Джек Лондон
Мартин Идън (6)

Шеста глава

Угнетително безпокойство измъчваше като глад Мартин Идън. Жадуваше само да зърне момичето, чиито нежни ръце сграбчиха живота му с исполинска сила. Нямаше смелост да я потърси. Страхуваше се, че още е рано и може да извърши тежко нарушение на страшния закон за правилата на поведение. Прекарваше дълги часове в двете библиотеки — тази в Оукланд, и другата в Бъркли, бе записал себе си, двете си сестри — Гертруда и Мариана, а накрая — и Джим, чието съгласие бе получено срещу няколко бири. Така можеше да взема книги за четирима души, газът в стаичката за прислужника гореше до късно и господин Хигинботъм му наложи да плаща по петдесет цента седмично за осветление.

Потокът от книги само разпалваше неговата жажда. Всяка тяхна страница бе прозорче към царството на познанието. Гладът му не се задоволяваше с прочетеното. Освен това не знаеше откъде да почне, а липсата на предварителна подготовка го измъчваше непрекъснато. Не познаваше дори най-обикновените връзки и отношения, известни на всеки читател. С поезията бе същото, но прочетените стихове го зашеметяваха от възторг. Освен томчето от Рут намери още неща от Суинбърн, а „Долорес“-разбра напълно. Бе сигурен обаче, че Рут не е усетила тези стихове. И как ли би могла при нейния изтънчен живот? След това попадна на стихове от Киплинг, бе изумен от ритъма, лекотата и магията, изпълнили толкова познати нему неща. Порази го любовта на този автор към живота и острия му поглед на психолог. Думата „психология“ бе нова за Мартин. Купи си речник, с което намали своя паричен запас и се приближи към деня, когато нуждата щеше да го принуди да отплава. Този речник вбеси господин Хигинботъм, защото предпочиташе той да прибере парите на своя квартирант.

Денем Мартин не се осмеляваше да приближи до къщата на Рут, но през нощта обикаляше като крадец дома на Морз и се взираше в прозорците, изпълнен с топло чувство дори към стените, зад които живееше тя. Няколко пъти само по чудо избягна братята й, а веднаж проследи господин Морз, който отиваше в града. Гледаше внимателно лицето му в осветените места по улиците и се молеше някоя смъртна опасност да застраши живота на нейния баща и той, Мартин, да го спаси. Една нощ усилията му бяха възнаградени: Рут се мерна в един от прозорците на втория етаж. Видя само главата и раменете й, бе вдигнала ръце, сякаш оправяше косата си пред огледалото. Всичко продължи не повече от миг, но времето бе спряло за Мартин, кръвта му кипна и заигра като лудо вино. След това тя пусна щорите, но той вече знаеше нейния прозорец и често заставаше под дървото от другата страна на улицата и палеше цигара след цигара. Един ден видя майка й да излиза от някаква банка и това бе ново доказателство за огромното разстояние, което го отделяше от Рут. Тя бе от хората, които имат работа с банки. Мартин никога не бе влизал в подобно място и смяташе, че там ходят само богатите и силните.

Той изживя някакъв морален прелом. Тя бе поразително чиста и непорочна и цялото му същество се устреми към чистотата, защото чувствуваше, че наградата да диша въздуха, който дишаше тя, трябва да бъде заслужена. Започна да мие зъбите си, а ръцете търкаше с четка за дъски, докато един ден се досети за какво служи малката четка за нокти, която видя на витрината на една аптека. Продавачът погледна ръцете му и предложи пиличка, така че се сдоби с още една тоалетна принадлежност. В библиотеката откри книга за хигиената на тялото. Привикна бързо към сутрешната баня със студена вода за учудване на Джим и за изумление на господин Хигинботъм, който бе против подобни безсмислени новости и се чудеше дали не трябва да увеличи наема. Мартин направи още една крачка напред — този път по отношение на панталоните. Сега, когато бе започнал да вижда някои неща, забеляза бързо разликата между провисналите в коленете панталони на работниците и безупречния ръб на панталоните, които носеха хората от висшите класи. Бе разбрал причината и прерови кухнята на сестра си, докато откри ютия и дъска за гладене. Началото бе плачевно: изгори панталона си и трябваше да купува друг, денят за отплаване се очерта още по-ясно.

Преломът в него бе много по-дълбок от обикновените грижи за външността. Все още пушеше, но престана да пие. Досега считаше пиенето за истинска мъжка работа, гордееше се, че може да носи толкова много и винаги надпиваше останалите. По-рано всяка случайна среща с познайник от борда завършваше с взаимна почерпка. И сега бе същото, но за себе си поръчваше безалкохолна бира или газирано джинджифилово питие и добродушно понасяше закачките на приятелите си. Гледаше ги как се променят от алкохола, виждаше как се надига животинското в тяхната природа и с благодарност мислеше, че вече не е като тях. Те забравяха скромните си възможности в живота, напиваха се и в съзнанието си, притъпено от алкохола, всеки от тях се чувствуваше като бог, за чиито желания няма граница. Мартин нямаше нужда от помощта на спирта. Бе пиян от чувствата си към Рут, силни и непознати, тя бе запалила любовта му с моментния блясък от един безкраен и възвишен живот, с книгите, от които съзнанието му се изпълваше с необозримо количество причудливи желания, и с усещането за собствена чистота, чувствуваше се още по-здрав и изпитваше с тялото си радостта, че живее. Една вечер отиде на театър с надежда, че случайно ще я срещне там и действително я видя от втория балкон, където бе мястото му. Видя я да слиза по пътеката между редовете. С нея бяха Артър и непознат младеж с очила, чиято гъста коса падаше като шапка. Усети неспокойното бодване на ревността. Видя я, как седна на мястото си в партера и през цялото останало време само тя бе в мисълта му с белотата на нежните рамене и неясния от далечината куп златисто бледа коса. Когато, макар и за малко, се случваше да погледне наоколо, виждаше на предния ред две момичета, които постоянно се обръщаха, гледаха го и открито му се усмихваха. Мартин бе общителен и не отблъскваше хората от себе си. Ако това бе се случило по-рано, той не само щеше да им се усмихне в отговор, но би сторил нещо, за да продължи връзката. Сега, обаче, всичко бе съвсем различно. Наистина се усмихна, но веднага отмести погледа си, без да продължава умишлено играта. Забрави за двете момичета, и все пак на няколко пъти случайно срещна техните усмивки. Вярно е, че той не можеше да се преобрази за няколко дни, нито да насили присъщата си природна общителност и затова отговаряше с топла и приятелска усмивка на момичетата. Познаваше добре подобни случки, и те като други жени посягаха към него. Но сега всичко бе съвсем друго. Далече, долу в партера седеше единствената за него жена в целия свят, толкова невероятно различна от тези две момичета от собствената му класа, че можа да усети само съжаление към тях. От цялата си душа желаеше те да притежават макар и частица от нейната доброта и очарование. За нищо на света не би искал да ги наскърби за тяхната закачлива настойчивост, но не се чувствуваше поласкан и дори го досрамя, че бе я допуснал. Бе убеден, че ако те виждаха в него представител на класата на Рут, нямаше да потърсят познанството му и усещаше всеки техен поглед като пръсти на своите събратя, които искат да го задържат при себе си.

Тръгна си преди края на последното действие, защото искаше да я види на излизане от театъра. Множество мъже винаги стояха отвън на тротоара и ако прихлупи шапката си и се скрие зад някой от тях, тя не би могла да го забележи. Излезе от театъра още с първата вълна от публиката, но едва бе застанал на тротоара, когато видя двете момичета. Знаеше, че го търсят и в този момент бе готов да се наругае за своята външност, която привличаше жените. Момичетата сякаш случайно се приближаваха към бордюра заедно с гъстата тълпа и когато се изравниха с него, разбра, че са го забелязали. Едната от тях леко го докосна и се престори, че едва сега го е видяла. Тя бе стройна, с тъмна коса и предизвикателни черни очи, които се усмихваха. Той също се засмя:

— Здравейте.

Поздравът бе съвсем машинален, подобен на много други поздрави при запознаване в почти същите условия. Не можеше да не поздрави, присъщото му добросърдечие не му позволяваше да не го стори. Черноокото момиче отвърна на поздрава с благодарна усмивка и очевидно искаше да се спре. Приятелката й, с която вървеше под ръка, се захили и също забави крачките си. Мартин бързо съобрази. Рут не трябва за нищо на света да го види как разговаря с тези момичета. Обърна се и съвсем спокойно тръгна редом с черноокото момиче. Езикът му не бе вързан, не се чувствуваше неловко. Тук бе в свои води, умело водеше разговора, изпълнен със закачки и жаргонни остроумия — задължителен увод при такива скорострелни запознанства. На ъгъла по-голямата част от тълпата продължи по главната улица. Мартин се насочи към по-тясната пресечка, но черноокото момиче хвана ръката му и тръгна с него, като теглеше и приятелката си.

— Чакай, Бил! Къде хукна? Да не земеш сега да ни зарежеш? — извика то.

Той се спря и се обърна със смях. Над главите им виждаше тълпата, която вървеше под уличните лампи. Мястото не бе осветено и ще успее да я види, когато мине, тъй като пътят за дома й беше оттук.

— Как се казва? — попита Мартин онази, която се кискаше, като посочи черноокото момиче.

— Питай я — отговори другата, напушена от смях.

— Е добре, кажи — обърна се Мартин към чернооката и я погледна открито.

— А ти твойто не си го каза — бе закачливият отговор.

— Не си ме питала — засмя се той. — Но ти го уцели с първия удар. Точно Бил, съвсем точно.

— Я не ме мотай — погледна го момичето, а очите й пламнаха предизвикателно.

— Кажи, честно.

Гледаше го, а в очите й сякаш говореха безчислените поколения жени още от зората на човешкия род. Той я прецени равнодушно. Знаеше, че след първата смела крачка тя ще започне да отстъпва пред натиска му, внимателно и с престорена свенливост, готова всеки момент да смени оръжието, ако той прояви колебание. Но като всеки човек чувствуваше, че тя го привлича и едновременно с това бе поласкан от вниманието й. Така добре познаваше тези момичета. Те бяха добри, доколкото може да се говори за доброта в отрудената работническа класа. Но въпреки тежкия труд и мизерните заплати, не търгуваха с телата си, а търсеха жадно своята малка глътка щастие в живота, изправени пред избора между безкрайната изморителна работа и черната яма на окаяните същества, до която се стига по кратък, макар и по-добре заплатен път.

— Бил — кимна той. — Наистина се казвам Бил.

— Не ме ли будалкаш? — усъмни се момичето.

— Не го викат Бил — намеси се другата.

— Откъде знаеш? — запита той. — Кога си ме виждала по-рано.

— Защо трябва да съм те виждала? Знам, че лъжеш — бе отговорът.

— Честно, Бил! Как ти е името? — запита първото момиче.

— Нека бъде Бил — призна той.

Тя се пресегна към ръката му и го бутна закачливо:

— Знаех, че лъжеш, но пак ми харесваш.

Той задържа търсещата й ръка и усети познатите твърди белези по дланта.

— Кога зарязахте консервната?

— Как разбра? Да не си ясновидец? — извикаха в един глас момичетата.

Мартин бъбреше с тях за празни неща, но пред него се възправяха библиотечните рафтове, претоварени с мъдростта на времето. Налетяха го невесели мисли и той се усмихна горчиво.

През цялото време не бе забравил да следи тълпата, въпреки безсъдържателните шеги и картината в неговото съзнание. Изведнъж я видя под светлините, вървеше между брат си и непознатия младеж. Стори му се, че сърцето му замира. Колко дълго бе чакал този миг! Можа да забележи тънката и изящна тъкан върху царствената глава, грижливо изтеглените линии на дрехите, грациозната походка и ръката, с която придържаше роклята си. Тя отмина и Мартин се намери отново пред двете момичета от фабриката за консерви с безвкусицата на техните дрехи, с отчаяните им усилия да изглеждат спретнати и елегантни, с евтините рокли, невзрачните панделки и нищожни пръстени. Усети дръпване и някой каза:

— Събуди се, Бил! Къде си?

— А, какво става? — запита Мартин.

— Нищо — тръсна глава черноокото момиче — само си мисля…

— Да?

— Казвам, че не е лошо да изкопаш отнякъде някой приятел, за нея — посочи с глава другото момиче — и да отидем някъде. Може да ядем сладолед, да пием кафе или нещо друго.

Обзе го остро неприятно чувство — твърде рязък бе преходът от Рут към тези думи. Гледаха го дръзките очи на момичето, а редом до тях той видя ясните и лъчезарни очи на Рут, чийто непорочен поглед на светица се взираше в него от безкрайните предели на душевната чистота. Усети прилив на сила. Той стоеше по-високо от всичко това. За него животът бе изпълнен с по-големи богатства, отколкото можеха да помислят тези две момичета, чиито желания стигаха до сладоледа и някой приятел. Спомни си, че в съзнанието му винаги е присъствувал някакъв друг свят. Бе опитвал да сподели мислите си с познати мъже и жени, но не бе имал никакъв успех досега. Другите не го разбираха. Очевидно, не само неговите мисли бяха недостъпни, самият той ги бе надраснал. Усети прилив на сили и стисна юмруци. В неговите представи животът бе нещо по-голямо. Е добре, тогава и той трябва да вземе повече неща от живота: Но как можеха да му ги дадат тези момичета. Дръзките черни очи не предлагаха нищо. Той знаеше, че зад тях стои само мисълта за сладолед и за разни дреболии. А другите две очи на светица му предлагаха не само живота, който познаваше, но и отвъд него. Това бе светът на книгите, картините, спокойствието, красотата и изяществото на едно възвишено призвание. Той виждаше хода на мисълта, скрита зад черните очи, сякаш гледаше часовников механизъм с познатите въртящи се колелца. В тези очи се четеше покана за дребни удоволствия, ограничени в рамките на блудкавото ежедневие, чийто предел бе гробът. А в погледа на другите божествени очи прозираше тайнственото и невъобразимо чудо на вечния живот. В тях бе доловил трепет, който чувствуваше и в своята душа.

— Добре, но има нещо, което пречи — каза той. — Имам среща.

Очите на момичето бяха разочаровани.

— Сигурно отиваш при някой болен приятел — подхвърли го насмешливо.

— Не, наистина имам среща с… — запъна се той — с едно момиче.

— Да не ме стягаш? — запита откровено чернооката. Погледна открито в очите й.

— Не, наистина. Може да се видим друг път. Още не зная името ти. И къде живееш?

— Казвам се Лизи — отвърна по-меко тя, стисна ръката му и го докосна с тяло. — Лизи Коноли. Живея на Пета улица, до пазара.

Поговориха още малко и той се сбогува. Не се прибра веднага в къщи, а постоя под дървото, загледан в нейния прозорец.

— Рут, с теб имах среща — прошепна. — Запазих я за теб.