Джек Лондон
Мартин Идън (44)

Четиридесет и четвърта глава

Господин Морз срещна Мартин в хола на хотел „Метропол“. Мартин никога не можа да разбере дали срещата стана случайно след някое служебно посещение на адвоката, или бащата на Рут бе дошъл специално, за да го покани на обяд, макар че бе склонен да вярва повече във второто предположение. Както и да е, Мартин получи покана за обяд от господин Морз, от човека, който му бе забранил да посещава дома им и бе развалил годежа му.

Мартин не се разсърди. Не се почувствува дори засегнат. Отнесе се внимателно към господин Морз, без да престане да мисли за горчивия хап, който съдията трябваше да преглътне. Не отклони поканата. Каза, че ще дойде, но не посочи кога, запита за останалите членове на семейството и преди всичко за госпожа Морз и за Рут. Произнесе името й напълно естествено и без колебание, дълбоко в себе си бе изненадан, че то не предизвика познатото старо трепване в сърцето и горещите удари на кръвта му.

Канеха го непрекъснато на обеди и понякога той приемаше. Мнозина търсеха пътища да се запознаят с него, само за да го поканят на обяд. И той продължи да се удивлява на онази дреболия, която се превръщаше в нещо грандиозно. Покани го на обяд и Бърнард Хигинботъм. Мартин не можеше да дойде на себе си от изненада. Спомни си дните на отчаян глад, когато никой не го канеше. Тогава имаше нужда от тези обеди, тогава бе отслабнал и едва се движеше, премалял от глад. Всичко това беше невероятно. Никой не му предлагаше да се нахрани тогава, а сега, когато можеше да си поръча планина от ястия и бе започнал да губи апетит, всички в надпревара го канеха на обеди. Но защо? Това бе несправедливо, а самият той нямаше никаква заслуга за промяната. Той бе съвсем същият. Колкото до работата му, тя бе завършена още когато гладуваше. Господин и госпожа Морз осъждаха неговото бездействие и нежеланието му да започне работа и настояваха посредством Рут да постъпи служител в някоя кантора. По-късно те научиха за неговата работа от Рут, която им даваше ръкописите му. Бяха ги чели и познаваха същите произведения, заради които името му се появи във вестниците, но именно това стана причина да го поканят на обяд.

Бе съвсем сигурно, че семейство Морз не го канеше заради самия него или творбите му. Следователно привличаше ги не той и произведенията му, а неговата слава и известност в сравнение с останалите мъже, а вероятно не на последно място и онези стотина хиляди долара, които притежаваше. Ето как буржоазното общество преценява човека и той не трябваше да очаква, че ще бъде някакво изключение. Но той бе горд. Подобна оценка го изпълваше с отвращение. Той искаше да бъдат претеглени собствените му достойнства или качествата на неговата работа, които в крайна сметка говореха най-добре за същността му. Лизи го преценяваше по този начин. Тя дори нехаеше и за работата му. Ценеше само човека у него. Така гледаха на него и водопроводчикът Джими и всички останали от старата банда. Те бяха го доказали много пъти през онези дни, които прекарваха заедно, бяха го доказали и последната неделя в парка Шел Маунд. Работата му можеше да върви по дяволите. Те го обичаха и искаха да се бият за него, за доброто момче Мартин Идън, единия от тайфата.

А Рут? Безспорно, тя го обичаше заради самия него. И все пак, независимо от тази своя любов, тя обичаше повече буржоазните правила на поведение. Не искаше той да бъде писател, защото преди всичко не печелеше от своето творчество. Затова не прие и „Любовен цикъл“. Настояваше да намери някаква работа. Наистина тя не казваше „работа“ или „служба“. Заменяше ги с по-изисканото „положение в обществото“, но тези понятия смущаваха и до днес съзнанието му със своята еднозначност. Бе й прочел всички свои неща, и стиховете, и разказите, и есетата. Тя познаваше и „Уики-Уики“, и „Позорът на слънцето“, и всичко останало. А винаги упорито бе настоявала да започне някаква работа. Боже всемогъщи! Като че ли той не работеше, не крадеше от съня си и не изнемогваше, само за да бъде достоен за нея.

Така дреболията прерастваше в нещо необозримо. Той бе нормален здрав човек, хранеше се редовно, спеше напълно достатъчно, но проклетата дреболия се превръщаше в натрапчива мисъл. „Цялата работа беше завършена още тогава“. А тя не излизаше от главата му. По време на внушителния неделен обед бе седнал срещу Бърнард Хигинботъм, отдолу бе „Бакалницата на Хигинботъм“, а Мартин едва се въздържаше да не извика:

„Цялата работа беше вече завършена! Сега ми давате обяд, а тогава ме оставяхте да гладувам, затваряхте ми вратата и ме ругаехте, че не започвам работа. Но цялата работа беше вече свършена без остатък. А сега мълчите, щом заговоря, съобразявате мислите си е моите думи и почтително очаквате да чуете какво съм решил да кажа. Ако ви тръсна, че вашата партия е прогнила и в нея има само мошеници, вие няма да се разгневите, а с недомлъвки ще признаете думите ми за верни. А защо? Защото съм известен и имам много пари. Не защото съм Мартин Идън, добро момче и при това не съвсем глупаво. Аз мога да ви кажа, че луната е направена от мухлясало сирене и вие ще се съгласите да се подпишете под моите думи, или поне няма да ги отречете открито пак заради тези купища долари, които имам. А всичко е било направено, цялата работа е била вече завършена по същото време, когато се отвращавахте от мене и ме гледахте с презрение.“

Но Мартин не извика. Мисълта тровеше непрекъснато съзнанието му, но той се усмихваше и успяваше да бъде внимателен. Тъй като се умълча, Бърнард Хигинботъм набра смелост и заговори. Той се гордееше с успехите, които бе постигнал. Бе направил всичко сам. Никой не бе му помагал и не дължеше никому нищо. Изпълняваше своя граждански дълг и хранеше голямото си семейство. „Бакалницата на Хигинботъм“ бе паметник на неговото умение и усърдие. Той обичаше своята бакалница така, както някои мъже са влюбени в жените си. Изповяда душата си пред Мартин, разказа му за огромната работа, която бе извършил, за да има този магазин. А сега имаше нови и амбициозни планове за него. Населението в района нарастваше непрекъснато и магазинът се оказа малък. Ако имаше повече място, би въвел много новости, с които ще пести труд и средства. Но е решил да го направи. Полага всички усилия и чака деня, когато ще може да купи съседния парцел и да построи двуетажна сглобяема сграда. Ще дава под наем горния етаж, а долу и в двете сгради ще се помещава „Магазин на Хигинботъм“. Очите му засвяткаха, щом спомена за дългия надпис, който ще се простира от край до край на двете сгради.

Мартин не чуваше своя зет. В съзнанието му, заглушавайки всичко останало, се въртеше единствено мисълта: „Цялата работа беше вече завършена“. Тя го влудяваше, опита се да се освободи от нея и внезапно запита:

— Колко, казахте, ще струва всичко?

Зет му прекъсна по средата едно подробно описание на възможностите за разрастване на търговията в неговия район. Досега не бе споменавал стойността на своя проект, но я знаеше, тъй като много пъти бе я пресмятал.

— Както върви сега дървеният материал, четири хиляди ще стигнат — отвърна той.

— Включвате ли надписа на магазина?

— Не съм го смятал. И него ще стигна, само да направа другото.

— А за парцела?

— Още три хиляди.

Той се наведе напред, облиза устните си и нервно стискаше и разпущаше пръстите си, докато гледаше как Мартин попълва чека. Когато чекът му беше предаден, погледна го и видя сумата седем хиляди долара.

— Аз не… не мога да платя повече от шест процента — прегракнало каза той.

Мартин щеше да се разсмее, но вместо това попита:

— Колко прави то?

— Нека видя. Шест процента, значи шест пъти по седем, или всичко четиристотин и двайсет.

— Значи по тридесет и пет долара на месец, нали? Хигинботъм кимна.

— И така, ако не възразявате, да се уговорим за следното — Мартин погледна към Гертруда. — Ще разполагате с тези пари при условие, че всеки месец давате тридесет и петте долара за готвене, пране, миене и всичко останало. Седемте хиляди са ваши, след като се съгласите Гертруда никога вече да не слугува. Става ли?

Господин Хигинботъм преглътна с мъка. Неговата душа на скъперник бе дълбоко засегната от мисълта да лиши съпругата си от домакинска работа. Великолепният подарък се оказа обвивка на един твърде горчив хап. Жена му да не работи! Хигинботъм просто занемя.

— Добре — каза Мартин. — Аз ще плащам по тридесет и пет долара на месец и…

Протегна ръка към чека на масата, но Бърнард Хигинботъм бе по-бърз, грабна го и извика:

— Съгласен! Съгласен!

Умората не попречи на Мартин да се почувствува дълбоко отвратен, когато вземаше трамвая. Погледна изпълнената със самодоволство фирма на бакалницата.

— Каква свиня! — простена той. — Свиня! Свиня! Когато „Списанието на Макинтош“ напечата „Гледачката“ с украшения от Бертие и две илюстрации на Уен, Херман фон Шмид забрави, че според него стиховете бяха неприлични. Обяви, че жена му е вдъхновила автора, като се постара новината да стигне до някакъв репортер, бе интервюиран от сътрудник на една редакция, придружен от фотограф и художник. В неделното приложение на вестника се появи цяла страница със снимки и поукрасени рисунки на Мариана, бяха поместени много подробности за личността на Мартин Идън и неговото семейство, а също така и пълният текст на „Гледачката“, отпечатан с едър шрифт със специалното разрешение на „Списанието на Макинтош“. Цялата история предизвика раздвижване сред съседите, добрите домакини бяха горди, че познават сестрата на големия писател, а които бяха пропуснали случая, бързаха да се запознаят с нея. Херман фон Шмид тържествуваше в своята малка ремонтна работилница и реши да поръча нов струг. Каза на Мариана, че цялата тази работа е по-сполучлива от рекламите и не му струва нищо.

— Да го каниме на обед — предложи тя.

И Мартин дойде на обеда, за да разговаря любезно с дебелия месар и неговата още по-внушителна съпруга, тежестта на които по всяка вероятност бе от полза за един млад човек като Херман фон Шмид, тръгнал по пътя към успеха. За да дойдат в къщата на механика, обаче, за тях бе необходима не по-малка стръв от неговия прочут шурей. Другият присъствуващ на масата, захапал същата стръв, бе завеждащият представителствата на „Велосипедна фирма Ейза“ по тихоокеанското крайбрежие. Херман фон Шмид искаше да му се понрави и да го спечели, защото от него зависеше дали ще стане представител на велосипедната фирма в Оукланд. Механикът бе осъзнал немалката полза от шурей като Мартин, макар че дълбоко в душата си не можеше да проумее цялата тази работа. В късните часове на нощта, когато жена му спеше, той прехвърляше книгите и стиховете на Мартин и стигна до извода, че хората са глупави, след като ги купуват.

Дълбоко в себе си Мартин разбираше много добре всичко, бе се облегнал назад и се премерваше в главата на фон Шмид, за да изпрати съвсем отблизо серия въображаеми точни удари в главата на този тъп немец. В него все пак имаше нещо, което му харесваше. Бе действително беден и макар че бе решил твърдо да се издигне, бе наел прислужничка, за да облекчи Мариана. Мартин поговори със завеждащия представителствата на фирмата Ейза и след обеда се отделиха с него и Херман, комуто обеща пълна финансова подкрепа, за да може да открие най-добре уредения магазин за велосипеди в Оукланд. Отиде дори по-далече и в разговор насаме с Херман му каза, че не е зле да стане представител по продажба на автомобили и да обзаведе гараж, тъй като не съществуват никакви пречки да работи успешно и на двете места.

На тръгване Мариана прегърна брат си, очите й бяха пълни със сълзи, тя му каза колко много го обича и че винаги го е обичала. По едно време наистина прекъсна убедителните си думи и трябваше да прикрие всичко със сълзи, целувки и запъвания, от което Мартин разбра желанието й да получи прошка затова, че бе изгубила вярата си в него и бе настоявала да се залови с някаква работа.

— Сигур няма да си опази парата — сподели Херман фон Шмид със своята съпруга. — Побесне кат му продумах за лихва и каза да идат правилата по дяволите, а ако му спомена пак, ще ми скъса глупавата немска глава. Така каза за мойта немска глава. Но си го бива, нищо че не пада търговец. Подаде ми ръка и изобщо си го бива.

Затрупваха Мартин с покани за обеди и познатото му удивление продължаваше да расте. Бе почетен гост на един банкет в клуб „Арден“ и се срещна с известни хора, за които бе чел и слушал толкова много пъти, разказваха му как още с появяването на „Звън на камбани“ в „Трансконтинентален месечник“ и на „Феята и бисерът“ в „Стършел“ всички разбрали, че го очаква голям успех.

„Господи боже — мислеше си той — по същото време аз бях гладен и ходех в дрипи. Защо тогава не ми предложихте обед? Когато имах нужда от него, а и цялата работа бе вече завършена. Храните ме сега за същата тази работа, а защо не го направихте тогава, когато наистина ми бе необходимо? И дума не е променена нито в «Звън на камбани», нито във «Феята и бисерът». Не, не го правите за работата, която съм извършил. Каните ме сега, защото всички го правят и е въпрос на достойнство и вие да сторите същото. Предлагате ми сега обед, защото сте стадо добитък, част от тълпата, чиято единствена сляпа мисъл в момента е да ме храни. А къде са във всичко това Мартин Идън и работата, която е извършил?“ — с тъга се питаше той и в същия миг стана, за да отговори съдържателно и с находчивост на един смислен и остроумен тост.

Ето как вървяха нещата. Всички си спомняха за първото отпечатване на „Звън на камбани“ и „Феята и бисерът“ независимо дали се намираше на официален прием, на литературно четене, в клуба на журналистите, или в някой друг отбран кръг. И познатият неизречен въпрос винаги влудяваше Мартин: „Защо не ме хранехте тогава? Работата бе вече завършена. Съвършено нищо не е променено нито в «Звън на камбани», нито във «Феята и бисерът». Сега го правите не заради мен, или за нещо, което съм написал. Каните ме на трапезите си, защото така постъпват всички, защото днес тълпата е полудяла да храни Мартин Идън“.

Често пъти на такива места му се струваше, че сред присъствуващите се промъква прегърбената фигура на млад нехранимайко с двуредно палто и неописуема шапка. Случи му се един ден пред известния кръг „Галина“ в Оукланд. Тъкмо бе станал от мястото си и стъпи на подиума, когато видя как през широката врата в другия край на залата влиза горделиво младият уличник със своите странни дрехи и шапка. Петстотин модерно облечени жени обърнаха глави по посока на блесналия му втренчен поглед, но средната пътека в залата бе съвсем празна. Той гледаше приближаващия с нехайна походка млад побойник и се чудеше, дали ще свали шапката си, без която не бе го виждал досега. Видя го да се качва на подиума. Струваше му се, че ще се разплаче при мисълта за всичко, което го очаква. Другият прекоси наперено подиума, спря се и Мартин почувствува как потъна в съзнанието му. Петстотинте жени запляскаха леко и с облечените си в ръкавици ръце се стремяха да окуражат свенливия известен човек, който бе техен гост. Той пропъди видението от мисълта си, усмихна се и заговори.

Добрият стар училищен директор спря Мартин на улицата и му напомни как на времето в неговия кабинет го бяха изключили като побойник.

— Прочетох вашия „Звън на камбани“ в едно от списанията преди доста време — каза той. — Хареса ми колкото и По. Великолепно, казах си тогава, великолепно!

Мартин едва не му отговори на глас: „Да, а оттогава два пъти ме отминавахте по улицата, сякаш нищо не е било. И в двата случая бях гладен и отивах в заложната къща. А работата бе вече завършена. Вие не ме спряхте тогава. Защо го правите сега?“

— Онзи ден казах на жена ми, че не е зле да ви поканим на обед в близко време. Тя е напълно съгласна с мен. Да, напълно съгласна — рече другият.

— Обед ли? — почти изръмжа рязко Мартин.

— Ами да, на обед… да хапнете с нас, с вашия стар директор, пакостнико! — набързо продума човекът и бутна закачливо Мартин в израз на приятелска духовитост.

Мартин продължи по улицата като замаян. Спря на ъгъла и се огледа с празен поглед.

— По дяволите! — рече най-сетне. — Старият човек се уплаши от мене.