Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и шеста глава

— Слушай, Джо! — посрещна Мартин на сутринта стария си другар. — На Двадесет и осма улица има някакъв французин. Спечелил е маса пари и се връща във Франция. Той има малка, но първокласно обзаведена парна пералня. Ето добра възможност за тебе, ако искаш да останеш тук. Вземи тези пари, купи си дрехи и в десет часа бъди на този адрес. Оттам ми посочиха пералнята, ще те заведат, да я разгледаш. Ако ти хареса и мислиш, че струва дванайсет хиляди, кажи ми и тя е твоя. Сега изчезвай. Имам работа. Ще се видим по-късно.

— Ето какво, Март — каза другият с нарастващ гняв, — аз съм дошъл тая сутрин, за да те видя. Ич не мисля за това. Пристигнах да поговорим като стари приятели, а ти ми пробутваш някаква пералня. Ще ти кажа какво да направиш. Вземи си пералнята и върви по дяволите.

Тъкмо се канеше да изскочи от стаята, когато Мартин го улови за рамото и го завъртя.

— Внимавай, Джо — каза той. — Ако се държиш така ще ти хвърля един бой, ама здрав, в името на нашето приятелство. Загряваш ли? Кажи де!

Джо го улови здраво и се опита да го свали на пода, но Мартин ловко се измъкваше от неговата хватка. Мятаха се из стаята без да се изпуснат, докато най-сетне се стовариха на пода сред парчетата от начупения плетен стол. Джо лежеше по гръб, а Мартин държеше ръцете му встрани и натискаше гърдите му с коляно. Пусна го, когато запъхтяният му приятел не можеше да си поеме вече дъх.

— Сега да поговорим — каза Мартин. — Тези не ми минават. Най-напред искам да свършим работата с пералнята. После можеш да се върнеш и ще си поговорим като стари приятели. Казах ти, че съм зает. Виж!

Прислужникът току-що бе влязъл със сутрешната поща, огромен куп писма и списания.

— Как ще мога да прегледам всичко това и да разговарям с тебе? Иди да свършиш работата с пералнята и тогава ще се видим.

— Добре — съгласи се неохотно Джо. — Мислех, че искаш да ме метнеш, но май съм сбъркал. Ама ако се бием по правилата, не мож ме надви. Ръката ми е по-дълга.

— Някога ще сложим ръкавиците и ще видим — каза Мартин с усмивка.

— Готово, само да тръгне пералнята. — Джо протегна ръката си. — Видиш къде стига, нали? Ще те накарам да подскачаш.

Мартин въздъхна с облекчение, когато вратата се затвори след перача. Непрекъснато се отдалечаваше от хората. Всеки нов ден му ставаше все по-трудно да бъде внимателен с околните. Дразнеше го тяхното присъствие, а усилието да води разговори бе мъчително. Хората го караха да се чувствува неспокоен и при всяка среща без отлагане започваше да търси предлог да се освободи от тях.

Не се нахвърли веднага върху пощата, в продължение на половин час остана неподвижен в креслото, в съзнанието му изрядко се мяркаха неясни откъслеци от мисли, или по-скоро те му подсказваха от време на време, че има съзнание.

Стана и започна да прехвърля пощата. Имаше десетина молби за автографи, познаваше ги от пръв поглед, видя и писмата на професионалните просители, не липсваха и писания от разни чудаци, като се започне от някакъв изобретател на вечен двигател, друг, който доказваше, че повърхността на земята представлява вътрешната страна на куха сфера, и се стигне до молбата за материална помощ, чието предназначение бе закупуването на полуостров Долна Калифорния за организиране на комуна. Имаше и писма от жени, които искаха да се запознаят с него, едно от тях го разсмя — съдържаше разписка за запазено място в църква, изпратена като доказателство за благочестието и порядъчността на въпросната личност.

Във всекидневната купчина не липсваха писма от редактори и издатели, които раболепно молеха Мартин да им изпрати ръкописи и предложения за книги, молеха за същите онези презрени негови произведения, заради които трябваше да оставя в продължение на дълги и мъчителни месеци всички свои вещи в заложната къща, само така можеше да вземе пари за пощенски разходи. Имаше неочаквани чекове и от Англия, където творбите му бяха публикувани в разни периодични издания, и от други страни в чужбина тъй като му пращаха аванси срещу преводи на негови произведения. Фирмата, която го представяше в Англия, му пишеше, че немците са откупили правата за превод на три от книгите му. Бяха излезли от печат и шведски преводи, но не очакваха нищо от тази страна, която не бе член на Бернската конвенция. Имаше и молба за разрешение на превод на руски език, но това бе само проява на внимание, тъй като и Русия не участвуваше в конвенцията.

Прерови и огромния пакет изрезки, които му изпращаха от бюрото за печата, пишеха за него и за невероятната известност на името му. Изглежда всичко се дължеше на факта, че плодовете на неговото творчество се изляха върху публиката като приказен порой. Не бе й дал възможност да се окопити — подобно на Киплинг, приковал непосредствено преди смъртта си вниманието на тълпата, която бе се втурнала да чете произведенията му, водена от сляпо подражание. Мартин си спомни как само няколко месеца по-късно същата тази тълпа, която четеше произведенията на големия автор по цял свят и го обсипваше с похвали, без да разбира нищо, бе се отвърнала от него, за да го срине в прахта. Мисълта го накара да се засмее горчиво. Можеше ли да бъде сигурен, че след няколко месеца не го очаква същата участ? Е, добре? Той ще измами тълпата. По това време ще бъде далече из Южните морета, ще строи своя сламен замък, ще търгува с бисери и копра, ще се прехвърля с крехки лодчици над подводните рифове, ще лови акули и бонити и ще гони диви кози из скалите, които заграждат долината, съседна на долината Тайохе.

В същия миг осъзна цялата безнадеждност на своето положение. Видя съвсем ясно, че е слязъл в Долината на смъртта. Животът в него отслабваше, замираше и клонеше към залез. Помисли Колко дълго спи и колко силно е желанието му за сън. Някога бе ненавиждал съня, който ограбваше от него ценните мигове на живота. Четирите часа сън в денонощието бяха четири часа отнет живот. Как само бе мразил съня! Сега ненавиждаше живота. Той бе противен, чувствуваше в устата си острия му горчив вкус. Мартин съзираше опасността, защото знаеше, че замира онзи живот, който не се стреми към живота. В него се раздвижи неясен инстинкт за съхранение и разбра, че трябва да се махне оттук. Огледа се из стаята, но мисълта да опакова вещи бе непоносима. Може би ще бъде по-добре да остави всичко за последния момент, а дотогава да се заеме със снаряжението.

Взе шапката си и отиде в един оръжеен магазин, където прекара времето до обяд, като избираше автоматични пушки, боеприпаси и въдичарски принадлежности. Знаеше, че е по-добре да отиде в Таити и тогава да поръча разни стоки, тъй като търсенето в търговията непрекъснато се променяше. А можеше да достави всичко необходимо и от Австралия. Тази мисъл му допадна много. Предпочиташе да не прави нищо и сега всяка работа го изпълваше с неприятно чувство. Върна се обратно в хотела, като предвкусваше удоволствието от очакващото го удобно кресло, но радостта му бе помрачена от Джо, който бе в стаята и седеше в него.

Джо бе възхитен от пералнята. Всичко бе уредено и от следващия ден ставаше собственик. Мартин легна на леглото със затворени очи, а приятелят му продължи да разказва. Мислите на Мартин бяха така разпръснати, че той не бе сигурен, дали изобщо разсъждава. Отговаряше откъслечно и с усилие. А пред него стоеше Джо, когато винаги бе обичал. Той бе пълен с живот и почти момчешкото му въодушевление измъчваше болезнено съзнанието на Мартин. Изпитанието се оказа твърде голямо за задрямалата му чувствителност. Той едва не извика, когато Джо му напомни, че скоро ще се срещнат с надянати ръкавици.

— Джо, не забравяй, че пералнята ще трябва да работи съгласно онези правила, които изреждаше едно време в „Горещите извори“ в Шели — каза той. — Никаква извънредна работа. Никакъв нощен труд. Да няма деца не само на пресите, но изобщо никъде. И заплатата да е прилична. Джо кимна и извади бележник.

— Глей тука. Тия правила ги нафърлях днес сутринта преди закуска. Кажи к’во мислиш.

Прочете ги на глас и Мартин ги одобри, но непрекъснато си мислеше кога ще изчезне приятелят му.

Събуди се късно след обяд. Съзнанието му бавно се връщаше към живота. Огледа стаята. Джо бе се измъкнал очевидно след като той е заспал. Помисли, че е сторил добре, затвори очите си и заспа отново.

В следващите дни Джо бе твърде зает около пералнята и не го безпокоеше много, а вестниците съобщиха за заминаването му само ден преди да отплава „Марипоза“. Инстинктът за съхранение не бе угаснал и Мартин отиде при един лекар за основен медицински преглед. Бе напълно здрав. Сърцето и дробовете му бяха в отлично състояние. Всички други органи работеха нормално според лекаря.

— Няма нищо нередно у вас, господин Идън — каза лекарят — съвършено нищо. Вие сте в превъзходна форма. Откровено ще кажа, че ви завиждам за това здраве. То е превъзходно. Вижте гръдния кош. В него и в стомаха ви се крие тайната на вашия забележителен организъм. Във физическо отношение човек като вас се среща веднаж на хиляда, дори на десет хиляди случая. Ако не стане някое нещастие, вие ще живеете до сто години.

Мартин бе сигурен, че диагнозата на Лизи е вярна. Тялото му бе съвсем здраво. Беше мръднало само нещо в „сметанката“ и единственото лекарство за него бе да отплава към Южните морета. Но цялата беда идваше от това, че непосредствено преди заминаването той нямаше никакво желание да тръгне. Тихият океан го привличаше не повече от буржоазната цивилизация. Мисълта за пътя не го разпалваше, а самото заминаване го плашеше с неизбежната физическа умора. Би се чувствувал по-добре на борда и на път.

Последният ден бе тежко изпитание. Обявлението в сутрешните вестници бе довело Бърнард Хигинботъм, Гертруда и цялото им семейство, а така също Херман фон Шмид и Мариана, които дойдоха да се сбогуват. Трябваше да уреди още някои делови въпроси, да плати сметки и да отговори на вечните репортери. С Лизи Коноли се сбогува набързо пред входа на вечерното училище и отмина. В хотела намери Джо, когото грижите около пералнята бяха задържали да дойде по-рано. Това бе наистина последната капка, но Мартин стисна облегалките на креслото и в продължение на половин час го слуша и приказва с него.

— Джо, знаеш, че нищо не те връзва към тази пералня. Тя няма въжета. Винаги можеш да я продадеш и да пропилееш парите. Режи веднага щом ти омръзне, или решиш да поскиташ. Прави онова, от което се чувствуваш щастлив.

Джо поклати глава.

— Стига толко път за мене, благодаря. Хубаво е да се скита, но с момичетата така не върви. К’во да права, като обичам жените. Ич не моа без тях, а щом си по пътищата няма как да си с тях. Всеки път, като минавах край къщи с танци и веселба, слушах смеха на жените и гледах през прозорците техните бели рокли и усмихнати лица. Ой, тогава се едно бях в ада. Аз съм по танците и екскурзиите, по разходките под луна и сичко останало. Дай ми пералня с добра клиентела и в джобовете на джинса ми да звънкат едри долари. Ето вчера вече видях едно момиче и знаеш ли, май скоро ще се женя. Мисля си за това и цял ден си подсвирквам. Бива си я, има най-хубавите очи и най-нежния глас, дето си чувал. Ето кво е за мене, бъди сигурен. А ти, защо не се ожениш с тия луди пари? Мож да си земеш най-хубавото момиче от цялата страна.

Мартин поклати глава с усмивка, макар че дълбоко в себе си недоумяваше защо всеки мъж иска да се ожени. Това му се струваше странно и необяснимо.

В часа на отплаването той видя от палубата на „Марипоза“ Лизи Коноли, която се прикриваше в тълпата, изпълнила кея. За миг помисли, че трябваше да я вземе със себе си. Не бе трудно да направи тази добрина. Тя щеше да бъде безкрайно щастлива. Идеята бе истинско изкушение, но едва бе дошла и той потръпна от обхваналия го невъобразим страх. Измъчената му душа се гърчеше от протест. Той се обърна със стон и се отдалечи от борда, като шепнеше: „Човече, ти си много, много болен“.

Хлътна в каютата си и остана там скрит, докато параходът излезе от пристанището. На обяд в залата за хранене видя, че се намира на почетното място отдясно на капитана, не бе необходимо много време за да долови ролята си на първи човек на борда. Но никоя знаменитост, качила се на параход, не бе излъгвала така надеждите на останалите. Прекара целия следобед на стол върху палубата, потънал в дрямка със затворени очи, а вечерта си легна рано.

След като се възстановиха от морската болест, от втория ден нататък всички пасажери бяха налице, но колкото повече ги гледаше, толкова по-дълбока неприязън изпитваше Мартин. Знаеше, че е несправедлив към тях. Трябваше да признае, че бяха любезни и приятни хора и още в същия миг не пропусна да отбележи, че това бе добрината и приветливостта на всички представители на буржоазията, с умствената им пустота и цялата ограниченост на тяхната психика. Когато разговаряше с тях, отегчаваше го безплодието на повърхностните им мозъци, по-младите го поразяваха със своята преливаща жизненост и хлапашкия си дух. Те не заставаха на едно място, непрекъснато играеха по палубата с обръчи и пръстени, разхождаха се или с викове се хвърляха към преградите на борда, за да гледат скоковете на делфините и първите уроци на малките летящи риби.

Той спеше много. След закуска сядаше на своя стол върху палубата с едно списание, което остана недочетено. Страниците с букви го уморяваха. Удивляваше се как хората могат да пишат за толкова много неща и задрямваше на стола. Дразнеше се, когато звънецът за обяд прекъсваше съня му. Бе доволен само когато спеше.

Веднъж опита да се изтръгне от своята неподвижност и влезе с моряците в техните помещения. Стори му се, че моряците са се изменили от времето, когато сам спеше по корабите. Не намери никаква връзка с тези груби създания с птичи мозък и безизразни лица. Бе отчаян. Горе, по върховете, никой не търсеше Мартин Идън заради самия него, а той чувствуваше, че не може да се върне сред хората от собствената си класа, които някога го обичаха като човек. Нямаше нужда от тях. Не можеше да ги понася така, както не издържаше глупавите лица на пасажерите от първа класа и шумните млади хора.

Чувствуваше живота като ослепителна бяла светлина, която реже уморените очи на болен човек. Щом бе буден, грубият блясък на живота го замайваше отвсякъде. Беше болезнено, непоносимо болезнено. За първи път в своя живот Мартин пътуваше в първа класа. Досега неговото място на корабите е било винаги в моряшките помещения, в трета класа, или сред огнярите в черната паст на въглищните бункери. В онези дни, изкачил се по желязната стълба извън задушливия ад, той често бе зървал пасажерите, облечени в прохладни бели дрехи, те не правеха нищо, а само се забавляваха под опънатите навеси, които ги пазеха от слънцето и вятъра, услужливи стюарди ловяха всеки техен жест и прищявка и му се струваше, че онова царство, в което те се движеха и живееха, може да бъде само раят. Е добре, сега той бе най-известният пътник на борда и се намираше посред рая от дясната страна на капитана, а се озърташе напразно около помещенията на огнярите и моряците, за да намери другия рай, който бе изгубил. Не бе открил нов, а и предишният бе изчезнал.

Стараеше се да намери нещо, което да го развлече и заинтересува. Опита да се сближи с невзрачните офицери, но тозчас се отказа. Заговори с един свободен от дежурство старши кормчия, интелигентен човек, който незабавно започна да го агитира в полза на социализма и напъха в ръцете му сноп листовки и прокламации. Слушаше го как излага морала на робите и в същото време съвсем равнодушно мислеше за собствената си ницшеанска философия. Все пак, какъв смисъл има всичко това? Спомни си една от невероятните мисли на Ницше, с която този чудак поставяше истината под съмнение. И кой ли знае? Може би Ницше е бил прав. Възможно е нищо да не е вярно, да няма истина в самата истина и дори да не съществува нещо като истината. Умът му бързо се умори и той с удоволствие се върна на стола и задряма.

Беше му тежко на парахода, но помисли, че по-нататък го чакаха нови злини. Ще стигне с парахода до Таити, а после? Ще трябва да слезе на брега. Ще трябва да поръча стоки за размяна, да намери шхуна до Маркизките острови и да свърши още хиляда и едно неща, за които бе страшно да помисли. Както и да се принуждаваше да обхване всичко, непрекъснато пред него изпъкваше отчаяното състояние, в което бе изпаднал. Той бе стъпил наистина в Долината на смъртта, но най-голямата опасност за него идваше от това, че никак не се страхуваше. Ако бе дори само уплашен, щеше да се стреми КЪМ живота. А сега течението го отнасяше все по-дълбоко в царството на сенките. Бе изгубил способността да се радва на познатите неща. „Марипоза“ се намираше в зоната на североизточните пасати, но опияняващата сила на вятъра, застанал срещу него, го дразнеше. Накара да преместят стола му, за да избяга от прегръдката на този буен приятел от някогашните дни и нощи.

Мартин се почувствува съвсем зле в деня, когато „Марипоза“ навлезе в зоната на безветрието около екватора. Не можеше вече да спи. Бе просто преситен от сън и по неволя трябваше да гледа с отворени очи белия пронизващ блясък на живота. Луташе се без покой. Въздухът бе влажен и лепкав, а внезапните дъждове не го освежаваха.

Животът го измъчваше. Разхождаше се по палубата докато болката станеше непоносима, а след това седеше отново в стола до момента, когато трябваше да тръгне. Наложи си най-сетне да прочете докрай списанието и взе няколко тома поезия от параходната библиотека. Те не можаха да го задържат и продължи да се разхожда.

След вечеря остана до късно на палубата, но и това не му помогна да заспи, когато слезе долу в каютата. Бе изчезнал и мигът, когато си почиваше от живота. Това бе твърде много. Запали електрическата лампа и се опита да чете. Един от томовете бе на Суинбърн. Отпусна се в леглото и запрелиства страниците, докато внезапно забеляза, че чете с интерес. Свърши строфата и се опита да продължи по-нататък, но се върна отново към нея. Остави книгата разтворена върху гърдите си и се замисли. Това е. Най-нужното Странно, че никога досега не му е хрумнало. Това бе смисълът на всичко. Той бе се носил непрекъснато в същата посока и сега Суинбърн му го показваше като щастлив изход. Той търсеше покой и наблизо покоят го очакваше. Погледна към отворения люк. Да, големината му бе достатъчна. Почувствува се щастлив за първи път от много време насам. Най-сетне бе намерил лек за своята болка. Вдигна книгата и прочете бавно и високо цялата строфа:

„Когато вярата в живота,

надежди, страхове се сринат,

на всички богове с охота

накратко пак благодариме,

че всичко живо отминава

и мъртвият в покой остава,

макар и бавно, до морето

достига ручеят безимен.“

Стана, пъхна главата си през люка и погледна надолу към млечната пяна. „Марипоза“ газеше дълбоко и ако той се отпуснеше на ръце, краката му щяха да достигнат до водата. Ще се потопи без шум. Никой не би могъл да чуе. Политнали нагоре пръски намокриха лицето му. Усети солен вкус в устата си и му стана приятно. Помисли си дали трябва да напише своята лебедова песен и се засмя. Нямаше време. Той бе нетърпелив да тръгне.

Угаси светлината в каютата, която можеше да го издаде, и провеси най-напред краката си през люка. Раменете му се запречиха и бе принуден да се върне обратно, за да опита с прилепена към тялото ръка. Параходът внезапно се наклони и тласъкът му помогна да изскочи, като остана увиснал на ръцете си. Отпусна се веднага щом краката му докоснаха вълните и се озова в тяхната млечна пяна. Бордът на „Марипоза“ мина покрай него като тъмна стена, насечена тук-там от осветените люкове. Параходът бързаше. Почти преди да разбере, Мартин остана зад кърмата и заплува бавно по разпенената повърхност.

Налетя една бонита, привлечена от белотата на тялото му и той се засмя на глас. Тя откъсна парче месо и му причини болка, която му напомни защо се намира тук. Това, което трябваше да направи, го бе накарало да забрави за своята цел. Светлините на „Марипоза“ ставаха все по-неясни в далечината, а той продължаваше да плува все така уверено, сякаш бе решил да стигне до най-близката суша, която се намираше на около хиляда мили оттук.

Това бе несъзнателният инстинкт за живот. Престана да движи ръцете си, но в момента, когато водата заля устата му, се изхвърли нагоре с рязко движение. Засмя се горчиво, като си помисли, че това е само желание да живее. Е, добре, той познаваше своята мощна воля, която с последно усилие щеше да унищожи себе си и да изчезне.

Застана в отвесно положение. Погледна тихите звезди и в същия миг изхвърли целия въздух от дробовете си. Със силни и бързи удари на ръцете и краката се измъкна до средата на гърдите си от водата. Така щеше да потъне по-скоро. Отпусна се и подобно на бяла статуя се устреми надолу. Веднага щом водата го покри, вдъхна със съзнателно движение, така, както постъпва човек, когато поема упойка. Започна да се задушава, ръцете и краката му съвсем несъзнателно заблъскаха водата и го издигнаха към повърхността и ясния поглед на звездите.

Помисли си с презрение за желанието да живее, но напразно насилваше своите разпънати от болка дробове да не вдишват. Добре! Ще трябва да опита другояче. Изпълни дробовете си с въздух до краен предел. Така щеше да стигне много дълбоко. Преметна се и заплува с главата надолу, като загребваше с всичките си сили и воля. Потъваше все по-дълбоко. Очите му бяха отворени и видя призрачните фосфоресциращи следи, които оставяха стрелкащите се бонити. Плувайки, надяваше се, да не го нападнат, тъй като това можеше да отслаби волята му. Те не налетяха и той намери време да благодари за последното благоволение на живота.

Плуваше все по-надолу, докато ръцете и краката му се умориха и се придвижваха с мъка. Знаеше, че е успял да потъне дълбоко. Натискът в тъпанчетата му причиняваше болка, а главата му бучеше. Силите го изоставяха, но той принуждаваше ръцете и краката си да се движат и да го отнасят все по-надолу, докато внезапно волята го напусна и въздухът излетя от дробовете му с оглушителен шум. Мехурчетата като мънички балони се отриваха в бузите и очите му и отскачаха, за да поемат пътя нагоре. Тогава почувствува болка и задушаване. В замъгленото му съзнание проблясва мисълта, че това все още не е смъртта. Тя не причиняваше болка. Това бе животът и мъчителното задушаване бе неговата агония, с която той му нанасяше последния си удар.

Ръцете и краката не го слушаха вече, макар и конвулсивно те заблъскаха слабо във водата. Но той бе измамил и тях, и желанието за живот, което ги караше да се движат. Бе потънал много дълбоко. Те не можеха да го изнесат никога до повърхността. Стори му се, че плува бавно в някакво море от неясни видения. Попадна в цветове и отблясъци, които го заливаха и потъваха в него. Но какво бе това? Макар че приличаше на фар, блесна с ослепително бялата си ярка светлина в мозъка му. Примигваше все по-бързо и по-бързо. Чу продължителен тътен и му се стори, че пропада в някакво огромно, безкрайно стълбище. Далече, чак към дъното, потъна в мрак. Това бе всичко, което можа да долови. Потъна в мрака, а мигът, в който го разбра, бе последното, което стигна до него.

Край
Читателите на „Мартин Идън“ са прочели и: