Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

В понеделник сутринта Джо пъшкаше над първия товар дрехи, с които заредиха пералната машина.

— Слушай — започна той.

— Да не си казал дума — озъби се Мартин.

— Прощавай, Джо — каза му той, когато спряха, за да обядват.

В очите на другаря му се появиха сълзи.

— Нищо, приятелю — каза той. — Ние сме в пъкъла, това си е. И знайш ли, аз много те обикнах. Затова ме заболе. Привързах се към тебе от пръв поглед.

Мартин стисна ръката му.

— Айде да се махнеме — предложи Джо. — Ще зарежеме сичко и тръгваме да скитаме. Никогаж не съм пробал, но сигурно е дяволски просто. Да не правиш нищо. Само помисли — нищо. Веднаж, в болницата, бях болен от тиф, и страшно хубаво беше. Искам пак да се разболея.

Седмицата потече бавно. Хотелът бе пълен и ги затрупваха с допълнително фино бельо. Правеха истински чудеса. Битката продължаваше до късно под светлината на електрическите лампи. Излапваха набързо храната си и дори въведоха половин час работа преди закуска. Мартин изостави студените бани. Гонеха без почивка всяка минута. Джо бе добър пастир на стадата от мигове, пазеше ги внимателно, без да изпусне нито един, броеше ги чака, както скъперник брои своето злато, работеше неистово, като луд, приличаше на бумтяща машина, подпомагана умело от друга машина, на която й се струваше, че някога е била човек на име Мартин Идън.

Дори и тази мисъл идваше съвсем рядко при Мартин. Домът на мислите му бе запустял, прозорците — заковани, а самият той се бе превърнал в сянката на неговия пазач. Той бе една сянка. Джо имаше право. Те и двамата бяха сенки в бездънния ад на труда. Или може би всичко това беше сън? Понякога, размахал тежката ютия върху белите дрехи в пращящия от жега и пара въздух, му се струваше, че сънува. Само след миг, или може би след хиляда години, ще се събуди в своята стаичка, пред масата, изцапана с мастило, и ще продължи да пише там, където е спрял предния ден. А може би и това е сън, от който ще се събуди, когато трябва да смени моряка на вахта, ще се изтърси от леглото си в залитащия трюм на кораба и ще излезе на палубата под тропическите звезди, ще хване щурвала и ще почувствува как хладният пасат пронизва тялото му.

Дойде събота и безславната победа в три часа.

— Мисля, че ще слезна за някоя чаша бира — каза Джо с безизразния глас на болен човек, който е готов да рухне.

Мартин сякаш внезапно се събуди. Отвори чантичката с инструментите, смаза колелото, натри веригата с графит и регулира лагерните втулки. Джо бе преполовил пътя до кръчмата, когато Мартин го задмина. Стискаше здраво кормилото, краката му ритмично въртяха педалите, а по лицето му бе изписано решението да се пребори със седемдесетте мили прах и стръмнини до Оукланд. Той спа там през нощта, а в неделя навъртя същия път обратно. В понеделник сутринта започна работа уморен, но без да се е допрял до алкохола.

Минаха петата и шестата седмица, прекара ги като машина, но все пак в него блещукаше онова мъничко късче душа, което му нареждаше да натиска педалите цели сто и четиридесет мили, след като приключеха в събота. Но това не бе почивка. Имаше нещо механично в цялата работа и именно то помогна да бъде удавена блестящата искрица душа, която бе единствено оцеляла от предишния му живот. В края на седмата седмица нямаше повече сила да се противи и оттласна с Джо към селото, за да удави мъката от живота и да намери нов живот до понеделник сутринта.

И отново в края на следващите седмици навърташе с мъка сто и четиридесетте мили, като заменяше вцепенението от една преумора с друго, още по-потискащо усилие. В края на третия месец отиде за трети път с Джо до селото. Отново забрави всичко и вкуси от живота. Изведнъж съвсем ясно съзря как се превръща в добиче — виновен бе не алкохолът, а изморителният труд. Пиянството бе следствие, а не причина. То идваше неотменно след тежкия труд, така, както нощта следва деня. Уискито му нашепна, че работното добиче не може да се издигне до висините и той кимна в знак на съгласие. Уискито бе мъдро и казваше истини.

Поиска хартия и молив, поръча на всички по едно питие и докато пиеха за негово здраве, той се облегна на бара и започна да пише.

— Телеграма, Джо — каза той. — Прочети я.

Джо зачете с пиянска, недоумяваща усмивка, но изглежда, съдържанието на телеграмата го отрезви. Погледна другия с укор и сълзите тръгнаха по бузите му.

— Нима ще ме зарежеш, Март? — запита безнадеждно той.

Мартин кимна и повика един от безделниците, за да занесе телеграмата до пощата.

— Постой — измърмори пресипнало Джо. — Нека помислим.

Той се държеше здраво за бара, краката му се подгъваха, а Мартин го подкрепяше с едната си ръка.

— Пиши там двама перачи — внезапно каза Джо. — Дай да поправям.

— А ти защо напускаш? — запита Мартин.

— Също като тебе.

— Но аз ще се върна на корабите. Ти не можеш.

— Така е — бе отговорът, — но ставам скитник. Разбираш, нали?

Мартин го погледна изпитателно и извика:

— По дяволите, мисля, че си прав. По-добре скитник, отколкото работно добиче. Ще си поживееш, приятелю, а това е повече от всичко, което си правил досега.

— Не, веднаж бях в болница — поправи го Джо. — Беше хубаво. Тиф, не съм ли ти казвал?

Докато Мартин поправяше телеграмата на „двама перачи“, Джо продължи:

— В болницата никога не ми се пиеше. Интересно, а? Но щом блъскам като роб цяла седмица, трябва да се насвяткам. Нали знаеш — готвачите пият и за умрелите. Също и пекарите. Това е от работа. Просто трябва да го правят. Чакай, нека платя половината телеграма.

— Не, ще черпиш — предложи Мартин.

— Айде, всеки пие по едно от мене — извика Джо. В понеделник сутринта Джо бе самото нетърпение. Не обръщаше внимание на кънтящата си глава, а работата изобщо не го интересуваше. Много, много минути, бяха изпуснати, докато безгрижният пастир гледаше към слънчевата светлина и дърветата отвън.

— Само глей! — викаше Джо. — Всичко това е за мене. Съвсем без пари. Мога да си легна под онеа дървета и да си спя хиляда години, ако искам. Кво да чакаме повече? Ето там страната, дето никой не работи, и аз имам само билет за отиване, ама не и за връщане, по дяволите.

След няколко минути, когато пълнеше коша на пералната машина с мръсни дрехи, Джо забеляза ризата на собственика на хотела. Знаеше поставения знак и с внезапно величаво чувство на свободен човек я хвърли на пода и стъпи върху нея.

— Да можеше ти да си в нея, проклета холандска свиня! — викаше той. — В нея и аз да мога да те докопам! На ти, на ти, на ти още, негоднико! Някой да ме спре, има ли? Да ме спре, казах!

Мартин със смях го върна към прането. Във вторник вечерта пристигнаха двамата заместници и останалата част от седмицата те ги посвещаваха в ежедневната работа. Джо се въртеше около тях и обясняваше своята система, но не похващаше нищо повече.

— Без мене — обяви той. — Без мене. Могат да опитат и с лошо, ако искат, ама се махам веднага. Повече не попипвам, благодаря за всичко. За мене са товарните вагони и сянката на дърветата. А вие, роби, работете! Така трябва. Блъскайте и се потете! Блъскайте и се потете! А като пукнете, ще изгниете като мене, както и да сте живели. Е, тогава, кажете ми, защо е това блъскане?

Взеха парите си в, събота и стигнаха до разклона на пътя.

— Май няма смисъл да те питам дали ще тръгнеш с мене? — безнадеждно каза Джо.

Мартин поклати глава. Бе се изправил до колелото, готов да потегли. Стиснаха ръцете си. Джо задържа ръката му за миг и каза:

— Ше се видим пак, Март, преди аз и ти да умреме. Това е съвсем ясно. Чувствувам го у мене си. Довиждане, Март, и бъди щастлив. Знаеш, дяволски те обикнах.

Самотната му фигура остана на средата на пътя, гледаше след Мартин, докато той зави и се изгуби от погледа му.

— Бива си го това момче — избъбри той. — Бива си го. След това се помъкна надолу по пътя към водната кула, където десетина скитника, лежаха до насипа и чакаха да мине товарен влак.