Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (11)

Единадесета глава

— Татко? О, благодаря на Бога, че се свързах с теб. Слушай. Позволено ми е да се обадя само веднъж…

Седейки в канцеларията на детектив Майк Паулинг, докато той стоеше на бюрото си и слушаше всяка нейна дума, тя се опита да разкаже на Найджъл какво се бе случило, като непрекъснато се запъваше, говорейки неясно в бързината си да не би внезапно да я прекъснат, без да знае колко дълго трябваше да обяснява, за да придаде смисленост на ситуацията.

— Татко, слушай — помоли го тя, докато Найджъл, зашеметен от шока, задаваше банални въпроси и изглеждаше неспособен да схване случилото се. — Позвъни в апартамента на Амелия и вземи от Бет, прислужницата, номера в къщата на майка й в Далас. Помоли Амелия да ми намери адвокат, за да ме измъкне от тази бъркотия.

— Защо Амелия не е в Ню Йорк? Мислех, че те е поканила… — започна той объркан.

— За бога, татко! Майка й е много болна и тя трябваше да отиде в Далас. Имам нужда от адвокат. Бързо. Арестувана съм за убийство, татко! Държат ме в килия, за бога! Трябва да намеря някой, който да им каже, че съм невинна — безсилието и изгарящото чувство за несправедливост извикаха в очите й сълзи на ярост и страх и гласът й стана дрезгав: — Не ми вярват, татко! И по някакъв начин са ме заснели да напускам сградата, където е извършено убийството. Не зная какво става, а тук няма никой, който да ми помогне — добави тя, ридаейки.

— Люси, какво има, скъпа? Те трябва да ти повярват. Това е невъзможно. Дай ми да поговоря с някого…

— Няма смисъл, татко. Необходим ми е адвокат. Моля те, свържи се с Амелия…

— Добре, скъпа. Ще й се обадя веднага. Сега се опитай да запазиш спокойствие.

След като Люси затвори и я съпроводиха обратно до килията й, тя се почувства успокоена от думите на баща си. Знаеше, че може да разчита на него. Сега трябваше само да чака, докато адвокат или криминален защитник, както го описа детектив Паулинг, я измъкнеше от тази дяволска дупка. Но колко време щеше да отнеме? Вече беше късен следобед и надеждите й да се махне още същия ден бързо се стопяваха. Наистина ли трябваше да прекара нощта тук? На това тясно легло с вонящо одеяло и мръсна възглавница? С малка решетка в тежката метална врата, през която можеше да чува ругатните на другите затворници?

В шест часа вратата на килията се отвори, вътре влезе един надзирател с тенекиен поднос и го тръшна на малката дървена маса, преди да излезе отново навън. На него бяха поставени метална чиния с воднисто задушено, метална чаша със силен чай и ябълка. Имаше лъжица, но не и нож или вилица.

Люси почувства иронията на ситуацията. По това време миналата вечер тя си почиваше в гостната на луксозен мезонет за два милиона долара в най-изисканата част на Манхатън, с прислужница, инструктирана да й дава всичко, което поиска. А ето я сега тук, заключена в килия и обвинена в убийство.

 

 

— Какво става, Найджъл? — попита Даяна разтревожено. В Ийстли Манър беше десет часът вечерта. Найджъл току-що бе приключил разговора си с Люси по телефона и с разтревожен глас се опитваше да обясни какво се бе случило.

— Аз също нищо не разбирам — каза той, — но тя е била арестувана за убийство и трябва да се свържа с Амелия Хероу — обърна се, за да влезе в кабинета си, и Даяна го последва, все още объркана.

— Но защо Люси? — запита тя.

Найджъл седна на голямото си отрупано бюро и бързо намери синята папка с надпис „Медицинско досие на Люси“.

Като ги видя в кабинета, Тили се мушна вътре и се излегна на коженото канапе до камината.

— Мислех, че сте си легнали — отбеляза тя. — Какво търсиш, татко?

— А! Ето го! — той издърпа едно от писмата на Амелия от папката. — Кажи й какво се е случило, Даяна, докато взема номера на Амелия в Далас от прислужницата й.

— Да отидем в кухнята и да направим малко чай — прошепна Даяна, когато Найджъл се свърза с Бет.

Даяна накратко описа ситуацията, докато включваше електрическия чайник.

— Очевидно Амелия е при болната си майка — продължи тя, — така че Люси е сама и отчаяно се нуждае от адвокат, за да я измъкне от тази бъркотия.

— Не може да бъде! — ахна Тили учудена. — Люси обвинена в убийство? Сигурна ли си, че си разбрала добре, мамо? Сигурна ли си, че това не е измислица?

Даяна поклати глава.

— Тя самата разговаря с татко ти. Той каза, че Люси е в ужасно състояние и няма кой да й помогне. Ние също нямаме приятели в Ню Йорк.

Тили се облегна на лакти на дъската за изцеждане до мивката.

— По дяволите! — кратко каза тя.

— Не говори така, скъпа. Знаеш, че мразя…

— … Но, мамо! Това е сериозно. Какво ще стане, ако не й повярват?

— Трябва да бъдат накарани да й повярват. Татко ти ще се погрижи тя да получи компетентен съвет.

Върнаха се в кабинета и завариха Найджъл да търка лицето си с две ръце като обезумял.

— Това е лудост — информира ги той. — Говорих с прислужницата два пъти, номерът на Амелия, който ми даде, е грешен. Какво, по дяволите, ще правя сега? Тя се кълне, че Амелия й го е продиктувала, но когато се свържа, ми отговаря телефонният секретар на някаква ремонтна фирма.

— Вземи точния номер от указателя — предложи Даяна. — Знаем от Люси, че майката на Амелия е в Далас.

Найджъл вдигна уморените си и гневни очи.

— А някой знае ли името на майката на Амелия? — запита той. — Или адреса й? Господи, това е отчаяна работа! В такъв случай ще трябва аз самият да летя до Ню Йорк, за да наема адвокат за Люси.

Тили скочи от мястото, където се бе облегнала.

— Зная какво ще направим! Да позвъним на Миранда! — възкликна тя. — Тя е приятелка на Амелия. Вероятно знае името на майка й.

Найджъл отново сграбчи телефона.

— Добра идея — одобрително каза той.

Тили се усмихна самодоволно и хвърли поглед на майка си. Понякога имаше чувството, че се съревновава с Даяна за вниманието на Найджъл и когато постигнеше успех, тайно се радваше на победата.

— Миранда, Найджъл се обажда.

— Найджъл? Как си? Всичко наред ли е? — запита тя с дрезгав и загрубял от джина глас.

— Добре съм — кратко отвърна той. За момент се почувства радостен, че Миранда вече бе история, що се отнасяше до перспективите да стане част от тяхното семейство. Тя винаги бе прекалено странна за него. — Искам да се свържа с Амелия Хероу — продължи той, като реши да прескочи обясненията, — но тя е при майка си в Далас, а аз нямам номера й. Дали случайно не го знаеш? Или името на майка й?

Настъпи мълчание и за миг той си представи Миранда с оплетена, ръждива на цвят коса и впити, сексапилни кожени панталони.

— Страхувам се, че нямам представа, Найджъл — отвърна тя. — Със сигурност не е Хероу, тъй като това е артистичният псевдоним на Амелия. Не мисля, че някога съм чувала истинското й име. Спешно ли е?

— Ами… — поколеба се, не желаейки да каже на Миранда какво се бе случило. Тя беше известна клюкарка и ако той го стореше, историята за арестуването на Люси щеше да е обиколила Лондон до заранта, без съмнение представена в сензационни и ярки краски. — Просто искам да проверя нещо — уклончиво каза той.

— Можеш да го вземеш от нейния приятел, доктор Кейло. Той я познава от години. Без съмнение сегашният й младежки вид се дължи на него. Защо не му се обадиш? Люси все още ли е в клиниката? Вече нормално ли изглежда?

Найджъл не обърна внимание на злобата й.

— Да, ще се обадя на доктор Кейло веднага. Благодаря много.

— Мога ли да направя нещо? — тя очевидно умираше от любопитство, усещайки, че нещо става.

— Не, благодаря, Миранда — Найджъл направи опит да изглежда жизнерадостен. — Ще му се обадя утре. Все пак ти благодаря — после затвори бързо, преди тя да успее да каже още нещо.

— Не беше ли малко груб, скъпи? — загрижено попита Даяна.

— Груб, друг път! — тросна се той и избра номера на клиниката, който знаеше наизуст, проклинайки се, че не се бе сетил по-рано. Даяна и Тили го гледаха в напрегнато мълчание. Като се свърза, той помоли да разговаря с доктор Кейло.

— Страхувам се, че той е с пациент. Да ви свържа ли с личната му сътрудничка, Лорън Винсънт? — предложи момичето от телефонната централа.

— Благодаря.

Малко по-късно Найджъл разговаряше с Лорън Винсънт, като й обясняваше молбата си, без да казва защо му е необходимо да се свърже с Амелия Хероу.

— Проверява да види дали го имат — прошепна той на Даяна, закрил с ръка слушалката. Последва дълга пауза и Лорън са обади отново. — Да? — нетърпеливо каза Найджъл. На лицето му се изписа разочарование. — Е, все пак ви благодаря — вежливо рече той и бавно остави слушалката.

— Не ти ли провървя, татко?

Той поклати глава.

— Нямат никаква информация — после хвърли поглед на часовника си. — Даяна, би ли се свързала с Британските авиолинии и да ми резервираш място за най-ранния полет утре сутринта? Можеш да използваш мобифона. Трябва да се обадя спешно на някои места и да се опитам да взема името на някой добър нюйоркски адвокат.

— Много е късно! Не можеш да звъниш на хората по това време — възрази Даяна.

— Трябва — твърдо каза той, — утре сутринта може да няма време.

— Аз ще го направя — каза Тили, като стана от канапето. — Би ли ми дал кредитната си карта? Да използвам сметката ти от „Амекс“, нали?

Найджъл я погледна развълнуван и й подаде портфейла си.

— Заповядай.

— Бизнес класа ли?

— Каквото вземеш.

— Предполагам… — тя наклони глава и погледна с копнеж. — Не мога да дойда с теб, нали?

— Няма начин, скъпа.

— Мога да бъда полезна, татко. А и Люси би желала да бъда там.

За секунда му се прииска да каже: „Да, добре, можеш да дойдеш.“ Но Даяна щеше да има нужда от нейната подкрепа вкъщи.

— Ще ти кажа какво — рече вместо това той, — може да ви заведа двете с майка ти в Щатите, когато това приключи.

Тили се засмя.

— Колко си лош! — после се оттегли на спокойствие във всекидневната, за да се обади на летището по мобифона.

— На кого ще звъниш сега? — попита Даяна, когато той започна да набира отново.

— На Джефри Морис от презокеанския отдел. Той работи много с офиса ни в Ню Йорк. Сигурно може да препоръча някого. Господи, бедната Люси! Като че ли не преживя достатъчно и без това, което й се е случило.

Той се пресегна през бюрото за бележника с адресите и бутна купчина документи, които се плъзнаха настрани и тъкмо щяха да паднат на пода, когато Даяна ги сграбчи и започна да ги оправя.

— Не ги пипай! — възкликна Найджъл. — За бога, Даяна, знаеш, че не понасям да се пипат нещата на бюрото ми.

— Да, но… — Даяна замръзна, втренчила поглед в някакво писмо, привлякло вниманието й. Тя се зачете в него и лицето й побеля и придоби измъчен вид. Найджъл вдигна глава и с ужас видя какво четеше тя. Беше написано със зелено мастило и почеркът му бе познат като неговия собствен.

— Даяна… аз… — отчаяно започна той, усещайки как кръвта пулсира в главата му и сърцето му лудо препуска.

Тишината, изпълнила стаята, тегнеше от надвисналото нещастие. Моментът, от който се бе страхувал най-много, бе настъпил и той не можеше да намери никакви извинения.

— Не разбирам — запъна се тя. — Коя е Оливия? — благите й очи бяха изпълнени с мъчителна болка и Найджъл разбра, че единственият начин да се справи с това бе да й каже истината.

Внезапно Даяна се извърна и се стовари тежко на канапето, като че ли щеше да припадне.

— Ти имаш любовна връзка — истерично избухна тя. — О, господи, Найджъл, как можа? Коя е тази жена? От колко време продължава това?

Той бързо отиде до мястото, където тя лежеше, объркан заради нея и заради себе си, съзнавайки, че може да изгуби всичко, което му бе скъпо.

— Чуй ме, мила — каза той и гласът му прозвуча по-високо, отколкото искаше. — Слушай, Даяна. Това е приключено. В миналото е. И нито за миг бракът ни не е бил застрашен. Никога. Обичам те и изобщо не съм смятал да те напускам.

Тя се разрида неудържимо.

— Но коя е тя? Колко време бяхте… колко време продължи това? — тя не можа да произнесе думата любовници. — Къде се срещахте? О, мили боже, не мога да го понеса. Винаги съм мислила, че ние…

Той взе двете й ръце и ги стисна силно в своите, лицето му бе изпълнено с мъка. Съжалението го разяждаше, а вината го караше да се чувства празен. Сега или никога. Ако не й разкаже всичко, няма да й даде шанс да разбере какво се бе случило, независимо дали накрая ще му прости или не.

— Скъпа, трябва да ти кажа нещо. Ще бъдеш шокирана, но се надявам това да ти помогне да разбереш, че тази връзка никога не е била заплаха за теб — меко започна той.

Даяна вдигна поглед към него, уязвима и крехка. Струваше й се, че целият й свят бе рухнал и тя се почуди какво можеше да каже той, което да подобри нещата.

— Не беше жена на име Оливия — бавно промълви той. — А момче, наричаше се Оливър. Той е в армията и…

Тя изглеждаше смутена.

— Искаш да кажеш… мъж? Какво си правил с мъж? — беше очевидно, че в объркването си тя не разбираше онова, което й говореше.

— Имаше моменти в моя живот — болезнено обясни той, — когато обичах мъжете по същия начин, по който обичах и жените. Не зная защо. Просто се случи. Това обаче никога не ми е пречело да те обичам. Но вече е свършено. Зная, че никога повече няма да се повтори. Оливър завинаги напусна моя живот и ти абсолютно няма от какво да се страхуваш.

— Спал си с мъж? — смаяна попита тя.

Той кимна.

— Знаеш ли, беше много по-малка заплаха за връзката ни, отколкото би била някоя друга жена. Нито за миг не съм спирал да те обичам. Вярваш ми, скъпа, нали?

Даяна поклати глава, шокът възпираше насъбралите се сълзи.

— Не зная на какво да вярвам — отчаяно каза тя, наранена. — Винаги съм мислила, че сме били верни един на друг. Но с мъж! Как можа?

— Не мога да ти опиша колко съжалявам, скъпа. Бих дал всичко да можех да върна времето назад и да ти спестя тази болка. Никога не съм искал да те нараня.

— Какво стана с него?

Найджъл пое дълбоко дъх. Трябва да й каже, в случай че резултатът от кръвния му тест, който ще е готов след една седмица, се окаже положителен.

— Обади ми се преди няколко седмици — рече той, неспособен да я погледне, — за да ми съобщи, че е серопозитивен.

Даяна нададе сподавен вик на ужас:

— О, господи!

Той стисна още по-здраво ръцете й.

— Правя си кръвен тест, но само като предпазна мярка. Винаги съм внимавал и не мисля, че е нужно да се безпокоим.

Виждаше се, че тя страда много. Опита се да я прегърне, но Даяна го отблъсна, размахвайки диво ръце. После скочи от канапето и побягна нагоре по стълбите към спалнята. Чу я да затръшва вратата.

Дълго време Найджъл седя, заровил лице в ръцете си, а през ума му мина, че това не можеше да се случи в по-лош момент. Изправи се треперещ и се върна на бюрото си, за да телефонира на колегата си Джефри Морис, Не можеше да понесе мисълта да остави Даяна в този момент, но трябваше да мисли за Люси и да й намери добър адвокат възможно най-бързо. Трябваше да се добере до Ню Йорк, за да оправи кашата, в която се бе забъркала.

Джефри прояви отзивчивост и веднага каза, че ще се свърже с един блестящ адвокат, когото познава.

— Дай ми всички подробности, за да може той да започне. Къде ще отседнеш? — попита Джефри.

— Обикновено отивам в „Интерконтинентал“ — отвърна Найджъл, почувствал голямо облекчение, що се отнася до Люси.

— Добре. Докато летиш, аз ще задействам нещата оттук — обеща той.

Тъкмо Найджъл се сбогува, когато Тили, подскачайки, се върна в стаята с победоносно изражение. Той й хвърли внимателен поглед, чудейки се дали бе чула Даяна да плаче и да се втурва нагоре към стаята си, но тя, изглежда, нехаеше за всичко друго, освен за успеха си да му осигури билет за първия полет сутринта от „Гатуик“ до летище „Кенеди“.

Може би, тъжно си помисли той, беше добре, че заминава в този момент. Даяна ще има нужда от спокойствие и време, за да осмисли онова, което й бе казал. Ако останеха заедно, тя трябваше да пренастрои мислите и чувствата си към него, надяваше се да може да го разбере и да му прости. Разбира се, ако кръвният му тест е отрицателен.

 

 

Късно през нощта президентът на Съединените щати все още работеше в овалния кабинет на Белия дом. Убийството на сенатор Арнолд Ебнър щеше да предизвика голям скандал и бе жизненоважно да се започне незабавна кампания по ограничаване на неприятните последици. Засега единственият въпрос, задаван от медиите, бе: Какво е правил сенатор Ебнър в нюйоркски апартамент, нает на името на Сол Шварц, когато е трябвало да бъде във Вашингтон? Следващото нещо, което ще направят, е да се поразровят из подробностите от личния му живот и тогава…

Господ да им е на помощ на всички!

Обикновено мекото изражение на президента се замени е безпокойство. Ебнър беше голям политик, бе спомогнал за прокарването в Конгреса на няколко жизненоважни закона. Той бе и един от най-преданите поддръжници на президента и общественият му имидж, като по чудо, винаги бе изглеждал неопетнен. Ако истината излезеше наяве, всички ще бъдат заклеймени със същото желязо, а това ще се отрази лошо и върху самия него, разсъждаваше президентът. Но как, по дяволите, щяха да инсценират прикритие, достатъчно добро, за да убеди американския народ, да не говорим за света, чийто поглед в момента бе също отправен към Капитолия?

— Ще трябва да прибегнем до теорията с „насаждането“ — каза той на прессекретаря и съветниците си, които седяха в полукръг около бюрото му и следяха всяка негова дума. — Истината не бива да излиза наяве. Трябва да измислим сценарий, според който Ебнър е бил злепоставен от някого, и тази теория трябва да е непоклатима.

 

 

Амелия бе седнала на ниска табуретка до леглото на майка си и държеше тънките й бели ръце в своите. Свита на кълбо, Роуз отвори очи и видя дъщеря си през замъгления си поглед. Тя бе в това състояние вече от няколко дни и Амелия почти не се бе отделяла от леглото й, въпреки че денем и нощем за нея се грижеха сестри.

— Кога ще умра, Амелия? — попита тя в един момент.

Амелия се опита да запази спокойствие, тъй като знаеше и винаги бе знаела, че майка й се страхува от смъртта.

— Няма да умреш — уверено каза тя.

— Да, ще умра — гласът на Роуз изненадващо прозвуча по-силно. — Вече не ме е страх. Сега нямам нищо против да умра. Просто… — гласът й секна и внезапно по хлътналите й бузи потекоха сълзи. — Просто много ще ми липсваш.

Амелия впрегна всичките си актьорски умения, които бе придобила по време на дългата си кариера, и се постара да си придаде спокоен и весел вид.

— О, мамо, ще бъда наблизо, така че не се безпокой — дойде й наум, че може би трябва да бъде обратното. А може би не. Винаги бе вярвала в отвъдния живот и че смъртта е, все едно да отидеш в друга стая. Щеше да продължи да бъде близо до майка си, след като тя си отиде, а майка й да я наблюдава оттам, където ще бъде.

Роуз придоби по-спокоен вид и притвори очи. Няколко минути по-късно дневната сестра влезе на пръсти в стаята и Амелия каза:

— Тя спи — после помоли да изключат телефона, за да не безпокои Роуз. — И бихте ли намалили звука на телевизора, моля? — добави тя. Той бе в съседната стая и така или иначе никой не го гледаше.

— Ще го изключа — каза сестрата и отново се измъкна навън.

Часовете се сляха един с друг и Амелия изгуби представа за времето, като постепенно у майка й настъпи промяна. Отначало тя бе почти незабележима, но малко по малко Роуз се сви и стана по-бледа, почти прозрачна, като че ли съвсем щеше да изчезне сред белоснежните чаршафи на леглото.

Амелия не бе сигурна кога Роуз спря да диша, но сестрата се върна в стаята и тихо каза:

— Тя си отиде, скъпа — и започна да оправя измършавелите ръце и крака.

Макар Амелия да съзнаваше, че вече й бе позволено да плаче и да изрази скръбта си, някак си не можеше да го стори. Известно време тя дори не можеше да приеме, че Роуз си бе отишла. Гледайки нагласеното тяло — спокойно, притихнало, с изгладено от бръчките лице, Амелия бе убедена, че все още вижда как гърдите й се повдигат и спускат.

— Сигурна ли сте? — попита тя със съмнение. Мамеха ли я очите? Възможно ли бе Роуз просто да спи?

— Да, скъпа. Съвсем сигурна. Отиде си леко и спокойно — отвърна сестрата, жадувайки да си тръгне.

Трябваше да се свършат много неща след смъртта й и Амелия реши да се скрие в къщата на майка си в Далас до погребението. По-голямата част от живота си бе прекарала в работа и преследване на собствените си интереси. Сега дължеше това време на майка си, която бе искала толкова малко от нея, докато бе жива.

 

 

Самолетът на Найджъл се приземи на летище „Кенеди“ в седем часа и докато пристигне в Манхатън, пресичайки моста, простиращ се над Ийст Ривър, виолетовата вечерна омара се спусна върху многоетажните сгради и ги превърна във въображението му в гигантски сталагмити, издигащи се от някогашно старо блато.

Стаята му на петнадесетия етаж на „Интерконтинентал“ гледаше към сградата на „Химическа банка Н. Й. Тръст“, чиито офиси сега бяха пусти и потънали в полумрак, но Найджъл почти не забелязваше заобикалящата го среда, толкова нетърпелив бе да се свърже с адвоката, който Джефри Морис му бе препоръчал, когато тръгваше от Ийстли тази сутрин. Извади данните от куфарчето си. Името на мъжа бе Джошуа Голдбърг, офисът му се намираше на Медисън Авеню 576, а жилището му бе в сграда на Парк Авеню, където бе живяла покойната Джаки Кенеди — Онасис. „Вероятно плаща маса пари за него“ — помисли си Найджъл и смело набра домашния номер на адвоката, макар да бе вече късна вечер.

— Всъщност очаквах да ми се обадите, господин Хауърд — каза Джошуа Голдбърг веднага щом Найджъл се свърза с него. Гласът му бе плътен и спокоен и навяваше усещане за бренди и пури. — Джефри Морис ми каза всичко, правя проучване за положението на дъщеря ви. Утре сутринта ще отида първо в затвора на полицейския участъков Мидтаун Саут, където я държат. Разбира се, ако искате да действам от нейно име?

— Да, искам — каза Найджъл със смесица от облекчение и изненада, че Джошуа Голдбърг вече бе задвижил нещата. — Открихте ли какво, по дяволите, става?

Настъпи мълчание, после Голдбърг предпазливо заговори:

— Къде сте отседнали?

Найджъл му каза и адвокатът предложи да се срещнат веднага.

— Зная, че е късно, но имаме да вършим работа — каза той. — Съществуват много повече обстоятелства, отколкото се виждат на пръв поглед, и затова трябва да поговорим. Да се срещнем в бара след тридесет минути. Междувременно защо не погледате Си Ен Ен?

Найджъл включи телевизора в ъгъла на стаята. Екранът веднага оживя. Както се бе досетил, коментираха историята около смъртта на сенатора. Говорителят преповтори подробностите, след което Найджъл видя снимка на смайващо красива млада жена с дълга черна коса. Тя бе изблъскана навън от някаква жилищна сграда, китките й бяха хванати с белезници зад гърба, а изражението на лицето й бе объркано. Двама полицаи я блъскаха грубо през тълпа от бутащи се и крещящи фотографи и репортери, след което я натикаха в чакаща полицейска кола. Той почти не чу коментара, но долови думите:

„Люси Хауърд от Великобритания бе арестувана няколко часа след убийството и бе подложена на разпит относно смъртта на сенатора…“

Найджъл се отпусна на леглото, усетил внезапна слабост от шока. Това ли беше Люси? Направо не можеше да повярва. Толкова е променена! За момент се почувства съвсем без дъх, чудеше се дали ще покажат още нейни снимки, но бяха се прехвърлили върху друга новина. Люси… бедната му обезобразена дъщеря се бе превърнала в зашеметяваща красавица! Е, доктор Кейло със сигурност си бе свършил работата, помисли си той, като се опита да се стегне. Честно казано, не би я познал.

Хвърли поглед на часовника си и видя, че има време да си вземе набързо душ и да смени дрехите си, преди да слезе долу в голямото разкошно фоайе с неговата нелепа позлатена клетка е цвърчащи птици в центъра, намираща се до един бар. Настани се на една маса, откъдето можеше да наблюдава входа откъм улицата, и си поръча водка с тоник. Двадесет минути по-късно през въртящата се врата се появи много висок, внушителен мъж. Беше изискано облечен в ръчно изработен костюм, с бяла риза и италианска копринена вратовръзка. Беше по-млад, отколкото Найджъл бе очаквал, вероятно около тридесет и пет годишен. След като обходи с бърз поглед фоайето, той се насочи право към Найджъл.

— Господин Хауърд? — стисна силно ръката на Найджъл и топло се здрависа с него. — Аз съм Джошуа Голдбърг.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо, господин Голдбърг. Какво да ви взема за пиене?

— Минерална вода, благодаря — той настани едрата си фигура на малкия стол срещу Найджъл. — Сега бих искал да ми разкажете всичко за дъщеря си — продължи той без предисловие. — Тя е в твърде сериозно положение, няма алиби, но така също няма и мотив, което е много важно. Направих някои проучвания относно Арнолд Ебнър. Разбира се, медиите са полудели, както вероятно сте забелязали, ако сте гледали телевизия. Предполагам, все още не са разбрали, че сте пристигнали в Ню Йорк? Е, когато това стане, пресата ще ви погне. Белият дом, разбира се, ще се опита да прикрие станалото. Ебнър беше виден сенатор и личен приятел на президента. Ще го изкарат по-бял от сняг. Вдовицата му — Мейси, вече намекна, че е бил убит, защото е попаднал на шпионски заговор за разкриване на правителствени тайни — Голдбърг се изсмя иронично. После извади от вътрешния си джоб бележник и тънка златна химикалка. — И така, разкажете ми за дъщеря си Люси.

Петнадесет минути по-късно Найджъл бе приключил. В действителност нямаше много за разказване. През двадесет и две годишния си живот Люси бе водила сравнително обикновено съществуване, с изключение на катастрофата, която бе претърпяла преди дванадесет месеца.

Джошуа Голдбърг седеше замислен и мълчалив.

— Ще ми позволят ли да я видя утре? — загрижено попита Найджъл.

— Ще го уредя. Сега ще ви оставя да си починете, господин Хауърд. Сигурно сте изморен след пътуването — той се изправи да си върви.

— Какво ще стане? Можем ли поне да освободим Люси под гаранция, докато положението се изясни?

— Ще насроча явяването в съда колкото се може по-скоро, макар че не е задължително да я пуснат под гаранция. Обвинението в убийство е достатъчно сериозно, но да те обвинят, че си убил сенатор, е съвсем друго нещо. Можете ли да осигурите достатъчно средства? Или да уредите допълнителни за покриване на гаранцията?

— Разбира се — отвърна положително Найджъл, питайки се наум за каква сума говори Голдбърг. Ами ако не може да събере достатъчно? Стисна зъби и реши, че за това ще се тревожи утре.

— Ще ви се обадя сутринта — каза Голдбърг, докато Найджъл го изпращаше до изхода — и ще уредя да се срещнем. Необходимо ми е да видя полицейския доклад, преди да пристъпя към работа. И… о! — възкликна той, все едно се бе сетил впоследствие. — Можете ли да донесете със себе си чек за петдесет хиляди долара, издаден на мое име, за хонорара ми? След като се явя пред Върховния съд да подам молба за пускане под гаранция, аз съм задължен да остана адвокат по делото, така че ми е нужна половината от хонорара преди призоваването в съда. Другата половина ще ми дадете след това — добави почти нехайно.

Докато се качваше с асансьора в стаята си, Найджъл се чудеше как, по дяволите, щеше да финансира защитата на Люси. Щом хонорарът на Голдбърг беше сто хиляди долара, а със сигурност щеше да има и допълнителни разходи, на колко ли щяха да определят гаранцията? Но каквото и да струва, дори това да означава фалит, той на драго сърце би дал всичко, за да помогне на Люси. Легна си, но сънят му убягваше. Как се бе озовала Люси в това положение? — непрекъснато си мислеше той. Само едно нещо го възпря да не изпадне в истерия през тази дълга нощ, в която градът, изглежда, се състоеше от виещи каньони, по които непрекъснато сновяха нагоре-надолу полицейски коли, линейки и пожарни с пищящи сирени. Съзнанието, че Люси бе невинна. Само това го крепеше. И ако имаше справедливост на този свят, щяха да я признаят за невинна. Междувременно обаче той трябваше да запази самообладание и да направи всичко, за да й помогне. Веднага щом стане сутринта, ще започне да телефонира. Лежейки в тъмното, мислено си състави списък на хората, с които трябва да се свърже. Но най-напред трябва да намери номера на майката на Амелия… и да се обади на банковия си мениджър в Англия… на счетоводителя си… председателя на компанията, в която работи… на секретарката си… и, разбира се, на Даяна. Онази сутрин тя бе останала в стаята си, след като той прекара една ужасна нощ в гостната, и беше отказала да го види, когато той тръгна за летището. Щеше да й се обади, за да й каже преди всичко, че е пристигнал, но не бе сигурен как ще реагира тя. Сега или за в бъдеще. Студената синя светлина на зората изпълни хотелската му стая с меланхолия, когато той най-накрая заспа в шест часа сутринта. Събуди се в осем и осъзна, че в Лондон бе вече обедно време.

 

 

— Не съм ви дала никакъв грешен номер — възмутеният глас на Бет приличаше на скърцане на гуми по гореща пътна настилка.

Найджъл се опита да сдържи яда си. Той се бе втурнал към апартамента на Амелия веднага щом закуси, опитвайки се да получи верния телефонен номер в Далас, но Бет се оказа неотзивчива. Стоеше на вратата, сложила пълните си малки ръце на хълбоците, заявявайки, че номерът е правилен, и остана много обидена, когато той категорично й каза, че не е.

— Може ли да го погледна, моля? — попита Найджъл. Имаше чувството, че Бет вероятно бе разчела погрешно почерка на Амелия.

— Да погледнете какво? — начумерено каза тя.

— Номерът. Там, където е написан — времето минаваше и той гореше от нетърпение. Джошуа Голдбърг може да му позвъни в хотела всеки момент, за да му каже кога е възможно да отиде да посети Люси, и той не искаше да виси тук и да си губи времето.

— Но аз ви дадох верния номер. Защо сте тук? Не мога да ви помогна с нищо повече — в гласа й се долавяше нотка на хленчене.

— Моля ви, нека го видя написан — лицето на Найджъл бе почервеняло в старанието му да преодолее безсилието си.

Миг по-късно красивата махагонова входна врата бе затръшната под носа му.

— Какво, по дяволите? — яростно извика той и натисна отново месинговия звънец на вратата. Повече му се искаше да я изрита. После вратата се отвори широко и се появи Бет, подавайки му смачкана бакалска сметка. Беше изцапана й единия ъгъл с нещо, подобно на кафе.

— Какво е това?

— Номерът. На гърба е — тя го изгледа така, сякаш бе глупак. На обратната страна бяха надраскани с молив някакви цифри.

— Благодаря много — вежливо каза той, като ги записа набързо в джобния си бележник. — Знаете ли кога се връща госпожица Хероу в Ню Йорк?

Бет поклати глава.

— Утре погребва майка си.

— О, съжалявам — той се почувства неловко. Не знаеше, че старата дама е починала. — Все пак благодаря — нямаше търпение да си тръгне. В асансьора сравни номера с този, който тя вече му бе дала по телефона. Беше точно както си мислеше. Бет бе разместила цифрите и вместо 7463, му бе казала 4736.

Като се върна в „Интерконтинентал“, той се втурна към рецепцията, където служител в елегантна униформа записваше нещо.

— Има ли някакви съобщения за мен? Името ми е Хауърд.

— Сега ще видя, сър — той хвърли поглед на поставката зад себе си и изтегли от една малка преграда сгъната бележка. — Това пристигна преди няколко минути, сър.

Найджъл прочете съобщението е треперещи ръце:

„Явяването в съда насрочено за петък. Моля, обадете се в офиса ми.

Джошуа Голдбърг“

Петък. Днес беше още сряда. „Господи — помисли си той, — дотогава Люси ще е престояла в затвора пет дни. Пет дни! Сигурно се е побъркала, чудейки се какво става, освен ако Голдбърг вече не е успял да говори с нея.“ Тръшна се на разхвърляното си легло, камериерките все още не бяха оправили стаята му, и се зае с телефонните си разговори. Първо ще позвъни на Голдбърг, за да разбере кога може да види Люси. После на Даяна, а след това на Амелия. Сега, разбира се, му стана ясно защо Амелия не се бе върнала бързо в Ню Йорк, когато са арестували Люси, но бе очаквал тя да се свърже с тях, като им позвъни в Англия. Или да направи нещо, независимо че майка й бе починала. Си Ен Ен преповтаряше историята на всеки половин час, той я бе гледал отново, докато закусваше. Беше водеща новина на първа страница и на „Ню Йорк Таймс“, който му носеха в стаята. Голяма фотография на Люси, показваща как я отвеждат при арестуването й, заемаше една четвърт от страницата.

Неговата Люси, помисли си той, макар това очарователно създание от снимката с дълга черна коса и изящно лице да нямаше и далечна прилика с нея. Жадуваше да я види сега и да я увери, че прави всичко по силите си. Знаеше, че Даяна ще полудее, когато разбере, че дъщеря й е била затворена за пет дни, преди да я обвинят официално в съда.

Взе телефона и набра номера на Голдбърг. Може би ще успеят да преместят за утре явяването в съда?

— Петък е най-ранното, което можах да уредя — съдилищата са заети — каза му Голдбърг. — Ще се срещна с дъщеря ви тази сутрин и съм уредил да я видите по обед. Ще ви чакам в полицейския участък на Мидтаун Саут… Намира се на Девето Авеню и Тридесет и пета улица. След като се видите с нея, може да се върнем в офиса ми, за да обсъдим цялата ситуация.

— Чудесно. Предполагам, че нямате представа на колко ще определят гаранцията? — попита Найджъл.

— Вероятно между двеста и триста хиляди долара — отвърна Голдбърг. — Ще бъде ли проблем?

Това навярно щеше да означава вземане на банков заем, повторна ипотека на Ийстли Манър и може би продажба на акциите му, но Найджъл отвърна важно:

— Няма проблем. Веднага ще задвижа нещата.

— Чудесно. Ще се видим на обед. Довиждане.

Найджъл си поръча прясно кафе от румсървиса и телефонът веднага иззвъня отново. Беше Даяна.

— Какво става, Найджъл? Как е Люси? Цяла сутрин чакам и се чудя какво става. Опитах се да ти позвъня по-рано, но казаха, че си излязъл — изглеждаше много напрегната и изнервена, а гласът й бе необичайно студен.

— Ами тук е само десет часът сутринта — напомни й той. — Ходих до апартамента на Амелия, за да взема верния телефонен номер на майка й.

— О, господи! Все още ли я няма? Мисля, че това е много лошо. Тя трябваше да се грижи за Люси и да я забавлява… Дали знае какво се е случило?

— Майка й е починала. Погребението е утре. Срещнах се и с адвоката. Симпатичен човек. Уредил е да посетя Люси днес в дванадесет часа.

— Поздрави я от мен. Той какво мисли, че ще стане? Защо е била арестувана? — Даяна плачеше, но все още изглеждаше враждебна.

— Това трябва да установим, скъпа. Опитай да не се тревожиш. Всички знаем, че е невинна. Ще ти позвъня по-късно днес. Тили добре ли е? А майка ти?

— Да — отвърна Даяна, подсмърчайки.

Найджъл забеляза, че тя не попита как е той.

— Ще поддържам тясна връзка и ще ти се обадя, след като видя Люси — рече той.

— Да, направи го. Какво всъщност каза адвокатът? Може да убеди полицията, че всичко това е грешка, нали?

— Не мисля, че е толкова просто. Ще й предявят обвинение в петък сутринта…

— Какво? О, боже мой!

— Убийството е вдигнало голям шум тук. Си Ен Ен преповтарят историята на всеки половин час, показвайки арестуването на Люси, а снимката й е на първа страница на „Ню Йорк Таймс.“

— Не!

— Страхувам се, че е така. Слушай, налага се да свършваме, Даяна. Трябва да намеря до петък стотици хиляди долари и да говоря с банковия мениджър.

— Найджъл! Имаме ли толкова пари?

— Ще трябва да ги намерим, независимо дали ги имаме или не. Знаеш, че адвокатите не излизат евтино и тъй като не живеем тук, наистина може да се наложи да осигуря пари за гаранцията.

— О, господи! Става все по-зле и по-зле — изплака тя.

— Нещата ще изглеждат много по-добре, когато освободят Люси.

— Но това ще означава ли, че може да си дойде с теб вкъщи?

— Ще можем да се настаним в хотел, но няма да ни е позволено да се върнем в Англия.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да останете в Америка? — Даяна изглеждаше ужасена. — За колко време?

— Разбира се, ще трябва да останем тук, докато всичко се изясни — заключи той, изглеждайки по-търпелив, отколкото се чувстваше. — Ако можем да докажем, че Люси няма нищо общо с убийството, ще е добре, но ако не успеем, тогава един Господ знае какво ще се случи.

— О, боже…

Още веднъж търпеливо й каза да не се безпокои, след което се сбогува с нея и затвори. Имаше по-малко от два часа, преди да види Люси, и в това време трябваше да извърши финансови чудеса.

 

 

Люси се събуди от тракането на врати, които се отваряха и затваряха, и викащи си един на друг гласове, но вместо да се чувства освежена, както обикновено с първото отваряне на очите си, тя се чувстваше упоена и сънлива, с изсмукани жизнени сили, като че ли бе пила прекалено много предишната вечер и с мъка се движеше. Това беше втората й сутрин в централния затворнически блок, което означаваше, че бе сряда. Къде, за бога, бяха всички? Защо все още бе заключена? Затворена като обикновен престъпник, когато не бе направила нищо лошо? Гневът надделя над страха. Тя стана и започна да трополи нагоре-надолу в малката затворническа килия, викайки:

— Хей? Хей? Искам да видя някой, който може да ме измъкне оттук! — Заудря по вратата с длани. — Ще ме изслушате ли! — закрещя високо и яростно.

Ясният й английски глас се разнесе навън в коридора и за миг настъпи мълчание. После въздухът се изпълни с взрив от неприлични подигравки, израз на присмеха на другите затворници на акцента, думите и исканията й. Те заудряха металните си чаши, като ругаеха и крещяха така, че тя се вцепени от страх. Шумът беше ужасен и Люси си представи какво ще се случи, ако я пуснат сред тази ревяща тълпа. Отново се оттегли до леглото си и бързо седна, поразена от сериозността на положението си. Ами ако баща й не е могъл да уреди някой да й помогне? Къде беше Амелия? Почувства как изстива, кожата на лицето й се изопна от безпокойство. Вече два дни… цели два дни. „Това не се случва — непрекъснато си повтаряше тя. — Това не може да се случва. Това е един от онези ужасни кошмари, който се повтаря и повтаря, и ти знаеш, че е кошмар, но все пак не можеш да се събудиш…“

Люси започна да диша бавно и равномерно, стараейки се да овладее паниката, породена от страха и чувството за безпомощност, които заплашваха да я погълнат. Непрекъснато си повтаряше, че накрая всичко ще се оправи. Разбира се, полицаите щяха да разберат ужасната си грешка и да я пуснат. Трябваше да го сторят… защото тя бе невинна. Веднага щом откриеха, че няма нищо общо с убийството, щяха да я пуснат да излезе от тази килия и да й кажат, че е свободна да си върви. Хвана ръцете си, за да спре треперенето им, преплитайки пръстите си така здраво, че ставите я заболяха. Стисна челюстите си и затвори очи, като се опита да се съсредоточи. „Запази спокойствие — каза си тя. — Престани да се паникьосваш! Семейството ти никога няма да те изостави. Скоро ще дойдат и ще те отведат далеч оттук.“

Другите затворници бяха спрели да крещят и да я обиждат през решетките си, но все още се чуваха много ругатни и дрънчене, а атмосферата бе заредена с враждебност и зловоние на деградация и мръсотия.

„Моля те, Господи — замоли се тя, продължавайки да стиска очи, — помогни ми да изляза оттук.“

 

 

Джошуа Голдбърг не можеше да свали очи от нея. Не мислеше, че някога в живота си бе виждал толкова красива млада жена. Снимките, които бе видял по телевизията и във вестниците, не я показваха такава, каквато беше в действителност. Със сигурност тя изобщо не приличаше на приятния си, но обикновен на външен вид баща. Сега, като седеше срещу нея в стаята за разпити в полицейското управление на Мидтаун Саут, той имаше странното чувство, че гледа някоя древна богиня, а не англичанка от висшето общество на име Люси Хауърд.

— Баща ми е тук? В Ню Йорк? — тя настояваше той да я увери, да я успокои, бадемовите й очи блестяха почти трескаво от облекчение.

Джошуа кимна.

— Скоро ще дойде тук, но първо искам да ми кажете всичко, което можете — имам предвид абсолютно всичко. Ще се явите пред съда в петък, където ще ви бъде предявено официално обвинение в убийство и то ще бъде регистрирано. Ще искаме да ви пуснат под гаранция, но не мога да обещая, че това ще стане.

Очите на Люси се разшириха от ужас и моментното й облекчение изчезна.

— Искате да кажете, че може да се наложи да остана в затвора?

— Изправена сте пред много сериозно обвинение, а и политическите последици го правят още по-сериозно, отколкото ако бе убит някой обикновен човек. Засега ще бъде определена дата за предварителното изслушване.

— Но аз не съм убила никого — избухна тя като обезумяла. — Трябва да ги накарате да повярват! Преди всичко никога не съм била арестувана. Това е ужасна грешка — ръцете й бяха започнали да треперят отново и тя погледна Джошуа Голдбърг умолително. — Вярвате ми, нали? Татко знае, че казвам истината.

Имаше нещо по детски трогателно в начина, по който тя каза: „Татко знае, че казвам истината“, и в този момент за Джошуа нямаше никакво съмнение, че Люси бе невинна. Той нито за секунда не бе помислял, че е убила някого. Беше видял полицейския доклад и видеофилма, заснет от охранителните камери в „Саутгейт Тауър“, и според него доказателството срещу нея бе скалъпено.

Извади от куфарчето си жълт бележник и го постави на масата между тях.

— Започни от началото — окуражително каза той.

— Колко назад искате да се върна? От пристигането ми в Ню Йорк миналата седмица? Или пристигането ми в Америка преди шест месеца?

— Разкажи ми за живота си в Англия до момента на катастрофата, която, струва ми се, си претърпяла преди една година. Баща ти спомена, че си работила в лондонска радиостанция и че си била сгодена.

Люси кимна. Бавно и от време на време с болка започна да му разказва за работата си, катастрофата, реакцията на Питър, когато бе видял колко зле наранено бе лицето й, и как майка му, Миранда Бюмон, бе казала на Амелия Хероу какво се е случило, а тя, от своя страна, бе препоръчала доктор Дик Кейло.

Джошуа повдигна тъмните си, ясно очертани вежди и отново погледна Люси внимателно. Значи това беше тайната на забележителния й външен вид. Вероятно и тайната на красотата на Амелия Хероу, на която винаги се бе възхищавал, въпреки че принадлежеше към поколението на майка му.

— Да. Разбирам — бавно каза той, като направи няколко допълнителни бележки към страниците информация, която вече бе записал. — Значи си пристигнала в Ню Йорк миналия…

— Понеделник. Амелия ме взе от клиниката, а вечерта излязохме да вечеряме и се срещнахме с няколко нейни приятели.

— Можеш ли да ми дадеш имената им?

Люси напрегна ума си, опитвайки се да си представи групата около масата в ресторанта.

— Повечето бяха по-възрастни. Спомням си една двойка на име Боулинг, имаха син и дъщеря — Айвън и Фърн. Айвън ме заведе в петък на разходка с хеликоптер из Манхатън, след което отидохме в Руския чаен салон — тя замълча, несигурна.

Джошуа я погледна внимателно.

— И?

— Попаднахме на годеницата му. Не знаех, че е сгоден. Беше много неловко — отвърна тя, като леко се изчерви.

— Коя е годеницата му?

Люси сви рамене.

— Не зная. Той я нарече Дона. Тръгнах си веднага щом разбрах каква е ситуацията.

Джошуа направи няколко бележки в тефтера си.

— Кой още беше на тази вечеря?

Тя си спомни зацапаните със спанак зъби, хилещи се насреща й.

— Имаше и друга двойка. Ноел и Нанси Месор. Всички те бяха стари приятели на Амелия.

— Какво се случи на следващия ден?

По лицето на Люси проблесна усмивка.

— Ходихме на пазар.

— Какво пазарувахте?

— Дрехи. Отдавна не си бях купувала нещо ново, така че се зарадвах — хвърли поглед надолу към безформената сива памучна затворническа униформа, в която я бяха накарали да се преоблече при пристигането й в централното затворническо отделение. — В това облекло имам чувството, че съм се върнала в болницата или нещо подобно — добави тя, опитвайки се да изглежда весела.

Съчувствието в тъмните очи на Джошуа почти я извади от равновесие в този момент. Прехапа устни и извърна поглед, като се стараеше да се овладее. Дори и да бе забелязал, той не каза нищо, а тактично продължи да я разпитва.

— Разкажи ми за коктейла, който Амелия Хероу е дала. Познаваше ли някои от гостите?

Люси поклати глава.

— Не. Тя го организира, за да мога да се запозная с много хора. Мисля, че се надяваше да ме поканят на няколко приема, преди да се върна вкъщи.

— Спомняш ли си кой беше там? Можеш ли да се сетиш за някои имена?

Настъпи мълчание и в очите на Люси проблесна безпокойство.

— Сенатор Ебнър беше там. Срещнах го много за малко. Това няма да изглежда добре, нали?

Тъмните вежди отново се повдигнаха.

— Как изглеждаше той? Дружелюбен? Спокоен? За какво говори?

Люси се намръщи съсредоточено.

— Спомням си, че изглеждаше доста разсеян. Опитах се да го заговоря, но той не беше много любезен. Имах чувството, че се оглежда да види дали няма някой по-интересен, с когото да разговаря.

— Добър приятел ли беше той на Амелия Хероу?

Тя отново сви рамене:

— Не зная.

— Не се безпокой. Ще разбера колко добре го познава и ще взема списъка на всички гости. Само да мога да се свържа с нея.

Люси изглеждаше изненадана.

— При майка си в Далас е. Казах на татко да й се обади, тъй като съм сигурна, че тя ще може да гарантира за мен. Не сте ли говорили с нея?

— Имаше една спънка. Прислужницата й дала на баща ти грешен номер, а сега, когато има верния, тя, изглежда, не отговаря. Телефонистката казва, че телефонът е изключен.

— Какво означава това? — разтревожено попита Люси.

— Бих казал, че не иска да говори с никого, тъй като майка й току-що е починала, според прислужницата, която намерила съобщение на телефонния секретар, когато се върнала от бакалницата.

— О, боже мой! — Люси се облегна назад на стола. — Тя ще бъде толкова разстроена. Колко лошо за нея!

Джошуа Голдбърг кимна, но не мислеше за Амелия. По-важно за него беше каква линия на защита да поеме. Имаше две жизненоважни неща, които трябваше най-напред да направи. Първото бе да открие кой я е натопил и защо. Второто беше да докаже, че не е извършила убийство, представяйки съвсем просто алиби за времето между един и три часа следобед миналата събота. И тъй като се бе разхождала и разглеждала забележителностите сама из града, това наистина щеше да бъде истински трудно.

— Можеш ли да ми дадеш списък на хората, с които си контактувала в клиниката „Кейло“? — попита той.

— Да, но само на тези, които работят там. Медицинският персонал, включително сестрите, личния ми треньор, психотерапевтката, козметика и фризьора… на тези хора. Вие разбирате, че не съм се срещала с нито един от другите пациенти. Най-важното в клиниката е дискретността, така че никой не знае кой друг се лекува там. Това ще помогне ли?

— Трябва да опитаме всичко. Някой сигурно има мотив, за да иска да ти причини неприятности. А какво ще кажеш за годеника си — Питър?

Люси погледна Джошуа, като че ли бе луд.

— Бившият ми годеник — поправи го тя. — Защо ще иска да ме забърква в тази каша? Няма смисъл. Честно казано, не познавам никой, който би направил подобно нещо. Мисля, че полицаите са ме сбъркали с някоя друга.

Усмивката му бе топла и пълна е възхищение.

— Прости ми, че казвам това, но ти ни най-малко не приличаш на някоя друга.

Тя презрително сви рамене, съзнавайки, че сегашната й привлекателност влияе на Джошуа Голдбърг по същия начин, както и върху другите мъже, които бе срещала.

— Е, и какво ще правим?

— Разкажи ми за всяка твоя крачка в събота, деня, в който бе убит сенатор Ебнър — отвърна той. — Трябва да имаш някакво алиби. Сигурно някой те е видял да влизаш или излизаш от сграда, магазин, да хващаш такси… освен онова, което те е взело близо до „Саутгейт Тауър“ след убийството. Някой трябва да е видял какво си правила рано следобед в събота. Цялата ни защита ще бъде изградена върху това.

Седяха и се гледаха един друг през масата. Люси отчаяно се опита да накара ума си да заработи, но се чувстваше толкова нервна, неспокойна и объркана, че трудно можеше да събере мислите си.

— Спомни си! — строго й заповяда Джошуа. Извади от куфарчето си карта на Манхатън. — Тръгнала си от апартамента на Амелия Хероу на Парк Авеню. Навсякъде ли ходи пеша? Колко таксита взе? Къде отиде най-напред? — отвори картата и я разпростря върху масата. — Сега започни да проследяваш маршрута си до момента, в който най-накрая следобед си се върнала в апартамента й. Всичко зависи от това.