Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (7)

Седма глава

Есента вече бе настъпила. Слънцето бе изгубило топлината си и следобедите бяха започнали да стават студени. Люси не можеше вече да седи в градината и затова предприемаше кратки разходки с Мъфи и Маки, което, според доктор Съдърланд, беше така или иначе по-добре за нея и щеше да й помогне да възвърне силите си. Сега, когато гипсът на ръката й бе свален, сутрините й бяха заети е посещения при физиотерапевта или пътувания до зъболекаря, в резултат на които засега бяха прокарани канали в корените на всичките й горни предни зъби.

— Очевидно зъбите ми са подложени на жестока травма — каза тя на Тили. — Дори съседните на онези, които бяха избити, умират заради тях. Ето защо трябва да ми махнат корените.

— Колко необичайно! — отвърна Тили е безизразно лице. — Бедните малки създания. Мислиш ли, че и те имат нужда от психотерапия?

— Млъквай! — смеейки се, Люси хвърли една възглавница по сестра си.

— Какво става, ако кътниците ти получат пълно нервно разстройство? — настоя Тили.

Междувременно Найджъл си кореспондираше с господин Морис Кларк — хирургът, който първоначално бе оперирал Люси, и с доктор Дик Кейло, като се опитваше да осигури на Люси най-добрата пластична операция. Тук той трябваше да подходи внимателно, тъй като се страхуваше да не обиди господин Кларк, който бе известен хирург в Англия и още от началото бе решил, че е съвсем естествено да поеме и всички по-нататъшни операции на Люси.

— Не ме интересува какво си е мислил — отбеляза Даяна с необичайна твърдост. — Говорим за лицето на Люси, а доктор Кейло ни беше горещо препоръчан — тя снижи гласа си, за да не я чуе Люси в съседната стая: — Досега господин Кларк не е направил нищо с лицето й, нали?

Найджъл се почувства разкъсан между симпатията и уважението си към господин Кларк и естественото си желание да направи всичко възможно за Люси.

— Ще продам бижутата си, ако е необходимо — намеси се Сюзън. Според нея нямаше съмнение кой трябва да извърши операцията. Тя принадлежеше към поколението, което считаше, че най-голямото богатство за едно момиче е лицето му, а поведението на Питър, когато видя Люси, само затвърди тази теория.

— Парите нямат нищо общо с това. Ако наистина се наложи, ние ще продадем къщата — каза Даяна.

— Съгласен съм, избираме доктор Кейло — решително рече Найджъл. — Люси трябва да получи най-доброто — ако не за друго, поне от морални съображения, а изглежда, че тя има голяма вяра в него. Вероятно защото се знае, че е оперирал много известни и красиви жени.

— Наистина ли? — попита Сюзън. — Като например?

Найджъл се консултира, с папката върху скута си, която бързо набъбваше с цялата им медицинска кореспонденция.

— Според Амелия Хероу той е направил козметични операции на съпругите на трима президенти на Съединените щати…

— На кои? — Сюзън беше заинтригувана.

Найджъл се усмихна.

— Амелия е твърде дискретна, за да ги спомене. Той е и най-предпочитаният хирург от повечето филмови звезди на Холивуд, мъже и жени…

— Мъжете правят ли си козметични операции?

— Очевидно. Сега да видим какво казва той за Люси — Найджъл започна да чете на глас: — „Трябва да се даде време на лицето й да се успокои и тогава да опитаме пластична операция. Моля да ми изпратите нейни снимки преди катастрофата, непосредствено след нея и съвсем скорошни. Искам също рентгеновите й снимки и копия на всичките й медицински изследвания“ — Найджъл изглеждаше замислен. — Като че ли това е човекът, който ни трябва. Струва ми се, че дойде време да кажем на господин Кларк, че сме решили Люси да отиде в Америка, не мислите ли?

Десет дни по-късно Найджъл получи писмо от доктор Кейло, което постави нещата в съвсем различна светлина. Тъй като Люси бе жертва на автомобилна катастрофа, а не просто някой, който иска да бъде разкрасен, той възнамеряваше да направи видеофилм за всеки етап от лечението й и да го използва, когато изнася лекции по пластична хирургия. Лечението щеше да бъде безплатно. Както и престоят й в клиниката „Кейло“, с изключение на телефонните разговори или покупките, които щеше да направи в бутика на клиниката.

„По-специално — завършваше писмото си доктор Кейло — усъвършенствал съм нови техники на кожен кюретаж и лазерно лечение и за моите студенти ще бъде от голяма полза да видят на видео прилагането на тези методи.“

— Фантастично! — възкликна Даяна, когато Найджъл прочете писмото до края.

— Страхотно — съгласи се Тили.

— Благодаря на Бога — пламенно рече Люси. — Наистина се безпокоях за цената. Не исках да фалираш, татко.

— Сега няма такава опасност, скъпа — каза Найджъл, като я гледаше с обич. — Но колкото и да струваше, нямаше да пожалим нито пени.

— Зная — Люси протегна ръце и обви шията му. — Но въпреки това се чувствам облекчена.

— Доста съм развълнувана — сподели Люси с Керъл при един от продължителните им телефонни разговори. — Нервна, но развълнувана. Искам да кажа, не мога да изглеждам по-лошо, отколкото в момента, така че нямам какво да губя, нали?

— Сигурно е добър, щом при него ходят президентски съпруги — уверено се съгласи Керъл. — Кога смяташ да заминеш?

— След около месец. Изпратихме на този доктор Кейло мои снимки от миналото лято и някои скорошни, които татко направи онзи ден. Господи! Наистина изглеждам страшно, Керъл. Ако срещна себе си по тъмно в някоя уличка, ще припадна — независимо от думите й, тонът й бе весел, дори шеговит. По странен начин сега тя се чувстваше спокойна и примирена. Външният й вид, начинът, по който щеше да изглежда през следващите шестдесет години, не беше в нейна власт и тя се чувствайте доста облекчена при мисълта, че може да се предаде в ръцете на специалист. Както бе казала, нямаше какво да губи, а вероятно можеше много да спечели. Това я накара да разбере, че животът не свършва само защото бе изгубила хубостта си. Дори ако само изглежда приемливо нормална, когато всичко свърши, тя щеше да бъде доволна; и още веднъж щеше да заприлича повече на себе си. Отношението на Питър я накара да разбере, че в действителност той изобщо не я бе обичал. Нито ума и сърцето й, нито душата й. Седмици наред се чувстваше дълбоко огорчена и разстроена, но сега си казваше, че е имала късмет да се отърве. Както искрено бе отбелязала Керъл по време на един от техните разговори, такъв мъж е еднакво склонен да те напусне, когато забременееш и станеш дебела, или пък остарееш и косата ти побелее.

— Мисля, че грешката е на Миранда, задето е толкова повърхностен — добави тя. — С такава майка какво можеш да очакваш?

Даяна настоя да помогне на Люси да опакова багажа си, преди да отлети за Ню Йорк. Амелия Хероу щеше да я посрещне на летище „Кенеди“, да я отведе да пренощува в апартамента й на Парк Авеню, а след това да лети с нея на местен вътрешен полет до частната клиника на доктор Кейло в Лонг Айлънд.

— Ще имаш нужда от някои топли дрехи — посъветва я Даяна. — Искаш ли да вземеш назаем белия ми кашмирен пуловер? Ще подхожда много на червената ти вълнена пола.

— Благодаря, мамо, но ще взема възможно най-малко дрехи. В писмото, което получихме от клиниката, се казваше, че са необходими само пижами, неща за гимнастическия салон и спортен екип. Не смятам да ходя никъде.

— А за времето, през което ще отседнеш при Амелия Хероу? Не можеш да се разхождаш из Ню Йорк по анцуг. Представи си, че тя те заведе в някой изискан ресторант? — докато говореше, Даяна сгъваше новата памучна пижама, която бе купила за Люси, и един екстравагантен копринен халат.

— Амелия няма да ме заведе никъде в този вид — възрази Люси. — Мисля да си купя някои неща в Ню Йорк, след като всичко приключи.

Даяна се оживи. За момент си бе помислила, че Люси изцяло бе изгубила интерес към външния си вид.

— Каква добра идея, скъпа, но защо още сега не вземеш някоя прилична дреха със себе си? В случай че Амелия те заведе някъде.

— О, мамо! — въздъхна Люси, раздразнена от суетнята на майка си. Но в името на мира тя пъхна в пътната чанта с цип кафявия си костюм е дълга прихлупена пола.

— Това ли е всичко? — Даяна изглеждаше леко ужасена.

— Всичко, от което имам нужда — твърдо каза Люси.

Вечерята в нощта на заминаването й бе помрачена от атмосферата на изкуствена веселост. Найджъл и Даяна искаха да й устроят хубаво изпращане и първо отвориха няколко бутилки шампанско във всекидневната, Сюзън бе сготвила омар „Термидор“, което бе любимото ястие на Люси, но бедата беше там, че никой не се чувстваше в празнично настроение. Даяна непрекъснато избухваше в сълзи, защото Люси вероятно заминаваше за шест месеца, както бе предупредил доктор Кейло, а всички останали изглеждаха обхванати от различни състояния на депресия.

Сюзън бе необичайно оклюмала. По-рано вечерта бе казала, че се надява да живее достатъчно дълго, за да види как Люси и Тили са се устроили — с красиви съпрузи и деца в собствени домове.

Найджъл също беше унил. Последните думи на Оливър, когато се бяха срещнали, непрекъснато се въртяха в ума му, подлудявайки го. Възможно ли беше наистина Оливър да е серопозитивен? Мисълта бе твърде ужасяваща, за да разсъждава над нея. Но по всяка вероятност той само му се надсмиваше. Опитваше се да го накара да се чувства виновен за прекратяването на връзката им. От друга страна, Найджъл непрекъснато се будеше посред нощ, потейки се от страх. Възможно ли е Оливър да казва истината? Може би той самият трябва да отиде да си направи кръвен тест? Последиците, в случай че е заразен, бяха твърде ужасяващи, за да мисли за тях. Но неизвестността, терзаеща ума му, в момента му изглеждаше много по-лоша.

— Малко вино, Саймън? — тази вечер трябваше да положи всички усилия да изглежда грижовен домакин и щастлив семеен мъж.

— Благодаря. Виното е превъзходно — отбеляза Саймън, отпивайки замислено от него. — Какво е?

Найджъл напълни догоре собствената си чаша.

— Chateau des Annereaux. Едно от любимите ми червени борда. Това е от 1989 година. Заредил съм половин дузина касетки, защото смятам, че е една от най-добрите им реколти.

— Може ли да ми налееш още малко, татко? — Люси протегна чашата си. — Макар че, струва ми се, предпочитам онова, което пихме в неделя. Беше наистина добро.

Саймън се засмя.

— Отличен по тактичност, Люси. Виното беше австралийско, нали?

Найджъл кимна.

— Шардоне от хълмовете Конунга край Пенфолд.

— Не ме интересува какво е, важното е да е алкохол — решително заяви Сюзън. — И така… — тя вдигна чашата си. — За теб, Люси! Бон воаяж и… — неочаквано очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да продължи.

Това отново накара Даяна да заговори.

— Да, скъпа… за теб — каза тя с треперещ глас и гърлото й се стегна от слабо ридание.

— За бога! — възкликна Люси, гледайки ги невярващо. — Не заминавам завинаги. Човек би си помислил, че емигрирам или нещо подобно!

— Не говори така на майка си — възрази Найджъл, внезапно ядосан.

— Само казах…

Люси огледа всички на масата, майка й и баба й плачеха, а баща й се опитваше да прикрие чувствата си, правейки се на сърдит. Изглежда, единствено Саймън се държеше нормално.

Веднага след като приключиха, Люси стана, нямаща търпение да сложи край на вечерята. Прекалено много болка имаше в тази къща сега, а те толкова дълго време бяха прекарали, скупчени заедно, че атмосферата заприличваше на клаустрофобична. Време беше да се махне и все пак това й причиняваше мъка. През последните няколко месеца трябваше да се откаже от независимостта си, което я върна в миналото й, тя се смали и от нея остана само една сянка.

— Ще те събудя в пет и половина, скъпа — каза Даяна, като се опита да се усмихне през сълзи. — Предполагам, че двамата с татко ти трябва да тръгнете за „Хийтроу“ към шест и половина.

— Най-късно — съгласи се Найджъл.

— Добре. Ще се видим утре — безгрижно рече Люси. — Довиждане на всички.

Саймън я застигна при стълбите с протегната ръка.

— Желая ти щастие, приятелко — каза той. — Надявам се всичко да мине добре.

Люси спря и се обърна да му подаде ръка.

— Благодаря, Саймън — знаеше, че той бе намерил техническата работа, която търсеше, и се готвеше да напусне Ийстли Манър. — Надявам се всичко да е наред и при теб.

— Благодаря. Късмет!

Останала най-сетне сама в стаята си, уморена от напрегнатата вечер, Люси отиде при огледалото над скрина и дълго се взира в отражението си. Натъртванията и подутините бяха изчезнали, но белезите все още личаха ярко, а когато се усмихнеше, лицето й продължаваше да се изкривява на една страна. Носът й беше извит, а една от скулите й — сплескана. Но най-зле от всичко беше лявата страна на челюстта й, която като че ли бе увиснала много повече от дясната. Опита се да се гледа, без да се вълнува. Сивите й очи със сигурност бяха хубави, а меката й кестенява коса бе станала доста гъста и лъскава след оздравяването й. „Ще бъде интересно да видя какво може да направи доктор Кейло — помисли си тя. — Трябва да запомня този момент и как изглеждам сега, защото следващия път, когато се погледна в това огледало, няма да има и помен от настоящото ми лице.“

Люси се обърна назад, за да махне на майка си за последен път, докато Найджъл изкарваше колата навън през портите на Ийстли Манър. Даяна, застанала по халат, се усмихваше храбро.

— Всичко ли взе, скъпа? — попита той, за да каже нещо.

— Да, татко. Всичко, благодаря.

— Имаш ли какво да четеш по време на полета?

— Мислех да си взема малко списания и няколко книги на летището.

— Имаш ли достатъчно пари в теб?

Ситуацията й напомни за времето, когато се връщаше в пансиона: майка й, потънала в сълзи, й казваше, че е пришила лентички с името й на новите й пликчета, а баща й проверяваше дали има достатъчно пари. Люси се изкиска. Нищо не се променя, независимо на колко години си.

— Имам цял куп пари и пътнически чекове, така че съм добре — нежно отвърна тя, чувствайки, че той се нуждаеше от вниманието й.

Веднага щом „Хийтроу“ се появи, Люси си сложи голямата черна филцова шапка с широка периферия, като я дръпна ниско над очите, след което постави тъмните си очила. Найджъл й хвърли поглед.

— Необходимо ли е това, скъпа? — той толкова бе свикнал да я вижда вкъщи без тъй наречената от него „маскировка“, че забрави, колко тя мрази да я гледат непознати.

— Бъди сигурен — весело отвърна тя. — Не трябва да плашим конете по улиците.

— Както би казала госпожа Патрик Кемпбел.

— Точно така. И, татко?

— Да, скъпа?

— Когато стигнем там, просто ме остави. Ще го направиш ли? Без дълги мъчителни сбогувания. Вече съм голямо момиче и мога сама да отида до самолета — за момент тя не беше сигурна дали мисли за себе си или за него.

— Ами багажът ти?

— Взела съм само сака си и това — тя посочи малка чанта с цип между краката си.

Той се изненада.

— Господи! Това се казва да пътуваш с малко багаж.

— Така е най-добре, татко.

Когато той спря до бордюра, близо до входа за заминаващите, тя бързо го целуна по бузата и се измъкна от колата. Той я видя за последен път — високо стройно момиче със стегнати джинси, кожено яке и трогателно нелепа шапка, превито под тежестта на яркосинята си платнена чанта, увиснала на рамото й. Когато Люси се обърна да му махне, той съзря за миг бедното й малко личице през замъглените си от сълзи очи, след което тя изчезна.

 

 

— Ще отседне при теб? — гласът на Миранда се извиси изненадано по телефона. — Защо си я поканила да отседне при теб, за бога?

Амелия Хероу се облегна на дълбокото сиво копринено канапе във всекидневната си, държейки в ръка първата си за деня голяма чаша кафе, и се намръщи раздразнено.

— Ами защо не? Няма да е много любезно да я настаня в хотел, когато имам свободна стая, нали? Така или иначе, утре ще я водя в клиниката, тъй че е далеч по-добре да преодолее часовата разлика тук.

— Кога пристига?

— Днес следобед. Ще я посрещна на летище „Кенеди“. Мисля, че това е първото й пътуване до Ню Йорк.

— Сигурна съм, че е така. Момичето не е ходило никъде. Значи този доктор Кейло ще оперира лицето й, така ли? Господи, здравата ще се потруди. Питър едва не се разболя, когато я видя. Чудя се какво всъщност може да се направи!

Амелия можеше само да предполага каква бе причината за яростта и разочарованието на Миранда, но имаше чувството, че се дължаха на невъзможността й да си позволи самата тя да отиде при Дик Кейло. От месеци наред Миранда тормозеше Амелия да разбере колко струва „работата“ в клиниката „Кейло“.

— Пиши им — беше й казала Амелия най-накрая. Тя знаеше много добре, че Миранда не може да си позволи да отиде, но не желаеше да я кара да се чувства неудобно, разкривайки й, че е наясно с това.

Нищо повече не се каза и Миранда никога вече не спомена отново доктор Кейло. До момента, в който Амелия глупаво се изпусна, че Люси Хауърд е на път за там.

— Как е Питър? — бързо попита Амелия, за да отклони въпроса.

— Кракът все още му създава неприятности, но вече се върна на работа. Има си и красива нова приятелка.

Амелия почти чуваше как Миранда мърка от задоволство.

— Наистина ли? Сериозно ли е?

— О, знаеш ги младите, скъпа. Питър казва, че иска да се ожени за нея, но смятам, че трябва да остане ерген малко по-дълго. Той е само на двадесет и девет години и ми се ще да се позабавлява известно време, преди да се задоми. Може би съдбата имаше пръст в катастрофата! Сега щеше да е женен за Люси, а аз никога не съм я харесвала.

— Не съм сигурна, Миранда, че ти някога ще харесаш, която и да е избраница на Питър — сухо рече Амелия.

— Какво искаш да кажеш? Ако е намерил подходящото момиче, аз ще съм доволна — обидено отвърна тя.

— А, да. Но кое ще е подходящото момиче? Знаеш ли — продължи Амелия с приятно интимен тон, за да я успокои, — наистина съм безкрайно радостна, че нямам никакви деца. Всичките ми приятели имат толкова много проблеми и така се тормозят около децата си…

— Питър никога не ми е създавал проблеми — възмутено я прекъсна Миранда. — Зависи как ще възпиташ децата си. Люси и семейството й бяха изключителни сноби, нали разбираш? А и имах подозрения относно него.

— Относно кого?

— Говоря за Найджъл, бащата.

— В какъв смисъл?

— Никога не си се срещала с него, нали?

— Не.

— Да — Миранда заговори със задоволството на човек, който знае всичко. Бе превърнала в изкуство способността си да извлича удоволствие от грешките на другите: — Сигурна съм, че е хомосексуален. Е, бисексуален във всеки случай. А жена му е толкова глупава, че едва ли има представа.

— Е, и какво? Първият ми съпруг, Дейл Кат, беше бисексуален. Това изобщо не ме е безпокояло — тихо отвърна Амелия. — Поне никога не погледна друга жена — внезапно се разсмя. — Имахме си една наша шега. Той казваше: „Скъпа, можеш да си имаш любовници… а аз също мога да се възползвам от тях!“

Миранда не искаше да изглежда като жена с псевдоморал или пък прекалено скромна.

— Колко забавно — каза тя е безизразен глас. — Но се съмнявам, че Найджъл е толкова колоритен. В действителност те са много досадна двойка. Радвам се, че Питър вече няма нищо общо с никого от тях.

Когато Амелия затвори телефона, мина й през ум, че Миранда е извънредно нещастна жена. Бяха приятелки от много години, макар и не близки, но като се връщаше назад във времето, тя не успя да си спомни случай, когато Миранда да не се е оплаквала. „Едва ли ще стане от нея идеална свекърва“ — помисли си Амелия.

— Бет? — повика тя черната си прислужница, която беше с нея почти от тридесет години.

Бет се появи на вратата — дребна усмихната жена с равни бели зъби и престилка на цветя.

— Да, госпожо?

— Готова ли е стаята за гостенката ми?

— Да, госпожо. Сложих в спалнята онези розови цветя, които купихте, има и минерална вода на нощното шкафче.

— Благодаря, Бет. Довечера ще вечеряме рано — предполагам, че госпожица Хауърд ще е уморена след полета.

— Да, госпожо — широко се ухили тя.

Останала отново сама, Амелия огледа одобрително всекидневната на апартамента си и благодари на Бога, че след три женитби поне си бе осигурила от един от своите съпрузи, покрив над главата в най-добрата част на града. В противен случай щеше да си е изгубила проклетото време. Дейл Кат я бе оставил с планини от дългове, Мандлър Скот бе успял някак си да вземе къщата й в Холивуд и голяма част от спечеленото от филми, а Куентин Халпин я бе изложил пред обществото, изоставяйки я заради една седемнадесетгодишна нимфетка, което не донесе на кариерата й нищо добро. Но поне бе получила това място измежду другите негодни жилища. Наложи й се отново да си проправя път нагоре по финансовата стълбица, а в средата на нейните четиридесет години това не бе никак лесно. Но тя успя. Заслужено. Все още трябваше да изкарва прехраната си, но преживяваше, и то охолно. Без тези трима съпрузи би станала милионерка много пъти досега. Причината не бе в непримиримостта й, както уверяваше многото си приятели. Всичко си имаше цена и тази трябваше да бъде заплатена от нея, задето се бе влюбила в трима негодници.

След като изяде лека салата с нискокалорична гарнитура и една превъзходно узряла круша, изпи чаша дестилирана вода, тъй като все още полагаше големи грижи за фигурата и кожата си, Амелия се преоблече в светлосива пола до коляното и дълъг жакет, комбинирани със светлосив чорапогащник и подходящи официални обувки. Време беше да тръгва за летището. Шофьорът с лимузината, която бе поръчала, чакаше долу на улицата. Но тя отиде първо до голямото огледало в хола, за да провери външния си вид с критично око. По съвършено запазеното й лице бавно се разля усмивка на задоволство. „Не изглеждам и ден по-възрастна от четиридесет и пет“ — помисли си тя. Висока, стройна, с все още хубави крака и коса с мек пепеляворус оттенък, Амелия наистина не се поддаваше на отминаващите години.

— Добре се справяш, старо момиче — промърмори тя, като нагласи големия гердан с перли около врата си. — Кой би могъл да отгатне, че в действителност си на шестдесет и четири?

 

 

— Мога ли да ви донеса още нещо? — изгука стюардесата за не знам кой си път. Люси, която седеше до прозореца, дръпна шапката си още по-надолу и се приведе по-ниско, скрила очите си с тъмни очила. Това беше първия път, когато я виждаха на публично място, и шокът, който предизвикваше външният й вид, я смущаваше много. Чувстваше се, като че ли има две глави или прилича на Квазимодо, и не знаеше как да реагира. Трябваше ли да отговаря на уплашените погледи, които получаваше? Да се усмихва успокоително? Трябваше ли да не обръща внимание на вперените в нея ужасени очи и да се преструва, че не ги е забелязала? Обиколката й из безмитния магазин беше едно мъчително изправяне лице в лице с хора, които се отдръпваха, независимо от тъмните й очила. Накрая тя купи няколко вестника и вдигна един пред себе си, преструвайки се, че го чете, докато не обявиха полета й. Веднъж да седне на мястото си, никой нямаше да я гледа. Но след това, помисли си тя разтревожено, какво щеше да стане, когато се приземи в Ню Йорк? Амелия беше казала, че ще я посрещне. Знаеше, че лицето й е в белези, но дали щеше да бъде подготвена за толкова лоша гледка, освен ако, разбира се, доктор Кейло не я бе предупредил. Една стюардеса с ококорени очи упъти Люси до мястото й, гледайки я вторачено през цялото време, като че ли не можеше съвсем да повярва на онова, което виждаше.

— Мога ли да ви донеса нещо? — непрекъснато питаше тя с любезен глас, но Люси вече едва издържаше.

Други пътници, отиващи нагоре по пътеката към тоалетната, се взираха любопитно в нея, като че ли някой вече ги бе осведомил за момичето от ред „К“ с лице, подобно на маска от филм на ужасите. Когато изгасиха светлината, тя затвори очи с благодарност и просто заспа от изтощение.

Щяха да кацнат след четиридесет минути. Имаше последна възможност да отиде до тоалетната, преди да трябва да си сложи колана на седалката. Люси се изправи, схваната от продължителното седене, и се отправи нагоре по пътеката, навела ниско глава. За първи път силно й се прииска да се скрие на безопасно място в клиниката „Кейло“, където не можеха да я открият любопитни очи и където щеше да бъде в професионални ръце, както в общата болница на Гилфорд.

Пред тоалетната имаше опашка. Люси застана с прегърбени рамене, гледайки надолу в краката си.

— Добре ли си? Мога ли да ти донеса нещо? — отново беше досадно любопитната стюардеса, която й говореше като на тригодишно дете.

Вбесена, Люси вдигна глава и погледна гневно, право в очите, закръглената красива жена. После бавно свали тъмните си очила.

— Това ли искаш? — извика тя със задавен глас. След което махна шапката си и отметна дългата си коса назад зад ушите. — Така по-добре ли е? Сега можеш ли да ме разгледаш хубаво? Умираше от любопитство да видиш лицето ми, нали? Дебнеше ме през цялото време, преструвайки се, че проверяваш дали искам нещо! Е, наистина искам нещо. Искам да ме оставиш на мира, по дяволите! — по бузите й се стичаха сълзи и тя осъзна, че почти всички в самолета се извиваха назад да видят за какво е врявата, но нея вече не я интересуваше. Изчервявайки се, ужасената стюардеса се опита да й помогне да се върне на мястото си, но Люси се нахвърли разярена.

— Остави ме на мира! Не искам да се връщам на мястото си, глупава жено — проплака тя.

В този момент самолетът попадна във въздушна яма и тя се намери, залепена за гърба на нечия седалка, стараейки се да запази равновесие. Няколко души нададоха леки писъци, а от галерията се чу шум от чупеща се посуда. Изведнъж всички бяха забравили за нея, заети със собствената си безопасност.

— Любезно умоляваме всички пътници да се върнат по местата си — чу се гласът на капитана по високоговорителя.

Люси сложи отново тъмните си очила и шапката и хвърли свиреп поглед на стюардесата.

— Би ли се махнала от пътя ми? — рече тя. — Не ме интересува кой какво казва, трябва да отида до тоалетната.

 

 

Амелия, разбира се, я позна веднага. Невъзмутима и елегантна, подготвена за всичко в живота, тя стоеше в залата за пристигащи, намерила вече носач за багажа на Люси.

— Скъпа Люси, най-после да се срещнем! — каза Амелия, като излезе напред без колебание. Целуна Люси, допирайки до нея меката си и ухаеща буза. — Добре дошла в Ню Йорк. С такова нетърпение очаквах пристигането ти. Надявам се, че не си уморена от полета? — без да дочака отговор, тя продължи: — А сега, скъпа, къде е багажът ти?

Люси се засмя, харесвайки я веднага.

— Ето го — намести пътната чанта по-високо на рамото си и посочи ръчния си багаж.

Амелия не показа ни най-малка изненада.

— Чудесно — посочи на носача да вземе чантата. — Колата е отвън, да вървим!

С пъргава стъпка, която беше „направо удивителна, като се има предвид възрастта й“, както по-късно Люси щеше да пише на майка си, Амелия я поведе навън от летището, все едно че Люси беше кралска особа. Следвайки я в измачканите си джинси, тя се почувства абсолютно объркана.

Седнаха отзад в лимузината и Амелия продължи да разговаря, като че ли лицето на Люси изобщо не беше странно.

— Предполагам, че ще желаеш една спокойна вечер, затова ще хапнем вкъщи — обясни тя, — но ако не си прекалено изморена, какво ще кажеш да се разходим с колата из града, за да видиш някои забележителности? Струва ми се, че това е първото ти идване тук, нали?

Люси се отпусна назад на меката луксозна кожена тапицерия и се съгласи, че не би желала нищо друго.

— Когато всичко приключи, наистина искам да опозная Ню Йорк — каза тя — и да си купя дрехи. Обикновено не изглеждам така, но съм малко отслабнала и имам нужда от някои неща.

Амелия я разбираше прекрасно.

— Много по-разумно е да се пътува с джинси, отколкото официално облечена — отбеляза тя. — Само тези, които никога никъде не ходят, си обличат най-хубавите дрехи. Нали ще отседнеш пак при мен, когато Дик Кейло сътвори чудото? — стисна ръцете си в ръкавици като дете, получило награда. — Колко ще се забавляваме! Мога да ти осигуря специално намаление в някои от най-добрите магазини и наистина ще се повеселим… разбира се, ако искаш да дойда с теб…

— О, със сигурност — пламенно рече Люси, хвърляйки възхитен поглед на облеклото на Амелия. — Когато всичко това приключи, искам да изглеждам по напълно нов начин! Нещо като голямо преобразяване! — обърна се към по-възрастната жена и нарочно свали тъмните си очила. Забеляза, че Амелия не трепна, а продължи да я гледа топло и мило. — Не бих могла да ви се отблагодаря за грижите, които си създавате заради мен — искрено каза Люси. — Толкова съм трогната от това, че ме поканихте да отседна у вас и се съгласихте да ме заведете до клиниката, както и всичко останало. Благодарна съм за всичките ви грижи.

Люси не бе съвсем сигурна, но й се стори, че очите на Амелия се замъглиха.

— Скъпа моя, веднага щом Миранда ми каза какво се е случило, разбрах, че Дик Кейло е отговорът. Направил е няколко фантастични операции, видях резултатите от тях. Наистина са удивителни. Един от пациентите му беше млада жена, попаднала в пожар и ужасно обгорена. Това са най-трудните операции, разбира се, изискват присаждане на кожа, но той се справи фантастично. Когато за последен път видях младата жена, трудно можеше да се познае, че нещо й се е случило. След това имаше една манекенка, нападнали я в метрото на Ню Йорк и на няколко пъти разсекли лицето й с нож. Дик отново свърши фантастична работа — замълча намръщена, преди да продължи, като че ли споменът бе болезнен: — Той е истински художник. Имаше една пациентка, пострадала при езда. Конят й я хвърлил и се приземила в някаква каменна стена. — Амелия поклати глава и затвори очи, като че ли не можеше да понесе спомена от картината. После челото й отново се проясни. — Когато Дик приключи с нея, момичето изглеждаше по-хубаво от преди. През ръцете му са минали мъже, жени, деца. Той е най-добрият.

Люси се вгледа в съвършеното лице на Амелия и й се прииска да попита дали Дик е направил „чудо“ и с нея. Брадичката й бе стегната и ясно очертана, под очите й нямаше торбички, нито пък бръчки от двете страни на устата й. Дори шията й изглеждаше гладка. Амелия вероятно бе отгатнала мислите й, тъй като отвърна прямо на погледа й, преди да заговори.

— Дик Кейло е стар мой приятел — каза тя, като че ли да обясни откъде го познава. — Още от времето, когато аз бях звезда, а той — студент по медицина. Мисля, че ще ти хареса. Той е много състрадателен и мил човек. Сега искам да погледнеш напред, тъй като наближаваме една от най-вълнуващите забележителности в света.

„Ако това е начинът да избегне някои въпроси, на които не иска да отговаря — помисли си Люси, — то върши работа.“

Миг по-късно, когато прекосиха един мост над Ийст Ривър и навлязоха в Ню Йорк, на хоризонта се извиси панорамата на небостъргачите и Люси ахна от възхищение.

— Невероятно! — възкликна тя.

Амелия грейна.

— Не е ли прекрасно? Дори след всичките тези години все още се вълнувам от гледката — наведе се напред и даде на шофьора някои указания.

Скоро Люси видя Емпайър Стейт Билдинг, Таймс Скуеър, известната Пан Ам Билдинг. После тръгнаха нагоре по Медисън Авеню и се спуснаха по Пето Авеню, докато Амелия й показваше всички известни магазини, като „Тифани“, „Бергдорф“, „Гудмън“, „Ван Клийф“ и „Арпелс“. Минаха покрай небостъргача на Тръмп и Сакс Авеню, като накрая завиха нагоре по Парк Авеню към апартамента й, който се намираше на Парк Авеню и Шестдесет и девета улица. Колата спря до един великолепен вход, от който излезе униформен портиер. Той ги въведе в малко, но блестящо фоайе, а после към асансьор, облицован с бежова кожа. Люси се влачеше отзад, чувствайки се като някаква бедна емигрантка от Европа.

— Да пийнем нещо, сигурно вече е шест часът — каза Амелия, когато влязоха в апартамента й на дванадесетия етаж. Люси се огледа, обстановката веднага й напомни декор за бляскава продукция на пиеса от Ноел Кауърд. — Вино, скъпа? Или може би джин, водка? — попита Амелия и свали меките си ръкавици. Купи, пълни с орхидеи, сиви копринени дивани с изящни везани възглавнички, приглушена светлина и няколко красиви картини представяха собствения й стил на сценична елегантност.

— Малко вино ще бъде чудесно — отвърна Люси, макар да жадуваше да се изкъпе и да смени дрехите си. „Благодаря на Бога — помисли си тя, — че мама ме накара да взема поне една прилична дреха.“

Амелия, изглежда, отгатна мислите й и предложи:

— Какво ще кажеш за малка почивка, след като си изпием питието? Ще вечеряме в осем, ако това те устройва?

— Ще бъде идеално — отвърна Люси и отиде до прозореца да погледне навън. Ню Йорк вече бе влязъл под кожата й. Беше толкова шумно, имаше толкова много живот, движение и вълнение, че тя веднага си помисли колко би се харесало всичко това на Тили! Каква весела ваканция биха могли да прекарат заедно със сестра си!

— Страхувам се, че гледката не е съвсем прекрасна — отбеляза Амелия, като й подаде кристална чаша с бяло вино. — Апартаментите, гледащи към Сентръл Парк, са най-добрите.

Люси сияеше, когато се обърна да я погледне.

— Но всичко е толкова живо! Нямах представа, че ще е така. О, с нетърпение ще чакам да се върна — после придоби сериозно изражение. — Знаеш ли колко време ще отнеме да се оправи лицето ми? Колко време са били оперирани другите, преди да… да започнат да изглеждат нормално? — попита тя с внезапна настойчивост.

Амелия се усмихна разбиращо.

— Скъпа моя, всичко зависи от това колко бързо зарастват раните ти и какви са натъртванията — тя погледна чашата с вино на Люси. — Възползвай се максимално от него, защото влезеш ли веднъж в клиниката, няма да ти разрешат да пиеш.

— Наистина ли? Във всеки случай не пия много и това няма да е проблем, но защо е така?

— Защото алкохолът в кръвта влияе на кожата повече от всичко друго. Знаеш как изглеждат жените, които прекаляват с алкохола. По същата причина Дик не би оперирал и никой пушач, защото при операция се получават кръвоизливи. Но той ще ти обясни всичко и ще ти каже колко време ще отнеме — добави тя успокоително.

— Нямам търпение — призна Люси. — Ако беше видяла как ме гледаха хората по пътя дотук… — гласът й секна при спомена.

— Колко грубо от тяхна страна! — възкликна Амелия. — Както и да е, всеки може да види, че си прекрасно младо момиче, което за нещастие е пострадало при катастрофа. Това е всичко. Главното нещо е, че си имала късмет да останеш жива, ако съдя по онова, което съм чула, а Дик скоро ще ти помогне да изглеждаш като нова.

Люси откри, че може да обсъжда свободно белезите си с тази жена, която по-рано никога не бе срещала. Това тя не успя да направи с Керъл, която се стремеше преди всичко да я развесели и да повдигне духа й, а не да разисква проблема й.

— Наистина ли смяташ, че доктор Кейло може да оправи лицето ми? — сериозно попита тя. — Не мога да прекарам останалата част от живота си в този вид. Кой ще ме вземе на работа? Надявам се, че радиостанцията, за която работех, ще ме вземе отново. Поне не се налага да ме виждат извън студиото, макар че не мога да стоя вътре и да се крия до края на живота си.

Амелия се вгледа в лицето на Люси и сложи ръце на раменете й.

— Обещавам ти, Люси, Дик може и ще възстанови лицето ти, така че накрая никой няма да знае какво се е случило. Човекът е гений и тъй като ти си специален случай, зная, че той ще прояви особен интерес. Отпусни се, скъпа моя, и бъди търпелива. Имай вяра в него. Ще се зарадваш, когато приключи с теб. Зная, че ще се зарадваш.

Импулсивно Люси прегърна по-възрастната жена.

— О, благодаря ти много, благодаря ти за всичко, което правиш. Настина съм ти признателна и винаги ще съм ти задължена.

Амелия се усмихна.

— Най-добрият начин да ми благодариш, е да се върнеш в Ню Йорк, когато всичко приключи, и да ми позволиш да дойда с теб по магазините! Луда съм по пазаруването. И ще си направим парти точно тук, в апартамента, за да мога да те представя на приятелите си. Ще ми позволиш ли да сторя това?

Люси се засмя на момичешкия ентусиазъм на Амелия.

— Опитай се да ме спреш!

— Тогава решено е. Заминаваме оттук утре сутринта в единадесет часа и тъй като полетът е само тридесет минути, ще пристигнем в клиниката навреме за обед — тя вдигна чашата си. — За теб, скъпа. И за примамливото бъдеще.

 

 

Отвън клиниката „Кейло“ не изглеждаше особено въодушевяващо и Люси се почувства разочарована, когато видя обикновената сива каменна фасада с нейните малки квадратни прозорци и невзрачен вход. Сградата бе продълговата и ниска, разположена в края на алея, заобиколена от двете страни с дървета. За момента й заприлича повече на затвор, отколкото на луксозна клиника.

Амелия като че ли отгатна мислите й и заговори.

— Оттук не изглежда кой знае какво — рече тя. — Дик иска мястото да не се забелязва от пътя, защото има много известни клиенти и трябва да пази тяхното спокойствие.

В този момент колата им спря до входа и един иконом с вид на англичанин, облечен в панталони на сиви и черни тесни райета и черно сако, отвори вратата, като че ли се бе спотайвал вътре, очаквайки пристигането им.

— Добър ден, Питърс — благо го поздрави Амелия.

— Добър ден, мадам.

Люси забеляза, че докато ги поздравяваше със сдържана топлота, той, не ги погледна директно в лицето. Без съмнение целият този ритуал беше част от прословутата политика на дискретност на доктор Кейло, за която бе слушала толкова много. Поведоха ги през широк четвъртит хол с мраморен под, в който имаше няколко големи дивана, покрити с лен във фонданен цвят, и маса, върху която забелязаха разкошно аранжирани екзотични цветя. През огромните прозорци на следващия салон, високи от пода до тавана, се виждаше морето. В него също имаше дивани и столове, покрити с розов и лавандулов, лимонен и бледожълт лен, подредени в кътчета за сядане около масички за кафе, сред изобилие от цветя и списания, които му придаваха обитаем вид.

— Доктор Кейло ще бъде при вас след малко, мадам — каза Питърс с уважение.

Амелия седна на един от диваните, но Люси, радостна, че днес бе облечена в хубавия си костюм, отиде да погледне през прозорците. Заградена с високи стени морава водеше надолу към бряг, оформен от стихията в малки наноси, на които растяха туфи остра трева. Беше невъзможно да се види какво има зад стените и тя разбра, че клиниката вероятно е дълга ниска сграда, със стаи, гледащи към морето. В този момент Люси чу стъпки и като се обърна, видя оплешивяващ петдесет и няколко годишен мъж, нисък и набит, с умно, но тъжно лице. Тъмните очи я обхванаха всепроникващо и тя не свали очилата си, все още неподготвена за това нахлуване в душата й.

— Дик! — Амелия се бе изправила и го целуваше нежно по двете бузи. — Как си, скъпи мой? — тя протегна ръка към Люси. — Виж какво съм ти довела, не е ли мила?

Доктор Кейло се здрависа мрачно с Люси и тя отново почувства, че личното й пространство е нарушено. У този дребен мъж със силно ръкостискане и пронизващи очи имаше нещо много могъщо.

— Добре дошли в клиниката, госпожице Хауърд — каза той официално. Акцентът му беше мек, а гласът му — богат на нюанси и привлекателен. — С нетърпение очаквам да работя с вас в предстоящите месеци.

— С мен? — Люси беше изненадана.

— Това ще е съвместно усилие, госпожице Хауърд. Не мога да направя нищо без вашето сътрудничество и успехът на нашето малко начинание ще зависи също толкова от вас, колкото и от мен. Една голяма творческа работа не може да бъде осъществена от сам човек.

— Да… да, разбирам — заекна Люси. Доктор Кейло изобщо не беше това, което бе очаквала, и Амелия, изглежда, усети безпокойството й.

— Престани да говориш като Господ, Дик — нежно му се скара тя, — или ще изплашиш бедната Люси до смърт.

Тогава той се засмя.

— Добре! Да вървим да обядваме. Амелия, скъпа моя, предполагам, че искаш чаша вино? — той я заплаши с пръст, а после протегна ръка напред и я прокара по брадичката й. — Знаеш, че трябва да се грижиш за това, а пиенето не помага.

— Няма да се откажа от виното си заради теб или някого друг — отвърна тя, като се усмихваше широко. — Хайде, Дик, остави ме на мира!

Люси ги последва обратно в хола, после тръгнаха по някакъв коридор и през една врата влязоха в нещо, подобно на частен апартамент. В единия край на всекидневната имаше ниша, където беше подредена маса за обед за трима. Питърс се въртеше до поднос е напитки, готов да им сервира.

— Госпожица Хероу ще пие бяло вино, Питърс — каза доктор Кейло. — А вие, госпожице Хауърд? Какво можем да ви предложим?

Люси започваше да се чувства като дете, изведено на разходка от двойка възрастни, които я изключваха от своя разговор. Изведнъж я обзе силно желание да се изтъкне.

— Зная, че няма да ми бъде позволено да пия след започването на операциите — хладно рече тя, повдигайки брадичката си, — но тъй като това няма да стане днес, бих искала джин с тоник, моля.

— Разбира се, мадам — каза Питърс, занимавайки се с подноса. — С лед и лимон?

— Да, моля — тя свали тъмните си очила и погледна другите леко предизвикателно. — И така, кога започваме лечението ми, доктор Кейло? — попита тя.

Той се усмихна, като че ли одобри показания от нея дух, и държането му стана по-непосредствено.

— След обеда ще те заведат в апартамента ти и ще ти се даде възможност да се настаниш. Утре сутринта двамата с теб ще се срещнем за първата консултация и ще направя преценка как точно трябва да действаме. След това, ако имаш някакви въпроси, ще се постарая да им отговоря, доколкото ми позволяват възможностите.

Люси кимна успокоена. Не бе необходимо да харесва този непривлекателен дребен мъж, но трябваше да му има доверие и да може, както бе казал той, да му сътрудничи.

След като Амелия си тръгна, беше извикана личната асистентка на доктор Кейло, за да заведе Люси до апартамента й.

— Това е Лорън Винсънт. Тя ще се погрижи да получиш всичко, от което имаш нужда — каза той, за да я представи.

— Приятен следобед. Ще се видим утре.

Люси му благодари и последва Лорън, като напусна частния апартамент, прекоси още веднъж хола и се отправи надолу по някакъв много дълъг коридор, който имаше врати само от едната страна. Досега не бе видяла никого, освен доктора, Питърс и Лорън Винсънт — тиха, плаха жена на тридесет и няколко години.

— Клиниката спокойна ли е по това време на годината? — попита Люси, за да подхване разговор.

Лорън се усмихна, изражението й бе вежливо, без настроение, което почти не допринасяше за намаляване на безцветността на лицето й, лишено от грим.

— Осигуряваме уединение на всички пациенти, така че да са изцяло уверени, че престоят им тук ще остане в пълна анонимност — отвърна тя доста педантично. — Мнозина от тях са известни личности и, разбира се, не желаят медиите да отразят присъствието им тук.

Люси си спомни за президентските съпруги, за които й бяха казали, че са били в клиниката, както и за холивудските филмови звезди.

— Разбирам това. Сигурно е ужасно интересно да работиш тук и да срещаш всички тези знаменитости?

Лорън, крачейки напред, кимна.

— Да, така е. С доктор Кейло съм само от три месеца, но ми харесва — тя спря пред една врата, на която беше написано с месингови букви А-18. — Стигнахме — отключи вратата и я въведе в малко преддверие с дрешник от едната страна, а от другата — картина е маслени бои, изобразяваща морски пейзаж.

— Както знаете — продължи тя, влизайки в ролята на екскурзовод, — доктор Кейло забранява огледала в клиниката и ако сте донесли такова със себе си, опасявам се, че ще бъде конфискувано — спря, за да посочи морския пейзаж. — По същата причина всички картини тук са с маслени бои, защото всеки друг вид би изисквал рамка и стъкло, в което пациентите биха могли да виждат отражението си.

Люси повдигна вежди.

— Необходимо ли е?

Светлосиви очи се вгледаха в нейните през очила със златни рамки. С правата си руса коса, опъната силно назад, и бежовата пола и блуза, висящи свободно върху слабата й фигура, Лорън Винсънт изглеждаше толкова бледа и изморена, че Люси искрено я съжали. „Без съмнение — помисли си тя — Лорън е изцяло подчинена на един много взискателен човек.“

Лорън заговори с приглушен глас:

— Доктор Кейло намира за необходимо да попречи на пациентите да се тревожат в промеждутъка, преди да са зараснали белезите. Знаете, че някои хора са много невротични. Бихте ли ме последвали, моля? — отвори една вътрешна врата; на по-ниско ниво, към което водеха четири застлани с килим стъпала, се намираше обширна, просторна стая, която би приличала на хотелска, ако не беше болничното легло в единия край. Мебелировката — канапе, фотьойл и ниска масичка, върху която бяха поставени цветя, плодове и бутилирана вода — беше стилна и изглеждаше скъпа. Килимите, възглавниците и пищно драпираните завеси бяха от коприна в приглушени сини и зелени нюанси. От големия прозорец Люси можеше да види малка, заобиколена с високи стени градинка, водеща към брега.

— Банята е ето тук — каза Лорън, тръгвайки отново напред.

Люси я разгледа внимателно. В средата стоеше голямо кръгло джакузи^[1] от розов мрамор, всички останали аксесоари бяха направени от същия материал. На една масичка бяха поставени купчина пухкави бели хавлиени кърпи, а до банята имаше голям бял плетен стол с розови възглавнички. Забеляза и високо тясно легло с розово одеяло, подготвено за масажни процедури.

Люси се огледа с нарастващо удивление. Това място приличаше повече на петзвезден хотел, отколкото на медицински център. Беше забелязала лаптоп компютър, както и факс и телефон на бюрото в стаята си, а до него бе поставено обширно меню, от което да избира. Имаше също и телевизор, вграден в стената, с комбиниран видео и компактдиск плеър. Беше невероятно, че получава всичко това, плюс медицинското си лечение, безплатно. При нормални обстоятелства би трябвало да плаща хиляди долари на седмица. А доктор Кейло й предоставяше всичко без пари. Видеофилмът, който ще направи за студентите си, сигурно наистина означава много за него, помисли си тя.