Джек Лондон
Мартин Идън (23)

Двадесет и трета глава

Рут почти не вярваше в литературните способности на Мартин, но това не намаляваше достойнствата й в неговите очи. В доскорошния живителен отдих той посвети много време на самоанализ и опозна по-добре себе си. Разбра, че предпочита красотата пред славата, но я желае заради Рут и това негово желание бе силно. Ето защо искаше да се прочуе в света и да си „пробие път“, според неговия израз така, че жената, която обичаше, да може да повярва в достойнствата му и да се гордее с него.

Самият той бе лудо влюбен в красотата и тя му бе достатъчна награда да й служи. От красотата обичаше повече само Рут. Той вярваше, че в света няма нищо по-велико от любовта. Нали тя стана причина за решителната промяна в него и го превърна от недодялан моряк в човек, който се стреми към знанието, в артист? Ето защо той поставяше любовта пред познанието и пред изкуството. Вече бе разбрал, че превъзхожда умствено не само Рут, но и нейните братя, и баща й. Независимо от преимуществата на академичното образование и степента бакалавър на изкуствата, тя никога не можеше да достигне онази дълбочина на проникване в света, живота и същите тези изкуства, които му даваха интелектуалният превес и приблизително едната година, посветена на самообразование и усъвършенствуване.

Разбра го, но то не повлия нито на неговата, нито на нейната любов. Тя бе високо и възвишено чувство и един благороден влюбен не можеше да я опетни с критика. Любовта бе нещо съвсем различно от възгледите на Рут за изкуството, за морала, за Френската революция или за равните избирателни права. Нали тези възгледи са продукт на мисловна дейност, докато любовта няма нищо общо с разума и е надсъзнателна. Той не можеше да подцени любовта. Прекланяше се пред божеството любов. То стоеше по върховете, далече от равнината на разума. Любовта бе висша проява на живота, неговият най-висок връх и идваше рядко. Любимите му философски учения му бяха разкрили биологичната същност на любовта, но именно висшата степен на научното мислене му разкри тайната, че човешкият организъм изпълнява върховното си призвание посредством нея, че към любовта не се пристъпва с въпроси, а се приема като най-голямата награда от живота. Ето защо за него влюбеният бе благословено същество и той бе упоен от мисълта за „Безумния любовник“, който се е издигнал над земните неща, над богатството, разума, хорското мнение и успеха, над самия живот, и е „готов да умре за целувка божествена“.

Мартин бе вече мислил за тези неща, но някои от тях разбра по-късно. Сега той работеше без отдих и прекъсваше само, за да се види с Рут. Ежедневието му бе сурово. Плащаше на месец по два долара и половина за малката стая, която бе наел от португалката Мария Силва. Неговата хазайка бе вдовица и кавгаджийка с рязък характер, работеше без отдих, за да върже двата края и да отгледа многочисленото си потомство, от време на време удавяше мъката и умората си в няколко литра рядко кисело вино, което купуваше за петдесет цента от кръчмата-бакалница на ъгъла. Отначало Мартин не можеше да понася нито нея, нито противния й език, но постепенно се изпълваше с уважение към упоритата й борба с живота. Малката къща имаше четири стаи, от които Мартин нае едната. Другата бе всекидневна, за гости, и тя щеше да бъде весела с шарения си килим, ако в нея нямаше некролог и траурна снимка на едно от многото починали деца на домакинята. Пердетата на тази стая бяха винаги спуснати и босоногата команда на Силва нямаше право да влиза в святото място с изключение на тържествени случаи. Всички се хранеха в кухнята, където тя не само готвеше, но и переше, колосваше и гладеше всеки ден, освен в неделя, тъй като приходите й идваха главно от грижите за дрехите на нейните по-заможни съседи. Спалнята бе толкова голяма, колкото и стаята на Мартин, и в нея се струпваха домакинята със седемте си малки деца. Той все не успяваше да проумее как спят тези хора, тънката преграда не му пречеше да чува всяка вечер подробностите по лягането, ревовете и кавгите, тихите разговори, а малко по-късно долавяше сънливо писукане, сякаш там заспиваха птичета. Друг източник на доходи за Мария бяха двете крави, които доеше сутрин и вечер. Тези крави живееха незаконно от тревата по свободните парцели и от двете страни на улицата, затова ги придружаваха винаги един или двама от дрипавите синове на домакинята, чиято задача бе да внимават за пазачите.

В своята малка стая Мартин живееше, спеше, учеше, пишеше и се грижеше за домакинството си. Пред единствения прозорец, който гледаше към неголемия преден навес, бе кухненската маса. На нея той пишеше, там бяха и книгите, и пишещата машина. Креватът до задната стена заемаше две трети от стаята. От едната страна на масата се намираше безвкусно изработен скрин, произведен по-скоро за печалба, отколкото да служи за нещо, чийто фурнир продължаваше да се отлепва. Скринът бе в единия ъгъл, а в другия се помещаваше кухнята, състояща се от сандък от сухи храни, върху който бе примусът. В сандъка имаше чинии и прибори за готвене. Продуктите бяха наредени върху лавица на стената, а кофата с вода бе на пода. Мартин трябваше да носи водата от кухнята, тъй като в стаята нямаше чешма, фурнирът на скрина се отлепваше особено сполучливо в дните, когато готвенето бе придружено с много изпарения. Велосипедът висеше над леглото, вдигнат с макара към тавана. Отначало го оставяше в мазето, но племето на Силва го разубеди, след като отпусна лагерните втулки и спука гумите. После опита с малкия преден навес, но една нощ проливен дъжд от югоизток го накваси. Накрая приюти велосипеда до самия таван в стаята.

Дрехите му и онези книги, за които нямаше място на масата или под нея, бяха поставени в малък шкаф. Бе свикнал да прави записки, когато четеше. Скоро те станаха толкова много, че за да остане и за него място в претъпканото жилище, трябваше да ги прехвърля върху няколко въжета за пране, които опъна от единия до другия край. Въпреки това стаичката бе толкова отрупана, че движението стана много трудно. Трябваше да затвори шкафа, за да може да отвори вратата на стаята. Не можеше да направи нито една крачка по права линия. Макар че се придвижваше с отклонения, нито веднъж не успя да стигне от вратата до горния край на леглото, без да се сблъска с нещо в тъмното. След като успееше да премине покрай двете противостоящи врати, трябваше да се отклони рязко надясно, за да обиколи кухнята. След това със завъртане вляво избягваше долния край на леглото, все пак завъртането трябваше да бъде пресметнато, за да не се сблъска с ъгъла на масата. След като се завъртеше достатъчно, трябваше отново да се обърне рязко, за да попадне най-сетне в нещо като канал, чиито брегове бяха леглото и масата. Но достатъчно бе да постави стола на обичайното му място пред масата, за да превърне канала в неплавателен. Когато столът не бе нужен, обикновено почиваше върху леглото, макар че понякога Мартин сядаше на него и четеше, докато се свари яденето или се стопли водата. Постепенно, дори свикна да нахвърля един-два пасажа, докато пържолата стане готова. Ъгълът, където бе разположена кухнята, беше толкова тесен, че макар и седнал, той успяваше да достигне всичко необходимо. Всъщност беше му по-удобно да готви седнал, когато бе изправен, пречеше сам на себе си.

Великолепният му стомах бе привикнал към всякаква храна, но той знаеше как да готви различни ястия, които бяха евтини и хранителни. Най-често ядеше грахова супа, картофи и едър, кафяв фасул, сготвен по мексикански. Поне веднаж на ден на трапезата му имаше ориз, приготвен така, както никога не би могла да го приготви и най-добрата американска домакиня. Сухите плодове бяха по-евтини от пресните и той винаги имаше в запас от тях, вареше ги така, че заместваха маслото върху хляба му. Рядко си позволяваше месо или супа от кокали. Два пъти на ден пиеше кафе без каймак, и мляко, а вечер — чай, и едното, и другото беше отлично приготвено.

Трябваше да харчи разумно парите си. По време на почивката изразходва почти цялата сума, спечелена в пералнята, а да се надява на първите постъпления от своята занаятчийска работа, бе още доста рано. Освен при Рут, отиваше от време на време и при сестра си Гертруда и това бе всичко. Живееше уединено, но всеки ден успяваше да свърши толкова работа, колкото другите хора не можеха да извършат и за три дни. Спеше по пет часа и само човек с неговото желязно здраве можеше да издържи всекидневните деветнайсет часа упорит труд. Не губеше нито миг. По огледалото бе закачил листчета с определения или произношение на трудни думи, които заучаваше, докато се обличаше, бръснеше или решеше. По стената над примуса имаше други листчета с думи, които учеше, докато приготвяше храната си или миеше чиниите. Непрекъснато заменяше старите листчета с нови. Всяка срещната за първи път или малко позната дума се отбелязваше и когато се събираха достатъчно, той ги преписваше на машината и ги закачаше на стената или по огледалото. Носеше листчета и в джобовете, тях преглеждаше в трамвая или докато чакаше ред в месарницата и бакалницата.

Продължи по-нататък с този метод на работа. Когато четеше произведенията на писатели, които са успели, той отбелязваше постигнатите резултати и търсеше използваните средства — начин и особености на стила и изложението, гледища, сравнения и други. Тях също така записваше и по-късно заучаваше. Мартин не подражаваше. Той искаше да разбере основното. Правеше списъци на ярки и сполучливи изрази, подбрани от различни автори и събра толкова много, че успи да схване главното в техния маниер на работа. Това му помогна да изработи собствени свежи и оригинални изразни средства и да прецени техните качества.

По същия път направи и списъци със силни изрази, взети от ежедневието, чийто живец разяжда като киселина и гори като пламък, или блестят, наситени с чувства, сочни посред сухата пустиня на всекидневния език. Той винаги търсеше да намери основния принцип. Искаше да разбере структурата на нещата, за да може сам да ги прави. Не се задоволяваше само с външната проява на красотата. Той я изследваше в своята малка лаборатория, която му служеше и за спалня, миризмата от яденето се заместваше с врявата на племето на Силва, но Мартин изучаваше строежа на красотата и се приближаваше към времето, когато сам щеше да твори прекрасното.

Бе устроен така, че можеше да работи само с разбиране. Непозната му бе работата в мрака, без да знае какво създава, като разчита само на случая и на своя талант и вяра, че ще успее. Случайните резултати не го интересуваха. Той искаше да знае как и защо. Към творчеството се отнасяше с пълно съзнание, преди да започне разказ или стихотворение, той го извикваше в мисълта си, обмисляше неговото начало и край, а така също и изразните средства, които щеше да използува. В противен случай резултатът бе изключен. От друга страна оценяваше случайните ефекти, създавани от думите и изразите, които идваха неусетно и леко и не само издържаха всички изпитания, но оказваха неочаквано въздействие. Той се удивляваше и прекланяше пред тях, тъй като знаеше, че те идват извън съзнателния творчески процес у човека. Но колкото и дълбоко да проникваше в същността на красотата, долавяйки нейните основни закони, той винаги знаеше, че дълбоко в нея има една непознаваема тайна, до която не се е докоснал не само той, но и никой човек преди него. Той бе разбрал много добре от Спенсър, че човек никога не може да, достигне крайната същност на нещата, че тайната на прекрасното е велика като тайната на живота — дори повече, защото нишките на красотата и на живота се преплитат и самият той е нищожна частица от същата непостижима материя, изплетена от слънчев блясък, звезден прах и някакво чудо.

Изпълнен с тези мисли, Мартин написа есе със заглавие „Звезден прах“, с което се надсмиваше на известните критици, а не на принципите на критицизма. Това бе блестящо и дълбоко философско произведение, украсено с великолепен хумор. Разбира се, списанията, на които го изпрати, го върнаха веднага. Мартин, освободил съзнанието си от него, продължи спокойно по своя път. Бе си създал метод на работа, благодарение на който предварително обмисляше от всички страни и развиваше даден сюжет, след което го изливаше върху пишещата машина. Не го тревожеше, фактът, че не отпечатваха произведенията му. Самото писане бе заключителният акт на един мисловен процес, в който се събираха разпръснатите нишки на мисълта и всички данни, струпани в мозъка му. Да напише едно произведение за него означаваше да освободи със съзнателно усилие мисълта си за нови въпроси и впечатления. Нещо подобно на навика на някои хора, които от време на време нарушават с многословие своето дълго мълчание, освобождавайки се до последната си дума от истински или въображаеми страдания.