Джек Лондон
Мартин Идън (4)

Четвърта глава

Гневен от разговора със зет си, Мартин Идън мина пипнешком през тъмния коридор и влезе в своята стаичка. Тя бе толкова тясна, че имаше място само за легло, умивалник и един стол. Прекалено пестеливият господин Хигинботъм не наемаше прислужници — жена му вършеше всичко. Така можеше да дава още една стая под наем на втори квартирант. Мартин остави книгите на Суинбърн и Броунинг на стола, свали палтото си и седна на кревата. Пружината изохка хрипкаво под тежестта на тялото му, но той не я чу. Залови се с обувките, но преди да ги събуе, се втренчи в бялата някога стена срещу него, пресечена от дългите, мръсно-кафяви следи, които оставяше дъждът, протекъл от покрива. По това замърсено платно бягаха пламъците на множество картини. Бе забравил обувките, не отмести погледа си дълго време, а устата му шепнаха нейното име.

„Рут!“ Никога не бе мислил, че в тези обикновени звуци може да има толкова красота. Опияняваха слуха му и постепенно го заливаше тяхната магическа сила. „Рут!“ Сякаш бяха нещо свръхестествено, дума с чудодейна сила. Името извикваше всеки път нейния образ, който покриваше мръсната стена със златисто сияние. То не озаряваше само стената, разпръсваше се в безкрайността, където Мартин търсеше нейния дух. От душата му се изливаше вълшебен поток, събрал всичко прекрасно у него. Мисълта за нея го възвисяваше, правеше го по-добър и го караше да се стреми към съвършенство. Това вече бе нещо ново. Досега не бе срещал жена, заради която да търси път към доброто. Точно обратното. Жените винаги събуждаха звяра у него. Не знаеше, че много от тях му бяха давали най-доброто, което имаха. Не бе се замислял как изглежда и не можеше да знае, че притежава онези качества, заради които и те му даваха любовта си и посягаха към неговата младост. Никога не бе поглеждал сериозно към жените, макар че много от тях бяха страдали и бяха му давали най-доброто от себе си. Гледаше ги със съвършено безразличие, но сега му се струваше, че те винаги са посягали към него с нечисти ръце. Това не бе справедливо както към тях, така и към него. Но той за първи път усещаше собствената си личност и природа, преценките му не бяха верни и не можеше да се освободи от чувството за собственото си падение.

Стана рязко и се опита да надзърне в мръсното огледало над умивалника. Избърса го с кърпата и се загледа продължително и настойчиво. Всъщност, виждаше се за първи път. Очите му забелязваха всичко, но досега не бе отмествал поглед от непрекъснатото шествие на живота край него и бе пропуснал да види себе си. От огледалото го гледаше лице на двайсетгодишен младеж, но, несвикнал с подобни оценки, той не можеше да каже нищо определено за себе си. Видя изпъкнало чело с висок кичур вълниста тъмнокестенява коса с едва завити къдрици, които не една жена бе галила и разрошвала с истинско удоволствие. Той бе сигурен, че това няма да й направи впечатление, затова внимателно се взря във високото изпъкнало чело, сякаш искаше да проникне зад него и да прецени достойнствата на скритата материя. Един настойчив въпрос не го оставяше спокоен: „Дали мозъкът му струва нещо? Какво би могъл да постигне и дали така ще се приближи към нея?“

Не можеше да разбере дали в тези сиви стоманени очи има вътрешен живот. Често те ставаха съвсем сини и в тях светеше море, окъпано от слънцето. Опита се да си представи Рут, загледана в очите му, но не успя. Той умееше да вниква и да се превъплъщава в други личности, но това бяха хора, чийто живот познаваше добре. Тя бе нещо друго — загадъчно и тайнствено, а мислите й бяха непостижими за него. Все пак очите му са честни, в тях няма подлост и безчестие. Изненада го кафявият загар на лицето. Не би повярвал, че е толкова тъмен. Запретна ръкава на ризата и погледна ръката си отдолу. Да, все пак той е бял човек. Но и ръцете му бяха загорели от слънцето. Той сви ръка в лакътя и надзърна под мускула, там, където кожата почти не бе докосната от небесния огън. Мястото бе съвсем бяло. Погледна бронзовото си лице в огледалото и се засмя: Някога и то е било същото. Не можеше дори да помисли, че малко жени биха се похвалили с подобна гладка кожа.

Устата му щеше да има почти нежен овал, ако нещо не притискаше плътните, чувствени устни към зъбите. Понякога това движение беше толкова рязко, че устата му ставаше строга и сурова, почти като у отшелниците. Това бе уста на борец и любовник. Тя говореше, че господарят й умее да се наслаждава на удоволствията в живота и в същия миг да ги отхвърли щом се наложи да поеме в ръцете си кормилото на този живот. Брадата и челюстите говореха за сила и настойчивост. Тази сила уравновесяваше чувствеността и така той изживяваше пълноценно трепетите на здравата, истинска красота. Зад устните се изтегляха два реда безупречно здрави и бели зъби, които не познаваха зъболекаря. В този миг нещо го смути. Смътно, някъде от дълбините на неговия мозък изскочи мисълта, че по върховете, между хората от нейната класа е прието зъбите да се мият всеки ден. Бе сигурен, че тя също почиства всеки ден своите зъби. Какво ли ще помисли, ако узнае, че неговите зъби никога не бяха виждали четка. Той реши, че още утре ще си купи тази вещ и ще започне веднага, докато миенето на зъбите се превърне в навик. Да става по-добър все още не бе достатъчно. Те трябва да промени всички свои привички и да придобие нови, между които да мие зъбите си и да носи онова проклето нещо около врата, макар че колосаната яка бе за него отказ от свободата.

Вдигна ръка и прокара пръст по мазолестата длан, където се бе впила толкова мръсотия, че никаква четка нямаше да помогне. Колко по-различна бе нейната, длан. Споменът го накара да потръпне от възторг. Истинска розова пъпка, прохладна и мека като снежинка. Не бе помислял, че обикновената женска ръка може да бъде толкова нежна. Представи си за миг вълшебната милувка на нейната ръка и го заля чувство на вина. Подобна мисъл бе твърде груба — едва ли не оскърбление за нейната духовна красота. Тя бе блед и нежен дух, издигнат високо над тленната грубост, но все пак в паметта му настойчиво се връщаше докосването на дланта й. Мартин бе привикнал с грубите ръце на работничките и момичетата от фабриките. Знаеше причината за тази грубост. А нейната ръка… Мека и нежна, тъй като винаги е била далече от тежкия труд. Отново зейна ужасната пропаст, отделяща го от хората, които не са били принудени да се трудят за своята прехрана. Мигом си представи онази тънка прослойка от хора, които не работят. Те се изпречиха пред него — онези от върховете — груби и надменни. Всички в тяхното семейство бяха работници, самият той е работник, първите му представи за живота са свързани с труда. Ето Гертруда. Нейните ръце са или изтръпнали от безкрайната домакинска работа, или подути и зачервени от прането като сварено говеждо месо. А Мариана, другата му сестра? Миналото лято работи в консервната фабрика и ножовете за белене на домати изпорязаха слабичките й хубави ръце. Впрочем по-миналата зима машината във фабриката за картонени кутии отряза краищата на двата й пръста. Спомни си коравите ръце на майка си, когато я погребваха. Баща му пък работи до самата си смърт и мазолите по ръцете му бяха почти половин инч. Нейните ръце и ръцете на всички от тяхното семейство бяха гладки. Това почти го стъписа: говореше невероятно много за висотата на нейната класа и за огромното несъответствие между тях.

С горчива насмешка седна на леглото и събу обувките си. Бе наистина безумен, успя да го замае едно женско лице и едни ръце — бели и нежни. Внезапно пред очите му, върху мръсната стена, се появи друга картина. Стои през нощта пред мрачно жилище с множество квартирки в лондонския Ийст-Енд. До него е петнайсетгодишната Марджи. Тя е работничка. Той я изпраща след традиционната работническа вечеринка. Момичето живее в това ужасно жилище, по-лошо и от обор. Подава й ръка на сбогуване. Тя протяга устните си, но Мартин не я целува. Като че ли се страхува от нея. Изведнъж тя хваща ръката му и трескаво я стиска.

Усеща как нейните груби пръсти стържат ръката му и го залива вълна на съчувствие. Вижда пламналите, жадни очи и изтощеното от глад тяло, изтръгнато от детинството и захвърлено в една трескава и ужасяваща зрелост: състраданието повдига ръцете му, той я прегръща, навежда се и целува устните й. Тя почти изскимтява от радост и се вкопчва като котка за него. Нещастно изгладняло дете!

Продължаваше да се взира в картината на тази отдавнашна случка. Тръпки пробягнаха по тялото му и сърцето му се сви както през онази нощ. Всичко бе сиво, мръсносиво, а противният дъжд лъщеше по паважа. Изведнъж стената пред него пламна, озарена от сиянието на нейното лице с корона от златиста коса, далечно и недостижимо като звезда.

Той взе книгите на Суинбърн и Броунинг от стола и ги целуна. Спомни си, че тя го покани да ги посети отново. Огледа се още веднаж в огледалото и изрече високо и тържествено:

— Мартин Идън, утре сутринта отиваш първо в библиотеката и прочиташ как трябва да се държиш в обществото. Ясно ли е?

Прекъсна светилния газ и пружините на кревата изохкаха под тежестта на тялото му.

— Трябва обаче да зарежеш ругатните, момчето ми, трябва да ги зарежеш — каза Мартин на висок глас.

След това заспа: единствено пушачите на опиум имат по-дръзки и необуздани сънища.