Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (6)

Шеста глава

— Може би тя е права. Може би ще е по-добре, ако не се ожените. — Миранда погледна към болничното легло, където все още лежеше Питър, кракът му вече не висеше на екстензия, но една телена клетка го предпазваше от тежестта на завивките.

— Не виждам защо — той беше порозовял, раздразнен и разрошен. — Поне можеше да дойде да ме види сега и да поговорим за това.

— Тя вече е добре? — старателно боядисаните вежди на Миранда се повдигнаха изненадано.

— Така мисля. Вкъщи си е от няколко седмици, а на краката й никога нищо не им е имало… за разлика от моите.

— В такъв случай ти всъщност не си я виждал след катастрофата?

— Знаеш, че не съм. Но какво значение има това, по дяволите? — Питър беше смутен. Дразнеше го фактът, че когато майка му идваше да го види, тя през цялото време се взираше в огледалото на пудриерата си, като потупваше лицето си с малко пухче и добавяше друг слой блясък върху устните си, така че те заприличваха на намазани с ягодово сладко.

— Значи в действителност не знаеш как изглежда тя сега? — мрачно отбеляза Миранда.

— Има ли значение?

— Ами… — провлачено рече тя. — Ако се налага да й направят доста коригиращи операции, вероятно не прилича на маслена картина, нали? Благодарение на мен Амелия Хероу писа на Люси и получи обратно от нея доста пълно писмо. Описала е някои от нараняванията си. Очевидно, каквото и да струва, Даяна и Найджъл казват, че ще платят, за да отиде тя в Америка да се види с този известен пластичен хирург. Идеята всъщност беше изцяло моя. Гледах по телевизията документален филм за него. Дори си мислех да се свържа самата аз с този хирург — повдигна брадичката си и я поглади, представяйки си я отново стегната и гладка.

Питър я погледна учудено.

— Ти? Едва ли си заслужава, нали?

— Питър! — почувства се смазана. Както и да бе възприела забележката му, тя я нарани дълбоко. Миранда почувства сълзи да се стичат по лицето й. — Какво искаш да кажеш? Говориш така, като че ли няма да живея достатъчно дълго, за да се радвам на придобивката!

— Не, не е така. Имах предвид, че вероятно е много скъпо и болезнено, и за какво? Всеки остарява. Това не е срамно. Защо да се правиш на по-млада, отколкото си в действителност?

— Но аз искам да изглеждам добре и да продължа да се радвам на живота — Миранда прехапа устни, усещайки липсата на съчувствие у него. Добрият й външен вид означаваше толкова много за нея. Той представляваше начин на живот, от който тя не бе готова да се откаже. И то още дълги години. Освен това какво го засягаше? — Кога ще излезеш оттук? — попита тя, за да смени темата.

— Не след дълго, надявам се. Господи, омръзна ми! Предполагам, че ще трябва да отида в оздравителен дом или нещо подобно.

— Мисля, че да. Жалко, че апартаментът ми няма втора спалня, в противен случай можеше да останеш при мен — обзе я чувство за вина, когато осъзна с благодарност, че това, което каза, е истина.

— Ако Люси не бе развалила годежа ни, можеше да остана при нея в Ийстли Манър — отвърна той.

— Може би скоро ще си в състояние да се върнеш в собствения си апартамент?

— С всички тези стълби? Сигурно се шегуваш.

Миранда седеше там в красивия си кожен костюм с панталони в бургундскочервено и се чудеше защо изобщо си бе направила труда да дойде. Двамата с Питър никога не са били близки и сега, когато той беше изваден от строя, търпението му, изглежда, се бе изчерпало до крайност.

— Е, какво очакваш да направя? — попита тя с мъченически глас.

— Нищо.

— Да отида ли да видя Люси и да се опитам да я накарам да промени решението си?

— Това ще бъде фатално. Знаеш колко е упорита.

Миранда направи последен опит за помирение.

— Толкова съжалявам, че имаше този ужасен, лош късмет, скъпи. Защо не дойдеш да постоиш при мен? Можеш да вземеш леглото ми, а аз ще спя на канапето. Така ще имам възможност да се грижа за теб… — „Той няма никаква представа — помисли си тя — каква жертва правя. Но съм готова да я сторя, защото хората ще кажат, че съм лоша майка, ако му позволя да отиде в оздравителен дом, а аз се нуждая от тяхното одобрение.“

Почувства се измамена, когато той отвърна кратко:

— Това ще ти попречи, нали? Ами Роджър? Не мога да си представя, че ще му хареса такова тройно съжителство.

— Ти не разбираш. Откакто умря баща ти, аз съм самотна. Имам нужда от приятели, Питър. Роджър не пречи на живота ти, така че защо трябва да си против да излизам с него?

— Ужасно смущаващо е да имам майка, която се среща с мъж, само няколко години по-възрастен от мен.

— Не ставай смешен! В днешно време… — не беше сигурна дали да му се присмее за това, че е старомоден, или да заплаче, защото критиката му я бе наранила. Не трябваше ли синовете да се отнасят към майките си с уважение и възхищение? Но дълбоко в сърцето си знаеше, че не постъпва като истинска майка. Какво, по дяволите! Тя се изправи и приглади меката кожа на панталоните върху бедрата си. Ако не отговаряше на стереотипа за майка в средата на своите петдесет години, тогава положението беше твърде лошо. Това бе и нейният живот. Ще прави каквото й харесва, а ако Питър се противопоставя, проблемът си е негов. — Ще си тръгвам тогава — оживено каза тя. — Грижи се за себе си, ще дойда да те видя отново, преди да си тръгнеш оттук — наведе се над него, за да го целуне по бузата, и от зачервената й кожа като че ли се излъчи изпаряваща се топлина. Обгърна го силният аромат на „Бютифул“ на Ести Лаудър. Миг по-късно тя се отдалечи бързо, преди той да види в очите й смесицата от болка и пренебрежение.

 

 

Люси успя да се изправи, като удряше въздуха пред себе си със здравата си ръка.

— Махай се! — високо извика тя. — Ох, махай се! — съдейки по гласа й, у нея като че ли се надигаше паника. Изведнъж тя чу стъпки да тупкат през моравата.

— Стой спокойно! Аз ще те отърва от малката нахалница!

Миг по-късно Саймън цапардоса надалеч развилнялата се оса с навит на руло вестник. Той внимателно я вдигна за крилата и я хвърли в близката цветна леха.

— Не би искала да стъпиш на нея с боси крака — весело обяви той, — макар че е мъртва.

Люси бързо седна отново и дръпна периферията на сламената шапка по-ниско над очите си, въпреки че носеше големи тъмни очила.

— Благодаря — измърмори тя. Върху плетената масичка до стола й беше поставена купа с плодове. Даяна бе сметнала, че ще е добре да има нещо за хапване, докато почива в градината.

— Мисля, че тези сливи са причината за неприятностите. Откакто тази сутрин дойдох тук, непрекъснато ме тормозят оси — отбеляза тя, като държеше лицето си извърнато настрани.

Саймън можеше да види само върха на главата й и част от шала, покриващ бузите й.

— Защо не внеса тези плодове вътре? — непринудено предложи той.

— Много мило от твоя страна.

Той забеляза празната й чаша за кафе.

— Ще си направя малко кафе. Да налея ли и на теб?

Люси се поколеба. Беше жадна и силно желаеше да пийне нещо, но в същото време не искаше да се сприятелява. Преди да успее да отвърне, той отново заговори:

— Не е проблем. С мляко и захар ли го пиеш?

— Ами… само с мляко, благодаря.

— Няма защо.

С ъгълчето на окото си тя го видя да се отдалечава. Пресегна се и взе книгата си. Ако четеше, когато той се върне, вероятността да се опита да я заговори беше по-малка.

— Ето, заповядай — забавният му австралийски акцент беше една промяна след лошия английски на Питър.

— Благодаря — когато той постави чашата й на масата, тя забеляза, че ръцете му са големи и загорели, но ноктите — добре поддържани, не приличаха на ръце на работник, занимаващ се с ръчен труд.

— Тогава ще те оставя на спокойствие — каза Саймън и нехайно се отдалечи през моравата със собствената си чаша.

Тя го видя да се настанява върху старата каменна стена в далечния край на овощната градина. Докато пиеше кафето си, погледът му бе прикован в спокойния пейзаж зад вилата на Сюзън.

Наблюдавайки го тайно, тя се почувства грубиянка. Не беше негова вина, че тя иска да избегне любопитните очи на непознати. Дойде й наум, че и той може да е самотен, при положение че семейството му беше толкова далеч. И все пак тя не бе готова да говори с никого извън кръга на близките й. Усилието беше прекалено голямо. В собствения й живот имаше още толкова много неразрешени неща, че нямаше място за някой или нещо друго.

Люси го наблюдава с прекъсвания цялата сутрин, но той се държеше настрана от нея, плевейки цветните лехи около терасата и подрязвайки чимширения плет, разделящ моравата от зеленчуковата градина, и тя почувства благодарност, че той нито веднъж не погледна към нея.

— Люси, скъпа, обаждат се за теб — каза Даяна по-късно същия ден, като донесе мобифона във всекидневната.

Следобедът се бе появил студен ветрец и Люси бе влязла вътре, оставяйки Саймън да коси моравата ненаблюдаван.

— Кой е?

— Керъл.

— О, чудесно! — Керъл беше най-добрата й приятелка от дванадесетгодишна възраст, когато бяха току-що постъпили в „Хийтфилд“ и се държаха една за друга в първоначален пристъп на носталгия. Керъл трябваше да бъде и главната й шаферка.

— Здрасти — поздрави я Люси нетърпеливо. — Как си? Как беше във Франция? Добре ли прекара? Кога се върна?

— Преди час. О, Люс, как си, скъпа?

— Виждала ли си някога дъщерята на Квазимодо? — леко заядливо попита тя. — Кога ще дойдеш на гости?

— Когато искаш, но какво става? Майка ти е казала на мама, че си развалила годежа. Вярно ли е?

— Да. Питър не иска да приеме решението ми, но аз определено няма да се омъжа за него. Не и при сегашния ми външен вид.

— Но ти ще се оправиш — заувещава я Керъл. — Както и да е, сигурна съм, че външният ти вид няма да има значение за него. Той те обича, Люс. Луд е по теб. Защо само не отложиш сватбата, вместо изцяло да я отменяш?

— Той не ме е виждал — тихо каза Люси. — Така правя нещата по-лесни за него. Просто искам да разбере, вместо през цялото време да ме бомбардира с писма и обаждания, които отказвам да приема.

— Поне сега си си вкъщи. Сигурно е било ужасно в болницата?

— Не беше много забавно. Слушай, какво ще кажеш да дойдеш утре? Ела навреме за обед. Ще полудея от скука, а искам да чуя всичко за Франция.

— Чудесно. Имаш ли нужда от нещо? Предполагам, че си отрупана с книги и списания… Какво ще кажеш за една глупава игра като „Тривиално преследване“, на която можем да поиграем? Нещо, което да поддържа старото сиво вещество във форма, преди да е ръждясало безвъзвратно?

Люси се засмя, стори й се, че го прави за първи път от години.

— Да, ще ми хареса. А, Керъл…

— Да?

— Искам да те предупредя, ще бъдеш шокирана, когато ме видиш, така че подготви се. Не приличам на мис Свят.

— Скъпа, не ме интересува, дори да изглеждаш като задницата на кон! Идвам да видя теб и здравата ще се посмеем.

Обаждането на Керъл зарадва Люси, но едно бе да се изправи пред приятелка, съвсем друго да позволи на мъжа, когото обичаше и за когото се бе надявала да се омъжи, да я види. Неговите протести, че белезите й по никакъв начин няма да повлияят на чувствата му, се оказаха безрезултатни. Тя съвсем ясно съзнаваше, че колкото и пластични операции да й направят, външният й вид бе съсипан завинаги. Те можеха да изправят носа й, за да е в състояние да диша нормално, може би да оправят устата й, така че да не е изкривена, да оформят смазаните й скули и да фиксират челюстта й, но в края на краищата тя никога нямаше да бъде отново същата. Това беше неизбежно и нещо, с което трябваше да се примири рано или късно, но осъзна, че се страхува най-вече от реакцията на другите хора много повече, отколкото от самото обезобразяване.

Люси влезе бавно в хола, където имаше огледало в цял ръст. Тъй като наоколо нямаше никой, тя внимателно махна шапката си и тъмните очила, които носеше през цялото време. После се погледна — продължително, сурово и хладнокръвно. Как щеше да се чувства, ако се срещнеше на улицата? Известно време тя наблюдава отражението си, като обръщаше лицето си насам и натам. Как можеше да очаква някой мъж да иска да я целуне сега, с изкривената й уста и избитите зъби? Кой щеше да поиска да я прегърне дори? Бе отслабнала толкова много, че цялата бе кожа и кости, гърдите й бяха плоски като на дванадесетгодишна, а ръката, която не беше в гипс, изглеждаше като тънка бяла пръчка, стърчаща от тениската й. За първи път се виждаше в цял ръст и бе шокирана. Ако я бяха помолили да се идентифицира, би казала, че гледа изгладняло създание от концентрационен лагер, което е било изритано в лицето, докато е било полумъртво.

 

 

— Защо не я сложиш на масата в хола… — беше гласът на Даяна и секунда по-късно тя водеше Саймън, който носеше една гардения в китайска саксия към хола. — Ще изглежда добре тук, не мислиш ли?

Люси замръзна, вторачила поглед в тях, хваната в момент на силна уязвимост.

— О, скъпа! — възкликна Даяна, като че ли да се извини.

Очите на Саймън непринудено обхванаха Люси и той заговори с усмивка, все едно всичко бе наред:

— Хей, здравей! Майка ти ме накара да садя в саксии. Погледни тази малка красавица! Излязла направо от парника. Не може да се каже, че си живял, докато не си помирисал това цвете — без колебание той повдигна растението към Люси, за да го разгледа, държейки го само на няколко инча от лицето й. Между тъмните лъскави листа имаше половин дузина съвършени бели цветове, венчелистчетата бяха меки като кадифе и толкова гладки, колкото детска кожа. Люси ги погледна и се възхити на тяхното съвършенство.

— Помириши го добре — окуражително каза Саймън. Той все още се усмихваше, а сините му очи бяха приветливи.

В този момент тя осъзна, че той не я гледа с ужас или съжаление или дори с любопитство. Погледът му беше прям, като че ли винаги е знаел как би следвало да изглежда тя зад тъмните очила и широкополата шапка. Люси се наведе напред, вдишвайки прекрасния упойващ парфюм, сладникав, но в същото време и остър.

— Мм. Чудесен аромат — каза тя, съзнавайки, че това е недостатъчно. После вдъхна още по-дълбоко. — Почти пристрастяващ е, нали? Имам желание да го мириша непрекъснато.

— Точно така — съгласи се той и се обърна към Даяна: — Искате да поставя саксията на масата тук?

Тя кимна.

— Има ли още готови гардении, които да донесеш в къщата?

— Има една, покрита с пъпки, които всеки момент ще се отворят.

Даяна заговори на Люси, която бе сложила отново тъмните си очила, но не и шапката.

— Искаш ли я в стаята си, скъпа? До леглото ти?

Тя поклати глава.

— Не. Омръзна ми да се чувствам като пациент. Не можем ли да я поставим във всекидневната? Така всички ще могат да й се радват. Керъл ще дойде утре. Искам отново да започна да водя един по-нормален живот.

— Добре, скъпа — в гласа на Даяна имаше сянка на съмнение.

Саймън не каза нищо, но се усмихна на Люси и леко й смигна, като че ли искаше да покаже, че е на нейна страна. Тя отвърна на усмивката му, имаше чувството, че бяха заговорници.

На следващия ден една кола, чийто клаксон весело бибиткаше, профуча нагоре по алеята и шумно спря до входната врата. Висока млада жена с вълниста сламена коса изскочи от шофьорското място и махна на фигурата, застанала на прозореца на приземния етаж.

— Керъл! — извика за поздрав Люси и като се обърна, се втурна в хола, за да я посрещне. Керъл, която беше по-висока и по-едра от приятелката си, я обгърна в мечешка прегръдка.

— Господи! И си отслабнала! — възкликна тя. — Щастливка. От една седмица вече съм на тази нова бананова диета и не съм свалила и килограм.

— Нищо не може да се сравнява с диетата „катастрофа“! — внезапно рече Люси хапливо.

— Много забавно. — Керъл прие престорено строго изражение.

— Влизай. Ще разтоварим колата по-късно. Как си? Искам да чуя всичките ти новини — Люси я поведе към всекидневната, ухаеща днес на гардении. Керъл се отпусна на едно от големите кресла и изпъна напред краката си, обути в джинси.

— Каква е тази маскировка? Защо са ти тъмните очила и шалът, и тази глупава плажна шапка? Изглеждаш, като че ли си в Палм Бийч, само дето не носиш достатъчно бижута.

Люси бавно свали шапката, шала и очилата.

— Ето, виж — каза тя, като застана открито с лице към Керъл. — Красива гледка, нали? — В гласа й нямаше самосъжаление.

Керъл я погледна твърдо, решена да не показва никакви чувства. Вътрешно бе ужасена. Люси не бе преувеличила степента на нараняванията си. В действителност те бяха далеч по-лоши, отколкото бе очаквала Керъл. За момент тя разбра отказа на Люси да види Питър. Но Керъл продължи леко да се усмихва.

— Разбирам, че сигурно е ужасно болезнено — тихо каза тя. — Очите ти са все още подпухнали и сини, а имаш и много натъртвания. Но съм сигурна, че когато всички подутини спаднат, положението изобщо няма да изглежда толкова лошо.

— Вероятно ще отида в Америка да ми направят пластична операция — Люси й каза за писмото и любезното предложение на Амелия Хероу.

— Доктор Кейло? Защо ми е познато това име? — Керъл се намръщи съсредоточено. После лицето й светна. — Зная! Имаше предаване по телевизията за него. Беше най-вече за някаква филмова звезда, фалшиви гърди и прочие, но той е известен. Уау! Колко ще те забави това? Кога заминаваш за там?

— Все още не. Лицето ми трябва да заздравее добре, преди да направят нещо.

— Представи си само — да ти пише Амелия Хероу! Не мога да го повярвам. Винаги съм й била голяма почитателка. Обзалагам се, че лицето й е преправено, не мислиш ли?

— Сигурно е така.

— Поне се вижда светлина в края на тунела, и то доста ярка — отбеляза Керъл. — Считам, че ще се оправиш, скъпа — добави тя, кимайки бавно.

— Смяташ ли? — Даяна и Найджъл бяха доста отрицателно настроени към цялото това нещо, помисли си Люси. Може би не искаха да повдигат надеждите й.

— Америка не е ли родината на козметичната хирургия? — попита Керъл. — Чувала съм, че са много по-напреднали от нас. Това променя всичко, нали? Двамата с Питър ще се ожените, нали?

В очите на Люси имаше болка.

— Решила съм, че това никога няма да стане. Ако операцията не е успешна, как мога да очаквам Питър да се обвърже с мен за цял живот? Няма да е честно спрямо него, а и спрямо мен. Той може да има всяко момиче…

— … и е ужасен късметлия, че има някого като теб! — ядосано отвърна Керъл. — Не смей да се подценяваш. Мога да ти кажа едно нещо: той не те заслужава, ако не остане до теб.

— О, той иска — възрази Люси. — Това няма нищо общо с него. Решението е мое. Той не ме оставя на мира през цялото време, но аз не желая да разговарям с него. Казах му, че е свършено, напълно и окончателно, и просто искам той да го приеме.

 

 

Дните минаваха и Люси започна да възвръща силите си. За нея беше добре, че бе заобиколена от семейството и приятелите си, Керъл непрекъснато я разсмиваше, а спокойното държане на Саймън я караше да се чувства по-малко притеснена от външния си вид. Все още носеше тъмни очила през цялото време, но си слагаше шапката само когато беше навън в градината.

После положението се влоши. На петата нощ от престоя си Керъл се събуди от писъци. Те идваха от стаята на Люси, която беше до гостната. Ужасена, че може да се е наранила по някакъв начин, Керъл изхвръкна от постелята си и се втурна в съседната стая. Тя беше тъмна и Люси седеше изправена в леглото, като викаше и плачеше истерично.

— Какво има, скъпа? — попита Керъл разтревожена и включи светлината.

Люси поклати глава, неспособна да говори. Лицето й беше зачервено и лъщеше от пот. Керъл седна на ръба на леглото и я прегърна.

— Боли ли те нещо, Люс?

— Сънувах катастрофата… Видях колата да пада… да пада върху нас… — изплака тя.

Керъл я притисна в прегръдките си.

— Спокойно, спокойно. Всичко е наред… Сега си в безопасност.

Даяна влезе забързано в стаята.

— Какво става? — разтревожено попита тя. — Чух писъци.

— Люси е имала кошмар — обясни Керъл.

— Щях да остана под нея — проплака Люси. Тя все още изглеждаше много уплашена. — Знаех, че няма да мога да избягам.

— Е, вече всичко свърши, скъпа — каза Даяна, като се опита гласът й да звучи успокоително, но не успя. — Ще отида да ти стопля малко мляко. После можеш да заспиш отново.

Люси бръкна под възглавницата за кърпичката си. Избърса очите си и издуха носа си.

— Страх ме е да заспя отново — призна тя на Керъл, когато майка й излезе от стаята. — Нямаш представа. Беше толкова истинско. Бях точно там на пътя и Питър караше, а после внезапно тази кола… — замълча, треперейки.

— Запомни, това е свършено — успокоително рече Керъл. — Кошмарите са само начин, чрез който природата те очиства от шока на случилото се.

На следващата сутрин Люси бе уморена, но отново спокойна и весела.

— Извинявай за снощи — каза тя, като се усмихна на Керъл над подноса със закуската си.

— Не мисли за това — весело отвърна тя. — Реших, че сигурно си паднала и си си счупила другата ръка или нещо подобно.

— Не. Просто се направих на глупачка.

— Нищо подобно. Слушай, ако се чувстваш добре, защо да не обиколим малко магазините днес?

Люси изглеждаше поразена.

— О, не мога.

— Защо не? Нямах предвид да профучим надолу по Бонд Стрийт, по-скоро да се пошляем спокойно по главната улица на Гилфорд.

— Не искам да ме виждат.

— Кой ще те види — или познае, — цялата увита в шалове, шапки и с тъмни очила? И ако те видят… тогава какво?

— Все още не се чувствам в състояние да изляза. Не мога да понеса да ме зяпат непознати.

Керъл не настоя. Щеше да отнеме много повече време, отколкото съзнаваха всички, преди Люси да се възстанови психически, помисли си тя. Вече бе признала, че всяка вечер, докато се опитва да заспи, при нея се връщат онези последни фатални секунди преди катастрофата, като че ли бяха на филм. Говореше за ужасния шум, подобен на пистолетни изстрели, при сблъсъка на колите. Спомняше си за начина, по който светът бе станал едноцветен като старинна фотография. И как е мислила, че лежи на дъжда, разбирайки едва след като го опитала, че това е собствената й кръв, намокрила лицето й.

Същата вечер, след като Люси се бе качила горе, казвайки, че е уморена, Керъл реши да подеме разговор по този въпрос. Емоционалното състояние на Люси я безпокоеше много повече, отколкото нараняванията й, но нито Даяна, нито Найджъл си даваха сметка, че нещо не е наред.

— Не смяташ ли — започна тя, поглеждайки Даяна, — че Люси трябва да отиде на психоаналитик? Имам предвид, че организмът й понесе такъв огромен шок. Няма ли това да окаже продължителен ефект, ако тя не поговори с някого сега?

— Да поговори… за какво точно? — вяло отвърна Даяна.

Керъл хвърли бърз поглед на Найджъл.

— Не мислиш ли, че тя трябва да премине през терапия?

— Да, смятам, че трябва — кимна той.

Над запалените свещи изражението на Даяна изглеждаше присмехулно.

— Скъпа моя Керъл, не знаех, че си ходила в Америка — каза тя. — Защо трябва едно нормално, здравомислещо момиче като Люси да има нужда да ходи на психиатър? Никога през живота си не съм чувала подобна глупост.

— Керъл не каза психиатър — отбеляза Найджъл. — Всъщност смятам, че е много добра идея. Мислех да помоля доктора, който се грижеше за нея в болницата, да препоръча някого, с когото да поговори.

— Те ще й напълнят главата с всякакви психо бръщолевения и ще й припишат цял куп мании, за чието съществуване никога не е подозирала — отвърна Даяна. — Нищо му няма на бедното малко създание. След като оправят лицето й, тя ще се почувства добре, но както и да е, за какво трябва да говори тя? Сигурно е за предпочитане да забрави за катастрофата колкото може по-скоро. Самата аз смятам, че тя се справя много добре. Изобщо не споменава за това. Не разсъждава върху случилото се.

Саймън, който внимателно слушаше, се обади за първи път.

— Там е проблемът — тихо каза той.

Керъл се обърна към него, зарадвана от подкрепата му.

— Точно така. Тя се държи прекалено смело. Сигурно е било ужасно изпитание и не може да не я е засегнало подсъзнателно. Мисля, че тя или отрича случилото се, като го изключва изцяло от съзнанието си, или то се върти непрекъснато в главата й и тя не иска да споменава за него. Трябва да бъде насърчена да говори.

— Права си — съгласи се Найджъл.

— Тя се отнася прекалено хладно и към развалянето на годежа си с Питър — продължи Керъл. — В края на краищата те са заедно от две години, възнамеряваха да се оженят това лято, намериха нов апартамент и планираха заедно цялото си бъдеще. Как можеш да се простиш с всичко това, без да изпитваш ужасно съжаление?

Даяна се втренчи в Найджъл, засегната и безпомощна.

— Смятах, че трябва да се безпокоим само за лицето й, Найджъл — каза тя.

Той се усмихна търпеливо на жена си, преди да отговори, и Керъл си помисли, че изглежда извънредно уморен и измъчен. В очите му имаше тъга, която преди не бе забелязала, а устните му бяха някак си строги.

— В днешно време, скъпа, те се затварят в себе си — обясни той. — Психическите последици от катастрофата могат да бъдат далеч по-лоши от физическите. Според мен Люси се държи прекалено стоически. Всъщност почти очаквах в даден момент нервите й да не издържат и да се разплаче. Щеше да е по-здравословно, ако го бе сторила.

— Но ако заведеш Люси на психиатър, това ще я накара да си помисли, че нещо не е наред с ума й.

— Казах ти, че психоаналитикът не е психиатър — доста остро отвърна Найджъл.

— Не може ли да поговори с нас, скъпи? С теб, мен, Сюзън и Керъл? — предложи Даяна почти умоляващо, толкова дълбоко бе убедена, че в психиатричното лечение има нещо срамно. — И със Саймън също. Тя се разбира много добре с теб, нали, Саймън?

— Но аз не съм квалифициран — изтъкна той.

— Всички можем да слушаме, но нито един от нас не е квалифициран — каза Найджъл.

— Тъй като тя таи всичко в себе си, нужен е някой, който знае как да отключи онази част от психиката й, която тя държи затворена, да я накара да разговаря за случилото се. А когато това стане, никой от нас няма да знае какво да каже. В такъв случай можем повече да навредим, отколкото да помогнем — рече Керъл.

Найджъл я погледна с подновено внимание.

— Керъл улучи право в целта. За всички ще бъде трудно да се отстрани пречката в ума й.

— Това е, защото тя не иска да разговаря, скъпи — каза Даяна леко учудена, като че ли всички бяха глупави. — Съвсем просто е наистина. Не зная защо продължавате. Люси просто иска да забрави за катастрофата и аз не я обвинявам.

Настъпи моментно мълчание, а Керъл и Саймън се спогледаха.

— Как може да си толкова глупава? — внезапно изкрещя ядосано Найджъл от другия край на масата в трапезарията. — Ти живееш в друг свят, Даяна. Нямаш никаква представа в какво, по дяволите, се състои животът! — той говореше с такава жар, че Керъл веднага разбра, че причината не бе само в Люси.

Имаше нещо друго, нещо, което бе държал заключено вътре в себе си, някакво непоносимо бреме, за което жена му изобщо не подозираше. Беше истина. Даяна винаги бе живяла в своя собствен удобен свят, който не се простираше много по-далеч от това да поддържа красивата си къща и да възпитава дъщерите си, като че ли все още бяха красиви малки момиченца в празнични рокли.

— Господи, вижте колко е часът! Мисля, че трябва да се връщаме във вилата — оповести Сюзън, като се изправи на крака и стресна всички. — Хайде, Саймън. Става много късно, а утре ти предстои тежък ден в зеленчуковата градина, нали?

Той вежливо се изправи, при което издърпа назад стола й вместо нея.

— Да. Ще имам труден двубой с картофения участък — безгрижно каза той, но изглеждаше смутен от внезапното й желание да си тръгне. — Благодаря за вкусната вечеря, госпожо Хауърд. Наистина ми хареса.

Докато Даяна се усмихвате благо, Найджъл, който също се бе изправил, отвърна:

— Радваме се, че си тук, Саймън, и бих искал да се обръщаш към нас на име. В тази къща не държим на официалностите. Във всеки случай, като ме наричат „господин Хауърд“, ме карат да се чувствам на сто години! — добави той, смеейки се.

 

 

— Да си направим една екскурзия заедно веднага щом се оправиш — предложи Керъл: няколко дни по-късно, докато седяха на моравата в прохладната сянка на разперените клони на един бук. Тя трябваше да се върне вкъщи на следващия ден и искаше да остави Люси с нещо положително, което да чака с нетърпение.

— Идеята е чудесна, но знаеш, че трябва да се връщам на работа — отвърна тя. — В момента съм в отпуск по болест, но колко дълго мога да отсъствам? Още шест месеца? Или повече — заради пластичната операция? Толкова се страхувам, че в „Сити Рейдио“ ще ме забравят. Всички искат да постъпят в телевизията или радиото и това се случи в най-неподходящия момент от кариерата ми — раздразнено добави тя.

— Все пак ще имаш нужда от малка екскурзия — заувещава я Керъл.

— Мисля, че отиването до Америка ще бъде единственото пътуване, което ще предприема засега. Ще трябва да си намеря и апартамент, след като няма да се омъжвам, а ако изгубя работата си, докато се възстановя, с мен ще бъде свършено, както и с всичко останало. О, господи! Каква бъркотия само.

Люси се облегна назад и затвори очи, желаейки силно животът й отново да стане нормален. На земята до нея лежаха захвърлените шапка, шал и очила, но тя знаеше, че в мига, в който се лишеше от закрилата на голямото старо дърво, щеше да се наложи да ги сложи отново.

— Сигурна съм, че ще ти запазят работата — увери я Керъл. — Но ако не го сторят, има куп други радиостанции, нали? Винаги можеш да си намериш място като репортер.

Докато седяха, обсъждайки бъдещето, те не видяха, че някой, идващ откъм къщата, се приближава зад тях.

Първо Люси забеляза, че Саймън, който плевеше цветната леха, изведнъж спря да работи и се изправи, вглеждайки се съсредоточено в нещо.

— Какво гледа Саймън? — любопитно попита тя.

Керъл вдигна глава и двете се обърнаха към къщата, за да видят сами.

Беше Питър. Облечен във висящ като чувал сив спортен костюм, той куцаше към тях на патерици. Десният му крак, който се виждаше в долния край на крачола, беше обвит в гипс и се поддържаше от желязна подпора, поставена на извивката на ходилото. Въпреки че ходеше много трудно, той държеше главата си високо вдигната и се усмихваше широко.

— Люси! — извика победоносно младият мъж.

Тя се наведе напред ужасена, осъзнавайки, че лицето й не бе покрито. Ръцете й се вдигнаха да прикрият устата… носа… трескаво заровиха за шапката и очилата… за всичко, което можеше да скрие раните й. Но нямаше смисъл. Питър бе видял лицето й и бе спрял, гледайки я втренчено, като че ли не можеше да повярва на очите си.

— Здравей, Питър — тихо каза Люси и отпусна ръце. Седеше изправена, уязвима и беззащитна, и го гледаше спокойно. На лицето му се изписа зле прикрит ужас.

— Боже мой! Изглеждаш ужасно! Белезите ще ти останат за цял живот, нали? — изтърси той. Внезапната потна бледност на лицето свидетелстваше за уплахата му. Поклати глава невярващо. — Изобщо нямах представа, че ще изглеждаш толкова зле.

Люси продължи да седи сковано в шезлонга, гледайки Питър. В градината цареше тишина, като че ли цялата околност бе притаила дъх. Керъл стоеше до Люси, безмълвна. Саймън, изправен до цветната леха, наблюдаваше, застинал неподвижно.

Питър пристъпи от крак на крак и облиза долната си устна. Беше очевидно, че той отчаяно търси начин да избяга. После заговори:

— Аз… аз дойдох да се опитам да… ммм… да се опитам да те убедя да се омъжиш за мен, но сега разбирам защо… ти беше права. Няма начин да се оженим сега. Не и при сегашния ти външен вид.

Четиримата останаха неподвижни като че ли цяла вечност — фигури от жива картина с такава трагична наситеност, че Люси почувства, че се вледенява. После Питър се обърна и тръгна, патериците се забиваха в моравата като щипки на рак, решен да се измъкне, преди да бъде погълнат от идващия прилив. Той почти се затича, когато стъпи на чакълестата пътека. После бързо се провря през френските прозорци на всекидневната и изчезна в къщата. Минута по-късно те чуха шума от заминаваща кола.

Люси се измъкна от стола си и се отпусна сломена на тревата, гипсираната й ръка стърчеше нелепо пред нея, с другата се бе обгърнала, като че ли да се предпази.

Керъл погледна към къщата с искрящи очи.

— Малък мръсник! — извика тя. — Как смее!

Люси не можеше да говори. Мъчителните ридания затрудняваха дори дишането й. Свита на земята, тя имаше чувството, че животът я напуска. Саймън се спусна и я вдигна много внимателно. После я внесе в къщата и я положи на канапето във всекидневната.

— Няма нищо — непрекъснато повтаряше той успокоително. — Няма нищо. Излей мъката си.

— Мислех, че ме обича… — продължаваше да хлипа тя. — Видя ли лицето му? Видя ли как ме гледаше?

Керъл и Саймън се спогледаха, неспособни да намерят утешителни думи. Ужасени от сцената, на която току-що бяха станали свидетели, те държаха ръцете на Люси и се надяваха тя да усеща мълчаливото им съчувствие.

Даяна се втурна в стаята.

— Какво се е случило?

— Кой го пусна вътре? — гневно избухна Керъл.

Даяна я погледна неразбиращо.

— Кого? — после отиде при Люси и я прегърна. — Какво не е наред, скъпа?

— Питър беше тук — обясни Керъл, лицето й бе почервеняло от гняв, а дългата й руса коса беше разчорлена. — Държа се ужасно лошо. Не мога да повярвам, че някой е способен на подобно нещо! Господи! Иска ми се да му бях казала какво мисля за него.

— Питър? Тук? — Даяна се огледа, като че ли очакваше да го види, спотайващ се в някой ъгъл. — Какво правеше? Какво каза?

В този момент в стаята влезе тромаво госпожа Уорън, носейки, както обикновено, парцал в едната си ръка и аерозол в другата — като свидетелство за това колко усилено работеше.

— Какво става? — попита тя със светнало от любопитство лице. — Пуснах господин Бюмон вътре, ако искате да знаете. Дойде с такси и каза, че желае да изненада госпожица Люси. Никой не ми е казвал, че не трябва да го правя — предизвикателно добави тя.

— Всичко е наред, госпожо Уорън — каза Даяна с успокояващ глас. — Нямаше откъде да знаете.

— Изобщо не е наред — грубо избухна Керъл.

Люси все още плачеше, като че ли цялата болка и ударът, който бе понесла, внезапно й бяха дошли в повече.

— Донеси й малко бренди — разсеяно каза Даяна, като галеше главата на Люси с трескава напрегнатост.

— Тя има нужда да си поплаче — отбеляза Керъл. — Иска ми се само този мръсник да не я бе разстройвал.

— Но какво стана?

За тяхна изненада Люси спря да ридае и заговори сподавено през сълзи:

— Питър бе отвратен, когато ме видя… Той си тръгна… Беше ужасно — сълзите потекоха по бузите й и закапаха върху копринените възглавнички на дивана. Подутата й и изкривена уста потрепери. — Въпреки че развалих годежа ни, аз се надявах… тайно… че един ден ще се оженим — проплака тя. После вдигна жално поглед и изтри очите си с опакото на здравата си ръка. — Толкова ли ужасно изглеждам?

— Разбира се, че не, скъпа — бързо каза Даяна.

Керъл седна до Люси на облегалката на канапето и я прегърна утешително.

— Ще ти кажа едно нещо — упорито рече тя, — поне имаш удовлетворението да знаеш, че си го зарязала! Не му позволявай да те разстройва, скъпа. Този жалък негодник не заслужава изобщо да мислиш за него. Надявам се да изгние в ада.

— Какво каза той? — попита Даяна, почти раздразнено. По някаква причина тя се чувстваше обидена от факта, че думите на Керъл имаха много по-благотворно въздействие върху Люси от нейните собствени.

— В действителност не каза нищо — прошепна Люси. — Един поглед върху лицето ми и той си тръгна. Край на историята.

— Отвратителна жалка свиня. Ще ми се да му бях счупила и другия крак! — все още се гневеше Керъл.

Госпожа Уорън се върна с гарафата бренди и една чаша.

— Ето, скъпа — каза тя и ги пъхна в ръцете на Люси.

Саймън пристъпи напред.

— Чакай. Дай на мен. — Той сведе поглед към Люси, лицето му беше изпълнено със съчувствие. — Мисля, че чаша горещ чай с много захар ще свърши по-добра работа, отколкото това нещо.

След като Люси изпи чая си и издуха носа си няколко пъти, което й причини изгаряща болка, пронизваща синусите й като с нагорещени игли, тя се изправи уморено на крака, все едно че беше старица.

Майка й я наблюдаваше разтревожено.

— Къде отиваш, скъпа?

— В стаята си.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря.

Те я изпратиха с поглед — тъжна, примирена малка фигура, но с високо вдигната глава, уважавайки нуждата й да остане сама за известно време след ужасното унижение, на което бе подложена от неочакваната визита на Питър.

— Той ще си плати за това, което стори — отмъстително рече Керъл.

— Поне помогна да се пречупи издръжливостта й — отбеляза Саймън. — Не можеше да продължава още дълго време да се прави на смела за всичко. Не беше здравословно за нея.

Керъл го нападна, защитавайки Люси.

— Но тя е смела по природа — информира го тя. — Дори когато беше малко момиче, никога не вдигаше шум за нищо.

Два дни по-късно Люси получи писмо от Питър. Разпознавайки известния й ясен почерк, тя го грабна от масата в хола и забърза към стаята си, където можеше да го прочете на спокойствие. Сърцето й биеше до пръсване. Разкъса плика е треперещи ръце.

„Скъпа Люси,

След като те видях вчера, разбрах, че при създалите се обстоятелства никога не ще мога да се оженя за теб. Няма да бъде честно спрямо теб, а и спрямо мен. Ще уредя една кола да вземе нещата ти от апартамента и ще ги изпратя у вас. Предполагам, че не бързаш да ги получиш, нали? Заминавам за няколко седмици да се възстановя в един санаториум, което очаквам с голямо нетърпение, тъй като болничният живот доста ми омръзна.

Твой Питър“

Вместо да запази това писмо, както бе сторила с останалите, Люси го накъса на малки парченца, докато сълзите й се стичаха надолу по бузите. Питър беше прав за едно нещо: тя не бързаше да получи обратно нещата си. Вещите й бяха част от един живот, който, както по всичко личеше, бе напълно приключил.