Джек Лондон
Мартин Идън (37)

Тридесет и седма глава

На сутринта първата работа на Мартин бе да направи тъкмо обратното на онова, което му заръча Брисъндън. Сложи в плик „Позорът на слънцето“ и го изпрати на „Акропол“, защото вярваше, че препоръката на списанията, които приемат произведенията му, ще му помогне пред издателствата. Опакова и изпрати на едно списание и „Еднодневка“. Въпреки откритата неприязън на Брисъндън към тях, която според Мартин бе прекалена, той бе убеден, че тази изключително силна творба ще бъде отпечатана. За всеки случай бе решил да не позволи тя да се публикува без съгласието на своя приятел. Щеше да използва одобрението на някое списание и с него да се постарае да убеди Брисъндън.

Същата сутрин Мартин започна и една повест, която бе изградил в общи линии доста отдавна и оттогава чувствуваше непрекъснат подтик да я завърши. Бе я замислил като великолепна приказка за морето, изпълнена с романтиката на приключенията от двадесетото столетие, в която се разказваше за живи хора, поставени при реалните условия на днешния свят. Но под бързо летящото описание на събитията той бе решил да вгради нещо, което повърхностният читател не би успял да долови, без обаче да се намали неговият интерес и удоволствието му от прочетеното. Именно това, а не самата случка подтикваше Мартин да пристъпи към работа, защото той винаги изграждаше своите сюжети върху великата тема за всеобхватното. Тръгнал от нея, той създаваше героите, определяше мястото им във времето и пространството и ги превръщаше в изразители на вечните истини. Бе се спрял на заглавието „Пропуснат срок“, а повестта не трябваше да надхвърля шейсет хиляди думи, което бе дреболия за невероятната му работоспособност. Още от първия ден започна работа като съзнателно се наслаждаваше на удоволствието от своето умение да използва думите. Бе изчезнал страхът от неопитното перо, което може да обезобрази неговата работа. Даваха своя плод дългите месеци на напрегнати занимания и обучение. Вече притежаваше умението да обхваща със сигурна ръка събитията, които описваше, никога досега в дългите часове на работа не бе чувствувал подобна увереност в себе си и в своята способност да прониква в живота и във всичките му прояви. С „Пропуснат срок“ той искаше да разкаже за истински хора и събития, но освен това бе убеден, че повестта трябва да засегне онези велики истини, които са присъщи на всяко време, познати са по всички морета и пронизват целия живот. Всичко това му бе познато благодарение на Хърбърт Спенсър, помисли си Мартин, като се отдели за миг от масата и се облегна назад. Да, на Спенсър и на вълшебния ключ на еволюционното развитие, който той бе поставил в ръцете му.

Съзнаваше, че създава нещо голямо. „Ще бъде, ще бъде!“ — звънеше непрекъснато като припев в ушите му. Не бе възможно да не успее. Най-сетне създаваше нещо, върху което списанията щяха да се нахвърлят. Цялата повест проблясваше като мълния пред него. Откъсна се за малко от нея, само за да запише една мисъл в бележника си. Искаше да я постави в края на „Пропуснат срок“. Цялото произведение бе така завършено в съзнанието му, че можеше да напише последните думи още сега, макар че го очакваха седмици работа. Сравни едва започнатата повест с творбите на други морски разказвачи и долови нейното превъзходство.

„Само един човек би могъл да достигне «Пропуснат срок» — тихо каза той — и това е Конрад. Но дори и той ще стане, ще стисне ръката ми и ще каже: «Мартин, браво момчето ми!»“

Работи упорито през целия ден и за малко щеше да забрави, че е поканен на вечеря у семейство Морз. Благодарение на Брисъндън черният му костюм излезе от заложната къща и сега имаше отново прилично облекло за официални случаи. Забави се за малко в града, колкото да влезе в една книжарница и да потърси някоя книга от Салиби. Намери „Жизненият кръг“ и зачете в трамвая есето върху Спенсър, за което бе споменал Нортън. Почувствува, че го обхваща гняв. Лицето му пламна и със стиснати зъби несъзнателно стягаше и отпускаше ръката си, сякаш изцеждаше живота от някакво омразно същество. Слезе от трамвая и закрачи разгневен по тротоара, а щом стигна до къщата на семейство Морз, дръпна звънеца с такава сила, че в миг се опомни, засмя се с удивление на себе си и влезе добродушно усмихнат. Не след дълго, обаче, се почувствува безкрайно угнетен. Изведнъж бе паднал от височината, на която през целия ден бе летял върху крилата на вдъхновението. Сякаш слушаше определенията на Брисъндън: „Буржоа“, „Гнездо на спекуланти“. И в същия момент с яд се питаше: „Е, и какво от това? Нали ще се женя за Рут, а не за нейното семейство“.

Стори му се, че никога не бе виждал Рут така прекрасна, така одухотворена и неземна. Здраве и бодрост обагряха бузите й, а нейните очи, в които за първи път бе зърнал безсмъртието, го привличаха неудържимо. Напоследък бе забравил за вечността, тъй като книгите го отвличаха в друга посока, но сега отново съзря в очите на Рут доказателство за онова безсмъртие, пред което бледнееха словесните доводи. Безпредметни ставаха всякакви разисквания пред любовта, изпълнила очите й. В неговия поглед бе същата любов, а тя е неопровержима. Това бе законът, в който той страстно вярваше.

Преди вечерята прекара с нея половин час и се почувствува невероятно щастлив и безкрайно доволен. Но на трапезата го връхлетя умората, неизбежна след тежкия ден. Усети слабост в очите си и го обхвана раздразнение. Спомни си, че на тази маса, където сега често се отегчаваше обзет от подигравателни мисли, бе седнал за първи път да се храни с културни хора, които тогава му се струваха изтънчени и интелигентни. Видя за миг и себе си — жалък дивак в полусъзнание, който преди толкова много време се изпотяваше с всяка клетка, изпълнен с опасения, изумен от най-малките объркващи подробности на приборите за ядене измъчван от настойчивия прислужник и от желанието да се озове с един скок в онова зашеметяващо светско общество, спомни си как накрая взе твърдо решение да се покаже такъв, какъвто беше, без фалшива благовъзпитаност и познания, които не притежаваше.

Погледна към Рут така, както пътникът, обхванат от ужас при мисълта за корабокрушение, търси с поглед спасителните пояси. Бе намерил поне нея и любовта. Нищо друго не издържа, срутено от силата на книгите. Но Рут и любовта преминаха през изпитанията, а биологията му помогна да намери оправдание за това. Любовта беше най-възвишената проява на живота. Природата бе положила много грижи, за да го създаде годен да обича подобно на всички нормални хора. За да стигне до него като до свое най-добро творение, тя бе работила в продължение на хиляди и милиони векове. Бе му вдъхнала любовта като негова висша способност и не бе пожалила въображение, за да я засили неимоверно, преди да го изпрати в оня кратък миг, когато еднодневката трепти с крилете си и свързва веригата на живота. Ръката му потърси под масата ръката на Рут и почувствува в отговор нейното нежно притискане. Тя го погледна за миг и очите й бяха изпълнени с трепетно сияние. От неговите очи искреше същата светлина, но той не можеше да долови, че блясъкът, който видя, бе само отражение на погледа му.

Срещу него, от другата страна на масата, вдясно от господин Морз, бе седнал съдията Блаунт от Върховния съд на щата. Мартин често бе се срещал с него, но съдията не му харесваше. Той разискваше с бащата на Рут по политиката на работническите сдружения, местните новини и въпросите на социализма, а господин Морз му разказваше недоволно за увлеченията на Мартин. Най-сетне съдията Блаунт погледна към него с бащинска благосклонност. Мартин се засмя в себе си.

— Ще надживеете това, млади момко, — каза съдията утешително. — Времето лекува най-добре подобни младежки увлечения.

След това се обърна към господин Морз с думите:

— Мисля, че в подобни случаи разискванията са излишни. Те карат болния да проявява твърдоглавие.

— Наистина — потвърди тържествено господин Морз. — Все пак не е зле пациентът да бъде предупреден за своето заболяване.

Мартин се засмя весело, но с усилие. Дългият ден беше изпълнен с прекомерно напрежение и той — не можеше да се освободи от надвилата го отпадналост.

— Без съмнение и двамата сте превъзходни лекари — каза той, — но ако макар и малко ви интересува мнението на пациента, позволете му да ви каже, че сте лоши диагностици. Всъщност вие и двамата страдате от болестта, която мислите, че сте открили у мен. Самият аз съм напълно защитен от нея. Философията на социализма, която тече полусурова в жилите ви, не ме е докоснала.

— Достатъчно хитро — отбеляза бавно съдията. — Великолепен похват в спора, когато слагаш противника си на своето място.

— Аз повторих собствените ви думи — блеснаха очите на Мартин, но той запази спокойствие. — Виждате ли, господин съдия, имах възможност да чуя ваша предизборна реч. С помощта на някакъв неразбираем процес вие успявате да убедите себе си, че вярвате в системата, според която победата принадлежи на по-силния, но в същото време поддържате изцяло всички мерки, целящи да отнемат неговите сили.

— Млади човече…

— Не забравяйте, че съм слушал предизборната ви реч — предупреди го Мартин. — Не само аз чух вашето мнение за търговията между щатите, за мерките спрямо железопътния тръст и „Стандарт ойл“, за запазването на горите и за още хиляди ограничения, които всъщност са истинска социалистическа платформа.

— Може би искате да ме убедите, че не е възможно да бъде оказано въздействие върху тези и други възмутителни прояви на някои управници?

— Не става дума за това. Просто желая да ви докажа, че сте слаб диагностик. Искам да ви убедя, че не страдам от заразата на социализма. И най-сетне да ви посоча, че именно вие сте поразени от нейните обезсилващи опустошения. Що се отнася до мен, аз съм заклет враг на социализма точно толкова, колкото съм неумолим противник на вашата нечистокръвна демокрация, защото всъщност тя е само псевдосоциализъм, пременен с няколко понятия, които на всичко отгоре са подбрани неправилно от речника. Аз съм реакционер, толкова убеден реакционер, че не можете да схванете моите разбирания, докато вие живеете покрити от завесата на някакви обществени институции, чиято измамност не успявате да доловите поради недостатъчната проницателност на погледа ви. Вие се преструвате, че вярвате в победата на силните и тяхното господство. А аз наистина вярвам. Ето къде е разликата. Само преди няколко месеца, когато бях по-млад, аз ви вярвах. Вашите идеи и идеите на съмишлениците ви ме вълнуваха. Но лихварите и търговците в най-добрия случай са малодушни управници, които по цял ден се ровят в коритото на печалбарството. И представете си, аз се върнах към аристократизма. Аз съм единственият индивидуалист между вас. Не чакам нищо от държавата. Аз вярвам само в силния човек в човека, които е яхнал събитията и може да спаси държавата от собствената й гнилост и пустота. Ницше има право няма смисъл да губя време и да ви обяснявам кой е Ницше, но той е прав. Светът принадлежи на силните, на онези, които мощта не е лишила от благородство и които не се тъпчат около коритото на търговията и борсовите игри. Светът принадлежи на истински благородните мъже на едрите русокоси зверове, които не познават помирението и винаги могат да кажат „да“. И те ще ви унищожат, вас, социалистите, които се страхувате от социализма и се представяте за индивидуалисти. Вашият робски морал на слабост и покорство не ще ви спаси. Зная, че все едно ви говоря на китайски и няма да ви отегчавам повече. Но запомнете само това, че в Оукланд има пет-шест индивидуалисти и Мартин Идън е един от тях.

Искаше да им покаже, че разговорът е приключил и се обърна към Рут.

— Днес съм съсипан — каза той полугласно. — Искам само да ви обичам, а не да разговарям.

Не обърна внимание на господин Морз, който каза:

— Не успяхте да ме убедите. Всички социалисти са езуити. Така трябва да ги наричат.

А съдията Блаунт добави:

— Все някога от вас ще направим добър републиканец.

— Но силният човек на кон ще дойде по-рано — добродушно възрази Мартин и се обърна към Рут.

Господин Морз бе недоволен. Не му харесваше леността на неговия бъдещ зет и нежеланието му да се залови за някоя сериозна и истинска работа, не разбираше Мартин и не уважаваше идеите му. Заговори за Хърбърт Спенсър и съдията Блаунт с удоволствие се отзова. Мартин наостри уши още щом се спомена името на философа и заслуша тържествената и самодоволна критика на съдията. От време на време господин Морз се обръщаше към Мартин, сякаш искаше да му каже: „Е, момчето ми, виждате ли?“

— Бъбриви чавки — се задоволи да отбележи тихо Мартин и продължи да разговаря с Рут и Артър.

Но изморителният ден и снощното „истинско блато“ не останаха без последствие, спомни си и за статията, която го ядоса в трамвая.

— Какво има? — запита внезапно Рут, която с тревога забеляза усилията му да се сдържи.

— Няма друг бог освен Непознаваемото и Хърбърт Спенсър е неговият пророк — казваше в същия момент съдията Блаунт.

— Евтина оценка — забеляза спокойно Мартин, като се обърна към него. — Чух я за първи път в градината пред Градския съвет, от устата на един работник, който не трябваше да се изказва така самодоволно. Оттогава често съм я чувал и всеки път ме поразява със своето безсмислие. Би трябвало да се засрамите. Като ви слушам да споменавате името на този велик и благороден човек, струва ми се, че виждам капка роса в помийна яма. Вие сте противни!

Сякаш в стаята падна гръм. Съдията Блаунт го гледаше с вид на полуприпаднал. Възцари се пълно мълчание. Господин Морз изпитваше скрито задоволство. Можа да види, че дъщеря му е възмутена, а именно това търсеше той — да й посочи бруталността на човека, когото не харесваше.

Рут потърси с умолително движение ръката му под масата, но кръвта на Мартин бе кипнала. Възмути го интелектуалното лицемерие и липсата на искреност у тези хора с високо обществено положение. Съдия във Върховния съд! Само преди няколко години той не се осмеляваше да погледне към техните сияйни личности от калта, сред която живееше, мислейки ги за богове.

Съдията Блаунт се съвзе и се опита да продължи разговора, като се обърна към Мартин с преднамерена учтивост. Той почувствува, че съдията цели да спечели разположението на дамите и се ядоса още повече. Изглеждаше, че на този свят няма почтеност.

— Вие не можете да разговаряте с мене за Спенсър — извика той, — тъй като знаете за него не повече от земляците му. Съгласен съм, че вие не сте виновни. Това е само частица от достойното за презрение невежество на всички времена. Когато идвах насам, натъкнах се и на друга негова проява. Прегледах едно есе на Салиби за Спенсър Би трябвало да го прочетете. Достъпно е за всички. Купете си книгата от книжарницата или я вземете от обществената библиотека. Ще се засрамите от вашите оскъдни познания и от нападките ви към този благороден човек, които направо бледнеят пред сътвореното от Салиби. Всъщност позорното му деяние може да накара дори и вас да му завитите. Един академичен професор, който не е достоен да диша въздуха заедно със Спенсър, го нарича „философ на недоучилите“. Съмнявам се, че сте прочели дори десетина страници от Спенсър, но има критици, които претендират за по-голям интелект от вашия, макар да го познават точно толкова колкото и вие, а хвърлят публични предизвикателства към последователите му, приканвайки ги да извлекат поне една идея от неговите съчинения, и представете си, става дума за Хърбърт Спенсър, човекът, който е разпръснал своята гениалност във всички области на научното изследване и съвременната мисъл, за бащата на психологията и обновителя на педагогиката, чиито принципи са единствената причина днес детето на френския селянин да бъде обучавано в съответствие с трите основи на образованието — четене, писане и аритметика. А дребните нищожества оскърбяват неговата памет, без да помислят, че всекидневната им храна е станала по-обилна благодарение на техническото приложение на неговите идеи. Нищожното богатство в техните мозъчета е било събрано до голяма степен с негова помощ. Сигурно е, че ако той не бе се родил, нямаше да имат и тези оскъдни папагалски познания. Знаете ли съдия Блаунт наскоро ректорът на Оксфорд, Феърбанкс, човек, който заема по-високо обществено положение от вас, е обявил, че идващите поколения ще ценят Спенсър като поет и мечтател, а не като мислител. Пасмина от самохвалци и дърдорковци. Един от тях заяви, че „Основните начала“ не са лишени от известни литературни достойнства. А според други той прилежно е събрал на едно място познания, без да бъде оригинален мислител. Самохвалци и кресливи дърдорковци!

Мартин спря рязко сред мъртва тишина. За всички в семейството на Рут съдия Блаунт бе преуспял човек с тежест и избликът на Мартин ги ужаси. Останалата част от вечерята приличаше на погребална трапеза, съдията и господин Морз разговаряха помежду си, други разговори почти нямаше. По-късно, когато останаха сами, Рут направи сцена.

— Вие сте непоносим — хлипаше тя.

Мартин все още не бе се успокоил и повтаряше:

— Зверове! Зверове!

Когато тя настоя, че е обидил съдията, той възрази:

— С това, че му казах истината ли?

— Все ми е едно дали е истина, или не — настояваше Рут. — Има известни граници на приличие и никой не ви е дал право да оскърбявате никого.

— А кой е дал на съдия Блаунт право да оскърбява истината? — попита Мартин. — Мисля, че да се обиди истината е по-сериозно престъпление, отколкото да се оскърби нищожество като него. Той отиде още по-далече. Очерни името на един велик и благороден човек, който не е жив. О, зверове! Зверове!

Гневът му пламна отново и Рут се уплаши от него. Никога не бе го виждала толкова озлобен, но не го разбираше и се объркваше. И все пак, въпреки ужаса, тя чувствуваше нишките на онова очарование, което бе я привързало към него и още не я напускаше. То я накара да се облегне към него в този крайно напрегнат момент и да обгърне врата му. Тя бе възмутена и обидена от случая, но остана тръпнеща в прегръдките му, докато той продължаваше гневно да повтаря: „Зверове! Зверове!“

Рут все още лежеше на гърдите му, когато той каза:

— Повече няма да идвам у вас на вечеря, мила. Те не ме обичат и не бива да им натрапвам нежелателното си присъствие. Впрочем и те са също толкова неприятни за мене. Пфу! Те са противни. А само като си помисля за моята наивност и вяра в достойнствата на тези, които са се издигнали в обществото, живеят в хубави къщи, получили са образование и имат банкови сметки!