Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Тридесета глава

Бе великолепен есенен ден, подобен на деня от минало годишното циганско лято, когато и двамата признаха любовта си, Мартин четеше на Рут стиховете от своя „Любовен цикъл“. Сякаш бе същият следобед и те се намираха на своето любимо възвишение сред хълмовете. Няколко пъти тя го прекъсна, възкликвайки с удоволствие, след като свърши да чете, той остави последния лист от ръкописа и зачака нейната присъда. Рут се колебаеше и най-сетне заговори несигурно, като се стараеше да смекчи рязката си оценка.

— Мисля, че са хубави, много хубави — каза тя, — и все пак не можете да ги продадете, нали? Разбирате за какво говоря — добави тя почти умолително. — Вашите произведения не намират място. Има някаква причина, може би пазарните условия не са подходящи, но вие не успявате да изкарвате прехраната си с тях. Мили, умолявам ви да не ме разбирате неправилно. Аз се гордея и съм поласкана като всяка истинска жена, че сте посветили тези стихове на мен. Мартин, но с тях не можем да се оженим, нима не виждате това? Не мислете, че говоря от користни подбуди. Тревожи ме любовта и нашето бъдеще. Изтече цяла година, от деня, когато разбрахме, че се обичаме, но сватбата ни е все така далеко. Не ме считайте за нескромна, като ви говоря така за нашата женитба, тъй като и сърцето ми, и всичко у мен е заложено на карта. Защо не се опитате да започнете работа в някой вестник, след като не можете да се разделите с писателската професия? Защо не станете репортер, поне за известно време?

— Защото ще разваля стила си — отговори той с нисък и безчувствен глас. — Не можете да си представите, колко труд съм вложил в този стил.

— А вашите разказчета? — възрази Рут. — Вие сам ги наричате занаятчийска работа, а написахте много от тях. Нима те не развалят стила ви?

— Не. Случаите са различни. Аз замислям тези разкази и ги завършвам, след като през целия ден упорито съм работил върху стила си. А работата на репортера е изцяло занаятчийска и е единственото, с което той се занимава от сутрин до вечер. Тя е като вятъра. Репортерът живее с минутата, няма нито предишни, нито бъдещи страници, не може да мисли за друг стил, освен за вестникарския. Подобна работа е всичко друго, но не и литература. Да стана репортер точно сега, когато стилът ми се оформя и избистря, е равносилно на литературно самоубийство. Съвсем правилно, всяка дума от онези разкази е насилие върху мен, върху моето самоуважение, върху чувството ми за красота. Това е наистина противно, повярвайте ми. Срамувах се от себе си. И тайно се зарадвах, когато отказаха да ги приемат, макар че дрехите ми отидоха отново в заложната къща. Но може ли нещо да се сравни с удоволствието от „Любовен цикъл“ и с радостта на твореца в нейната най-възвишена форма? Те изкупват всичко.

Мартин не знаеше, че Рут не е в състояние да схване мисълта за удовлетворението на твореца. Вярно е, че тя употребяваше тези думи и той бе ги чул най-напред от нея. Беше ги срещала и изучавала в университета и когато се подготвяше да стане бакалавър на изкуствата, но тя не беше творческа личност, нямаше оригинални идеи и културата у нея се проявяваше само като отзвук на чужди гласове.

— Може би редакторът е имал някакво право, когато е поправял вашата „Морска лирика“? — запита Рут. — Съгласете се, че редакторите имат предварителна подготовка, защото иначе не е възможно да станат редактори.

— Всичко това е в съзвучие с вярата в установеното — рязко се възпротиви Мартин, като кръвта му кипна само при споменаване на противното редакторско племе. — С други думи, онова, което съществува, е не само правилно, но е и възможно най-доброто. Самият факт, че нещо съществува, е вече достатъчно доказателство за неговата годност. И забележете, по този път обикновеният човек вярва не само в настоящите условности, но и във всички условности изобщо. Именно невежеството на хората ги кара да вярват в тези глупости, всичко това напомня горе-долу неправдоподобния мисловен процес, описан от Вайнингер. Някои безмозъчни същества си въобразяват, че могат да мислят, и стават съдници на малцината, които действително притежават подобна способност.

Спря за миг, тъй като му се стори, че думите му не достигат до Рут.

— Аз наистина не зная кой е този Вайнигер — вметна тя. — А вие така ужасно обобщавате, че не мога да следя мисълта ви. Аз ви говорех за подготовката на редакторите…

— Пък аз ще ви кажа, че подготовката на деветдесет и девет процента от редакторите ги е довела до провал. Те просто не са могли да станат писатели. Да не би да мислите, че доброволно са приели робския труд над редакторската маса и зависимостта от абонатите и издателя вместо радостта от творчеството. Опитали са се да станат писатели и са се провалили. И ето, че заставаме пред някакво невероятно безсмислие. Всички врати към литературния успех се пазят от онези кучета, от литературните неудачници. Почти всички редактори, техните помощници и заместници, издателите и хората, които преглеждат ръкописи за списанията, са искали да пишат, но не са имали успех. Именно те, които от всички хора по света най-добре са показали, че не могат да пишат, се разпореждат със съдбата на ръкописите, именно те, които са доказали, че им липсва оригиналност и божествената искра на творчеството, са поставени да съдят оригиналната мисъл и таланта. А след тях идват критиците, същите неудачници. Не ме уверявайте, че те не са сънували вълшебния сън и не са опитвали да пишат проза или поезия, опитвали са и са се провалили. Обикновената критика е по-отвратителна от рибеното масло. Но това е мнението ми за набедените рецензенти и критици. Има и големи критици, ала те са редки, като кометите. Ако не успея да стана писател, и аз ще опитам с редакторската работа. Там поне е сигурен не само хлябът, но и маслото, и сиренето.

Бързата мисъл на Рут схвана противоречието в думите на нейния любим, което още повече засили несъгласието й с неговите възгледи.

— Мартин, но ако вратите са затворени здраво, както казвате, как са съумели да преминат през тях големите писатели?

— Преминали са, като са постигнали невъзможното. Написали са ярки и блестящи произведения, с които са превърнали на пепел своите противници. Преминали са по чудо, макар че вероятността да успеят е била едно срещу хиляда. Достигнали са своята цел като покритите с рани от битките исполини на Карлайл, които не могат да бъдат победени. Същото трябва да направя и аз — да постигна невъзможното.

— Но ако не успеете? Трябва да помислите и за мен, Мартин!

— Да не успея? — Той я погледна за миг, сякаш бе изрекла нещо немислимо, но разумът просветна в погледа му. — Ако се проваля, ще стана редактор и вие ще бъдете жена на редактор.

Шегата му я накара да се намръщи, но го направи толкова мило, че той я прегърна и отпъди лошото й настроение с целувка.

— Хайде, стига — настоятелно каза тя и се изтръгна с усилие на волята от очарованието на неговата сила. — Говорих с майка си и баща си. Никога досега не съм заставала срещу тях. Поисках да ме изслушат. Показах се много непокорна. Знаете, че те са против вас, но аз дълго и убедително им говорих за моята любов и привързаност и успях да склоня татко да ви вземе на служба в кантората си. Това може да стане веднага, ако искате. Той сам предложи да ви плаща достатъчно, за да можем да се оженим и да наемем някоя малка вила. Мисля, че той постъпи чудесно, нали?

Тъпа болка на отчаяние сви сърцето на Мартин, промърмори нещо неясно и потърси в джоба си тютюн и цигарени книжки, забравил, че вече не пуши, Рут продължи:

— Не се обиждайте, но ще ви кажа съвсем открито, за да знаете истинското му отношение към вас — той не харесва крайните ви убеждения и ви смята за мързеливец. Аз, разбира се, зная, че това не е вярно, защото вие работите упорито.

Мартин помисли, че тя дори не подозира, колко е права.

— Е, добре — каза той, — какво мислите вие за моите възгледи? Наистина ли са толкова крайни?

Гледаше я в очите и чакаше отговора.

— Струва ми се, че те са… как да ви кажа… те са прекалено объркани — отвърна Рут.

Нейният отговор го изпълни с такова отчаяние, че той изгуби интерес към живота и дори забрави за съблазнителното предложение на баща й. Рут бе направила достатъчно смела крачка и реши да чака отговора му преди да поднови атаката.

Не се наложи да чака дълго. Самият Мартин бе решил да се увери в силата на вярата й в неговите възможности и след една седмица всеки получи очаквания отговор. Мартин сам ускори развитието на нещата, като й прочете „Позорът на слънцето“.

— Защо не станете репортер? — запита го тя, след като той свърши. — Обичате да пишете и съм, убедена, че ще успеете. Можете да направите кариера в журналистиката и да се прочуете. Има немалко на брой известни специални кореспонденти. Получават високи заплати и непрекъснато пътуват из цял свят. Изпращат ги навсякъде — в дълбините на Африка, като Стенли, за разговори е папата, или да изследват загадъчния Тибет.

— Следователно моето есе не ви харесва — отвърна той. — Според вас аз имам бъдеще като журналист, но не и като писател, така ли?

— Не, не, харесвам го. Написано е добре. Но се опасявам, че е извън възможностите на нашите читатели. Поне за мене това е сигурно. Звучи красиво, но не го разбирам. Не мога да проумея неговия език. Вие знаете, мили, че сте привърженик на крайностите, и приемете, че онова, в което сте проникнали, остана неясно за другите.

— Навярно ви затруднява философският език — бе единственото, което можа да каже Мартин.

Той бе развълнуван от току-що прочетеното, събрало най-добрите плодове на мисълта му, нейното мнение го слиса, затова настоя:

— Нима не виждате нищо у него — говоря за вложената мисъл — независимо, че е изразена неподходящо?

Тя поклати глава отрицателно:

— Не. То е толкова различно от всичко, което съм чела. Запознах се с Метерлинк и го разбирам…

— Разбирате неговия мистицизъм — извика Мартин.

— Да. А вашето есе, което по всяка вероятност се противопоставя на възгледите му, не разбирам. Ако става дума за оригиналност…

Прекъсна я с нетърпеливо движение, но не каза нищо. Изведнъж долови, че тя продължава да говори.

— Не можете да отречете, че сте се забавлявали като пишете, но тази игра продължи достатъчно дълго. Мартин, време е да погледнете сериозно към живота. Говоря за нашия живот, тъй като досега вие живеехте само за себе си.

— Искате да постъпя на работа, нали? — запита той.

— Да. Татко предложи…

— Разбирам — прекъсна я, — но искам да зная, дали вие все още имате вяра в мене, или не?

Погледът й избледня и тя мълчаливо стисна ръката, му.

— В писателската ви работа не вярвам, мили — призна тя полушепнешком.

— Но вие сте чели много мои неща — продължи рязко Мартин. — Какво мислите за тях? Нима всичко е съвсем безнадеждно? Могат ли да бъдат сравнени с произведенията на други писатели?

— Но други продават творбите си, а вие не успявате.

— Не отговорихте на моя въпрос. Смятате ли, че литературата изобщо не е мое призвание?

— Ще ви кажа. — Тя реши да бъде твърда. — Мисля, че не сте създаден, за да бъдете писател. Принуждавате ме да го кажа, още повече, че познанията ми по литература са по-големи от вашите.

— А, да. Вие сте бакалавър на изкуствата — отговори той замислено и трябва да знаете.

— Има още нещо — продължи той след като и двамата замълчаха неловко. — Аз зная по-добре от всеки друг какво има в мене. Вярвам в своя успех. Няма да се оставя да бъда победен. Изгарят ме нещата, които имам да кажа в стихове, посредством есеистиката или художествената проза. И все пак, аз не искам да бъдете убедена в това, нито да вярвате, че един ден ще успея като писател. Попитах ви само дали ме обичате и дали вярвате в любовта. Изтече половината от двегодишния срок, който ви поисках. Остава още една година. И аз наистина вярвам и се кълна в душата си и в моята чест, че ще успея преди да дойде края на тази година. Спомнете си как преди много време ме убеждавахте в необходимостта да чиракувам, преди да започна да пиша истински. Това време мина. Погълнах всичко необходимо и го събрах на едно място. Вие ме чакахте на края на този мой път и аз не се отклоних нито за миг. Знаете ли, аз съм забравил нормалния сън. Преди милиони години познавах удоволствието да се събудиш, след като си се наспал до насита. Сега будилникът определя колко дълго да спя. Навивам го да звъни в зависимост от часа, когато си лягам. Моите последни съзнателни действия са да навия будилника и да угася лампата. Щом ме налети дрямка, заменям трудната книга с по-лека. Ако усетя, че пак заспивам, удрям се по главата с юмруци, за да прогоня съня. Някъде четох за човек, който се страхувал да заспи. Да, Киплинг е писал за него. Този човек поставил едно острие така, че голото му тяло се натъквало на него веднага, щом го връхлитала забравата на съня. С мен е същото. Определям си, че острието ще продължава да ме държи буден до полунощ, до един, два или три часа. То не престава да се забива в съзнанието ми до уречения час. Това острие дълго време бе мой верен другар. Стигнах дотам, че пет часа и половина сън ми се струваха прекалено разточителство. Сега спя по четири часа. Просто умирам от жажда за сън. Има случаи, когато единствената мисъл в главата ми, разпъната от тази жажда, е за смъртта, която ме изкушава с вечния си сън. Тогава си спомням за Лонгфелоу:

Дълбоко, тихо в морето,

заляло всичко в сън — и ето:

последна стъпка, плясък в мрака,

мехури… Нищо по-нататък.

Разбира се, това е чиста глупост. Тя идва от нервите и преуморения мозък. Въпросът е защо съм сторил всичко досега. Заради вас. За да съкратя времето за моята подготовка. За да ускоря успеха. И ето, вече не съм чирак. Зная достатъчно. Кълна се, че за един месец аз научавам повече, отколкото обикновения студент може да овладее за цяла година. Убеден съм в това, вярвайте ми. И никога нямаше да ви го кажа, ако не ме разпъваше желанието да ме разберете. Аз не се хваля. Проверявам резултатите от прочетените книги. Сега вашите братя са невежи диваци в сравнение с мен и с познанията, които извлякох от книгите, докато те са спали. Преди много време желаех да се прочуя. Днес славата почти не ме интересува. Аз искам само вас, желанието ми да ви имам е много по-силно от глада, студа и жаждата да стана известен. Мечтая само да сложа глава на гърдите ви и да спя цяла вечност, зная, че този сън ще се сбъдне преди да е изтекла една година.

Силата му я заливаше вълна подир вълна и колкото повече се стремеше да й се противопостави, толкова по-непреодолимо я притегляше той към себе си. Тази позната сила сега бликаше от разчувствувания глас, от блесналите очи и от оная мощ на живота и разума, която бушуваше у него. Точно сега, макар и само за миг, тя долови пукнатина в непоколебимата си увереност. Там зърна истинския Мартин Идън — прекрасен в своята непреклонност — и подобно на всички звероукротители изживя момент на съмнение, дали ще й достигнат сили да опитоми дивата мощ на духа му.

— Още нещо — не спираше той. — Вие ме обичате. Но защо? Именно онова, което ме кара да пиша, призовава вашата любов. Обичате ме, защото съм по-различен от мъжете, които сте срещали досега, без да ги залюбите. Аз не съм създаден за канцелария и кантора, за дребни търговски игрици и правни спорове. Принудете ме да го правя, накарайте ме да стана като всички други хора, да работя като тях, да дишам същия въздух, да споделям техните възгледи и вие ще ме унищожите, ще разрушите разликата между мен и тях и ще убиете това, което ви кара да ме обичате. Желанието ми да пиша е най-съкровеното нещо у мен. Ако бях някой обикновен глупак, нито щях да имам желание да пиша, нито вие щяхте да поискате да бъда ваш съпруг.

Тя го прекъсна, тъй като бързата й мисъл съумя да направи една повърхностна аналогия:

— Но вие забравяте, че е имало налудничави изобретатели, чиито семейства са умирали от глад, докато те са преследвали своите неосъществими мечти, като вечния двигател например. Истина е, че жените им са ги обичали, страдали са с тях и заради тях, но в никой случай не са го правели заради слепите им увлечения по източници на вечното движение.

— Вярно е и в същото време е имало и изобретатели, които съвсем не са били налудничави и които, въпреки страданията, както е известно, са стигнали до успеха. Разбира се, не говоря за невъзможни неща…

— Вие нарекохте това „да постигна невъзможното“ — вметна Рут.

— Изразих се образно. Аз се опитвам да направя онова, което и други хора преди мене са постигнали — да пиша и да мога да се издържам като писател.

Мълчанието й го подтикна да продължи:

— Тогава, доколкото разбирам, вие се отнасяте към моето желание да пиша като към вечен двигател?

Разбра отговора й от нейната ръка, която леко го притисна както състрадателна майка докосва нараненото си дете. За нея в този миг той бе болно хлапе или заслепен човек, който се стреми да обгърне необятното.

Към края на разговора тя му напомни отново за враждебността на своята майка и на баща си.

— Но нали вие ме обичате?

— Обичам ви! Обичам ви! Гласът му прозвуча тържествено:

— И аз обичам вас, а не тях, и те с нищо не могат да ме наранят. Аз вярвам във вашата любов и не се страхувам от тяхната неприязън. Всичко на този свят може да се заблуди, но не и любовта. Тя не греши, освен ако е някое недоносче, което губи сили и се препъва из пътя.