продължи тя на четвъртата сутрин, — двамата с татко ти отново ще наемем вила в Португалия или може би в Южна Франция. Всички ще отлетим и ще прекараме най-чудесната ваканция…

— Питър?

Даяна затаи дъх, вперила поглед в неподвижната фигура на дъщеря си, лежаща на тясното болнично легло.

— Люси? — каза тя настоятелно. Беше ли проговорила? В този момент нито Найджъл, нито някоя от сестрите беше в стаята. — Люси? — повика я тя отново. Ако можеше само да надникне в очите й, да види по изражението й дали идва в съзнание.

— Питър? — каза отново слаб глас изпод превръзките. — Къде е Питър?

Даяна натисна звънеца — продължително и силно.

— Питър е добре, скъпа. Всичко е наред — почти извика тя, нетърпелива Люси да чуе.

В стаята влезе бързо една сестра, обходи с очи различните уреди и скали и обви с пръсти китката на Люси.

— Люси! — каза тя високо и ясно. — Люси, как се чувстваш? Поспа си хубаво, нали, скъпа?

Даяна затаи дъх. Ами ако си е въобразила, че Люси е проговорила? Ами ако само е сънувала?

— … жадна съм.

— Добре, скъпа. Ще ти донесем нещо хубаво за пиене след малко — уверено каза сестрата. — Майка ти ще седи при теб, а аз веднага се връщам — тя смигна на Даяна и широко се усмихна. — Отново се върна при нас — тихо добави сестрата. — Ще доведа доктора да я прегледа.

Даяна стисна едната от малките тънки ръце на Люси в своите и изпита такъв голям прилив на радост, както в деня на раждането й. Щеше да се оправи! Само това имаше значение. Детето й бе дошло в съзнание и щеше да живее. Миг по-късно тя почувства нечия ръка около раменете си. Найджъл се бе навел над двете с порозовяло от вълнение лице.

— Благодаря ти, Боже! О, благодаря ти, Боже! — прошепна той. — Люси, скъпа моя, ти ще се оправиш. Мама и татко са тук с теб.

— Не… не мога да виждам — каза тя с треперещ глас.

Даяна хвърли на Найджъл поглед, изпълнен с паника. Той се усмихна по-широко, с разбиране.

— Това е, защото имаш превръзки върху очите си, скъпа. Очите ти са добре — кимна на Даяна, уверявайки я, че говори истината. Люси, изглежда, се отпусна, но само за момент.

— Къде е Питър? Татко… искам Питър.

— Скоро ще го видиш, скъпа — бързо се намеси Даяна. — Питър е добре. Напълно добре. Не се тревожи за нищо.

Люси утихна за известно време, хванала се за ръката на Даяна, както правеше като малко дете, но от време на време хленчеше жаловито:

— Кога мога да видя Питър?

Макар докторът и сестрите да я уверяваха, че Питър е добре, но не може да дойде да я види, тъй като счупеният му крак е на екстензия, Люси продължаваше да пита за него, отказвайки да повярва, че той е жив. Изглежда, не се интересуваше от собствените си наранявания, въпреки че непрекъснато молеше да махнат превръзките от лицето й. Единственото нещо, което искаше, бе Питър.

— Какво ще кажеш да говориш с него по телефона? — попита Найджъл, внезапно осенен.

— Да… да, татко.

Десет минути по-късно Найджъл прилепи мобифона си до ухото й. Питър говореше от своето отделение в друга част на болницата, предварително инструктиран.

— Люси? Как си, скъпа? Хубаво е, че най-накрая мога да говоря с теб.

— Добре ли си, Питър? Толкова се разтревожих — гласът й бе слаб и шепнещ. Неговият — учудващо силен.

— Напълно добре съм. Казаха ми, че и двамата сме имали голям късмет.

— Наистина ли? Не мога да виждам, Питър. Лицето ми е покрито с превръзки.

— Бедната ми! Няма нищо. Сигурен съм, че скоро ще ги свалят. Чудя се кой от нас ще е достатъчно добре да посети пръв другия?

— Надявам се да се оправя навреме за сватбата… — гласът на Люси треперливо заглъхна.

— Ще се оправиш, мила, обещавам. Аз може да съм с патерици, но ти ще си добре. Повярвай ми.

Тя се опита да се усмихне, но беше твърде болезнено. Усещаше пристягаща силна болка, а превръзките като че ли бяха прилепнали в единия край на устата й.

— О, Питър! — проплака тя и почувства ръката на майка си да хваща нейната, мъчейки се да я успокои. — Кога мога да те видя?

— Веднага щом ми позволят посещения — весело отвърна той. — Кой знае? След като ти свалят превръзките, може да ти разрешат да дойдеш да ме видиш. В края на краищата аз съм вероятно само на няколкостотин ярда разстояние. Глупаво, нали? Питам се дали ще ни позволят да вземем двойна стая? Не че ще бъда кой знае колко добър в секса с крак, вързан за скрипец!

Люси разбра, че той се опитва да я развесели с безгрижните си шеги, но отново се почувства зле, цялата трепереше и леко й се повдигаше.

— Трябва да затварям чувствам се зле… — тъжно промълви тя.

Даяна взе телефона от нея и каза:

— Питър, Люси е много слаба. Ще ти се обади пак по-късно.

— Добре. Не се безпокой, Даяна. Тя не звучи толкова зле.

— Скоро ще дойда да те видя. Тогава можем да поговорим — тя погледна разтревожено Люси. Ръцете й трепереха, а дишането й изглеждаше ускорено. Като видя обезпокоения поглед на Даяна, сестрата се усмихна успокоително.

— Просто е много слаба и е в шок. Не се тревожете. Има нужда от пълна почивка — сестрата нагласи системата с физиологичния разтвор, поставена на здравата ръка на Люси, другата беше обвита в гипс от над лакътя до кокалчетата на пръстите. След това измери отново кръвното й налягане, присвивайки устни.

Даяна я погледна с вдигнати вежди.

— Малко е ниско, но се очакваше — тя постави ръка на голото рамо на Люси. То беше хладно и влажно. — Студено ли ти е, скъпа?

— Горещо ми е — промълви тя. — Като в пещ.

Сестрата не каза нищо, измери пулса й за минута, а после излезе от стаята.

Даяна погледна дъщеря си със загриженост, отново желаейки да могат да свалят превръзките от лицето й. Беше направо невъзможно да общува с нея, сякаш помежду им висеше завеса. Изражението в човешките очи разкрива всичко, а тя не можеше да види нейното. Люси лежеше тихо, дишайки по-спокойно, и Даяна нямаше как да разбере дали тя бе уплашена, все още ли се чувстваше зле, болеше ли я, или увереността й се бе възвърнала след разговора с Питър. Имаше само един начин да разбере — като я попита, но тя не искаше да безпокои дъщеря си с въпроси. Засега беше достатъчно, че бе дошла в съзнание.

— Защо не ми позвъни вчера? Цял ден те чаках вкъщи. Обеща, че ще се обадиш, Найджъл. Какво, по дяволите, се случи?

— Цял ден съм в болницата и засега всеки ден е така, знаеш това. Последните няколко дни бяха най-лошите в живота ми. За бога, трябва да разбереш, бях полудял от тревога. Както и да е, казах ти, всичко приключи. Край. Длъжен си да го приемеш.

Найджъл говореше от телефона в колата си, докато караше обратно към Ийстли по-късно този ден. Имаше нужда да се изкъпе и да си облече чисти дрехи. „Благодаря на Бога — помисли си той, — че смених номера на мобифона си.“ Затова Оливър не можа да го хване, докато беше при Люси, а Даяна седеше до него и слушаше! При тази мисъл мускулите на врата му се изопнаха и той почувства началните признаци на главоболие. Какво, за бога, го бе накарало да се увлече по Оливър преди всичко? И колко съжаляваше за това сега. Господи, какъв глупак е бил само! Беше му се случвало само три пъти досега, тази безумна, изгаряща страст към друг мъж, когато предпазливостта и здравият разум биваха помитани в името на похотта и безумното хрумване, че винаги бе търсил именно това. Глупак! Луд, откачен глупак! Всеки път свършваше зле, още от първия случай, когато беше на осемнадесет.

Беше се влюбил в друг студент в Оксфорд. Джонатан бе също рус, със сини очи, стипендиант по музика с голяма колекция класически плочи. На фона на Бетховен и Рахманинов връзката бе разцъфтяла и се бе задълбочила до нощта, когато спаха заедно. След това връщане назад нямаше. Заклеха се да прекарат живота си един до друг, да обиколят света, да се насладят на всички хубави неща в живота… до деня, в който Джонатан безцеремонно го изрита, защото бе срещнал друг — млад мъж, който свиреше на кларнет в Кралския филхармоничен оркестър. Найджъл не можеше да му съперничи и постепенно започна да вижда цялата работа откъм смешната й страна.

Какъв глупак е бил! Разбира се, това никога нямаше да се повтори отново. В основата си той беше също толкова хетеросексуален, колкото и най-близкостоящият мъж, и се залови да го доказва, като започна да излиза с цяла сюрия от момичета до момента, в който не срещна Даяна. Нейната благост и привързаност към него го накараха веднага да се влюби дълбоко в нея и, изглежда, потвърждаваха, че той, разбира се, е нормален. Нямаше съмнение в това. Сексът с нея беше прекрасен, нежен и изпълващ. Той я обожаваше извънредно много. Всичко, което искаше, бе да се ожени за нея и да има деца. Никога повече нямаше да погледне друг мъж.

Когато Тили беше на път да се роди, осем години след сватбата им, той отново изживя онази черна магия на любовта, която трябваше да отблъсне… но не можа. Даяна бе пълна и натежала от бременността и намираше секса за неудобен по това време, а Майкъл беше висок и слаб, рус и атлетичен — най-красивият мъж, който Найджъл някога бе виждал. Той се оказа въвлечен във връзката, като че притеглен с магнит. Изкушението бе твърде голямо, любовта — прекалено силна. В един момент почти си мислеше, че ще се наложи да напусне Даяна, тъй като напрежението от непрекъснатото преструване и воденето на два различни живота едновременно го караше да се чувства като жонгльор, въртящ на пръчка дузина чинии. Той тичаше от единия към другия, стараейки се неистово да продължи да ги върти всичките, защото ако само една паднеше и се разбиеше, цялото представление щеше да свърши.

Тили се роди и Майкъл реши да отиде да живее в Америка. Найджъл едва не получи нервна криза, докато се преструваше на щастлив млад баща, а в действителност бе отново изоставен любовник с разбито сърце. Отне му две години, за да го преодолее и да се превърне пак в обичливия съпруг на Даяна. Нещата не бяха вече същите, но той насочи усилията си към решаването на проблемите във финансовата компания, в която работеше, и тъй като Даяна бе толкова погълната от новото си бебе, тя прие обяснението му. През годините той успя да възстанови брака си, основавайки го на истинска обич, уважение и приятелство. Докато не срещна Оливър Стивънс, който служеше в армията и бе настанен в една казарма в Лондон. Найджъл отново се бе увлякъл неудържимо и бе наел малък апартамент в града, където можеха да се срещат незабелязано. Сексът бе прекрасен.

Оливър беше смел и опитен любовник. Известно време Найджъл бе екзалтиран от новооткритата си любов, той бе почти на петдесет, но изведнъж се почувства отново млад и мъжествен. Можеше да каже, че напрегнатата му работа го задържа в Лондон понякога до късно вечер, а Даяна бе толкова погълната от перспективата за годежа на Люси и предстоящата сватба, че едва ли забелязваше. Така или иначе, любовният им живот вече се бе уталожил и нея, изглежда, я задоволяваха любовните прегръдки в леглото и устните уверения, че все още я обича, което Найджъл правеше непрекъснато. Работата беше там, че той просто вече не беше влюбен в нея и тя бе престанала да го вълнува.

После един ден Найджъл отиде до наетия апартамент и намери на масичката до леглото пакет цигари „Бенсън и Хеджис“ и златна запалка. Никога през живота си не бе пушил, нито пък Оливър. При последвалата сцена Найджъл каза на Оливър, че повече не иска да го вижда, после му поиска ключовете от апартамента. Оливър избухна в гняв, нарече го „долен стар педал“, но това не беше всичко. През нощта бе обхванат от лудост, обезумял, че са го отблъснали, и сега преследваше Найджъл със собственическото чувство на влюбено момиче, с побъркаността на параноик. Непрекъснато се извиняваше, че е завел друг в апартамента, и се кълнеше, че това не е означавало нищо за него, като постоянно повтаряше, че обича само него и никого друг.

— Как може да е свършило? — плачеше сега Оливър по телефона. — Ти каза, че няма друг като мен! Каза, че ще ме обичаш винаги. Не можеш да постъпиш така с мен!

— Мога и го направих, Оливър. Няма да позволя на никого да ме мами. Ти се държа лошо и що се отнася до мен, вече си история — Найджъл щракна силно копчето и изключи телефона. Навлизаше в алеята на Ийстли и чувайки го, Маки и Мъфи излязоха с подскоци от къщата, с потекли от радост лиги. Найджъл ги потупа разсеяно, тъй като мислите му бяха другаде. Оливър се бе превърнал в сериозна заплаха. Найджъл просто желаеше да го остави на мира веднъж завинаги. Мисълта, че Даяна може да разбере какво става, го ужасяваше. Особено сега. Тя нямаше да понесе и този шок след катастрофата с Люси.

Тили изскочи от къщата и се хвърли на врата му.

— Здравей, татко! Как е Люси?

Той я прегърна и й каза, че сестра й вече е излязла от комата.

— Дори говори с Питър по телефона — добави с уморена усмивка.

— Това е прекрасно! Страхотно!

— Възстановяването й ще отнеме много време — предупреди той.

— Бабо! — Тили се стрелна обратно в къщата, крещейки: — Люси ще се оправи! Татко казва, че е дошла в съзнание. Не е ли чудесно?

Сюзън се показа от всекидневната и влезе в хола. Както винаги, тя бе елегантна и добре облечена, с винена пола и блуза, която носеше с перли. Посивялата й коса бе грижливо сресана.

— Наистина ли е вън от опасност? — попита тя. Найджъл забеляза, че макар да задава въпроса на него, тя не го гледа. Вместо това, бе вперила поглед напред като слепец.

— Да, много са доволни от нея — отвърна той.

— И вече е говорила с Питър по телефона — задъхано вметна Тили. — Татко, как мислиш, след колко време ще си бъде вкъщи?

— Предполагам, че ще й се наложи да постои там още известно време. Ръката й е в гипс, а пукнатите й ребра са пристегнати с бинт, но проблемът не е в това. Нещата зависят от лицето й. Засега са направили всичко, което е по силите им, но тя ще има нужда от допълнителни операции — Найджъл затвори очи за момент, опитвайки се да отпъди ужасния спомен за раните на Люси. Нямаше дори да я познае, ако не му бяха казали, че е тя. Страхуваше се повече от момента, в който Даяна щеше да разбере колко лоши бяха те.

— В днешно време не обичат да задържат пациентите в болницата и минута повече от необходимото — отбеляза Сюзън, все още избягвайки погледа му. — Тя може да си дойде вкъщи по-скоро, отколкото си мислиш.

Докато се къпеше, легнал в топлата вода с мирис на бор, за да успокои бодящите го крайници, той се почуди защо Сюзън се държи така уклончиво. Беше ли се обаждал Оливър отново? Може би трябваше да смени телефона вкъщи и да не го включва в телефонния указател. Но как щеше да го обясни на Даяна? Притвори уморено очи, жадуващ за сън и още повече желаещ да се освободи от досадните притеснения в главата му. Имаше чувството, че животът му е на кинолента и кадърът се повтаря отново и отново, докато не го побърка.

Долу Тили подскачаше насам-натам, възвърнала енергията си от добрата новина.

— Бабо, мислиш ли, че татко ще ми разреши сега да отида в болницата? А ти? Не умираш ли от желание да видиш Люси?

Изражението на Сюзън се смекчи:

— Да, така е, но нека почакаме да видим какво ще каже майка ти. Люси не трябва да се преуморява. Мечтая си за момента, когато ще си дойде вкъщи. Тогава ще можем да я поглезим до насита.

Тили се настани на ръба на кухненската маса, наблюдавайки Сюзън как сипва с лъжицата кафе в кафеварката.

— Мислиш ли, че те все пак ще се оженят през лятото?

— Сега какво сме? Началото на май — Сюзън сви устни със съмнение. — Струва ми се, че е малко вероятно. Питър сигурно ще е все още с патерици, ако кракът му е в толкова лошо състояние, както казват, а на Люси ще й правят допълнително операции. Не, скъпа, не мисля. Може би ще се оженят през есента. Октомври е прекрасен месец. С дядо ти се оженихме през октомври и беше великолепно. Спомням си, всички дървета бяха златни, а небето синьо — истински ярко небесносиньо — тя се усмихна на спомена.

— Беше ослепителен ден.

— Вие с дядо бяхте много щастливи, нали? — тихо попита Тили. — Колко време живяхте заедно? Четиридесет и три години? Ау! В днешно време не много хора остават женени толкова дълго време.

— Бяхме безкрайно щастливи. Беше чудесен брак и аз имах голям късмет.

— Мама и татко имат прекрасен брак също, нали?

— Безусловно — съгласи се Сюзън, придавайки на гласа си по-голяма увереност, отколкото бе възнамерявала.

— Ще умра, ако се разделят.

На лицето на баба й се изписа ведра усмивка.

— Е, тъй като няма вероятност това да се случи, мисля, че можеш да очакваш много дълъг живот.

Скъпи Найджъл… обичам те! Винаги твой, Оливър. Споменът за зеленото мастило и закръгления женски почерк на бял лист хартия за писма изплува пред очите на Сюзън и я накара да разлее млякото, което наливаше в кана.

— Внимавай, бабо — каза Тили.

— Колко глупаво от моя страна — смотолеви тя. — Наистина не трябва изобщо да си свалям очилата, станала съм сляпа като прилеп.

В този момент Найджъл влезе в кухнята освежен, след като се бе обръснал и сменил дрехите си.

— Кафе ли подушвам?

— Ще бъде готово след няколко минути. Искаш ли нещо за ядене? — попита Сюзън.

— Да ти направя ли омлет, татко? Или ще хапнеш бъркани яйца? — Тили скочи от кухненската маса, нетърпелива да помогне с нещо.

Баща й я погледна с обич.

— Ангелчето ми — каза той и обви ръката си около нея. — Не си ли мило момиче?

— Разбира се! — тя му се усмихна. — Какво да бъде? Какво ще кажеш за бъркани яйца с пушена сьомга? Имаме малко пушена сьомга, нали, бабо?

Найджъл улови погледа на Сюзън и в този кратък момент разбра, че тя знае. Помежду им като че ли премина светкавица и въпреки че и двамата мигновено извърнаха очи, истината увисна във въздуха като отровно изпарение.

 

 

Миранда включи големия бял телевизор в спалнята си и като се подпря на огромното си легло, се облегна на купчина възглавници. Даваха програма, която определено искаше да гледа, и за пръв път се зарадва, че е сама. Беше уморена след шофирането до Гилфорд и обратно, за да види Питър и да се отбие при Люси, но искаше да научи всичко за това как да останеш млад или — което бе по-важно — как би могъл да изглеждаш винаги млад. От няколко години провеждаше терапия с хормонозаместители и определено имаше полза. Кожата й блестеше от здраве, косата й бе все още лъскава, при положение че боядисваше корените й на всеки три седмици, след което нанасяше огромно количество балсам. Засега нямаше проблеми с Роджър, който в момента бе по-внимателен. Налагаше се да направи нещо драстично в обозримото бъдеще.

Екранът придоби цвят и хипнотизирана, Миранда изключи телефона си, за да не я безпокоят. Заслужаваше си да види това. Можеше да научи много.

Силви Джакарди седеше, позирайки за телевизионните камери до басейна на луксозната си холивудска вила, русата й като блестящо злато коса падаше върху загорелите й рамене, изящните й сини очи се плъзгаха предизвикателно по Мат Хилиър, който я интервюираше за Си Би Ес. Тя кръстоса хубавите си крака и се усмихна топло, когато камерата се насочи за близък план. На лицето на Мат, който седеше срещу нея с бележките си, защипани върху твърда подложка, се бе изписала нарастваща скептичност. Силви Джакарди беше най-красивата жена, която някога бе виждал. Убийствената й изтънченост беше нещо друго. Нереална. „Разбира се, че е нереална“ — каза си той. Мат се изкашля и заговори.

— И така, Силви, твърдиш, че дължиш на пластичен хирург успеха си в Холивуд и главните си роли в три филма?

Силви се усмихна по-широко, показвайки съвършените си бели зъби.

— Страхотно е — възторжено рече тя. — Доктор Дик Кейло е прекрасен човек. Той направи толкова много за мен… Даде ми увереност, нали разбирате… Направи ме такава, каквато съм днес — гласът й бе мек като шепот. Тя показа ръка, която съвсем не изглеждаше толкова млада, колкото лицето й. Ноктите бяха кървавочервени като на хищна птица.

— Какво в действителност е направил за теб? — подмами я Мат.

Миранда, изтегнала се на леглото си, напълни повторно чашата си с вино, усили звука и се сгуши отново сред купчината бели дантелени възглавници. Това беше възхитително и тя не искаше да пропусне нито дума. Тя бе сигурна, че Силви Джакарди е поне на четиридесет, но не изглеждаше и на ден повече от двадесет и седем.

— Ами… — Силви направи пауза и наклони главата си на една страна, като че ли искаше да покаже лицето си от по-добър ъгъл. — Доктор Кейло поправи носа ми. Беше малко широк, така че той отне част от него. После прибра кожата под брадичката ми, ето тук — посочи мястото и се усмихна свенливо.

Мат изглеждаше хипнотизиран.

— Направи ли още нещо?

Тя се изкикоти.

— Очите ми бяха отпуснати, ето защо той отряза малко от клепачите ми… — отметна глава със съблазнително движение и косата й се разпиля по едното рамо е почти доловимо шумолене на коприна.

Тонът на Мат бе измамно любезен.

— Наистина ли имахте нужда от всичко това? Красива жена като вас?

Силви се усмихна ослепително. Като че ли я бяха инжектирали с нова доза самочувствие.

— О, аз го исках. В известна степен той преобрази цялото ми лице и не мога да ви опиша колко вълнуващо бе това! — тя сведе очи и се погледна, грациозна и с добре оформено тяло в изрязан черен бански костюм, който правеше краката й да изглеждат безкрайно дълги. Беше обута с високи бели сандали и около единия й глезен бе вързана тънка златна верижка. — Той ми направи по-големи гърди — произнесе задъхано — Можете ли да си представите нещо по-хубаво? Беше просто чудесно. После намали корема ми и го изглади — постави благоговейно ръка върху стомаха си. — И повдигна малко ханша ми.

Камерата показа лицето на Мат. Той изглеждаше слисан.

— И ти си доволна от резултатите, Силви? — попита той глухо. — Наистина ли имаш чувството, че това е помогнало на филмовата ти кариера?

— О, да. Това промени живота ми. Толкова съм благодарна на доктор Кейло. Знаете ли, той наистина е велик човек и направи най-доброто, което можа за мен. Все едно отново се родих! Не е ли това най-прекрасното нещо? — сините й очи, както и гласът й, бяха напълно искрени.

— Разбира се… Но ти искаше ли да те променят? Не се ли почувства поне малко обидена, че той иска да направи толкова много… е, толкова много промени?

„Господи, какъв ужасен сценарий — помисли си Мат. — Имам чувството, че говоря за някаква проклета сграда.“

Силви искрено се разсмя.

— Винаги съм знаела, че го прави за мое собствено добро. Никога не съм се обиждала за това. Мисля, че дори е много хубаво да те направят красива, а вие?

— Не беше ли всичко това много болезнено? — отклони въпроса той.

Силви се поколеба за секунда, после съвършените й начервени устни се разтеглиха в усмивка около идеалните й зъби, облечени в коронки.

— Изобщо не боля. Оперираха ме в частната клиника на доктор Кейло, в най-чудесната, с модерно оборудване операционна зала. После останах известно време, за да се възстановя, което беше, все едно че си отседнал в петзвезден хотел. Доктор Кейло смята, че отпускането в луксозна обстановка е важна част от възстановителната програма. Той обича да глези пациентите си.

— А беше ли скъпо това цялостно преправяне?

Изящно оформеният й нос помириса въздуха, като че ли търсеше някакъв аромат, който би могъл да донесе със себе си отговора.

— Струва ми се, че беше за няколко хиляди долара — каза тя най-накрая.

— И сега сте направили няколко филма?

— Точно така. Последният ми филм е „Разгневени скали“.

— А омъжена ли сте? Имате ли деца?

Усмивката й като че ли замръзна на лицето.

— Моите деца са моите малки кученца — Тай-Тай, Сму-Учи и Кис-Кис. Иначе съм разведена.

Изражението на Мат, отново в кадър, бе неразгадаемо.

— Аха — сухо каза той. — А ходите ли понякога за повторни корекции?

Сините очи премигнаха, болезнено изненадани, лъскавите устни се разтвориха. После тя смени позата си, кръстоса отново крака и изпъчи напред гърдите си почти агресивно.

— От време на време може да се наложи да ми направят малка корекция — отвърна с подчертано спокойствие. — Някоя допълнителна силиконова инжекция или малко прибиране.

Когато интервюто приключи, камерата показа Мат Хилиър сам, застанал на фона на панорамата на далечните хълмове с надписа „Холивуд“.

— Жените, както изглежда — каза той, взрян право в камерата, — биха направили всичко, за да променят външния си вид. Но дали това е така, защото не са доволни как изглеждат, или защото са загрижени да запазят младостта си? Винаги има лекари, които са склонни да угаждат на женската суета, а в случая — на Силви Джакарди. Така й дават възможност да напредне в кариерата си. Всяка година хиляди жени плащат милиони лири на пластични хирурзи като доктор Дик Кейло, за да променят себе си. Трябва да си зададем главния въпрос: Заслужава ли си? Дали един такъв лекар не е съвременен Франкенщайн?

Появиха се финалните надписи и Миранда се пресегна за „Рейдио таймс“. Каква интересна програма. Тя я потърси сред обявените предавания за деня, желаейки да научи нещо повече. Къде беше тази фантастична клиника? Кой беше доктор Дик Кейло? И колко точно струваше всичко това? Във вестника не се казваше нищо. Предаването бе последната част от документална поредица, озаглавена „Нови жени“, и беше повторение на програма, излъчена за първи път преди пет години. Миранда захвърли намусено вестника и се пресегна за огледалото. Онова, което видя, предизвика у нея дълбоко недоволство.

Около очите и устата й имаше бръчки. Брадичката й определено бе загубила еластичността си и шията й приличаше на бежова креп хартия. Намръщи се и на челото й се появиха още бръчки. О, господи! Възрастта й личеше. Никакво количество грим, нито изкуствените мигли или боядисаната коса нямаше да скрият факта, че остарява. Очите й се напълниха със сълзи. Тя още не бе стара. И по-възрастни от нея жени отново откриваха любовта, дори се омъжваха. Винаги бе изглеждала млада, сексапилна и страстна. За нещастие този образ не прилягаше добре на една петдесет и четири годишна жена. Роджър вероятно бе последният привлекателен мъж, който някога щеше да спи с нея. Освен ако не си платеше — и тя нямаше предвид само сметката в скъпи ресторанти. Някои жени действително плащаха на мъжете в брой. Мисълта я накара да изпита съжаление към себе си. По бузите й потекоха сълзи и закапаха по горнището от трико с леопардова шарка, което носеше с плътно прилепнал черен клин. Дори и най-добрите й приятели не можеха да кажат, че остарява красиво. Тя вече не беше млада и вероятно бе време да промени начина си на живот, но — о, колко трудно щеше да бъде това!