Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (12)

Дванадесета глава

Найджъл последва надзирателя по един коридор, а после влязоха в нещо като стъклен тунел с тежки железни врати в краищата. Вътре имаше дървени столове, поставени в редица до телефони. Тогава той разбра, че Люси ще бъде от другата страна на стъклената преграда и ще гледа през нея. Изпълни го горчиво разочарование. Толкова му се искаше да я прегърне, да я притисне до себе си и да я успокои, че всичко ще бъде наред. Надзирателят погледна в тефтера си.

— Тук — кратко каза той и посочи един стол. Найджъл седна и тогава изведнъж се появи Люси — поразително красива и без никаква прилика със собствената му дъщеря. Сграбчи телефона и впери уплашените си очи през дебелото стъкло в него. Найджъл грабна телефона и й заговори:

— Как си, скъпа?

— Добре съм, татко. Толкова съжалявам за всичко това. Не разбирам какво става и защо са ме арестували… — гласът й секна и той автоматично посегна да хване ръката й, но вместо това попадна на студената, безмилостна стъклена преграда.

— Вината не е твоя, скъпа. Мисля, че Джошуа Голдбърг е способен адвокат. Ще направи всичко, което е по силите му, за да те измъкне оттук.

Очите на Люси се разшириха и той видя колко бе уплашена.

— Господи, не зная какво ще правя, ако не го стори, татко. А това е само място, където държат затворниците, преди да ги осъдят. Един истински затвор сигурно е десет пъти по-лош. Трябва да изляза оттук. Защо мислят, че съм убила този сенатор? Какво казват хората? Наистина ли някой вярва, че съм го направила? — тя изстрелваше въпросите си като картечен огън.

— Джошуа Голдбърг е единственият човек, с когото съм го обсъждал — отвърна Найджъл. — Той знае, че си невинна и ще направи всичко, което може, за да го докаже. Как се разбираш с него?

— Добре. Изглежда приятен. Според него бедата е в това, че нямам алиби. По никакъв начин не мога да докажа, че в събота само съм разглеждала забележителности и съм пазарувала разни неща. Мъчих се да си спомня за някой, който може да ме е видял около часа на убийството, но няма такъв. Не е от голяма полза и че портиерът в сградата на апартамента на Амелия ме видя да тръгвам в десет и половина онази сутрин и да се връщам в четири, нали?

От начина, по който бърбореше, Найджъл разбра, че тя е почти на края на силите си. Ръцете й бяха свити в юмруци, а челото й бе намръщено. Напомняше му за детските й години, когато бе притеснена за нещо. В този момент това бе единственото, което разпозна у Люси. Външният й вид бе толкова променен и тя изглеждаше така непозната, че му бе трудно да се държи естествено и да установи отново връзка с нея.

— Само ако Амелия си беше вкъщи, това нямаше да се случи, татко. Не мога да се отърва от ужасната мисъл, че тя може да е помогнала да ме натопят. В края на краищата Амелия ме покани в Америка и ме представи на доктор Кейло. А след това на сенатор Ебнър. Мислиш ли, че има връзка?

Той я погледна замислено.

— Трябва да кажа, че ми е минавало през ума. Амелия те покани тук, а после настоя да й гостуваш след операциите, нали? И тя даде този прием, на който те е представила на сенатора. А сега, както изглежда, е изчезнала. Наистина е малко странно — вгледа се в очите й, искайки да каже нещо, което да я развесели. — Доктор Кейло е извършил чудо с лицето ти, скъпа. Направо е удивително. Никой няма да познае, че си претърпяла катастрофа.

Тя се усмихна тъжно.

— Изглеждам различна, нали?

— Отначало не се познах. Накараха ме да нося лилаво оцветени контактни лещи и ме научиха как да правя грима си наистина професионално — тя поглади с ръце току-що измитото си лице.

Найджъл осъзна, че дори и без грим върху бледата й, чиста кожа нямаше и следа от белег.

— Удивително — отново каза той. — Ще го отпразнуваме веднага щом приключи този кошмар. Обещах на майка ти и Тили екскурзия до Ню Йорк. Да ги накарам ли да се присъединят към нас веднага щом излезеш оттук?

— Надявам се утре да изляза оттук — отново притеснена каза тя. — Говориш така, сякаш смяташ, че ще остана по-дълго тук?

— Не, ни най-малко. Разбира се, че ще те пуснат под гаранция.

— Беше по-лошо от онези първи дни в болницата. Поне ти и мама бяхте там и всички бяха добри с мен — ъгълчетата на устните й увиснаха като на дете. — Просто нищо не разбирам.

— Опитай да не се тревожиш. Веднага щом можем, ще те измъкнем оттук и от цялата тази абсурдна ситуация.

— Онова, което ме безпокои, е… — чу се щракане и линията прекъсна.

Люси и Найджъл се спогледаха ужасени. Бяха изключили телефоните. Времето им бе свършило. Един от надзирателите се приближи, за да съпроводи Найджил извън сградата. Той се изправи неохотно, без да сваля очи от Люси. После й отправи въздушна целувка и се почувства така зле, както в деня, в който я бе оставил за първи път в пансиона. Изглеждаше толкова слаба и крехка, а лицето й бе станало много бяло. Той видя един надзирател да я отвежда обратно в килията й.

Джошуа Голдбърг го чакаше отвън във фоайето, гледайки го замислено.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Трябва да я измъкнем оттук — живо отвърна Найджил. — Не ме интересува какво струва, но трябва да докажем, че няма нищо общо с това убийство. Мисля, че са я превърнали в изкупителна жертва. Кой в действителност стои зад всичко това? За бога, що за човек е бил този сенатор?

— Да отидем в офиса ми и ще разгледаме всичко. Чака ни кола — отвърна Джошуа. — Повярвайте ми, няма да оставя нито един камък необърнат. Трябва да огледаме всяка възможност. Някой е искал да отстрани сенатор Ебнър, независимо дали по лични или политически причини. Въпросът е — защо? След като научим малко повече за него, ще ни бъде много по-ясно какво става. Очевидно е, че дъщеря ви е била на погрешното място в погрешното време.

— Но тя казва, че никога не е била в „Саутгейт Тауър“ — яростно възрази Найджъл.

Отвън, пред полицейския участък, тълпата бе нараснала след пристигането на Найджъл. В първите пет редици бяха фотографите от пресата, журналистите и телевизионните екипи с камери, които веднага се спуснаха напред с викове, за да направят снимка, да вземат интервю или да чуят поне една дума от бащата на момичето, обвинено в убийството на един от водещите сенатори на страната. Новината беше голяма, вероятно скандалът на десетилетието, и макар прес канцеларията на Белия дом да бе излязла с изявление, че убийството е дело на подривна политическа група, никой не повярва на това. Ширеха се предположения и всяка възможна теория се обсъждаше. Членове на семейството на покойния сенатор — братя, сестра, дори братовчед — свободно даваха телевизионни интервюта, в които твърдяха, че Арнолд Ебнър е бил „прекрасен човек“, който не би наранил и муха, и че те се „чувстват отвратени“, че велик мъж като него е бил постигнат от такъв „наистина ужасен край“.

— Какво казва дъщеря ви, господин Хауърд?

— Как се чувства днес?

— Какво мислите за дъщеря си?

— Ще се признае ли за виновна?

— Говорихте ли днес с Люси?

— Какво е отношението ви към убийството?

— Как се чувствате като баща, чиято дъщеря е извършила убийство?

Найджъл отстъпи, все едно го бяха ударили в гърдите. Лицата се скупчиха по-близо, гласовете лаеха почти гневно. Почувства се хванат в капан, уязвим, уловен във водовъртеж, от който не можеше да се измъкне. За момент го обхвана паника и тогава чу в ухото си силен и спокоен глас.

— Не им обръщайте внимание. Не казвайте нищо. Колата е право напред, само си проправете път — посъветва го Джошуа.

Найджъл забърза напред, като избягваше да гледа в очите журналистите, които се струпаха още по-близо, подобно на скакалци, готови да разголят душата му. Стисна устни и се опита да изглежда невъзмутим, но го заблъскаха и заудряха с юмруци. От дясната му страна избухна схватка, когато един фотограф настъпи крака на оператор. После някой го изрита в левия глезен, навряха обектив в лицето му и светкавиците почти го ослепиха. За момент Найджъл си помисли с ужас, че ще го съборят и стъпчат, преди да се добере до колата на Джошуа, но внезапно отнякъде се появи полицай, вратата на колата бе отворена и той почувства, че го натикват вътре с такава сила, че си помисли, че ще падне на колене напред. Джошуа скочи вътре след него, вратата се затръшна и все още заобиколена от крясъци и светкавици, колата се отдели от бордюра. Найджъл погледна Джошуа смаян.

— Боже господи! Беше ужасно! Знаехте ли, че ще бъде така?

— Страхувам се, че новината за посещението ви при Люси тази сутрин се е разчула. Съжалявам за суматохата, но трябва да разберете, че ситуацията е сензационна. Всички имаха много високо мнение за Арнолд Ебнър. Той беше най-добрият приятел на президента. Новината за убийството му няма как да не предизвика взрив от медиен интерес.

Найджъл се облегна назад в луксозната лимузина, карана от шофьор, и осъзна, че бе попаднал в небрано лозе. Нищо подобно не му се бе случвало преди и подреденият му живот, изразяващ се в ежедневно пътуване от околностите на Лондон до града, бе като да сравняваш галактическа разходка с ракета с пътуване по селски път в каруца с кон. Не беше изненадващо, помисли си той, че Джошуа взима такива огромни такси. Напрежението сигурно беше голямо. Офисът на Джошуа на Медисън Авеню 576 беше още по-впечатляващ и от колата. Според думите му той се намираше на втория етаж, но по английските стандарти това бе първият. Найджъл се озова в облицована с ламперия стая, заета в по-голямата си част от бюро, на което бяха подредени кафява кожена попивателна, бронзова статуетка на кон, снимка на две малки момиченца в сребърна рамка и, за разлика от собственото му бюро вкъщи, няколко грижливо подредени купчини с папки. Тапицирани с кафява кожа столове, няколко красиви картини и ниска четвъртита масичка за кафе, поставена пред канапе, придаваха на стаята атмосфера на мъжки комфорт и разкош, която Найджъл намери за успокояваща.

Джошуа му направи знак да седне и сам се разположи зад бюрото си, като отвори синя папка с името на Люси.

— Дъщеря ви ми разказа всичко за себе си, но се чудех дали нямате някакви идеи? Не сте ли съгласен, че изглежда немислимо Люси да има врагове?

Найджъл кимна енергично.

— Винаги са я харесвали, а освен това наистина не познава никого тук.

— Тази линия на защита е слаба, но ще трябва да поема нея в петък при отсъствието на каквото и да било алиби, макар все още да се надявам някой да я е видял в събота следобед около времето на убийството и да е готов да даде показания — докато говореше, той прелистваше папката, като че ли търсеше вдъхновение.

— Има едно нещо — започна Найджъл почти неуверено.

Джошуа рязко вдигна поглед. В очите му блесна любопитство.

— Изглежда странно — продължи Найджъл, — че само няколко часа след като Амелия е била повикана при болната си майка миналата събота сутринта, сенатор Ебнър е бил убит и оттогава никой не може да се свърже с нея. Тя сигурно знае какво е станало с Люси. Случаят непрекъснато е отразяван от телевизията и вестниците. Не виждам как може да не е чула. Защо не се появи, дори и сама да предложи подкрепата си на Люси, която в края на краищата бе нейна гостенка в апартамента й? Как така телефонът в къщата на майка й е изключен? Защо никой не знае името на майка й или къде живее, с изключение на факта, че е в Далас? Дали прислужницата й я прикрива?

Джошуа кимна.

— Правим всичко възможно да се свържем с нея, но ако в събота сутринта вече е била напуснала Ню Йорк, тя не ще може да осигури алиби на Люси за събота следобед, нали?

— Ако наистина е напуснала града.

Когато два часа по-късно Найджъл най-накрая си тръгна от офиса на Джошуа, той не се чувстваше по-уверен, отколкото при събуждането си тази сутрин. Върна се печален в „Интерконтинентал“, отново с колата на Джошуа, който му я даде, за да се предпази от преследващите го журналисти. Страхуваше се, че ако Джошуа Голдбърг не измисли нещо, могат да откажат да пуснат Люси под гаранция при явяването в съда в петък сутринта. Дали британският консул би могъл да помогне? Или може би трябва да се свърже с британския посланик във Вашингтон? Налагаше се да направи нещо драстично, в противен случай щеше да излъже Люси, а това никога нямаше да си прости. Като се върна в стаята си, той телефонира на банката си в Англия, за да се увери, че са превели триста хиляди долара в „Чейс Манхатън Банк“. Джошуа го бе предупредил, че ако Люси бъде пусната под гаранция, ще трябва да плати таксата веднага, още преди да я освободят. Ако не го стори, това щеше да означава, че ще я държат в затвора, докато делото не отиде в съда. Найджъл потрепери при тази мисъл и обзет от паника, набра номера в Лондон.

 

 

Амелия се събуди сутринта на погребението на майка си, чувствайки се, за своя собствена изненада, съвсем спокойна и ведра. То щеше да бъде малко и лично, за което тя бе дълбоко благодарна — само няколко стари приятели и съседи на Роуз, както и сестрите, които се бяха грижили за нея през последните й няколко дни. Понякога й липсваха публичността и блясъкът, които бе познавала като голяма звезда в Холивуд, когато всичко, което правеше, казваше и носеше, се съобщаваше и навсякъде я следваха множество фотографи. Но днес тя бе благодарна, че сбогуването е майка й ще мине незабелязано и без да бъде оповестено. Така би желала и Роуз, която винаги бе предпочитала да стои в сянка, макар горда с единствената си дъщеря, която бе толкова ослепителна и в центъра на вниманието.

Много години преди това, когато бащата на Амелия бе починал, Роуз бе купила за себе си съседното място в местното гробище.

— Ще бъдем заедно на небето — бе казала тя на Амелия, напълно убедена, като че ли си бяха запазили апартамент в някой райски хотел. — Но трябва и да лежим един до друг, както беше през четиридесет и седемте години на нашия брак, така че погрижи се да ме погребат до баща ти.

Амелия изпитваше голяма утеха от вярата, че родителите й са отново заедно и че днес тя само ще се погрижи непотребните им земни останки да лежат завинаги заедно под земята. А когато всичко свърши, ще заключи къщата на Роуз и ще замине за няколко дни на някое тихо местенце, за да се отдаде сама на мъката си, преди да се върне в Ню Йорк. Чувстваше се неловко, че бе изоставила Люси Хауърд сама в апартамента си, единствено на грижите на Бет. Но бе сигурна, че Люси би я разбрала. Тя е толкова състрадателна млада жена. Но може би сигурно вече си е вкъщи в Англия при семейството си. Амелия се закле да й пише следващата седмица, да й каже колко съжалява и да я покани да й гостува отново следващия път, когато дойде в Ню Йорк.

В този момент пристигна погребалната кола със светлия дъбов ковчег. Изглеждаше толкова малък! Върху капака му нежно трептяха множество бели лилии, а упоителният им парфюм изпълваше въздуха с горчива сладост.

Амелия, облечена в семпъл черен костюм, без грим и бижута и придружена от две от най-старите приятелки на Роуз, се качи в следващата кола. Всякаква мисъл за Люси беше забравена.

 

 

Даяна не бе спала две нощи и всички смятаха, че причината бе тревогата й за Люси. В известна степен тя всъщност беше благодарна, че има зад какво да се скрие, защото как иначе щеше да обясни постоянните си сълзи, страдание и очевидна умора?

Съзнаваше, че все още бе в шок от новината, че Найджъл е бисексуален и не знаеше как да се примири с тази ужасна истина. Но рано или късно трябваше или да поиска развод, или да остане при него. Изпитваше най-вече дълбоко чувство на болка и неприемане. Тя го бе разочаровала. Това беше очевидно. Защо иначе би се обърнал към някого друг? И при това мъж. Дори не друга жена. Толкова й бе трудно да го разбере. Имаше ли и други, освен Оливър, чието любовно писмо се бе запечатало завинаги в съзнанието й?

Имаше моменти, когато мъката й за Найджъл и тревогата й за Люси се сблъскваха в ума й и тя се чувстваше така, сякаш главата й ще се взриви и тя ще изпадне в нервна криза. Какво трябваше да направи?

Беше успокоително да знае, че съдбата на дъщеря й е поверена в ръцете на професионален адвокат и че се прави всичко възможно за освобождаването й. Беше благодарна, че Найджъл бе зарязал всичко, за да отиде в Ню Йорк при Люси. Но кой щеше да утеши и да посъветва нея? Не можеше да сподели с никого това, което й бе признал Найджъл. Струваше й се твърде срамно. Какво щяха да кажат хората? Можеше ли да понесе да види съжалението по лицата им, ако стане известно, че собственият й прекрасен съпруг обича да спи с други мъже? А как ще реагира майка й?

Благодарна, че Тили се бе върнала в училище, Даяна бе в плен на най-ужасната мъка, която бе познавала някога.

Ден и нощ умът й се изпълваше със съмнения. Не беше ли задоволявала Найджъл в леглото? Дали бе станала досадна? Не го ли привличаше вече? Даяна прекарваше нощите, като плачеше на възглавницата си, чувствайки се толкова сломена, сякаш бе останала вдовица. Мъжът, когото бе обичала, си бе отишъл и тя не знаеше какво ще замени взаимната им любов. Поглеждайки назад, осъзна, че през годините връзката им бе станала толкова удобна и уютна, че те почти не правеха секс. Но до този момент това не я безпокоеше. Затова ли той бе имал връзка с Оливър? Защото тя не бе проявявала физически интерес към него? Мислите й я измъчваха отново и отново и тя започна да вярва, че би й било по-лесно, ако Найджъл бе умрял. Поне всички щяха да й съчувстват.

На третата сутрин след заминаването на Найджъл тя слезе в кухнята, чувствайки се болна и нещастна. Майка й седеше на масата и режеше гъби.

— Виждаш ли ги? — весело каза тя. — Станах призори и ги набрах от съседната ливада. Мислех, че по-късно можеш да пожелаеш омлет с гъби.

Без да отговори, Даяна се отпусна тежко на един кухненски стол с подути от плач очи. Сюзън я погледна проницателно.

— Имаш нужда от чаша хубаво горещо кафе. Ще ти направя малко — докато се суетеше из кухнята, тя продължи да говори успокоително: — Знаеш, че не бива да очакваш чудеса. Найджъл и този адвокат ще направят всичко възможно да измъкнат Люси от затвора, но това няма да стане за една нощ.

— Но тя сигурно е доста уплашена — унило каза Даяна, — а вече преживя толкова много. Защо са я арестували за смъртта на някой, когото е срещнала само за кратко?

Сюзън постави съчувствено ръка върху рамото на дъщеря си.

— Зная, скъпа. Животът може да бъде ужасно несправедлив. — Хвърли поглед през прозореца на кухнята към портите, където се мотаеха един телевизионен екип и няколко фотографи и репортери, надявайки се да вземат интервю от Даяна.

— Не забравяй, че и Тили има нужда от теб — продължи Сюзън.

Даяна издуха носа си.

— Нямам желание да правя каквото и да било, докато не науча, че Люси е излязла от затвора — равнодушно каза тя.

Сюзън заговори оживено:

— Стига, скъпа. Тили също е твоя дъщеря и отново ще се върне вкъщи в края на седмицата. През последната година тя бе поставена на заден план и наистина има нужда от малко внимание.

— Америка е толкова далеч — отбеляза Даяна е тих глас.

— Не и ако летиш с „Конкорд“ — сухо отвърна Сюзън.

— Ами ако никой не повярва, че Люси е невинна? Ами ако нарочно са направили да изглежда така, все едно тя го е сторила, и няма начин да докаже, че не е?

— Ами ако Луната наистина е направена от сирене? — тросна се майка й. — А сега спри с предположенията си и изпий това кафе.

Внезапно Даяна избухна в сълзи и зарови лице в ръцете си, като се люлееше напред-назад.

Сюзън я гледа известно време, а после седна срещу нея. Наведе се напред и заговори с мек глас:

— Какво всъщност не е наред, скъпа?

Даяна продължи да плаче, без да отговори.

— Зная, че безумно се безпокоиш за Люси. С всички ни е така. Но има и нещо друго, нали? Какво е то, Даяна? Защо беше толкова объркана през последните няколко дни?

— Няма да разбереш.

— Опитай да ми разкажеш, скъпа. Знаеш ли, разбирам много повече, отколкото можеш да си представиш.

Даяна пое дълбоко дъх, хълцайки, а после изля цялата си душа наведнъж: писмото от Оливър, признанието на Найджъл, собствените й чувства, съмненията й относно бъдещето. Сюзън я слушаше тихо, без да каже нищо, а после се пресегна през масата и хвана ръката на Даяна.

— Скъпа, зная за това от доста време — рече тя, когато Даяна спря да говори.

— Знаела си? — Даяна бе смаяна. — Знаела си — повтори тя. — Защо не ми каза, за бога? Как си могла да криеш от мен подобно нещо?

Гласът на Сюзън бе изпълнен със състрадание:

— Направих го не за да защитя Найджъл, а за да не бъдеш ти нещастна… — гласът й заглъхна и тя сви безпомощно рамене. — И аз намерих това проклето писмо. Не мога да разбера защо Найджъл го е държал между документите си, освен ако не е бил забравил за него. Предполагам, че съм се надявала никога да не научиш.

Даяна взе кърпата за чай, която лежеше на кухненската маса, и изтри очите си.

— Не зная какво да правя.

— Всичко зависи от това колко го обичаш.

— Но какво не е наред с мен? Защо не съм му била достатъчна? — изплака тя.

— Чуй ме — настоятелно каза Сюзън. — Достатъчна си му. Ти си му съпруга, майка на децата му. Грижиш се за него и го храниш. Той е голям късметлия и съм убедена, че го знае. Но това е нещо съвсем отделно от теб. Все едно да кажеш, че някой обича най-много шоколад, но понякога предпочита сладолед — добави тя, като че ли говореше на дете.

Даяна поклати глава.

— Толкова ме е страх, мамо. Нямах абсолютно никаква представа, че той се интересува от други мъже, а има и още нещо, което ме ужасява.

— Какво е то?

— Този мъж — Оливър — телефонирал на Найджъл миналия ден, за да му каже, че е серопозитивен. Найджъл си е направил тест, но резултатите ще са готови след седмици, а сега той замина за Щатите, така че не зная кога ще разбере — хвърли на майка си изтерзан поглед. — Какво ще стане, ако Найджъл се е заразил?

Лицето на Сюзън бе въплъщение на самообладание и спокойствие.

— Трябва да те попитам, Даяна, кога за последен път спа с Найджъл?

Настъпи дълго мълчание, после Даяна проплака:

— Беше толкова отдавна, че дори не си спомням. Именно това ме безпокои. Очевидно се е отегчил от мен и затова е намерил утеха при… при… — не можа да продължи.

— Ако се е бил отегчил от теб, щеше да отиде при друга жена — твърдо каза Сюзън. — Това е нещо различно, скъпа. И не е заплаха за теб. Опитай се да го разбереш за твое собствено добро. Поне можем да изключим възможността да си заразена е вируса на СПИН. Следващия път, когато говориш с него по телефона, напомни му да вземе резултатите и да те уведоми какви са.

— Не мога да повярвам, че това се случва, мамо.

— Случва се на много повече жени, отколкото си представяш — отбеляза Сюзън. — Ти не си единствената, която открива, че е омъжена за бисексуален. Не, че е някаква утеха за теб в момента — сухо добави тя.

— Шокирана съм. Това е последното нещо на земята, което бих си помислила, че Найджъл ще направи. И не мога да не се чувствам ужасно измамена.

— По-измамена, отколкото ако бе имал любовна връзка с друга жена?

— Не зная — Даяна се втренчи навън през кухненския прозорец, гледайки градината през пелена от сълзи. — Мислех, че сме толкова съвършена двойка.

— Това не бива да прави връзката ви по-малко съвършена. Досега си познавала само част от Найджъл. Сега имаш възможност да опознаеш човека като цяло, а това евентуално може да ви сближи още повече.

— Мислиш ли? Точно сега се чувствам толкова обезверена. Непрекъснато се питам как можа да го направи.

— Предполагам, че и той си е задавал същия въпрос милион пъти — Сюзън стана да сложи отново чайника. — Това не го прави по-малко мъж, Даяна.

— Дали е така? — тя, изглежда, се съмняваше. — Винаги съм мислила…

— Времената са се променили — оживено каза Сюзън. — Когато бях млада, хомосексуализмът беше престъпление, за което пращаха мъжете в затвор. В днешно време има по-голямо разбиране и осъзнаване, че ако за нас с теб е невъзможно да си легнем с някой от същия пол, за други това е напълно естествено. За човек като Найджъл, който има влечение и към двата пола, може би е още по-трудно. Но ако го обичаш достатъчно, ще се справиш.

— Ами ако е серопозитивен? — прошепна Даяна.

— Тогава и с това ще се справиш.

— О, господи! — тя зарови лице в ръцете си. — Не мисля, че съм достатъчно смела. Не смятам, че ще мога да се справя.

Сюзън отиде и обгърна с ръце прегърбените рамене на дъщеря си.

— Господ никога не ти изпраща повече, отколкото си в състояние да понесеш — енергично каза тя. — В миналото не ти се е налагало да бъдеш смела, но можеш да се справиш. И ще се справиш. Междувременно трябва да мислиш за Люси. И за Тили. Сега е твой ред да бъдеш силна, скъпа, ако смяташ да запазиш това семейство цяло.

Даяна седеше замаяна и мълчалива, без да каже нищо. Сюзън отново заговори:

— Найджъл не знае, че съм намерила писмото от Оливър и мисля, че трябва да оставим нещата така, а ти?

 

 

Беше четвъртък сутринта. Утре по това време, мислеше си Люси, докато седеше на леглото, може да е излязла оттук завинаги, освободена под гаранция от баща си. И дори да няма възможност да се върне в Англия, поне ще бъде свободна. Да може да излиза и да се разхожда. Да поспи спокойно. Последните три нощи бяха кошмарни заради новите арестанти — бяха пияници, просяци, разбойници и скитници, всичките шумни, заловени на място, като част от новата философия против престъпността, според която чрез прочистване на улиците от дребни престъпници броят на големите престъпления ще спадне. Спомни си как един от гостите на Амелия на коктейла миналата седмица — нима беше едва миналата седмица? — отбеляза гордо колко безопасен бе станал Ню Йорк в резултат на масивната прочистваща кампания, предприета от главния комисар на Нюйоркското полицейско управление.

„Това беше един от двадесетте най-опасни града в Съединените щати — беше обяснил възрастният мъж на групата около него. — А знаете ли сега на кое място е? На сто тридесет и шесто! Какво ще кажете? Комисарят стегна всички полицаи, несъгласни с политиката му относно художниците, които покриваха метрото със своите цапаници, и това свърши работа! Мирните граждани могат безопасно да се разхождат по улиците. Туризмът се разрасна. Нивото на престъпността спадна. Сърцевината на «Голямата ябълка» вече не е гнила.“

Тогава Люси се бе запитала кой беше този мъж и не се учуди, като чу от друг гост, че той ще се кандидатира за кмет на следващите избори.

Въпреки че беше изморена и жадуваше за сън, тя се чувстваше прекалено напрегната, за да се отпусне. Тялото й беше схванато, нервите й се опъваха при най-малкото нещо. Повечето време я болеше глава, а когато успяваше да се унесе — благословено, макар и кратко бягство от действителността, — тя скоро пак се събуждаше и кошмарът на ситуацията, в която бе изпаднала, я връхлиташе отново, за да я погълне безпокойството. Най-лошо от всичко бе безсилието й да убеди, когото и да било, освен Джошуа Голдбърг и естествено баща си, че е невинна. Майк Паулинг отново я бе разпитвал вчера следобед, след като Найджъл си тръгна, и бе останал враждебно циничен и невярващ, когато се опита да я накара да признае, че е виновна, а тя се закле, че не е. През целия й живот никой не я бе обвинявал, че лъже, нито я бе смятал за лъжкиня. Родителите й бяха внушили на нея и на Тили колко жизненоважно е да казваш истината и бяха отишли дотам, че намаляваха наказанието за някоя детинска постъпка, ако тя и сестра й си признаеха всичко веднага. Да казва истината и да й вярват бе толкова присъщо за живота й, колкото и дишането.

Нямаше и с какво да се занимава, докато часовете се влачеха непоносимо бавно. Нямаше вестници, списания или книги за четене. Нищо, което да разсее и ангажира ума й, освен мислените предизвикателства, които си поставяше, като например опита да си спомни от поемата на Тенисън „Дамата от Шелот“. По-голямата част от този ден, четвъртият в централното затворническо отделение, тя изпитваше желание да вика и крещи, да рита по вратата на килията си, гневейки се срещу онези, които така несправедливо я държаха затворена. Но не го стори, защото я бяха възпитали да бъде въздържана. Ала ако не я освободят след явяването й в съда, не беше сигурна как ще издържи и миг повече.

 

 

— Къде е открита тази бележка? — попита Майк Паулинг. Бяха му донесли пластмасова торба с разни неща, пропуснати при огледа в апартамента на Арнолд Ебнър, и той беше бесен, че не я бе получил по-рано. Между личните вещи беше златна запалка, няколко сметки от ресторанти, екземпляри от „Нюйоркър“ и „Пентхаус“ и скъсаните и смачкани останки от писмо, написано на машина.

— Под леглото — в гласа на Шели Лий се четеше пренебрежение. — Какво значение има? Тя разобличава Люси Хауърд веднъж завинаги, нали? Това е заплаха със смърт, не е ли така?

Майк разстла смачкания лист хартия, долната част на който липсваше.

„Не мисли, че всичко е приключило. Ще разбереш, че това е най-голямата грешка в живота ти и ще се погрижа да си платиш за стореното.“

— Ето на! — сприхаво каза Шели, когато Майк я прочете. — Сега наистина я пипна.

Той я погледна студено:

— Но не е подписана.

 

 

Останал сам в апартамента си на Парк Авеню, Джошуа Голдбърг си наля чаша вино и се опита да се отпусне. Беше свикнал да бъде сам, откакто Мара го напусна предишната година, като взе със себе си двете им малки дъщери, но тази вечер се чувстваше неспокоен. Мислите му се връщаха отново и отново към Люси Хауърд. Знаеше, че е невинна. Би заложил живота си, че е така. Но как се бе оказала в това положение? Беше англичанка, току-що пристигнала в Ню Йорк, и се бе срещнала само за момент със сенатор Ебнър, известен сред някои кръгове като непоправим женкар. Но каква беше връзката? Кой искаше да го отстрани от пътя си? И защо бяха избрали Люси за изкупителна жертва?

Джошуа се разходи из всекидневната с чаша в ръка, опитвайки се да разреши една загадка, в която, изглежда, нямаше за какво да се залови. През цялото време на преден план в ума му изпъкваше споменът за изящното лице на Люси, разтревожените й бадемови очи, слабите й ръце, непрекъснато отмятащи зад ушите дългата черна коса, когато тя отчаяно се навеждаше напред, за да го накара да разбере, че обвиненията срещу нея са напълно фалшиви. През цялата си практика той никога не се бе ангажирал емоционално с клиент. Това беше нещо, което просто не се правеше. То бе непрофесионално, объркващо и също такова табу за ума му като възможността лекар да се влюби в пациентка. И все пак не можеше да пропъди Люси Хауърд от ума си и знаеше, че се заблуждава, като си мисли, че обзелата го мания се дължи на сложността на случая. Случаят нямаше нищо общо с това. Той бе измъквал клиенти и от по-заплетени ситуации от тази. Именно Люси, с нейната вълнуваща смесица от сила и уязвимост, го бе пленила още от мига, в който я бе видял. Изглеждаше на много повече от двадесет и две години, но това може би се дължеше на страданията, които бе понесла след катастрофата. Каквото и да беше, тя винаги присъстваше там, изпълвайки всяко ъгълче от ума му през последните два дни, карайки го да се чувства необичайно покровителствен. Някъде под лъжичката си усещаше странно чувство, почти болезнена нежност.

Вече беше късно и той знаеше, че трябва да поспи малко, тъй като искаше да е свеж сутринта за явяването в съда. Но се забави още известно време до прозореца във всекидневната. Гледаше блещукащия град и си представяше, че Люси изпитва същите чувства към него. Виждаше Люси гола в обятията си, устните й бяха меки и нежни под неговите. Тя крещеше от удоволствие, а той й се бе отдал с цялата си страст.

За момент Джошуа се наведе напред и притисна чело в хладното стъкло на прозореца, изпитвайки болка от празнотата в живота си. Може би беше просто самотен и в действителност изобщо не бе влюбен. Горещо се надяваше, че именно такъв е случаят. Когато Мара го напусна, защото бракът им се бе превърнал в една измама, той бе проявил учудващо равнодушие и от този ден нататък изобщо не се бе замислял, че е останал отново сам. В края на краищата имаше много приятели, както и работата си, и почти не знаеше какво означава самота. До този момент.

 

 

Найджъл погледна подноса със закуската, която бе поръчал от румсървиса, и почувства гадене. Тъй като денят се очертаваше да бъде дълъг и напрегнат, бе поискал да му донесат яйца и кренвирши, плодов сок, препечени филийки и кафе, но сега се чувстваше твърде неспокоен и изпълнен с предчувствия, за да хапне нещо. Не беше спал изобщо и бе толкова напрегнат, че ръцете му бяха започнали да треперят. Мина му през ум, че ако той се чувства толкова притеснен, какво ли, по дяволите, изпитва Люси?

Джошуа Голдбърг му бе казал да бъде в съдебната зала към десет часа. Сега беше едва седем и половина. Какво щеше да прави междувременно? Щеше да му отнеме само половин час да прекоси града с такси по това време сутринта, така че какво щеше да прави през следващите два часа?

От цялото си сърце желаеше сега Даяна да беше с него. Заля го самота като студена приливна вълна. Беше ли я изгубил? И какви, за бога, щяха да бъдат резултатите от кръвния му тест, които трябваше да излязат всеки момент? Изпълнен с отчаяние и започналата да го обзема паника, той прекоси стаята още веднъж, а после включи телевизора. Каквото и да е, само да отвлече вниманието му. Колкото по-банална бе програмата, толкова по-добре.

Като се застави да опита кафето и филийка препечен хляб, той седна на ръба на леглото и се загледа в един анимационен филм, желаейки да може да открадне още няколко часа сън. През нощта бе лежал буден, тревожен и неспокоен, като се опитваше да си намери удобно място, до момента, в който непоносимото безпокойство го бе принудило да стане и да се заразхожда нагоре-надолу из стаята, а после да се надвеси над прозореца и да гледа уличното движение долу. Само съзнанието, че човешкият ум и тяло не можеха да издържат дълго на това напрежение, го възпираше да не полудее. Знаеше, че рано или късно, каквото и да се случеше, щеше да го завладее едно приятно чувство на емоционална вцепененост и само му се искаше това да стане по-скоро.

Кафето беше горчиво, но той упорито продължи да го пие, мислите му приличаха на объркана паяжина, в един момент мислеше за Даяна и как се чувства тя, в следващия се съсредоточаваше върху Люси, сама и уплашена в килията си. Може би трябва да се освежи в банята. „Ами ако не пуснат Люси под гаранция?“ Разви кранчетата и водата плисна силно във ваната. „Ами ако Джошуа не може да докаже невинността й?“ Найджъл чу през рева на водата телефона до леглото да звъни. Спусна се обратно в спалнята и сграбчи слушалката.

— Ало?

Беше Джошуа Голдбърг, гласът му бе успокояващ.

— Обаждам се просто да проверя дали сте готов за десет часа.

— Ще бъда там навреме.

— Съдът е много препълнен тази сутрин. Може дълго да чакаме да предявят обвинението срещу Люси, така че не се безпокойте. Ще бъда там, а после ще поговорим.

Найджъл усети как сърцето му подскочи, а стомахът му нервно се сви. Беше му трудно да повярва, че всичко това става в действителност.

— Предполагам, че ще можем да вземем Люси с нас, когато приключим?

— Нека първо се явим в съда. После можем да подредим всичко.

Дали Найджъл си въобразяваше, или гласът на Джошуа наистина звучеше презрително? Дори хладно? Обзе го страх. Объркало ли се бе нещо?

— Какво има да подреждаме? — попита той по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Вижте, ще се срещнем в съда. Сега трябва да тръгвам — каза Джошуа.

Когато Найджъл затвори, ръцете му трепереха. Изгълта остатъка от кафето си, което вече бе изстинало.

— О, господи! — промълви шепнешком, като се върна в банята. През целия си живот не се бе чувствал толкова зле. Стомахът му беше разстроен, сърцето му биеше тежко и той се почуди как ще изкара следващите няколко часа.

 

 

Люси влезе в съдебната зала, охранявана от двете страни. Найджъл видя с болка, че лицето й бе восъчнобяло, а под хлътналите й очи имаше дълбоки сини сенки. Бяха й позволили да облече костюма, с който беше при арестуването си: тъмнозелена пола и подходящо сако, които подчертаваха черната й коса и я правеха да изглежда богата, изискана и по-възрастна за годините си. На разстояние двадесет и пет стъпки Найджъл не би я разпознал. Спомни си колко смаян бе, когато я видя за първи път по телевизията. Само като беше близо до нея, гледаше очите й и слушаше гласа й, той бе сигурен, че тя е дъщерята, която бе обичал в продължение на двадесет и две години. „Това сигурно е случай на сгрешена самоличност“ — помисли си той. Започна да пише бързо отзад на бележника си, после откъсна листа, наведе се напред и го подаде на Джошуа Голдбърг, който наблюдаваше Люси с безстрастно изражение.

„Тя изглеждаше по друг начин преди операциите — беше написал Найджъл. — Не можете ли да използвате това при защитата й?“

Тази мисъл, недооформена, но представляваща със сигурност предположение, продължи да го безпокои през следващите няколко минути от съдебната процедура. Сигурно това беше обяснението за цялата тази странна работа. В ума му вече се бе загнездило убеждението, че ако Люси все още изглеждаше, както преди катастрофата, нищо такова нямаше да се случи. Той знаеше, че в това няма смисъл, но не можеше да изхвърли от главата си идеята, че тази бе необяснимата връзка, която бе завела полицията при нея, вместо при истинския убиец. Напрегнато наблюдаваше Джошуа, който прочете бележката и я постави върху документите пред себе си. Найджъл се молеше за един окуражителен поглед, едно кимване от адвоката, което да покаже, че намира теорията на Найджъл за най-вероятното обяснение, но не последва нищо. Някой говореше нещо. Неспокоен, Найджъл се опита да събере мислите си и да се съсредоточи върху онова, което става, очите му се стрелкаха от неподвижното лице на Люси към съдията, след това към Джошуа… После дойде шокът, върховният, спиращ сърцето момент на ужас, падането на емоционалната гилотина, която пресече всякакво чувство, когато съдията заговори.

— Не се пуска под гаранция. Ще бъде насрочено предварително изслушване след три седмици — настъпи пауза, толкова кратка, че Найджъл дори не можа да си поеме дъх, и последваха думите: — Следващият случай, моля.

„Не се пуска под гаранция.“

Със сковано от ужас лице Люси бе отведена от двамата пазачи.

Найджъл стана бавно, като че ли беше старец, и последва Джошуа навън от съдебната зала. Имаше чувството, че върви в захарен сироп, стигащ чак до кръста му. Беше немислимо. Твърде ужасяващо, за да го възприеме. Светът се бе побъркал и Люси бе жертвата на тази лудост. Когато стигнаха фоайето, Найджъл сграбчи ръката на Джошуа.

— Защо не я пуснаха под гаранция? — задъхано рече той.

Погледът на Джошуа беше мрачен, устните — стиснати, а очите му блестяха опасно.

— И аз бих искал да зная, но ще разбера — отвърна той с дрезгав глас. В този момент съзря Майк Паулинг, който излизаше от съдебната зала с подобно мрачно изражение. Двамата мъже не казаха нищо, но погледите, които си размениха, бяха взривоопасни.

Върнала се в полицейския участък на Мидтаун Саут, детектив Шели Лий се почувства добре. Утринта бе преминала добре, фактът, че Люси Хауърд не бе пусната под гаранция, я накара да мисли, че на процеса щяха да я признаят за виновна и тя щеше да получи доживотна присъда. Що се отнасяше до Шели, никои съдебни заседатели в света нямаше да пуснат Люси на свобода. Доказателството беше прекалено изобличаващо, прекалено неоспоримо. Особено когато излезеше на бял свят, а това несъмнено щеше да стане, независимо от опитите на Белия дом да потули нещата, че сенатор Арнолд Ебнър бе стар развратник, който през последните седем години бе държал тайно апартамент в „Саутгейт Тауър“ и бе отсядал там винаги когато е можел да се измъкне от Вашингтон и от жена си.

Шели си помисли с горчивина, че Майк беше толкова зашеметен от Люси Хауърд, че тайно се бе надявал да я пуснат под гаранция. На какво, по дяволите, си играеше той? Беше началник на свой собствен криминален екип и трябваше да се старае виновните да бъдат осъдени, а не да говори за „недостатъчно доказателства“.

Имаше достатъчно доказателства. Бедата беше, че Майк просто не искаше да го признае. Шели се тръшна гневно зад бюрото си и се втренчи с невиждащи от ревност очи в оживената стая, където непрекъснато звъняха факсове и телефони и кипеше неспирна дейност. За бога, защо такива малки уличници като Люси Хауърд винаги привличаха мъжете? Само трябваше да се усмихнат, да погледнат трогателно и да кръстосат крака — и мъжете започваха да се умилкват. Бе мислила, че Майк е над този вид младежко поведение, но очевидно не беше така. Огорчението на Шели се превърна във вътрешна болка, на моменти тя се мразеше за това, че не е красива, сексапилна и привлекателна за мъжете.

В този момент в стаята влезе Майк. Той се запъти към бюрото й е потресено изражение.

— Чакаше ме съобщение, когато се върнах от съда — обяви той. От изражението му тя не можеше да бъде сигурна дали той беше доволен или не. Майк постави пред нея факс. — Погледни това.

Беше от полицията в Маями. Мръщейки се, Шели го прочете два пъти.

— Интересно, а? — отбеляза Майк.

Шели вдигна поглед към него, по лицето й бе изписано недоверие. Изглеждаше невероятно, но полицията в Маями твърдеше, че в резултат на непрекъснатото повтаряне по телевизията миналата неделя и понеделник на запис със заподозряната, която напуска „Саутгейт Тауър“ след убийството на сенатор Арнолд Ебнър, са арестували двадесет и седем годишна жена, на име Тамсин Фрейзър, която отговаря точно на описанието.

— Господи! — изпъшка Шели. — Това не може да бъде вярно. Видял ли си снимка на лицето на заподозряната, която са хванали?

— Ето ти го — нехайно каза Майк, като пусна друг факс на бюрото й.

Шели го сграбчи и го вдигна. Тя се озова лице в лице със снимка на Люси Хауърд.

 

 

Миранда Бюмон се втренчи в снимката на първа страница на „Дейли експрес“, умът й отказваше да повярва на онова, което виждаха очите й. Люси Хауърд? Със сигурност не можеше да бъде същата Люси Хауърд, за която синът й бе сгоден. Как, по дяволите, дори и най-добрият пластичен хирург в света можеше да превърне умерено хубаво момиче — по един съвсем английски начин, презрително си помисли Миранда, в изумително красива млада жена?

Миранда току-що се бе върнала с Роджър след три седмици на Мавриций и това беше първият вестник, който виждаше от много време насам. Смаяна, тя прочете отново съобщението за убийството на сенатора, как на Люси й било отказано да бъде пусната под гаранция и я държали в нюйоркски затвор. Зашеметена, Миранда подаде вестника на Роджър, който лежеше на леглото й и се любуваше на силния си слънчев загар.

— Погледни това! Господи, Питър имаше късмет да се отърве, нали? Винаги съм знаела, че има нещо странно в това момиче… но да извърши убийство! Сигурно е имала любовна връзка с този мъж! — доволно възкликна тя.

Роджър прочете материала и каза меко:

— Все още не е осъдена. Може да няма нищо общо с това.

— О, не говори глупости. Разбира се, че тя го е направила. В статията се казва, че е видяна да напуска сградата, където той е живеел — сърдито отвърна Миранда. — Обзалагам се, че се е надявала да се омъжи за него.

— Е, тя със сигурност сега е много красива — отбеляза Роджър, изучавайки снимката на Люси. — Предполагам, че с това лице може да има всеки, когото поиска.

Миранда рязко стана и отиде до тоалетната масичка. Наистина бе поработила върху тена си на Мавриций и бе бягала по брега всяка сутрин, докато Роджър спеше. В резултат на това тялото й беше в страхотна форма, ръцете и бедрата й бяха стегнати, коремът й бе станал плосък. Но лицето й беше старо, старо, старо в сравнение с тази проклета Люси Хауърд. Доктор Кейло бе свършил фантастична работа върху това обикновено дребно създание, помисли си Миранда, като се взираше в малкото си огледало. Чувството й на мъка и ревност нарасна, подсилено от вече познатия страх, че скоро дори Роджър няма да иска да се навърта наоколо, независимо от ресторантите, екскурзиите в чужбина и дрехите, които му купува. Няма какво да се прави. Трябва да се запише в клиниката „Кейло“ и да възстанови лицето си. Независимо от това колко струва. Съпругът й бе оставил няколко ценни картини, които бе заръчал после да се предадат на Питър, но той може да мине и без тях. Тя има нужда да изглежда млада и желана, ако иска да бъде щастлива. Няма друг начин.

Миранда се изправи, вдигна вестника от леглото и го захвърли на пода с лицето надолу. Погледна Роджър с очи, в които се четеше обещание.

— Какво ще кажеш да отпразнуваме завръщането ни вкъщи с малко шампанско? — предложи тя с дрезгав глас и прокара покритата си със сини вени ръка по бедрото му. — Мислех си, че можем да отидем до Америка следващия път. Скоро ще се наложи да замина за там по работа, но ти можеш да дойдеш с мен, нали, скъпи? Какво ще кажеш да прекараме няколко седмици в Холивуд? Ще бъде забавно, нали?

Роджър не отговори. Той се бе втренчил в захвърления вестник. Беше му доставило удоволствие да гледа прекрасното лице на Люси Хауърд и си мислеше какъв глупак беше Питър да развали годежа им.

 

 

В Ийстли Манър беше късен следобед и Даяна чакаше да научи резултата от явяването на Люси в съда, докато седеше във всекидневната и разчистваше бюрото си. Тили, която се бе върнала вкъщи за средата на срока, се бе излегнала в цял ръст на канапето и четеше списание с хладнокръвното влудяващо спокойствие на тийнейджър, като че ли всеки ден се случваше някой от семейството да бъде обвинен в убийство.

— Чудя се кога ще позвъни татко ти — отбеляза Даяна, хвърляйки поглед на позлатения часовник, които си тиктакаше невъзмутимо на полицата над камината. Беше почти пет часът. Предвид разликата във времето, Найджъл трябваше вече всеки момент да звънне с новини, помисли си тя.

— Успокой се, мамо — каза Тили. — Няма начин да не пуснат Люси под гаранция. Обзалагам се, че делото ще бъде спряно! Няма да се учудя, ако татко и Люси се върнат вкъщи утре.

— Права си. Няма ли да е чудесно? Благодаря на Бога, че татко ти намери блестящ адвокат да представлява Люси.

Леко изненадана, Тили вдигна поглед към майка си. Отдавна не я бе чувала да говори така положително.

Даяна, която късаше стари писма, коледни картички и списъци за пазаруване, смачкани рецепти и готварски предложения, изрязани от вестниците, прашни пощенски марки, подгънати и оръфани етикети и гаранции за кухненско оборудване отпреди десет години, намираше работата по разчистването на безпорядъка от миналото много терапевтична. Беше като да омете паяжините от ума си, макар да съзнаваше, че ще се наложи да направи много повече от това да разчисти малките чекмеджета и прегради на бюрото си, но все пак бе някакво начало. И когато кошчето за боклук в краката й се препълни и разпиля по килима, тя се почувства по-спокойна, почти очистена от ужасяващото чувство на отчаяние, което бе заплашвало да я завладее през последните няколко дни. Трябва да се научи да приема реалния живот, вместо да живее в измисления от нея наивен свят. Ще бъде трудно. Нищо не бе такова, каквото си го бе представяла. Но ако само успее да се възползва по най-добрия начин от онова, което бе останало, вероятно нещо може да се спаси.

В този момент Сюзън подаде глава иззад вратата, прекъсвайки мислите й:

— Току-що сложих на масата в кухнята пай с месо за вечеря. Има ли някакви новини?

— Нищо — поклати глава Даяна.

— Но всичко ще бъде наред, бабо. Зная го — каза Тили и стана от мястото, където лежеше, протягайки дългите си ръце над главата. — Люси не е направила нищо лошо, така че всичко трябва да е наред.

Сюзън обви с ръце раменете на Тили и целуна стегнатата й млада буза.

— Разбира се, че ще бъде така, агънцето ми — каза тя, възхищавайки се на вярата на младите хора.

— Да направя ли малко чай? — неочаквано предложи Тили.

— Ще бъде чудесно, скъпа — рече Даяна с благодарност.

— Ще намериш любимия си лимонов пандишпан в голямата синя метална кутия — извика Сюзън след нея, когато тя заподскача към кухнята. — Направих го тази сутрин, така че е съвсем пресен.

Останали сами, Даяна и Сюзън си размениха разбиращи погледи.

— Тили полага решителни усилия да запази хладнокръвие, както би се изразила тя — отбеляза Даяна с тих глас.

— Ти също — меко отвърна Сюзън. — Как се чувстваш?

— Ще оцелея — кисело се усмихна тя. — Животът е безмилостен, нали? А и да си родител е твърде задължаващо. Тъкмо когато си мислиш, че децата ти са порасли и водят свой собствен живот, откриваш, че имат нужда от теб повече от всякога.

— Да си родител е задължение от момента на тяхното раждане, докато умреш. То никога не свършва. Децата ти винаги имат нужда от теб, независимо колко са възрастни, и ти винаги трябва да си на тяхно разположение.

— Като теб, мамо. Не зная какво бих правила без теб.

— Какво бих правила аз без всички вас? — оживено каза Сюзън. — Да се уча да играя бридж? Да ръководя местния женски институт? Люси и Тили също така ме поддържат и млада. А след време това ще се отнася и за техните деца, надявам се.

Няколко минути по-късно телефонът иззвъня, Даяна скочи на крака и се спусна в хола да го вдигне. Беше Найджъл.

— Как мина? — попита тя направо.

Тили изхвръкна от кухнята и застана до Даяна, наблюдавайки лицето й с безпокойство.

— Какво става? — прошепна тя.

Лицето на Даяна беше побеляло.

— Не са пуснали Люси под гаранция — предаде тя, като продължи да слуша какво й говореше Найджъл.

— О, по дяволите! — възкликна Тили и избухна в сълзи. — Какво ще стане сега?