Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (14)

Четиринадесета глава

— Татко, как смяташ, колко още ще остана тук?

Найджъл бе на посещение при Люси в женския затвор, намиращ се в търговската част на града, близо до „Съдебната палата“ на окръг Ню Йорк. Беше деветият ден, откакто тя бе затворена. Те отново разговаряха по телефон през плексигласова преграда.

— Полицията все още се мъчи да открие бившата жена на доктор Кейло — Рита — обясни Найджъл, — но засега нямат късмет — видя, че лицето на Люси помръкна от разочарование и бързо продължи: — Не смятам обаче, че тя има нещо общо с убийството. Имам чувството, че е Дагмар Алън, която живее в Сан Франциско.

— Не е ли тя моделът? Защо полицията мисли, че е тя? Сан Франциско е доста далеч от Ню Йорк. Летяла ли е дотук в уикенда на убийството?

— Не зная, но работата е там, че тя е признала, че познава Арнолд Ебнър. Всъщност била е негова любовница. Той дори платил, за да отиде тя при доктор Кейло, след като била нападната в нюйоркското метро.

— Уау! — лицето на Люси светна от въодушевление. — Значи е тя, нали?

— Възможно е. — Той изглеждаше предпазлив. — Освободили са Тамсин Фрейзър и са я изключили от разследването, защото в крайна сметка има алиби. Дагмар Алън се кълне, че в деня на убийството е завела детето си на гости у приятели в окръг Мерин, но все още не е успяла да го докаже, тъй като полицията не може да се свърже с тези така наречени приятели. Тя казва, че са отишли в Мексико Сити за няколко дни. Изглежда ми много невероятна история. Предполагам, че дори не съществуват.

— О, господи, татко! Всичко това е толкова несигурно, нали? Някакви новини от „Сакс“? Имат ли копие от бележката ми от пазаруването?

— Да, но тя не доказва нищо, докато нямаме твоята, правим всичко, което е по силите ни. Джошуа почти се е пренесъл в полицейския участък на Мидтаун Саут, за да поддържа връзка. О, има една добра новина.

— Каква е тя?

— Детектив Паулинг, този, който…

— Знам кой е. Мразя го! Разпитва ме часове наред след арестуването ми, но повечето време очите му бяха върху гърдите ми — гневно рече тя.

Найджъл остана изненадан.

— Ами… трябва да ти кажа, че е споделил с Джошуа, че не те смята за виновна.

Тя се изпъна на стола си.

— Наистина ли? Тогава кой го е направил според него?

— Дагмар Алън, предполагам. Наистина не зная. Да се надяваме, че могат да намерят някакво доказателство, което ще потвърди, че тя…

— Действително ли изглежда като мен? — прекъсна го Люси. — Възможно ли е именно тя да е била записана от охранителните камери как напуска Саутгейт Тауър? Облечена също в червен костюм? Господи, тръпки да те полазят, нали, като си помислиш само, че има други хора, които изглеждат точно като мен?

— По-скоро е общо впечатление — каза Найджъл, опитвайки се да я успокои. — Предполагам, че ако ви наредят една до друга, всичките ще изглеждате доста различни.

— Очевидно, но не достатъчно различни! — хапливо каза тя, възвърнала за момент стария си дух. — Като се връщам назад — продължи тя, — доктор Кейло доста педантично мереше носа и брадичката ми, дори страните ми. Явно е реконструирал лицето ми, като е използвал точно същите размери като на бившата си жена — докато говореше, тя прокара пръсти по лицето си. — Не изглеждам толкова изключително, колкото си мислех — добави тя с тъжна усмивка.

— В целия свят няма да се намери друга като теб — самоуверено я успокои Найджъл, — но не това има значение. По-важно е да се върнеш отново вкъщи, здрава и щастлива — той се взря в очите й през студената бездушна преграда, търсейки онази Люси, която познаваше и обичаше, жадувайки за момента, когато отново открие истинската й индивидуалност и разбере, че зад прекрасния й външен вид все още съществува неговата обична дъщеря.

Люси го погледна с любов и внезапно чудото стана. Пред очите му отново оживя четиригодишното момиченце, което една росна лятна утрин бе дотичало от градината, казвайки му, че тревата плаче, тийнейджърката, която бе нахлула една вечер в кабинета му, на път за някакво празненство, за да му покаже новата си рокля, а после младата жена, пораснала и улегнала, уверяваща го, че макар да се омъжва за Питър, той винаги ще си остане нейният скъп татко.

Очите му се напълниха със сълзи, заплашващи да прелеят, а гърлото му се стегна. Двамата с Люси винаги бяха особено близки. За момент го завладя радостта, че отново я бе намерил и тя се усмихна разбиращо. После заговори:

— Татко, зная, че полагаш всички усилия, за да ме измъкнеш оттук, и не мога да ти кажа колко много означава за мен това, че си в Ню Йорк, но какво става с мама и Тили? И с работата ти? Не трябва ли скоро да се прибиращ вкъщи?

— Скъпа, ще остана тук дотогава, докато те измъкнем от затвора и делото срещу теб не бъде прекратено. Казах ли ти, че Амелия ме покани да остана в апартамента й? Всъщност настанен съм в твоята стая. Амелия е изключително любезна и отзивчива.

— Тя е прекрасна, нали? Благодаря на Бога, че се върна в Ню Йорк. Татко, ще ме уведомиш ли, когато…

Както бе станало и в предишните случаи, времето им изтече и телефонът бе изключен. Люси направи гримаса и разпери ръце в знак на безпомощност, но когато му изпрати целувка за довиждане, стори му се, че бе в по-добро настроение. Новината за Дагмар Алън бе обнадеждаваща, разбира се. Веднъж да я обвинят в убийството и най-лошото щеше да приключи.

 

 

Доктор Кейло изглеждаше засегнат.

— Не виждам как мога да ви помогна — каза той на Майк Паулинг, докато седяха във всекидневната на личното му жилище в клиниката. — Не съм говорил с жена си от няколко години. Нямам представа къде е.

— Имате предвид бившата ви жена? Струва ми се, че вие и Рита Кейло сте разведени — отбеляза той.

— Това не е от значение — рязко отвърна докторът.

— Наистина трябва да говорим с нея — настоя Майк.

Отначало доктор Кейло отказа да му бъдат задавани въпроси, очевидно желаейки да си измие ръцете от факта, че бе създал три еднакви жени с образа на Рита, но Майк не приемаше никакви извинения. Това беше голямо убийство, което бе предизвикало международен интерес, и репутацията му бе поставена на карта. Шефът му, главният комисар на Нюйоркското полицейско управление, възлагаше надежди на него да осигури виновен и въпреки че всички улики сочеха към Люси Хауърд, той имаше някакво вътрешно усещане, че е невинна… или просто така му се искаше, тъй като изпитваше страст към нея.

Все пак нещо не беше наред. Майк чувстваше, че отговорите бяха тук, в клиниката „Кейло“, и ако Дагмар Алън не бе виновна за убийството, тогава сигурно бе Рита Кейло. Дори му мина през ума, че самият Дик Кейло може да е замесен и че нарочно бе натопил Люси, Тамсин Фрейзър и Дагмар Алън, за да обърка всички и да предпази себе си. Или пък да предпази Рита, от която очевидно бе все още обсебен? И какво можеха да имат против Арнолд Ебнър доктор Кейло и Рита? Паулинг си пое дълбоко дъх, като се опитваше да побере в главата си всички тези теории, водейки привидно безобиден разпит.

— Възможно ли е Рита да се е омъжила повторно? — попита той.

— Откъде да зная? Казах ви — не съм я виждал от години.

— Изглежда, тя не ви интересува много? — подразни го Майк.

— Защо трябва да ме интересува? — тъмните очи на Кейло бяха ледени.

— Все пак сте били достатъчно заинтересован, за да превърнете три други жени в нейно подобие — апострофира го Майк. — Защо го направихте?

Кейло сви рамене.

— Красивото носи вечна радост — цитира той. — Отначало създадох Рита. Тя нямаше да представлява нищо, ако не бях отдал цялото си време и талант, за да я превърна в съвършен образец. На другите момичета направих услуга. Те трябва да са ми благодарни.

Майк го погледна, смразен от думите му. Някой го беше сравнил с Франкенщайн. Според него Кейло бе по-лош, защото в случая с Люси той дори не бе поискал разрешението й, преди да я преобрази с външността на жена си.

— Така, разкажете ми за другите момичета — Тамсин, Дагмар и Люси.

— Какво искате да знаете? Не мога да ви кажа нищо ново, за което вероятно вече да не знаете. Дагмар Алън дойде при мен първа. Беше в разгара на кариерата й като топмодел. Била нападната в нюйоркското метро, а лицето й — нарязано с бръснач. Две години по-късно срещнах Тамсин Фрейзър. Тя беше жестоко обгорена и се налагаше голямо присаждане на кожа, преди да мога да направя нещо. Иначе тя е обикновено момиче — предпочита жените пред мъжете, притежава бутик, в който купуват дрехите си богати жени с опънати лица. Люси Хауърд, последната ми пациентка, е била, както без съмнение знаете, наранена в автомобилна катастрофа.

— Кой плати за операциите им?

Настъпи мълчание. Снопове слънчева светлина, из които се носеха прашинки, проникваха в стаята през транспарантите. Тихото бръмчене на климатика наподобяваше шума на далечно улично движение.

Доктор Кейло заговори:

— Никога не разкривам поверителна информация от този род.

— Трябва да ви напомня, че това не е вестникарско интервю или някакъв безцелен разпит — сряза го Майк. — Със сигурност зная, че сенатор Ебнър е платил за лечението на Дагмар Алън.

— В такъв случай защо ме питате? — долната устна на Кейло щръкна упорито и той размаха красивите си ръце с маникюр в знак на протест. — Нямам време за губене, детектив Паулинг. Трябва да се погрижа за пациентите си. Ако Дагмар Алън и сенатор Ебнър са били приятели, това си е нейна грижа — той стана от стола си, като приглади бялата си хирургическа престилка. — А сега ще ме извините ли? Имам работа.

Майк също се изправи, но не се предаде толкова лесно.

— Бих искал да разговарям с хората от вашия персонал — упорито каза той. — Може да си спомнят нещо за Дагмар Алън или Люси Хауърд, което да помогне. Оттеглихме обвинението срещу Тамсин Фрейзър, тъй като тя има алиби.

Кейло се отправи към вратата незаинтересован, дори отегчен.

— Много хора работят в клиниката, но ще накарам помощничката ми, Лорън Винсънт, да го уреди. Бъдете така любезен да изчакате тук.

Майк остана в стаята, като я огледа по-внимателно. Ако това беше собственото жилище на доктора, то беше най-стерилното и най-безличното, което някога бе виждал, с изключение на хотелските апартаменти. Наоколо нямаше нито една снимка, фотография или книга от интимен характер. Стаята можеше да принадлежи на всеки. В този момент, като добавка на странната обстановка, се появи отново английският иконом на доктор Кейло, за да предложи на Майк чай или кафе.

— Кафе, моля. С мляко и без захар. Благодаря — отвърна той и се изправи да се поразтъпче. Миг по-късно в стаята влезе непривлекателна млада жена с очила и проста прическа.

— Детектив Паулинг? Аз съм помощничката на доктор Кейло, Лорън Винсънт. Разбрах, че искате да разпитате хората от персонала.

„Държането й е официално, но приятно“ — помисли си той, като оцени външния й вид с нула точки.

— Да. Благодаря. Бих искал да говоря по-специално с всички онези, които са контактували с три от пациентките на доктор Кейло.

Тя го погледна внимателно.

— Кои по-точно? Знаете, че правим всичко възможно, за да запазим тайната на пациентите си.

Майк се усмихна сухо.

— Мадам, тези три жени бяха вече арестувани за убийство. Не мисля, че им е останало кой знае какво да крият.

Лорън Винсънт не прояви голям интерес.

— Много добре, детектив Паулинг. Кого желаете да разпитате най-напред? Анестезиологът? Персоналът от операционната? Сестрите? Личните треньори? Психотерапевтите? Козметиците и…

— Спрете дотук, госпожице Винсънт — повиши тон Майк.

Светлосивите очи го погледнаха въпросително през очилата със златни рамки.

— Наистина имаме голям персонал. По-добре ще е да използвате моята канцелария, тъй като може да ви отнеме известно време, а доктор Кейло скоро ще иска да се върне отново тук. Кого бихте искали да видите най-напред?

— Какво ще кажете за вас? Сигурно сте се срещали с Тамсин Фрейзър, Дагмар Алън и Люси Хауърд? Какво можете да ми кажете за тях?

Лорън Винсънт сви капризно устни.

— Работя с доктор Кейло отскоро. Страхувам се, че Люси Хауърд е единствената, която познавам.

Три часа по-късно Майк Паулинг напусна клиниката „Кейло“ и се върна в Ню Йорк с полицейски хеликоптер. Беше ударил на камък. Не бе научил нищо повече за Тамсин и Дагмар и нищо, което вече да не знаеше за Люси. Лорън Винсънт и останалите от персонала бяха услужливи и му съдействаха, дори му позволиха да види списъка с известните пациенти, които бяха имали през годините, но все още не бе попаднал на нещо важно. Клиниката беше „чиста“, персоналът — безупречен, е отлични препоръки, които той щеше да провери по-късно, но беше сигурен, че няма да разкрие нищо лошо. Що се отнасяше до доктор Кейло, той очевидно бе много умел хирург с мания да придава на други жени образа на съпругата си. Но там свършваше и цялата връзка с тях. Оставаше Рита Кейло или както се нарича тя напоследък.

— Някакви съобщения? — попита той веднага щом се върна в полицейския участък.

Шели Лий се усмихна злобно:

— Семейството в Мексико Сити се появи.

Майк я погледна неразбиращо:

— Какво семейство?

— Семейството, с което Дагмар Алън твърдеше, че е прекарала деня в окръг Мерин по времето, когато е бил убит сенаторът.

— По дяволите! — той удари е юмрук по бюрото си. — Били ли са разпитани? Сигурна ли си, че няма грешка?

Шели поклати глава и двойната й брадичка леко се разтресе.

— Очевидно са се върнали вкъщи вчера. Полицията в Сан Франциско ги е чакала и са били разпитани. Дагмар Алън и малкото й момиченце са отишли в окръг Мерин в събота сутринта и са прекарали деня с тези хора. Дали са писмени показания. Ще освободят задържаната.

— По дяволите! — отново възкликна Майк.

— Какво толкова е станало? — лукаво го попита тя.

Той стисна челюсти и извърна поглед. Нямаше да достави удоволствие на Шели да разбере колко много го интересува това.

— Нищо не е станало — високомерно отвърна той. — Все пак искам да говоря с Рита Кейло. Не можем да я изключим, без първо да сме я разпитали.

— Няма новини за местонахождението й. Търсим я, но, изглежда, изчезнала в дън земя.

— Никой с такова лице не може да изчезне — възрази Майк. — Ако тя е толкова красива, колкото и другите, все ще се намери някъде.

 

 

Джошуа погледна Найджъл със съчувствие.

— Не сме големи късметлии. Няма и следа от Рита Кейло, независимо от постоянните съобщения по телевизията. А след като се оказа, че и Тамсин Фрейзър, и Дагмар Алън са чисти, голямата част от доказателствата се насочват отново към Люси.

— Разбирам това.

Стояха лице срещу лице от двете страни на подреденото бюро на Джошуа и адвокатът съзря мъката в очите на Найджъл изглеждаше състарен, откакто бе пристигнал в Ню Йорк, а бръчките от двете страни на устата му се бяха задълбочили. Той преглътна, като че ли гърлото му бе възпалено, и дрезгаво заговори:

— Какво можем да направим? Тук имате система на договаряне при пледиране, нали?

Джошуа кимна.

— Проблемът е, че няма за какво да се пазарим. Друго щеше да бъде, ако Люси можеше да стовари мръсотията върху Арнолд Ебнър. С изключение на това, че е женкар, той е чист. Ако трябва да се признае за виновна, вероятно ще получи по-скоро доживотна присъда, отколкото да я пратят на електрическия стол… — млъкна, като видя ужаса, изписал се по лицето на Найджъл.

— Мили, боже! — за момент си помисли, че Найджъл ще припадне — толкова пребледняло бе лицето му. — Няма да се стигне до това, нали? — дрезгаво попита той.

Джошуа положи усилия да запази изражението си спокойно:

— Трябва да се подготвим, като огледаме нещата от всички страни. Нищо не е сигурно, всичко зависи от съдебните заседатели. Но продължаваме напред. Много зависи от обвинението и помни, че има само един свидетел — чистачката, която е видяла двойничката на Люси да напуска апартамента на Ебнър. При първоначалното изслушване съдията дори може да реши, че няма достатъчно доказателства, за да продължи, и да прекрати делото… — Джошуа знаеше, че говори глупости, но трябваше да направи нещо да намали страховете на този предан баща и да изтрие от лицето му изражението на истинска паника.

— Все пак ще й кажем ли, че заподозряната в Сан Франциско има алиби? — печално попита Найджъл.

— Не виждам смисъл. Трябва да поддържаме духа й висок, каквото и да се случи. Найджъл, опитай се да не се тревожиш прекалено много. Ако могат да открият Рита Кейло, сигурен съм, че обвиненията срещу Люси ще отпаднат.

— Смяташ, че тя го е направила?

— Кой друг остава? Знаем със сигурност, че от самото начало е имало четири двойнички. Две от тях имат алиби, а Люси е невинна. Остава само бившата съпруга. Трябва да е тя — той разпери големите си ръце, а тъмните му очи проблеснаха решително. — Повярвай ми, може да е последното нещо, което ще направя, но ще сваля от Люси това обвинение.

Нещо в страстния му тон накара Найджъл да го погледне с нови очи и в този момент, смаян, той осъзна, че Джошуа Голдбърг бе влюбен в дъщеря му.

 

 

— Мисля, че зная къде живее Рита Кейло — гласът на жената на другия край на телефона звучеше така, сякаш тя живееше само на цигари и алкохол. Майк Паулинг стисна слушалката и почувства как стомахът му се сви от вълнение.

— Можете ли да ми кажете името си? — попита той, стараейки се гласът му да звучи спокойно.

— За какво ви е името ми? — тонът й беше раздразнителен.

— Моля ви, необходимо ми е да зная името и адреса ви, мадам — отвърна той с отработена вежливост.

— Няма да ви дам името си! Нямам нищо общо с това! Правя ви услуга, но ако не я искате, значи можете да минете и без нея.

Уплашен, Майк смени тактиката. Тя можеше да затвори, ако не подходи към нея както трябва, а това бе шанс, който той не биваше да позволи да се изплъзне през пръстите му.

— Е, къде е Рита Кейло? — направо попита той.

— Тя е тук.

— Къде е това тук? — внимателно запита той.

— В Ню Йорк, разбира се. Къде мислите?

Беше срещал такъв тип хора много пъти преди. Когато бяха пияни, те ставаха войнствени, а тази дама със сигурност бе пияна. Говорът й беше неясен, чу се трясък и последва мълчание. Разбра, че тя бе изпуснала телефона.

— Там ли сте, мадам? — молеше се да не е затворила. — Струва ми се, че има награда за информация, сочеща местонахождението на Рита…

Гласът й достигна отново до него толкова високо, че той подскочи:

— Живее на Блийкър Стрийт.

— Имате ли номера?

Последва доста шумолене и сумтене, по линията се чуха прошепнати ругатни и той предположи, че жената се рови из някакви документи.

— Имате ли го? — отново попита той.

— Да имам какво? — каза тя изведнъж, като че ли нямаше представа за какво говори той.

Майк усети, че се изпотява.

— Номерът на дома на Блийкър Стрийт, където живее Рита Кейло?

— Защо? Познавате ли я?

„Боже господи!“ Той затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Бихте ли ми дали, моля ви, пълния адрес на Рита Кейло?

Гласът дойде като че ли отнякъде много, много далеч, глъхнещ сред океана от алкохол.

— Блийкър… Стрийт… 249 — чу се последно щракане и се възцари пълна тишина. Който и да беше, бе изчезнал, но Майк скочи победоносно на крака.

— Да! — извика той, размахвайки юмрук във въздуха. — Имам го.

Шели Лий вдигна поглед от доклада, който пишеше, и се вторачи в него.

— Изглеждаш много доволен от себе си?

— Да! — отново каза той. — Открих къде живее бившата жена на Кейло. Точно тук, в града. Очевидно се крие, но сега зная къде се подвизава. За нула време ще изготвя заповед за арестуването й!

Новината се разпространи бързо. Само след няколко минути в полицейския участък на Мидтаун Саут се зашумя, че се готви арестуване на друга заподозряна за убийството на сенатор Ебнър.

— Ако това изтече в медиите… — предупреди Майк.

— Успокой се — наежено каза Шели. — С този темп можеш да получиш едновременно и повишението, и момичето.

Той се направи, че не я чу. Проклета да е Шели, че бе отгатнала какво чувства към Люси Хауърд. Майк надяна върху бялата си риза и сивите си панталони тъмно сако и бързо слезе долу на улицата, където го чакаше полицейска кола. Един от екипа му от отдел „Убийства“, детектив Джак Максуел, вече седеше на предната седалка и говореше по полицейската радиостанция. Майк скочи отзад в прилив на адреналин, лицето му бе червено, очите — широко отворени. Наведе се напред и каза на шофьора:

— Остави ни в началото на Хъдсън Стрийт. Не искам заподозряната да види колата. Затова ни следвай на разстояние и паркирай на някоя странична улица. Разбра ли?

— Да, сър.

Когато се стрелнаха надолу по Девето Авеню към Гринуич Вилидж, шофьорът пусна сирената. Полицейската кола изпищя покрай почти неподвижните автомобили, които свиваха, скупчвайки се на една страна, за да им направят път. Радиостанцията пращеше. Нещо щеше да се случи. Майк усещаше приятно в джоба си заповедта за задържането на Рита Кейло. Това беше един от добрите му дни. Искаше му се да има повече такива.

В края на Девето Авеню шофьорът зави полуналяво, пресече Четиринадесета улица Запад и се озоваха на Хъдсън Стрийт, която изглеждаше миниатюрна на фона на последните няколко извисяващи се небостъргача, преди линията на хоризонта да премине в дву- и триетажни сгради и да се потопи в по-спокойната атмосфера на Грийнуич Вилидж.

Майк и Джак Максуел излязоха от колата и тръгнаха пеша към близката Блийкър Стрийт — двама мъже, облечени небрежно, чието присъствие в околността мина незабелязано, докато те внимателно гледаха напред и в същото време поглъщаха всичко.

Номер 249 беше стара къща, разделена на апартаменти. Не бе достатъчно елегантна, за да има портиер или пазач. Редица от звънци до уличната врата е имената на обитателите беше единственият начин да се установи кои са те. Очите на Майк се плъзнаха надолу по грубо изписаните имена, сърцето му биеше тежко. Конърс. Киблър. Йебоа. Маккой. Кейло…

— Да! — облекчението беше невероятно.

Майк натисна звънеца и хвърли на Джак Максуел победоносен поглед. Ако Рита Кейло се окажеше виновната и Люси бъдеше освободена… Тогава би имал шанс. Люси сигурно бе много страстна при определени обстоятелства.

Женски глас прекъсна мислите му:

— Ало?

— Госпожа Рита Кейло? — попита Майк. — Бихме искали да поговорим за малко с вас.

— Кои сте вие? — подозрително прозвуча гласът й.

— Детектив Майк Паулинг и детектив Джак Максуел от отдел „Убийства“, Нюйоркско полицейско управление.

Последва дълго мълчание.

— Госпожа Кейло, там ли сте? Имам заповед за арестуването ви. Ако не ни пуснете вътре, ще се наложи да влезем със сила…

— Добре. Добре — тя изглеждаше уморена, победена. — Качете се горе. На четвъртия етаж. Очаквах ви. Рано или късно — тя натисна копчето на домофона, последва силно бръмчене като на ядосана оса, попаднала в чаша, и Майк отвори вратата. Пристъпи в мрачния коридор, откъдето го удари мирис на котешка урина.

— Господи! Очаквах нещо по-добро от това — измърмори той, докато се качваха по стръмните стълби, водещи към горните етажи. — Ако съдя по външния вид на това място, тя сигурно е изпаднала в голямо затруднение.

На четвъртия етаж имаше само една врата, на която беше написано с черни букви „ап. Е“. Беше затворена. Майк почука силно на нея с кокалчетата на пръстите си. След миг вратата се отвори и на прага застана, втренчила поглед в тях, възстара жена с посивяла коса и почервеняла и сбръчкана от прекалено много излагане на слънцето кожа. Лицето и ръцете й имаха червеникавокафявия цвят на кестен. Беше облечена в прихлупена, дълга до глезените пола и блуза без гръб, по-подходяща за плажа, отколкото за града. С един поглед Майк прецени, че сигурно тежи над сто килограма.

Майк бе напълно изненадан. Бе очаквал вратата да отвори самата Рита Кейло. Това, заключи той, трябва да беше майка й.

— Искам да видя Рита Кейло — рязко каза той.

Тя се отдръпна настрана:

— По-добре ще е да влезете вътре.

Във всекидневната на апартамента пареше бъркотия, беше претрупана с неособено чисти овехтели мебели, които изглеждаха така, сякаш бяха донесени от някое сметище, купчини списания, мръсни чаши и празни бутилки от уиски. Забеляза и една сива котка с дълга козина, която ги гледаше свирепо с гневните си жълти очи от шкафа, върху който се бе покатерила.

Майк се огледа бързо.

— Къде е Рита Кейло? — попита той с нотка на безпокойство в гласа. Ако се бе измъкнала през задния вход…

— Точно тук — самодоволно каза жената.

Майк се завъртя, мръщейки се.

— Какво искате да кажете?

Тя отпусна обемистата си фигура на единственото изглеждащо стабилно кресло и се усмихна весело:

— Аз съм Рита Кейло.

— Вие?…

„По дяволите!“ — помисли си той. Бяха попаднали на погрешната жена. Онази чудачка, която се бе обадила и му бе казала къде живее госпожа Кейло, е имала предвид не тази, която трябва. Почервенял, Майк се вгледа гневно в потъмнялото от слънцето лице с двойна брадичка и подпухнали очи.

— Съжалявам — започна той, унижението и разочарованието го караха да се чувства така, сякаш някой го бе ударил в стомаха. — Очевидно информацията ми е била погрешна. Вие не сте жената, която търся.

Тя повдигна вежди.

— Сигурен ли сте? — после прокара дебелите си пръсти през посивелите кичури на косата си, като го гледаше със закачливо изражение. — Сигурен ли сте, че не съм жената, която търсите?

За един ужасен миг той се почуди дали тя не го занася.

— Какво искате да кажете?

— Вие търсите бившата жена на Дик Кейло?

Майк я погледна смутен, очите му се присвиха.

— Да — кратко отвърна той.

Тя се усмихна широко.

— Е, не е ли това щастливият ви ден? Открихте я. Не е съвсем каквато очаквахте, а?

— Не разбирам… — той поклати глава, слисан.

— Очаквахте стройна, красива жена с дълга черна коса и очи, за които си заслужава да умреш, а? Като снимките по телевизията на жената, убила сенатора?

Майк пристъпи от крак на крак, без да погледне Джак Максуел.

— Ами… ъ-ъ… да — най-накрая призна той.

— Затова и не си направих труд да се появя. Знаех, че не търсите мен, а една от онези жени, които откаченият ми бивш съпруг създаде по мое подобие.

Това, изглежда, я забавляваше много. Тя се огледа и най-накрая съзря полупълната чаша с уиски, вдигна я и отпи от нея голяма глътка. Майк разбра, че е пияна. Вероятно никога не изтрезнява напълно, ако можеше да съди по външния й вид. Той седна внимателно на ръба на хлътналото канапе и се вгледа по-отблизо в лицето й. Възможно беше да се види, че под тлъстините, бръчките и подпухналостта се криеше съвършен нос, високи скули и огромни очи… с цвят на тъмни виолетки.

— Боже мой! — потресен каза той.

— Както и да е, какво искате от мен? Хванали сте момичето, което го е извършило, нали? Последната жертва на Дик? Онази англичанка?

— Трябваше да ви видим, за да ви изключим от разследването. Вече разпитахме другите две — отвърна той, мислейки си, че и на него му е необходимо едно силно уиски. Беше почти невероятно, че старата, подпухнала, посивяла жена, седяща срещу него, някога бе изглеждала като Люси Хауърд. Разбира се, той знаеше, че тя бе по-възрастна — на четиридесет и осем всъщност, но въпреки това… Ако бе видял тази жена на улицата, щеше да й даде поне шестдесет и пет години.

— Ако търсите някого да накажете, трябва да хванете Дик — експанзивно продължи Рита. — Затворете го, преди откаченото старо копеле да е съсипал живота на още някого. Да превърне всички тези жени в мои двойнички! Той е болен по мен. Но преди всичко — дори не ги е попитал! — довърши питието си, като пресуши чашата до последната капка, и се пресегна за бутилката уиски на пода зад стола й. Напълни чашата си и очевидно в настроение за приказки, наслаждавайки се на объркаността на двамата детективи, заговори отново:

— Знаете ли нещо? Дик ме превърна във въображаемата жена от сънищата му, но аз се изморих да се отнасят с мен като с произведение на изкуството… неговото произведение на изкуството, забележете.

Котката, стресната от нейната разпаленост, скочи от шкафа в скута й, където започна постепенно да потъва бавно между огромните й бедра, като че ли стоеше върху плаващ пясък.

— И така, аз го напуснах! — обяви Рита, галейки разсеяно котката. — Зарязах него и клиниката му и заминах за Холивуд с един мъж на име Джеф. Беше пациент на Дик. Изправи си носа, за да се снима в киното — тя сви рамене. — След Джеф имаше още много мъже, докато най-накрая свърших тук. В крайна сметка всички ме изоставиха, защото просто искаха да спят с известна красавица, а не с мен. Сега съм сама. А искате ли да знаете как в действителност наказах Дик за това, че ме превърна в пластмасова кукла?

Майк кимна хипнотизиран. Джак стоеше зад него и се чудеше какво, по дяволите, става.

— Започнах да съсипвам външния си вид! — победоносно съобщи Рита. — Натрупах толкова килограми, колкото можах, печах кожата си на слънце, спрях да боядисвам косата си и да поправям зъбите си. И ако не съм щастлива, поне зная, че той също не е щастлив — по бузите й потекоха сълзи, които образуваха вадички в бръчките от двете страни на носа й, тя отпи бързо от питието си с треперещи устни.

В стаята настъпи мълчание, докато Майк не стана.

— Съжалявам — стеснително каза той.

— Значи не съм жената, която търсите? — гласът й бе пресипнал от мъката и уискито.

— Не, не сте. Тръгваме си. Съжалявам, че ви обезпокоихме.

Докато излязоха от стаята, тя заговори отново:

— Кажете на англичанката… както там й беше името… че се надявам Дик да не е съсипал и нейния живот.

— Ще го направя, мадам — вежливо отвърна Майк и затвори вратата след себе си.

— Смяташ ли, че доктор Кейло знае какво е направила Рита със себе си? — попита Джак, когато бяха отново в колата, връщайки се обратно в полицейския участък.

Майк сви рамене.

— Вероятно той винаги се е отнасял с нея като към картина или статуя, а не като към истински човек, така че не съм сигурен как би се чувствал, ако знаеше. Предполагам, че е толкова смахнат, че му харесва повече да създава двойнички, отколкото да се наслаждава на завършения продукт. Люси Хауърд изобщо не намекна да се е опитвал да я прелъсти или нещо подобно, нали? Не мисля, че дава и пукната пара за човешките същества, интересува го само собственото му умение да ги превръща в жената на мечтите си, както каза Рита.

— Значи в крайна сметка Люси Хауърд е извършила убийството? Още от началото си хванал тази, която трябва? Господи, комисарят ще бъде доволен от теб.

Майк се втренчи навън през колата, без да вижда нищо.

— Да, предполагам — глухо каза той.