Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (8)

Осма глава

— Научихте ли как е Люси?

Беше средата на срока и Даяна бе отишла да вземе Тили от гарата. Тя мъкнеше със себе си тежък куфар с мръсно пране и сламена кошница, от която непрекъснато падаха учебниците й и кутия за моливи.

— Днес постъпва в клиниката, така че все още не знаем нищо — отвърна Даяна, докато се настаняваше на шофьорското място в тъмносиньото БМВ, което Найджъл й бе подарил предишната година. — Освен това в Америка е сутрин. И тя все още не е напуснала Ню Йорк.

— О, страхотно! Чудя се как ли изглежда Амелия Хероу! Имала е няколко съпрузи, нали? Обзалагам се, че е цялата гримирана — като Миранда. Честно казано, тези възрастни жени, които се опитват да изглеждат млади, са направо жалки. Само запълват пространството.

Даяна почувства, че устата й потрепери. Докато пътуваха, Тили смъкна униформената си сива пола и извади от чантата си чифт бледорозови джинси. Младите, помисли си Даяна, усещайки изведнъж, че сигурно бе стара, след като се обръщаше към тях така, виждаха всичко само в черно и бяло, без никакви нюанси. „И аз ли бях такава?“ — запита се Даяна. Спомняше си как бе осъдила приятелка на майка си, задето си бе боядисала косата руса, за да скрие факта, че побелява, а майка й бе отвърнала: „Почакай да остарееш. Не само ще боядисаш косата си, но и далеч повече неща ще направиш.“

— Не си ли прекалено строга към Миранда, скъпа? — попита Даяна.

— Слез на земята, мамо! Тя е истинско плашило.

Даяна премигна.

— Откъде си научила такива думи, Тили?

— Всички ги използват, мамо. Питам се какво ще правим този уикенд? Ще бъде някак си необичайно без Люси, нали?

Даяна увеличи скоростта, за да задмине една кола. Шофьорът й изсвири раздразнено. Тя натисна педала на газта, познавайки добре пътищата в околността, и полетя напред.

— Колко си лоша! — усмихна се доволно Тили.

— Ще прекараме спокойно уикенда, струва ми се — каза Даяна след малко — татко ти изглежда много уморен тези дни, така че не планираме кой знае какво. Мисля, че напрежението от катастрофата вече наистина започва да му се отразява. Баба ти настоява да приготви обед в неделя, тъй като е последната за Саймън, но струва ми се, това е всичко.

Тили се изпъна на мястото си.

— Бях забравила, че заминава.

— Да, намерил си е работа в голяма инженерна компания в Портсмут. Купил си е апартамент там и се мести във вторник.

— Доста далеч! Ще ми липсва все пак. Той е добър приятел.

— Мисля, че на всички ни ще липсва, особено на баба ти. На нея действително й хареса присъствието му в къщата й. Саймън й беше добра компания.

— Той може да идва за уикендите, нали? Сигурно няма да му се иска да стои затворен всеки уикенд в тесен малък апартамент в Плимут?

— Разбира се, че ще го поканим да ни дойде на гости, но предполагам, че скоро ще си намери нови приятели на неговата възраст.

Тили възприе тази обезпокоителна мисъл с намръщено чело.

— Сигурна съм, че ще предпочете да бъде с нас. Първо на първо, ще му липсват гозбите на баба — млъкна и остана да седи прегърбена през останалата част от пътя до вкъщи.

 

 

Телефонът иззвъня точно когато започваха новините в десет по телевизията. Найджъл бързо се изправи на крака и отиде в хола да го вдигне с разтревожено изражение на лицето. Даяна наблюдаваше притеснена, чудейки се защо той е толкова изнервен цялата вечер. Беше се върнал от Лондон по-късно от обикновено и не пожела да яде нищо, макар че във фурната имаше готово печено пиле.

— Не съм гладен — бе промърморил той, лицето му изглеждаше уморено и измъчено. — Ще си взема само малко плодове и чаша вино.

Единственото нещо, за което Даяна се сещаше, че може да го тревожи, бяха финансови проблеми.

Тя намали звука с дистанционното и се напрегна да чуе какво казваше той.

— Скъпа! Как се чувстваш? Как беше полетът?

С чувство на облекчение, разбрала, че се обажда Люси от Америка, Даяна влезе бързо в хола.

— Искам да говоря с нея след теб — прошепна тя на Найджъл.

Няколко минути по-късно Люси я угощаваше с описания на луксозния си апартамент.

— Мамо, това място е като „Риц“! — каза Люси. — Не мога да повярвам, че наистина съм тук. Амелия беше толкова мила, срещнах се и с доктор Кейло. Утре сутринта е първата ми консултация при него.

— Това е чудесно, скъпа. Срещна ли се с някои от другите пациенти?

Чу Люси да се смее от другата страна на линията, от години не бе изглеждала толкова жизнерадостна.

— Не. Мисля, че ще съм изолирана от останалите, с изключение на сестрите, но нямам, нищо против. Имам си своя малка заградена градинка, гледаща към морето, времето е фантастично и се чувствам като на почивка.

Когато си казаха довиждане и тя затвори, Даяна се обърна към Найджъл и го прегърна, притискайки го към себе си.

— Не изглежда ли щастлива, скъпи? О, мисля, че всичко ще се оправи, а ти?

Той я задържа за момент, притиснал бузата си в косата й, но не почувства нищо, освен ледена скованост.

— Стига Люси да се възстанови — каза той. — Това е най-важното нещо.

По-рано същия ден Оливър бе телефонирал на Найджъл в офиса. Той веднага усети, че нещо не бе наред.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Оливър.

Найджъл отгатна, разбра още преди думите да бяха произнесени — и целият му свят започна да се сгромолясва.

— Серопозитивен съм. Подозирах го последния път, когато те видях. Сега имам потвърждение — просто, директно съобщение, казано без всякакво чувство.

Найджъл усети, че вътрешностите му се разпадат на части и се опита да събере чувствата и мислите си.

— О, господи! Съжалявам… — неподходящи думи, помисли си той, за някой, който току-що му бе казал, че са осъдени на смърт.

— Чувствам се ужасно… спрямо теб. Добре ли си? — гласът на Оливър стана треперлив, като че ли се опитваше да не се разплаче.

— Винаги сме били внимателни — каза Найджъл ниско, внимавайки да не го чуят колегите на близките бюра. Винаги бяха взимали предпазни мерки, винаги бяха правили безопасен секс по негово настояване, въпреки това…

— Никога не съм си мислил, че ще се стигне дотук — разрида се Оливър.

— Откога знаеш?

— От вчера. Снощи се напих до козирката. Не зная как ще свърши всичко това.

— Но в момента си добре?…

— Да. Все още се държа, но докога…

— Наистина съжалявам, Оливър.

— Вината си е моя, не биваше да флиртувам толкова много. Както и да е, трябва да се справя някак си. Радвам се, че си добре. Наистина се радвам. Пази се, Найджъл. Довиждане — чу се щракането на слушалката и той затвори.

Найджъл дълго стоя на бюрото си, опитвайки се да побере в главата си казаното. Каквото и да бе направил Оливър, той не заслужаваше това. Никой не го заслужаваше.

По-късно същата нощ, когато Даяна легна до него в тяхното широко легло, Найджъл се обърна настрани, далеч от нея, за да не усети тя мъката му дори в съня. Думата, която непрекъснато се въртеше в главата му, беше „загуба“. Всичко се свеждаше до това: загуба. Оливър бе пропилял таланта, възможностите си и в крайна сметка живота си. Найджъл се разкъсваше между силен гняв и съжаление. За какво бе мислил проклетият му глупак? Как е могъл да бъде толкова безразсъден? Как ли щеше да се чувства майката на Оливър, когато разбереше? Но… някога той беше обичал Оливър, а това беше нещо, което не би пожелал и на най-лошия си враг.

Часовникът долу в хола отброи един, после два часа, нощта стана още по-студена, шумовете в околността избледняха и потънаха в тишината и той разбра какво трябва да направи. Утре щеше да се подложи на тест, в противен случай нямаше да има и минутка спокойствие. Може би бе прихванал тази ужасна болест от Оливър? Ами ако някоя нощ Даяна наистина поиска да се любят, не че има такава вероятност, тъй като не бе проявявала интерес от няколко години, но просто ако предположи…

Найджъл лежеше, вкочанен от страх, и по бузите му се стичаха сълзи на горчиво съжаление и капеха по възглавницата. Осъзна, че въпреки цялото си внимание, цената, която вероятно трябваше да плати за няколкото часа на похот, беше животът му.

 

 

— Ако искаш, мога да ти дам ново лице. Да те превърна в голяма красавица — гласът на доктор Кейло беше мил и успокоителен, а ръцете му я докосваха леко като е перце, проследявайки линията на бузата и брадичката й.

Люси вдигна поглед към него — наполовина въодушевена, но и наполовина страхуваща се да позволи надеждите й да бъдат твърде големи.

— Имала си късмет, че очите ти не са били засегнати — замислено продължи той, като леко прокара палеца си по едната от веждите й.

Тя не каза нищо, а отмести поглед върху белия таван на стаята си, където лежеше на болничното си легло, дръпнато до прозореца. Ръцете му миришеха на сапун. В дъха му се усещаше топъл полъх на мента. Закръгленото му тяло се вместваше удобно в бялата хирургическа престилка.

Голяма и много ярка лампа на висока стойка на колела бе вкарана вътре малко по-рано, той промени ъгъла й и я нагласи така, че да може да прегледа и гърлото й.

— Ще трябва да бъдеш търпелива, Люси — меко отбеляза той. — Рим не е бил построен за един ден, но накрая ще бъдеш изненадана от онова, което мога да направя.

„Какво имам да губя?“ — помисли си тя и попита на глас:

— Ще боли ли?

— Ще изпиташ известен дискомфорт, но ще работим на етапи, така че не би следвало да бъде много зле. Няма да се опитвам да направя всичко наведнъж.

— Колко време ще отнеме, преди…? — Люси се запъна. Не бяха само предстоящите месеци на хирургически операции, от които се страхуваше, съществуваше и страхът, че ще мине толкова време, преди да се върне към кариерата си в радиото, че всички щяха да са я забравили.

— Преди да можеш да се изправиш отново пред света като голяма красавица? — Сега доктор Кейло й се усмихваше — широка бащинска усмивка, която разкри равни зъби и дълбоки бръчки от смях около очите, които не бе забелязала предишния ден.

— Никога няма да бъда такава и след милион години — сухо отвърна Люси.

Той я погледна замислено.

— Защо говориш така?

— Бях сравнително хубава, предполагам, преди катастрофата — тонът й бе искрен. — Привлекателна, казваха някои хора, но в никакъв случай красива. Ще бъде добре, ако можете да ме направите да изглеждам нормално… е, прилично, но истински чудеса не очаквам!

Доктор Кейло се засмя, после погледна през прозореца малката затворена градинка и морето зад нея, все едно се бе дълбоко замислил. Най-накрая проговори:

— Трябва да имаш повече вяра в мен, Люси. Няма да те разочаровам. Между операциите искам истински да заякнеш и затова прикрепям към теб най-добрия си личен треньор, който ще ти помогне отново да влезеш във форма. Желаеш ли да ти назнача и психотерапевт, за да ти помогне да преодолееш травмата от случилото се?

— Преминах през известна психотерапия и кошмарите спряха — тя замълча и се замисли. — Ще е хубаво да има някой, с когото да говоря все пак. Не исках да товаря семейството си с личните си тревоги, защото каквото и да кажеха, в действителност не можеха да помогнат. Всички сме прекалено близки, струва ми се. Онова, с което трябва да се примиря сега, е фактът, че човекът, за когото щях да се омъжвам, беше отвратен, когато ме видя. Аз бях тази, която развали годежа, но реакцията му ме нарани много.

— Значи в момента в живота ти няма никой?

— Никой — твърдо отвърна тя.

— Идва ли Лорън да те види тази сутрин?

Люси кимна.

— Посети ме доста рано — Лорън беше пристигнала тъкмо когато Люси, седнала в малката си лична градинка на маса, поставена под една тента на райета, привършваше със закуската си, състояща се от зърнена храна с малки диви ягоди, нискомаслено кисело мляко, препечена филийка и билков чай. (Бяха й казали вече миналата вечер, че в клиниката не се сервират обикновен чай и кафе, тъй като са стимуланти, а те не влияят добре на кожата.)

Лорън, с папка на коленете, бе седнала срещу Люси под навеса, лицето й приличаше на безизразна маска, очите й не казваха нищо, като че ли вътрешната й същност се бе стопила и изчезнала.

— Дойдох да се уверя, че имаш всичко, което желаеш — започна тя. — Една сестра ще дойде да те види, когато му дойде времето, за да запише медицинските ти данни, да ти премери температурата и кръвното налягане и всичко останало, а между другото имаш ли някакви предпочитания относно храната?

— Не, струва ми се. Мога да ям практически всичко.

— Нямаш ли алергии? Към морска храна? Ябълки? Пикантни ястия?

Люси поклати глава и почувства, че сигурно е доста досадна.

— Докато си тук, ще ти се дава добре подбрана храна. Не си против да имаш месо в менюто си, нали? Не си вегетарианка? — докато говореше, тя трескаво записваше.

— Със сигурност не.

— Добре. Страхувам се, че доктор Кейло не разрешава на пациентите да употребяват какъвто и да било алкохол и не е голям привърженик на плодовия сок — заради захарното му съдържание, но ще бъдеш насърчавана да пиеш до четири литра вода на ден. Газирана ли предпочиташ или обикновена?

— Газирана.

— Достатъчно топло ли ти беше през нощта? Би ли искала допълнително одеяло? Още една възглавница? Мека или твърда? Предпочиташ ли някакво специално масло за баня? Кои вестници желаеш да получаваш всяка сутрин?

Когато премина през всички възможни предпочитания, които Люси би могла да има, Лорън продължи, като обясни, че всяка сутрин човек от магазина на клиниката ще я посещава, за да види дали няма нужда от нещо.

— Те продават книги, списания, дамско бельо и чорапогащници, халати и чехли, тоалетни принадлежности и тампони, материали за писане и пощенски марки… — списъкът изглеждаше безкраен и Люси мислено се изключи по средата, докато Лорън дърдореше като робот, отговарящ за асансьор в универсален магазин.

— Няма ли да бъде по-лесно, ако просто сама отида до магазина да видя какво има? — попита най-накрая тя. — Предполагам, че е в сградата?

Лорън изглеждаше леко ужасена, погледът й за първи път се изостри.

— На пациентите не им е позволено да напускат стаите си — обясни тя. — Не искаме да попаднат един на друг, нали? За да се запази уединението на всеки, магазинът разполага с колички, които обикалят по заявка, така че пациентите да могат да направят покупките си в собствените си стаи.

За момент Люси почувства, че се задушава, усещайки почти затворническата атмосфера, която я обгръщаше.

— Със сигурност ще искам да купя много книги — прочувствено отбеляза тя.

Лорън записа и това, стиснала съсредоточено устни.

— Продават и аудиокасети, видеофилми и компактдискове.

След като тя си отиде, Люси се помота още известно време над остатъците от закуската, мислейки си какво необикновено място е клиниката „Кейло“ — отчасти медицински център, отчасти петзвезден хотел, с оттенък на затвор. Запита се как ще се справи с потискащата загриженост, която се чувстваше тук навсякъде. Почти усещаше как индивидуалността й ще бъде заличена, за да излезе накрая като нов човек, и то с ново лице.

— Тази сутрин трябва да ти направя някои рентгенови снимки — каза й доктор Кейло при втората им среща. — Мисля, че първото нещо, което е необходимо да коригираме, е счупеният ти нос, а след това да наместим челюстта ти — той отново се усмихна, преценявайки я, като че ли бе произведение на изкуството. — Ще оформя отново и скулата ти — там, където е била смазана — огледа двете й бузи, все едно ги сравняваше. — Вероятно ще можем малко… — внезапно тонът му се промени и стана оживен: — Междувременно ще те посещава нашият местен психотерапевт, Сузи Даръл. Тя е много мила и отзивчива жена, ще помогне да те подготвим за процедурите и да се аклиматизираш към живота в клиниката през предстоящите месеци. Зная, че ще има моменти, когато ще се чувстваш много разстроена и изолирана и ще бъде необходимо цялото ти търпение, за да издържиш. Мога само да кажа, че накрая едва ли ще си разочарована от постигнатите резултати.

По-късно същия ден, след като я бяха заснели на видео от различни ъгли, средна на възраст жена с права сива коса, подстригана на бретон, и с умно, но обикновено лице почука на вратата на апартамента й.

— Мога ли да вляза? — попита тя, като отвори вратата и пристъпи в преддверието, преди Люси да успее да каже нещо. — Здрасти! — жената прекоси стаята. Тя носеше широки кремави памучни панталони и тениска на кремави и бели райета. — Аз съм Сузи Даръл и дойдох да видя как си.

Ръкостискането й беше силно и крепко и на Люси й хареса непосредственото й държане. Искрените светлосини очи се вгледаха в нейните е такава непоколебима сила, че за момент Люси забрави за обезобразеното си лице.

Сузи се отпусна на един стол до прозореца. Тънката златна верижка около врата й проблесна на слънцето. На дясната си ръка носеше голям златен пръстен, украсен с нефрит.

— Не съм дошла да те анализирам — весело съобщи тя — и не съм тук, за да ти оказвам психиатрична помощ. Виждам, че нямаш нужда от такава. Но ако има нещо, свързано с операциите, което те тревожи, или страдаш от някакви опасения как ще изглеждаш след това, в такъв случай съм на разположение да отговоря на въпросите ти.

— Не смятам, че имам някакви въпроси в момента, но разбира се, не мога да не се чувствам малко притеснена и загрижена относно всичко това. От друга страна, не бих могла да изглеждам по-лошо от сега, така че, предполагам, няма какво да губя.

Сузи се усмихна разбиращо.

— Виждам, че имаш положителен подход, а това е най-важното.

Люси сви рамене.

— Честно казано, нямам голям избор — засмя се. — С този мой външен вид никой няма да ме вземе на работа, а любовният ми живот определено е в застой.

— Кажи ми кое е най-важното нещо, което искаш да постигнеш в резултат на всичко това? — Сузи се облегна назад на стола и сложи ръце зад главата си. Наблюдаваше Люси с интерес.

— Ами… — изведнъж не можа да намери думи да опише на какво точно се надяваше. — Да изглеждам отново нормално, предполагам — неубедително каза тя.

— Не се ли чувстваш нормално сега?

— Чувствам се… — в очите й внезапно се появиха сълзи и нещо заклокочи в гърдите й, заплашващо да изригне. Беше се държала доста стоически след онази ужасна сцена е Питър, но сега като че ли някакъв язовир се отприщи и я помете. — Ч-чувствам се като съсипана жена — разрида се тя. — Изглеждам като жертва на побой. Чувствам се така, все едно са ме пребили… а това е толкова тежко — сега се разплака неудържимо и у нея се появи налудничавото желание да се хвърли в обятията на тази майчински изглеждаща жена, с нейното умно лице и разбиращи очи, като че ли отново бе малко момиченце.

— Веднага ли се почувства така? — попита Сузи след няколко минути.

— Не, струва ми се. Знаех, че лицето ми е обезобразено и че изглеждам ужасно…

— Но нямаше чувството, че си била пребита от друго човешко същество? — докато говореше, Сузи подаде на Люси кутия със салфетки.

— Не и в началото — тя избърса страните си и издуха носа си. — Но после започнах да се чувствам оскърбена, като че ли ме бяха малтретирали. И… и не мога да се освободя от това чувство — добави и гласът й се пресече от друго ридание. — Надявам се то да изчезне, когато оправят лицето ми.

— Била си сгодена и си щяла да се омъжваш, нали? Чувам, че после си развалила годежа. Направила си го, защото си чувствала, че изглеждаш зле?

Люси кимна.

— Как реагира годеникът ти тогава?

— Той… той все още искаше да се оженим. Казваше, че това няма значение. Докато…

Сузи се наведе напред, стремейки се да чуе всяка дума.

— Докато какво? — тихо попита тя.

— Докато не ме видя. Докато не видя как изглеждам — Люси заби поглед в пода, прегърбила рамене. Късаше една от салфетките на парченца с треперещи ръце.

Сузи се облегна назад, кимайки разбиращо, като че ли бе разрешена някаква загадка.

— И тогава за първи път започна да се чувстваш съсипана… защото обидата и болката, причинени от него, в действителност са били по-лоши от болката, която си изпитала при катастрофата?

Люси кимна отново.

— Развалих годежа, защото не смятах, че е честно спрямо него. Не мислех, че ще го отблъсна в действителност. Той беше отвратен, когато ме видя. Това бе най-лошият момент в живота ми. Но откривам, че дори сега… понякога… все още се надявам, че може да се съберем… Не е ли абсурдно това?

— Ще видиш, че тези чувства ще изчезнат след операцията — Сузи говореше по един практичен, разумен начин, който се стори на Люси странно утешителен и успокоителен. — Ще бъдеш удивена — продължи тя — от броя на жените, на чиито лица им няма нищо, но които въпреки това се подлагат на операция, за да заличат някой ужасен спомен. Може да са били нападнати или да са станали жертва на домашно насилие. Някои дори са били изнасилени. В резултат на случилото се те намразват външния си вид и единственият изход за тях е да го променят.

— Никой не би искал да изглежда по начина, по който аз изглеждам в момента — отбеляза Люси. — Най-големият ми проблем, като се изключи чувството, че съм била физически малтретирана, е фактът, че съм изгубила нещо жизненоважно… себе си. И сега трябва отново да се намеря. В момента имам усещането, че лицето ми е илюстрация, показваща всичко, което съм преживяла през последните няколко месеца, а нищо от това не ми принадлежи.

Сузи се усмихна разбиращо.

— Лечението ти в тази клиника ще ти помогне да започнеш отново, а аз ще бъда тук, когато и да поискаш да ме видиш. Също така ще се радвам да работя с теб — тя стана да си върви, бръкнала с ръце в джобовете си, движенията й бяха спокойни и плавни. — Занимавам се предимно с дами, които смятат, че една козметична операция ще им върне обратно съпрузите, ще накара двадесет и пет години по-млад мъж да се влюби в тях или че целият им живот ще се преобърне и те внезапно ще станат богати, известни и щастливи — повдигна тъмните си вежди и сви рамене. — Непрекъснато им повтарям, че това ще ги накара само да се почувстват по-добре по отношение на себе си, но понякога се оказва трудно да убедиш някого в нещо.

— Поне започвам да се настройвам оптимистично относно бъдещето — призна Люси, вече със сухи очи.

— Имаш пълното право. Докато си тук, ще се подложиш ли на уголемяване на гърдите? Или на липосукция^[1] на някои части?

Люси изглеждаше шокирана.

— Не, няма.

— Добре. Така или иначе нямаш нужда от това, слаба си като манекенка, но ще е добре за теб да изпълняваш програмата с упражнения. Срещна ли се с личния си треньор?

— Не още.

— Предполагам, че ще ти дадат Ричард. Той е чудесен. Добре, дете, сега си тръгвам, но ще наминавам да видя как се справяш. Ако имаш някакви проблеми, кажи да ме повикат — тя изкачи стълбите до малкото преддверие със замах и изчезна.

Тази нощ Люси спа добре, успокоена от мисълта, че е срещнала в клиниката някой, който наистина разбира чувствата й.

 

 

Найджъл наблюдаваше как тъмната червена кръв изтича от ръката му в цилиндъра на спринцовката, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Какво ли носеше в себе си синкавата течност? Семената на неговата смърт? Рязко се извърна, неспособен да гледа как съдбата му се стича от тялото в някакъв контейнер, който щеше да даде отговорите. Облечената в бяло лаборантка изтегли иглата и сложи върху раната от убождането малък памучен тампон, напоен със спирт.

— Бихте ли го задържали там за момент? — каза тя. Държането й бе приятелско и тя, изглежда, не се страхуваше да го докосне, макар, разбира се, да носеше гумени хирургически ръкавици, напомни си той.

— Кога ще науча резултатите? — гласът му звучеше напрегнато, като че ли принадлежеше на някой друг.

— Позвънете ни след три седмици — весело отвърна тя. — Дотогава ще знаем.

През главата му минаваха милиони въпроси, но не можеше да намери думи да се изрази или да изрече на глас опасенията си.

— Благодаря — само можа да каже той. После напусна клиниката по СПИН, като се измъкна бързо на улицата през вратата, страхувайки се да не го види някой, минаващ наблизо. Няколко метра по-нататък спря и застана неподвижно. „Колко глупаво, по дяволите! — помисли си той. — Може да имам СПИН и ако е така, ще умра… и въпреки това ето ме тук, уплашен да не би някой да ме види, че излизам от сградата!“

На ъгъла имаше кръчма, „Джордж VI“. Той влезе вътре и си поръча голям джин с тоник, макар да знаеше, че ще му е необходимо много повече от това, за да се съвземе, ако резултатът се окаже положителен.

 

 

След няколко дни Люси започна да свиква и да се чувства по-спокойна. Във всеки случай имаше малко време за размисли. Бе решила, което каза и на майка си по телефона, „да кара по течението, както би се изразила Тили“ — и часовете минаваха в трескава дейност. Отначало Кейло само я засне — сега от всички ъгли, като използваше различно осветление и най-разнообразни пози. После измери всеки участък от лицето й и си взе множество бележки. Направиха й кръвни проби, рентгенови снимки на лицето и зъбите, тъй като щяха да облекат в коронки всичките й разрушени предни зъби, след което започнаха операциите, всяка една, от които щеше да бъде записана на видео.

— Не се безпокой — настоя доктор Кейло. — Ще започнем от носа и ще вкараме в ноздрите ти желе на кокаинова основа, така че няма да усетиш нищо.

— Освен опиянение — обади се Люси полугласно.

Доктор Кейло нямаше чувство за хумор. Тя обаче се събуди с главоболие, подпухнали очи и тежък пластир върху носа и челото си, но ако след това носът й щеше да стане изящен и чип, тогава нямаше нищо против. Операцията на челюстта й определено беше повече от „некомфортна“, както бе предвидил доктор Кейло. Беше казала на Даяна по телефона, че ако оценява по десетобална скала, би поставила на болката почти седмица. Манипулацията по оформянето на смазаната й скула беше още по-болезнена, особено след като доктор Кейло бе настоял, че трябва да обработи и другата й страна, в противен случай щяла да изглежда несъразмерна. Филмираха всеки етап.

— Не мога да говоря — каза после тя на Даяна през подутите си и изтръпнали устни. — Прекалено болезнено е.

— Какво става, скъпа?

— Лицето ми е като балон — прошепна Люси, чувствайки огромно съжаление към себе си. В такива моменти тя сериозно си задаваше въпроса дали си заслужава всичко това. — Направиха разрез от вътрешната страна на всяка буза и поставиха силиконови присадки върху скулите ми.

— О, скъпа…

— Мамо, смяташ ли, че всичко ще бъде наред?

— Сигурна съм в това, скъпа.

Имаше моменти, когато Люси си мислеше, че майка й не изглежда толкова уверена, колкото показва. Подутината от тази операция тъкмо бе спаднала и доктор Кейло радостно я уведоми, че следващият етап ще бъде ендоскопско повдигане на челото.

— Какво е това?

Той нежно проследи с пръсти овала на лицето й и благо се усмихна.

— Просто ще направим два малки разреза в предната част на скалпа ти, зад линията на косата, за да няма белези, а после ще вкараме в челото ти телескопични лещи, които ще повдигнат кожата и мускулите около очите и веждите ти.

Люси го погледна разтревожено.

— Но на очите ми им няма нищо — възрази тя.

— Няма ти нищо на зрението — поправи я той, — но уврежданията на носа и скулата ти са засегнали кожата около очите. Това е нещо елементарно, скъпа моя Люси. Хиляди жени си правят тази операция просто от суета.

Люси предполагаше, че той знае най-добре. Но постоянният остър дискомфорт, ако не действителната болка, от всички тези операции, както и принудителната неколкодневна почивка на легло след това, разнообразявана само от Ричард — нейния личен треньор, който я подлагаше на поредица от изтощителни упражнения, я сломяваха.

„Кога ще свърши всичко това, татко?“ — разрида се тя, когато Найджъл й телефонира един следобед.

— Не съм сигурен, но според Амелия Хероу доктор Кейло е възхитен от напредъка ти — отвърна той. — Тя идва ли да те види?

— Не. Не съм я виждала, откакто дойде тук с мен. Знаеш, че посетителите тук не са много желани. Както и да е, достатъчно сме говорили за мен. Как сте двамата с мама?

Тя отдавна не бе чувала Найджъл да говори така радостно.

— В превъзходна форма съм, скъпа. По-добре не може и да бъде. И майка ти е добре. Както и баба ти, и Тили. Всички очакваме с нетърпение да се върнеш отново при нас, вкъщи. Сигурен съм, че няма да е след много дълго.

— Надявам се, че не — бе пристигнала в клиниката през октомври. Вече беше декември и това щеше да бъде първата й Коледа далеч от семейството.

През януари доктор Кейло потри ръце и каза, че е „почти на края“.

Люси го погледна обнадеждено.

— Колко остава още?

— Следващото нещо, което ще направим, е да се отървем от този цикатрикс^[2]. Тогава нещата ще придобият съвсем друг вид.

— Какво е цикатрикс?

Той взе ръката й и прокара единия от пръстите по бузата й — от ъгъла на устните близо до ухото й.

— О, знам — веднага каза Люси. — Този ужасен белег, легнал като дълъг тънък розов червей върху кожата ми.

Той я потупа по бузата и се усмихна благосклонно.

— Що за начин да опишеш бедния ти малък белег! — нежно я укори той. — Най-новият вид лазерно лечение ще отстрани всичко това, а после ще направим малка корекция на устата ти, за да й върнем формата. Мисля да вземем малко тлъстини от задните ти части, за да удебелим хирургически устните ти.

 

 

Януари се сля с февруари, а после дойде март, докато доктор Кейло продължаваше „малките си корекции“, подобно на скулптор, изпилващ произведение на изкуството. Ричард поддържаше Люси в добра физическа форма. Лорън също я посещаваше редовно, взираше се внимателно в лицето на Люси през златните си очила и се усмихваше тъжно, докато я питаше дали има всичко необходимо. Сузи Даръл се отбиваше два пъти седмично в стаята й да види има ли някакви проблеми и да я попита доволна ли е от начина, по който протичат нещата.

— Така мисля — отвръщаше Люси, не желаейки да изглежда неблагодарна. В крайна сметка тя не плащаше за нищо, а предполагаше, че получава лечение и грижи, струващи стотици хиляди долари. — Ще се радвам, когато всичко свърши — добавяше тя.

— Разбира се, че ще се радваш! Много време продължи, нали? А ти беше удивително търпелива.

Една сутрин, за нейна изненада, доктор Кейло пристигна в стаята й, придружен от гримьор и фризьорка. Той изглеждаше развълнуван, докато те, застанали в редица, разглеждаха Люси, която седеше, изправена в леглото си, и закусваше.

— Скъпа моя Люси, сега пристъпваме към последните щрихи — победоносно каза той, — имам няколко предложения, които според мен ще подобрят още повече външния ти вид — той разтвори широко ръце, представяйки сътрудниците си. — Това е Лерой, един от водещите гримьори на Холивуд, а това е Брет, известен фризьор.

Люси се усмихна. Вече беше нещо друго! Червилата бяха много по-забавни от липосукцията, а една хубава прическа щеше да повдигне настроението й повече от кюретажа на кожата, лазерното лечение и големите количества крем с витамин Е, предназначени да загладят последните следи от белезите.

— Страхотно! — ентусиазира се тя. — Кога започваме?

Тримата се скупчиха по-близо, оглеждайки я от всички страни и преценявайки външния й вид. Лорън се присъедини към тях, за да води бележки за доктора. „Невероятно“, „удивително“, „фантастично“ бяха някои от прилагателните, които се чуваха в стаята на Люси, от дълго време декор на нейната болка и мъка, сълзи, носталгия — особено по Коледа, — силно отегчение, на нескончаемия метален вкус на обезболяващите, гаденето след всяка операция и усещането за издърпване през кожата на нагорещен до червено конец, когато вадеха шевовете. Нима всичко най-накрая ще свърши? Ще може ли да се погледне в огледало без страх и да бъде отново свободна да излезе навън, да се потопи в света?

През следващите няколко дни тя се чувстваше като филмова звезда, докато оцветяваха косата й в лъскаво черно — „защото ще подчертае цвета на кожата ти повече от кафявото“ — преди да бъде майсторски подстригана и корените й накъдрени, за да й се придаде „височина“. Последваха експерименти с грима, внимателно наблюдавани от доктор Кейло, който непрекъснато даваше предложения, старателно записвани от Лорън за коментара, съпровождащ видеофилма. Най-накрая, изглежда, той остана удовлетворен, с изключение на едно нещо: цвета на очите й.

Люси се вторачи в него смутена.

— Какво не е наред с цвета на очите ми? Те са синьо-сиви — за момент се почувства доста разстроена.

— Довери ми се, скъпа моя. Тук се стараем да постигнем пълно съвършенство — каза й доктор Кейло, като стисна ръката й. — Имай търпение. Утре ще се видиш и мога да ти обещая едно нещо — ще бъдеш очарована от начина, по който изглеждаш.