Джек Лондон
Мартин Идън (31)

Тридесет и първа глава

На Бродуей Мартин случайно попадна на сестра си Гертруда и тази среща бе колкото щастлива, толкова и неприятна за него. Тя чакаше трамвая на ъгъла, видя го първа и забеляза изострените му черти, глада и отчаянието в погледа му. Той бе наистина умислен и отчаян. Връщаше се от един безполезен пазарлък със служителя в заложната къща, опитвайки се напразно да го убеди да му отпусне допълнителен заем срещу велосипеда. Дъждовната есен бе дошла и Мартин реши да заложи колелото и да задържи черния си костюм.

— Нали имате черен костюм — бе казал служителят, който познаваше цялото му имущество. — Да не сте го заложили при онзи евреин Липке, защото, ако сте направили това…

Той го погледна заплашително и Мартин побърза да извика:

— Не, не, у дома е, но ми трябва за една делова среща.

— А, добре — бе отговорил успокоеният лихвар. — Но поради същите делови принципи и аз трябва да получа черния ви костюм, преди да ви отпусна нов заем. Да не мислите, че ще стоя тука за този, дето духа?

— Но нали ви оставих велосипеда, който струва четиридесет долара и е добре запазен — бе настоял Мартин. — А вие ми дадохте само седем долара. Не, не седем, а шест долара и двайсет и пет цента, тъй като удържахте лихвата предварително.

— Ако ви трябват още пари, донесете черния костюм — бе отговорът.

Мартин излезе безкрайно отчаян от претъпканата дупка. Униние бе изписано на помръкналото му лице и сърцето на сестра му се сви от жалост.

Тъкмо се бяха видели, когато пристигна трамваят от Телеграф Авеню и спря да вземе пътниците, тръгнали по следобедни покупки. Мартин й помогна да се качи и от движението на ръката му тя разбра, че няма да дойде с нея. Обърна се на стъпалото и го погледна. Сърцето й отново трепна, като видя измъченото му лице.

— Не идваш ли? — попита тя и в следващия миг слезе от стъпалото.

— Ще повървя пеша, за раздвижване — обясни той.

— И аз ще мръдна няколко пресечки — обяви сестра му. — Може да ми помогне. Не ме бива нещо напоследък.

Мартин я погледна и се убеди в думите й, като забеляза нейната немарлива външност, нездравата й пълнота, отпуснатите рамене, повехналото лице с безизразни черти и тежката, лишена от гъвкавост крачка, която бе жалко подобие на свободния и лек ход на здравото тяло.

— По-добре е да спрем тук — каза той, макар че сестра му бе спряла още на първата пресечка. — Качи се на следващия трамвай.

— Олеле, аз май наистина капнах! — отвърна тя запъхтяна. — Изморена съм, иначе щях да ходя с тебе. А и подметките ти са толкова тънки, че ще се пръснат, преди да избъхташ до северен Оукланд.

— В къщи имам по-здрави — отговори той.

— Ела утре за обед — покани го тя без всякаква връзка с разговора. — Господин Хигинботъм няма да бъде у дома. Ще ходи в Сан Леандро по търговия.

Мартин поклати глава отрицателно, но не можа да скрие вълчия блясък, който освети гладните му очи, щом се спомена за обяд.

— Март, ти си без петак, а ми се докарваш, че правиш упражнения, като ходиш пеша — опита се да изсумти презрително тя, но само подсмръкна. — Я да вида! Ето, не съм ти дала нищо за последния рожден ден — измънка неубедително сестра му, като затършува из чантата си и притисна към дланта му една петдоларова монета.

Ръката на Мартин инстинктивно стисна златното късче. В същия миг помисли, че не трябва да взима монетата и нерешителността го задави. Тя щеше да му осигури живот, храна, спокойствие за тялото и мисълта и енергия да пише. Кой можеше да каже дали малкото късче злато нямаше да му помогне да напише нещо, което да му донесе много други подобни късчета? Пред него светнаха ръкописите на две есета, които току-що бе завършил. Видя ги под масата върху купчината върнати ръкописи, за които нямаше пари за марки. Видя дори и заглавията им така, както ги бе написал: „Великите жреци на тайната“ и „Люлката на красотата“. Не бе ги предложил никъде. И те бяха толкова сполучливи, колкото всичко, което бе написал в тази област. Защо нямаше марки за тях? Усети внезапен прилив на увереност в крайната победа и не само гладът го накара да пусне с рязко движение монетата в джоба си.

— Гертруда, ще ти я върна сто пъти — промърмори той със свито гърло, а в очите му проблесна влага. — Запомни думите ми — извика рязко и твърдо. — Още преди да изтече една година в ръцете си ще имаш най-малко сто жълти братчета на това късче. Не те карам да ми вярваш. Само почакай и ще видиш.

Разбира се, тя не повярва и се почувствува неловко. Съумя само да каже.

— Знам, че си гладен, Март. Гладът е на лицето ти. Идвай да ядеш по всяко време. Аз само ще пращам някое от децата да ти казва кога господин Хигинботъм го няма. Март, а…

Той зачака, макар че със сигурност знаеше какво ще му каже, мисълта и бе съвсем прозрачна.

— Не мислиш ли да хванеш някоя работа вече?

— Значи ти не вярваш, че ще успея? — запита той. Сестра му поклати глава.

— Гертруда, никой не ми вярва, освен аз самият — каза той със страстна упоритост в гласа си. — Вече написах много и хубави неща, зная, че рано или късно ще успея да ги продам.

— Откъде знаеш, че са хубави?

— Зная, защото… — той спря. Поколеба се да продължи в момента, когато безкрайното море на литературата и на историята на литературата забумтя в съзнанието му, убеждавайки го колко безполезни са опитите да обясни на сестра си силата на своята вяра. — Защото моите неща са по-добри от почти всичко, което се публикува в списанията.

— Как искам да се вразумиш — каза тя тихо, но без да се усъмни нито за миг, че е напълно права за причината, която го бе довела до сегашния болезнен вид. — Много искам, а утре чакам в къщи.

След като помогна на сестра си да се качи в трамвая, той забърза към пощенската станция, където остави три от петте долара срещу марки. Късно след обяд, когато отиваше у семейство Морз, предаде на пощата голям куп дълги, тежки пликове, на които бе налепил всички марки освен трите последни от два цента.

Този ден бе твърде важен за Мартин, защото след вечерята се запозна с Ръс Брисъндън. Не можа да разбере кой го бе поканил, на кого бе приятел или познат. Не бе и толкова любопитен, за да разпитва Рут за него. Накратко Брисъндън го порази със своя болезнен вид и лекомислието си. След още един час реши, че е също така и простак, след като го видя как обикаля из стаите, взира се в картините и пъха нос в книгите и списанията, които вземаше от масата, или снемаше от лавиците. Макар и непознат на семейството, Брисъндън се отдели от останалите далече преди края на вечерта, сви се в едно широко кресло тип Морис и зачете една тъничка книжка, която измъкна от джоба си. Докато четеше, той с разсеян жест приглаждаше косата си. Мартин не му обърна повече внимание, но по едно време забеляза, как очевидно с успех разговаря с няколко млади жени.

Когато си тръгна, Мартин съвсем случайно го настигна по средата на алеята към улицата.

— Хей, вие ли сте? — попита той.

Другият измърмори нелюбезно, но тръгна редом с него. Мартин не каза нищо повече и минаха няколко пресечки в пълно мълчание.

— Старо и надуто магаре!

Неочакваната острота на забележката сепна Мартин. Стана му забавно и в същото време усети растяща неприязън към него.

— Какво търсите на такова място? — рязко го запита спътникът му, след като бяха мълчали отново между две пресечки.

— А вие? — върна му въпроса Мартин.

— Да пукна, ако зная. Досега не съм правил подобни грешки. Денонощието има двайсет и четири часа и все някак трябва да ги изкарам. Елате да пийнем.

— Добре — съгласи се Мартин.

В следващия миг му стана неприятно от лекотата, с която се съгласи. В къщи го чакаше няколко часа занаятчийска работа, след което трябваше да чете Вайсман, макар и в леглото, без да слага в сметката биографията на Хърбърт Спенсър. Тя му се струваше по-увлекателна и от най-интересния роман. Помисли си, че не трябва да си губи времето с този човек, който не му бе приятен. Всъщност не мислеше нито за него, нито за пиенето, а го привличаше атмосферата, свързана с алкохола — силната светлина, огледалата, блестящите подредени чаши, разгорещените и възбудени лица и непрестанния тътен на мъжки гласове. Това бяха гласове на хора уверени в бъдещето и в успеха, които могат да харчат парите си за пиене като истински мъже. Причината да се съгласи бе неговата самота, ето защо прие без колебание поканата така, както рибата тон се хвърля към бялото парцалче, закачено на въдицата. След като се разделиха с Джо в курорта Шели, Мартин не бе пристъпвал в заведение, за да пие нещо, ако не се смяташе виното, с което го почерпи бакалинът-португалец. Умствената умора не го тласкаше към алкохола така, както убийствената физическа работа и той не чувствуваше никаква необходимост да пие. Но сега усети жажда за алкохол, или по-скоро за атмосферата, в която го разливат и поглъщат. Такова място бе „Пещерата“. Двамата с Брисъндън се разположиха в удобни кожени кресла и си поръчаха уиски и сода.

Разговаряха дълго и за много неща. От време на време, единият от двамата по ред поръчваше от същото питие. Мартин издържаше много на пиене, но и Брисъндън не само че не се напиваше, но го порази със силата на ума си. Не след дълго време успя да схване, че събеседникът му знае положително всичко и реши, че той е вторият наистина мислещ човек, с когото се среща. Забеляза едновременно и това, че Брисъндън притежава онези качества, които липсваха на професор Колдуел. В този човек имаше огън, светкавична проницателност и схватливост и пламтяща устременост на гений. От него изтичаше реката на живия език. Думите, откъснати от тънките му устни, попадаха в живо месо, но тези устни умееха да изричат и красиви фрази с мек отблясък, спътници на красотата, в които се долавят тайнствените загадки на живота. И пак от същите тънки устни като от рог, в който отеква шумът и тътенът на космически схватки, се изливаха сребърно чисти мисли, блестящи като звездните пространства, събрали не само цялата мъдрост на науката, но също така и света на поезията, на онази неуловима и изплъзваща се истина, която не се изрича с думи, и все пак намира израз във финото и недосегаемо съдържание на обикновените думи. Чудният дар позволяваше на Брисъндън да прониква отвъд границите на практическия опит, където отсъствува ежедневният език, но вълшебството на неговото слово насищаше познатите думи с нов смисъл и той съумяваше да внуши на чувствителното съзнание на Мартин мисли, които са недостижими за посредствените хора.

Мартин забрави за първоначалната си неприязън. Най-хубавите неща от книгите оживяваха пред него, виждаше самата истина от плът и кръв и се изпълваше с преклонение. „Аз съм някъде в прахта пред краката му“ — непрестанно си повтаряше той.

— Вие сте изучавали биология, нали? — го попита, повлиян от чутото.

Изненада се, когато Брисъндън поклати глава отрицателно.

— Но аз чух от вас истини, които са конкретизирани единствено с помощта на биологията — настояваше той и другият го погледна с недоумение. — Вашите изводи съвпадат с мисли от някои книги, които без съмнение сте прочели.

— Приятно ми е да го чуя — отговори Брисъндън. — Изпълва ме с увереност факта, че моите недостатъчни познания са ми позволили да намеря най-краткия път към истината. Лично аз никога не се вълнувам дали съм прав, или не. Това е съвсем безсмислено. Човек никога не ще достигне до абсолютната истина.

— Но вие сте последовател на Спенсър — въодушевено извика Мартин.

— Чел съм го, когато бях съвсем млад и единственото, което познавам, е неговото „Възпитание“.

— Бих искал и аз да трупам знания така безгрижно — изтърва Мартин след половин час. — Вие сте съвършен догматик и това е най-чудното. Догматично сте убедени в онези факти, до които науката е съумяла да достигне по пътя на последващи съждения. Вие просто прескачате към правилните заключения. Наистина умеете да скъсявате разстоянията и благодарение на някакъв свръхрационален процес налучквате пътя към истината със светлинна скорост.

— Да, точно това безпокоеше отец Жозеф и брат Дютон — отговори Брисъндън. — Но заслугата не е моя. Просто щастливата случайност ме изпрати да се уча в католически колеж. А вие къде сте учили?

Мартин му разказа и в същото време го разглеждаше внимателно. Спря поглед на продълговатото, изпито и аристократично лице, на приведените рамене и на палтото, метнато върху съседния стол, чиито джобове бяха провиснали от тежестта на множество книги. Забеляза, че лицето и дългите тънки ръце на Брисъндън са почернели от слънцето. Този загар го объркваше. Бе съвсем сигурно, че Брисъндън не живее сред природата и все пак слънцето бе успяло да го ожари. Стори му се, че слънчевият загар е свързан с нещо важно и не съвсем обикновено. Вгледа се отново в деликатните черти на лицето му, в изхвръкналите скули и дълбоките хлътнатини на бузите, в изящния орлов нос. Мартин никога не бе срещал толкова фин нос. Очите му бяха съвсем обикновени — средни по големина и с неопределен кафяв цвят, но в тях тлееше огън, или по-точно се прокрадваше някакъв двойствен и странно противоречив израз. Те извикваха състрадание, макар че бяха непоколебимо предизвикателни и дори жестоки. Мартин го съжали, без да знае защо и без да подозира, че му предстои да разбере.

— Аз съм туберкулозен — каза направо Брисъндън, след като преди малко бе съобщил, че идва от Аризона. — Живях там няколко години заради климата.

— Не се ли страхувате сега от тукашното време?

— Да се страхувам ли?

Той не наблегна, когато повтори думите на Мартин, а аскетичното му лице показваше недвусмислено, че не съществува нищо, от което да се страхува. Очите му се присвиха и Мартин почти притаи дъх от приликата му с орел, като гледаше как ноздрите му се разширяват, дръзки, енергични и войнствени. „Великолепно!“ — мислено каза Мартин, а кръвта му кипна от тази гледка. Издекламира следните стихове:

Главата ми е в кръв,

но непреклонна под

ударите на Съдбата.

— Вие обичате Хенли — забеляза Брисъндън, а лицето му в миг стана приветливо и отзивчиво. — Впрочем какво друго може да се очаква от вас? Да, Хенли е смела душа. Изпъква сред днешните стихоплетци в техните списания така, както гладиаторът прави впечатление сред група евнуси.

— Изглежда сте против списанията — внимателно рече Мартин.

— А вие? — изръмжа неговият събеседник така гневно, че Мартин изтръпна.

— Аз… аз пиша или по-вярно се опитвам да пиша за списанията — промърмори Мартин.

— Това е по-друго — бе смекченият отговор. — Вие се опитвате да пишете, но без успех. Разбирам и се радвам на вашия неуспех. Зная какво пишете. Схващам го дори и с половин дума, в произведенията ви има нещо, заради което пътят им към списанията е затворен. Те са силни творби, а списанията търсят друга стока. Интересуват се от празни глупости и бог ми е свидетел, че събират достатъчно боклук, но не и от вас.

— Аз съм на нивото на занаятчийската работа — призна Мартин.

— Напротив — започна Брисъндън и се спря, като оглеждаше непочтително бедняшката външност на своя събеседник, износената връзка, разръфаната яка, лъснатите ръкави на палтото, протритите маншети и хлътналите бузи. — Напротив, тази работа стои толкова високо над вас, че не можете да я достигнете. Слушайте, човече, ако ви предложа да хапнете, дали ще се обидите?

Мартин почувствува, как кръвта се качва неволно в главата му, а Брисъндън се разсмя тържествуващо.

— Един сит човек никога няма да се обиди от подобно предложение — отбеляза той.

— Вие сте дявол — с яд в гласа каза Мартин.

— Все пак аз не ви предложих.

— Не се осмелявайте.

— Ами, напротив. Сега ви каня.

Както говореше, Брисъндън се понадигна от стола, сякаш тръгваше към ресторанта непосредствено до тях.

Юмруците на Мартин се свиха, а кръвта му забумтя в слепоочията.

— Насам! Яде ги живи, живи! — Брисъндън извика, като подражаваше виковете на една местна знаменитост, която гълташе змии.

— Наистина бих ви изял жив — каза Мартин и на свой ред впи неприличен поглед в изтощеното от болестта лице на другия.

— Само че аз не заслужавам подобно внимание.

— Напротив, жалкото е, че поводът е незначителен — Мартин се разсмя искрено и от чисто сърце. — Брисъндън, вие ме принудихте да покажа глупостта си. Няма нищо срамно в това, че съм гладен и вие го разбрахте. Смешно е моето възмущение от дребните правилца в живота на тълпата, след като вие се вестявате насам, казвате една рязка, но вярна дума и аз незабавно ставам роб на същите дребни правилца.

— Вие се обидихте — потвърди Брисъндън.

— Наистина се разсърдих преди малко. Схващате, че това е предразсъдък от детските ми години. Тогава научих подобни неща, но всичко се промени. Сега те са затворени у мен като остарели привидения.

— И вратата е залостена, нали?

— Разбира се.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Тогава да отидеме да хапнем нещо.

— Съгласен — отговори Мартин и се опита да плати поредната поръчка уиски и сода с остатъка от двата долара, но видя как Брисъндън принуди келнера да остави неговите пари на масата.

Мартин ги прибра и се намръщи, но усети за миг върху рамото си дружеската ръка на Брисъндън.