Джек Лондон
Мартин Идън (43)

Четиридесет и трета глава

През октомври излезе от печат „Позорът на слънцето“. Мартин се натъжи дълбоко, когато разтвори изпратения от издателството пакет и шестте авторски екземпляра се пръснаха по масата. Помисли за неописуемия възторг, с който би посрещнал това събитие само преди няколко месеца, и го сравни със сегашното си хладно безразличие. Гледаше с тъга своята първа книга и сърцето му продължаваше да бие все така равнодушно. Сега този факт имаше малко значение за него с изключение може би на парите, които щеше да му донесе, макар че и те не го вълнуваха почти никак.

Отнесе един екземпляр в кухнята и го подаде на Мария.

— Това е моя книга — обясни той в отговор на недоумението й. — Написах я в тази стаичка и съм убеден, че някоя и друга лъжица от вашата зеленчукова супа е помогнала немалко. Задръжте я, за да си спомняте за мен, нали разбирате.

В неговия жест нямаше самохвалство или желание да блесне пред Мария. Искаше само тя да се почувствува щастлива и горда от успеха му, който беше награда и за голямото й доверие в него. Книгата бе поставена върху семейната библия в гостната стая. Тя бе нещо свещено, което наемателят й остави като символ на приятелство. Книгата повдигна малко авторитета на Мартин, пострадал значително от работата му в пералнята, Мария не можеше да разбере нито дума от нея, но бе убедена, че е прекрасна. Тя беше съвсем обикновен трудов човек, но се прекланяше пред величието на таланта.

Отзивите за „Позорът на слънцето“, които му изпращаха всяка седмица от специалната служба на издателството, той посрещаше също така равнодушно, както и самата книга. Очевидно тя привлече вниманието на публиката, а това щеше да прибави още злато в торбата. Той ще може да помогне на Лизи, ще изпълни дадените обещания и ще му останат достатъчно пари за сламения замък.

„Сингълтри, Дърнли и сие“ пусна предпазливо само хиляда и петстотин екземпляра, но още първите отзиви накараха издателството да се заеме с отпечатване на двойно по-голям тираж, нови пет хиляди екземпляра бяха поръчани преди да е готово второто издание. Една фирма от Лондон поиска телеграфически да получи права за публикуване на книгата в Англия, а почти веднага след това пристигнаха съобщения, че са започнали да я превеждат във Франция, Германия и Скандинавските страни. Беше избран много подходящ момент за удар върху школата на Метерлинк. Разгърна се яростна полемика. Салиби и Хекел подкрепиха „Позорът на слънцето“, като за първи път се случи да бъдат на едно мнение. Крукс и Уолъс заеха противоположната позиция, а сър Оливър Лодж се опита да вземе някакво междинно становище, което да съвпада с неговите особени космически теории. Последователите на Метерлинк се обединиха под знамето на мистицизма. Честъртън възбуди всеобщ смях със серия привидно безпристрастни есета, а накрая целият въпрос с всички противоречия на враждуващите лагери беше почти разсипан на прах от една гръмотевична сатира на Джордж Бърнард Шоу. Излишно е да се споменава, че на бойното поле се бяха струпали множество по-незначителни светила, шумът и врявата станаха нетърпими.

От „Сингълтри, Дърнли и сие“ пишеха на Мартин: „Невероятно е, че критична философска есеистика се продава като роман. Вие сте подбрали възможно най-добрата тема, а и всички други условия се оказаха необичайно благоприятни. Струва ни се ненужно да ви убеждаваме, че ковем желязото, докато е горещо. Повече от четиридесет хиляди екземпляра са продадени в Съединените щати и Канада, а нови двадесет хиляди са сложени под печат. Работим с прекомерно напрежение, за да отговорим на голямото търсене, и същевременно го засилваме. Изразходвахме вече пет хиляди долара с рекламна цел. Книгата ще има небивал досега успех.

Позволяваме си да ви изпратим приложените тук два екземпляра на договор за вашата следваща книга. Молим ви да обърнете внимание на повишения хонорар, който сега е двайсет процента, а това е горната граница, до която може да стигне едно умерено издателство като нашето. Ако сте съгласни с нашето предложение, молим ви да попълните празното място със заглавието на новата ви книга. Не ви поставяме никакви условия относно нейната тематика и характер. Най-добре ще бъде ако имате вече готова книга. Не бихме могли да желаем по-подходящ момент за следващия удар.

За нас ще бъде истинско удоволствие да ви изпратим пет хиляди долара като аванс срещу бъдещия ви хонорар веднага след като получим подписания договор. Виждате, че имаме пълно доверие във вас и нашето предложение го потвърждава. Бихме искали да обсъдим с вас проект за договор, валиден за примерен срок от десет години, през което време нашето издателство ще има всички права върху написаните от вас произведения. Те ще бъдат публикувани в отделни книги. По този въпрос ще поговорим допълнително.“

Мартин остави писмото и пресметна наум, че сумата от петнайсет процента върху шейсет хиляди екземпляра е девет хиляди долара. Подписа новия договор, като попълни празното място със заглавието на „Димът на радостта“. Изпрати го на издателството заедно с още двайсет кратки разказа, които бе написал преди да изработи калъпа за вестникарските разказчета. Чекът за пет хиляди долара от „Сингъл три, Дърнли и сие“ пристигна с цялата бързина, която бе в състояние да осигури пощата на Съединените щати. Сутринта, когато получи чека, Мартин каза на Мария:

— Искам да слезнем заедно до града днес около два часа след обяд. Не, по-добре ще бъде, ако се срещнем на пресечката на Бродуей и Четиринайсета улица. Там ще ви чакам.

Тя пристигна в уречения час. Единствената мисъл в главата й беше за обуща и определено усети разочарование, когато Мартин мина бързо покрай един обущарски магазин, за да я въведе в истинска кантора за продажба на недвижимо имущество. Всичко, което се случи по-нататък, остана в съзнанието й като някакъв сън. Любезни господа й се усмихваха благосклонно, докато разговаряха с Мартин и помежду си, чукаше пишеща машина, подписаха някакъв внушителен документ заедно със стопанина на къщата, където живееше сега, а когато излязоха на улицата, той й каза:

— Е, Мария, за този месец вече не ми дължиш седем долара и половина.

Тя си прехапа езика от изненада.

— Нито за следващия, нито за по-следващия, никога вече — допълни стопанинът.

Мария му поблагодари с несвързани думи като за някаква услуга.

Едва след като се прибра у дома си в северен Оукланд, обсъди всичко със своите сънародници и се допита до бакалина-португалец за справка, тя разбра, че малката къщичка, за която досега бе плащала наем, е станала нейна собственост.

— Защо вече не пазарувате при мене? — бе запитан Мартин от бакалина-португалец, излязъл да го поздрави, когато слизаше от трамвая същата вечер.

Отговори му, че повече не си приготвя храна у дома, а след това се отби при него, да изпият нещо. Мартин забеляза, че бакалинът го черпи с най-хубавото си вино.

Късно вечерта каза на Мария:

— Аз ще оставя квартирата. Скоро и вие ще напуснете тази къща. След това можете да я давате под наем, нали е ваша. Зная, че брат ви търгува с мляко в Сан Леандро или Хейуърдс. А сега искам да върнете всички тези дрехи, но непрани, нали ме разбирате, непрани! Утре отидете при вашия брат в Сан Леандро, в Хейуърдс, или където се намира. Кажете му да ме потърси. Ще бъда в хотел „Метропол“ в Оукланд. Той ще има грижата да намери някоя хубава ферма за мляко.

Ето как Мария стана стопанка на къщата и на ферма и нае двама работници, а банковата й сметка непрестанно нарастваше, макар че цялото племе носеше обувки и ходеше на училище. Малцина са срещали принцесата от вълшебните приказки, но Мария, която цял живот бе работила неуморно, без да има време да помисли за вълшебници с практичната си глава, бе я срещнала, предрешена като някогашен работник в пералня.

По това време всички започнаха да питат: „Кой е този Мартин Идън?“ Той не бе дал на издателствата никакви биографични данни, но вестниците бяха достатъчно изобретателни. Мартин беше роден в Оукланд и журналистите успяха да изровят мнозина, от които събраха сведения. За удоволствие на читателите бяха предоставени истини и измислици за него, всичко, което бе правил, и още повече от онова, което не бе дори помислил да прави, навсякъде се виждаше ликът му благодарение на един местен фотограф, който наводни пазара, някога Мартин бе се снимал при него и сега той обяви изключително право върху продажбата. Отначало Мартин бе дотолкова отвратен от списанията и буржоазните нрави, че започна борба срещу рекламния шум, но постепенно реши да отстъпи, тъй като бе по-леко да не прави нищо. Видя, че не може да отказва срещи със специални кореспонденти, пристигнали отдалече заради него. Той не пишеше и не учеше, дългите часове на деня трябваше да бъдат запълнени с нещо и се примири с онова, което бе само моментна прищявка, започна да дава интервюта, да се изказва по литературни и философски въпроси и дори да приема покани от представители на буржоазията. Чувствуваше се добре в някакво непознато досега душевно състояние. Бе напълно безразличен към всичко. Прощаваше на всички, включително и на онова хлапе — журналист, което го изрисува като бунтар, дори му предостави материал за цяла страница със специално подбрани снимки.

От време на време се виждаше с Лизи, която очевидно съжаляваше за неговия шумен успех, защото разстоянието помежду им продължаваше да нараства. Изглежда, тя търсеше как да се приближи към него, защото само така можеше да се обясни отстъплението й пред онези доводи на Мартин, които я отведоха във вечерното и търговското училища и при една модерна шивачка, известна със скъпите си тоалети. От ден на ден тя се променяше и Мартин не знаеше дали постъпва правилно, тъй като бе убеден, че цялата и отстъпчивост и всички старания са заради него. Тя се стремеше да се издигне в очите му, като правеше онова, което считаше, че той цени. Но Мартин не й даваше възможност да се надява напразно, отнасяше се към нея като брат и я виждаше рядко.

Фирмата „Мередит-Лоуъл“ излезе на пазара с „Пропуснат срок“, когато той бе в зенита на своята известност и тъй като произведението бе художествена проза, продажбата му надмина успеха на „Позорът на слънцето“. Много седмици подред тези две негови творби имаха непознатата дотогава чест да заемат първите места в класацията на най-търсените книги. Повестта се понрави не само на любителите на проза, онези, които познаваха „Позорът на слънцето“, потърсиха веднага новото произведение и бяха очаровани от всепроникващия му дух и от лекотата, с която бе изградено. Той нанесе най-напред майсторски удар върху мистичната тенденция в литературата, а след това създаде произведение, което бе образец на истинска художествена проза, така успя да докаже, че съчетава редкия гений на критик и творец.

Парите и славата се стичаха към него, той блесна на литературния небосклон като комета, а шумът, който предизвика, го забавляваше, без да се стреми да вниква в съдържанието му. И все пак бе смаян от нещо дребно, което вероятно би учудило всички, ако можеха да го научат. Навярно никой нямаше да приеме сериозно неговото смайване от подобен незначителен факт, за Мартин, обаче, той бе изумителен. Съдията Блаунт го покани на обяд. Този дребен факт, или по-скоро началото на нещо, което започна незабележимо, скоро щеше да се превърне в грандиозно ежедневие. Той бе обидил съдията, бе се отнесъл към него отвратително, а когато го срещна на улицата, получи покана за обяд. Мартин си припомни многобройните възможности, които съдията бе имал вече да стори това, когато се виждаха у семейство Морз. Защо не бе го поканил тогава? Той не бе се променил. Бе същият Мартин Идън. Каква бе причината? Може би това, че неговите произведения се намираха между кориците на книги? Но всичките бяха завършени и тогава. Не бе ги писал след разговора си със съдията. Цялата работа по тях бе вече приключена по времето, когато съдията Блаунт се присъединяваше към общото мнение и се присмиваше на мислителя Спенсър. Следователно поканата на съдията не бе отправена заради действителните му способности, а заради преклонението пред някакъв външен блясък.

Мартин се засмя в себе си и прие поканата, без да престане да се учудва на своето добродушие. На обеда присъствуваха заедно със съпругите си още пет-шест души от високите кръгове на обществото и Мартин бе приет като равен. Съдията Блаунт, подкрепен горещо от своя колега Хенуел, убеждаваше Мартин да приеме предложението им и да се съгласи да бъде включен сред малцината избраници на клуба „Стикс“. Неговите членове бяха не само богати хора, но имаха и значителни постижения зад гърба си. Мартин не прие тяхното предложение, а недоумението му нямаше граници.

Той бе непрекъснато зает с изпращането на множеството свои ръкописи. Редакторите го заливаха с предложения. Оказа се, че неговата сила е не само в стила, но и в дълбокото съдържание на творбите му. От „Северен преглед“, където отпечатаха „Люлката на красотата“, му поискаха още шест есета и той щеше да ги изпрати от големия куп ръкописи, ако „Списанието на Бъртън“, което очевидно бе решило да наддава, не бе му предложило по петстотин долара за пет есета. Той отговори, че е съгласен, но за хиляда долара на ръкопис. Припомни си как всички тези списания бяха отказвали същите работи, за които сега настояваха. И отказите им пристигаха автоматично, студени и еднословни. Бе решил да им върне без остатък страданията, които му причиниха. „Списанието на Бъртън“ заплати исканата сума за петте есета, а останалите четири на същата цена взе месечното издание „Макинтош“, тъй като „Северен преглед“ не разполагаше с достатъчно средства, за да продължи борбата. Така излязоха на бял свят „Великите жреци на тайната“, „Мечтатели“, „Мярката на собственото «аз»“, „Философия на илюзията“, „Бог и пръстта“, „Изкуство и биология“, „Критика и епруветки“, „Звезден прах“ и „Величието на лихварството“. Загърмя буря от противоположни мнения, която, изглежда, нямаше да заглъхне скоро.

Редакторите го молеха да поставя сам условията и той се съгласяваше, но всички произведения, които изпращаше, бяха написани отдавна. Той бе решил твърдо да не се заема с нови неща. Мисълта да се хване отново за перото го влудяваше. Не бе забравил, как всички подмятаха името на Брисъндън, ударът беше твърде жесток и Мартин презираше тълпата, макар че тя го засипваше с похвали. Приемаше своята слава като позорно предателство към Брисъндън. Тръпнеше от обида, но бе решил да продължи и да напълни торбата с пари.

Редакторите му пишеха: „Направихме грешка, че се отказахме от вашия сборник любовни стихове преди една година. Тогава те ни харесаха много, но някои други вече започнати издания ни попречиха да ги вземем. Ако все още не сте ги публикували и бъдете любезен да ни ги изпратите, за нас ще остане удоволствието да ги отпечатаме съгласно вашите собствени условия. Предлагаме ви да ги публикуваме в отделна книга при най-голяма изгода за вас.“

Мартин си спомни за трагедията, която бе написал в бял стих и я изпрати вместо исканите стихотворения. Преди това я прочете, за да се увери още един път в своята предишна младежка неопитност и в цялата безпомощност на творбата. Тя бе отпечатана за безкрайно съжаление на редактора. Публиката не можеше да повярва и бе възмутена. Разликата между високата мярка на неговите известни произведения и тези дълбокомислени глупости бе твърде голяма. Всички бяха убедени, че не я е писал той и редакцията е направила груба фалшификация, някои предполагаха, че Мартин подражава на Дюма-баща и наема черноработници в зенита на своя успех. Когато той обясни, че трагедията е ранен опит от неговото литературно детство, но редакцията искала да я получи на всяка цена, всички се смяха за нейна сметка, а редакторът бе сменен. Трагедията не излезе в отделна книга, макар че Мартин прибра предварителния хонорар, който му бяха платили.

„Седмичник на Коулмън“ му изпрати дълга телеграма, която струваше почти триста долара, с предложение да му заплатят по хиляда долара за всяка от двайсет негови статии. Предлагаха му да пътува за сметка на списанието из цялата страна и да пише за онова, което му направи впечатление. Главната част от телеграмата съдържаше примерни теми, чиято цел бе да му покаже, че има пълна свобода на избор. Единственото ограничение бе условието да пътува само из Съединените щати. Мартин изрази своето съжаление и невъзможност да приеме поканата с обратна телеграма с наложен платеж.

„Уики-Уики“, напечатан в „Месечник на Уорън“ има светкавичен успех. По-късно излезе и в отделна книга с великолепни илюстрации, която попадна в разгара на почивния сезон и бе буквално разграбена. Критиците бяха единодушни в своята увереност, че това заглавие ще заеме мястото си сред други големи класически произведения.

Публиката прие доста сдържано и хладно сборника „Димът на радостта“. Дръзките и самобитни разкази подразниха изпълнената с предразсъдъци етика на буржоазното общество. Все пак бе достатъчно Париж да полудее след превода на книгата, за да се втурнат американските и английски читатели, които в своето подражание изкупиха толкова много екземпляри, че Мартин принуди умереното издателство „Сингълтри, Дърнли и сие“ да му заплати двайсет и пет процента чист хонорар за третата и трийсет на сто за четвъртата му книга. В тези два сборника влязоха всички публикувани досега или продължаващи да излизат в периодични издания къси разкази, които бе написал. В първия бяха включени „Звън на камбани“ и останалите разкази за страшни случки, а вторият обхвана „Гърнето“, „Виното на живота“, „Водовъртеж“, „Приключение“, „Веселата улица“ и още четири разказа. Фирмата „Лоуъл-Мередит“ издаде сборник с всичките му есета, а „Максимилиан“ откупи правата да публикува „Морска лирика“ и „Любовен цикъл“. Впрочем цикълът бе отпечатан и в периодичното издание „Домашен приятел“ срещу баснословна сума.

След като успя да продаде и последния си ръкопис, Мартин въздъхна с облекчение. Сламеният замък и бялата, окована с мед шхуна го чакаха съвсем наблизо. И все пак Брисъндън не е бил прав да твърди, че нито едно списание няма да публикува сериозно произведение. Успехът, неговият собствен успех го опроверга. Но дълбоко в себе си Мартин чувствуваше, че въпреки всичко неговият приятел е бил на верен път. Той стана известен благодарение на „Позорът на слънцето“, така че успехът на другите му произведения бе случаен. Списанията ги отхвърляха безмилостно. След отпечатването на „Позорът на слънцето“ започнаха бурни спорове, които наклониха везната на щастието в негова полза. Ако това произведение не съществуваше, или ако не бе станало чудото с неговия успех, името му никога нямаше да стигне до публиката. От „Сингълтри, Дърнли и сие“ твърдяха, че е станало чудо. Фирмата бе пуснала само хиляда и петстотин екземпляра в първото издание, тъй като се съмняваше в изхода от продажбата. Те бяха опитни в своята работа и тяхното изумление след успеха бе най-голямо. Бе станало нещо невероятно. Те никога не можаха да го проумеят и във всяко свое писмо се връщаха с благоговеен трепет към тайнственото успешно начало. Не се опитваха да търсят обяснения. То бе необяснимо. Просто беше се случило, независимо че целият им предишен опит ги убеждаваше в противното.

Така разсъждаваше Мартин, поставяйки под въпрос своята известност. Хората от буржоазното общество купуваха неговите книги и изсипваха златото си в неговата торба, а доколкото ги познаваше, той не можеше да разбере, как е възможно те да са почувствували и оценили произведенията му. Неговата сила и вътрешното му чувство за красота не означаваха нищо за стотиците хиляди хора, които купуваха книгите му и го обсипваха с похвали. Той бе модната тема на деня и търсачът на приключения, който бе нахлул в Парнас, докато боговете са дремали. Стотици хиляди четяха произведенията му и го превъзнасяха със същата груба тъпота, с която се нахвърлиха върху „Еднодневка“ на Брисъндън и я разкъсаха на парченца. Същата глутница вълци сега се умилкваше около него, вместо да му се зъби. А дали разкъсват някого, или се умилкват около него, е въпрос на чиста случайност. Едно нещо бе абсолютно сигурно — „Еднодневка“ превъзхождаше неизмеримо всичко, което самият той бе написал. По сила това произведение стоеше много по-високо от всички негови творби. То беше поема на века. Следователно почитта на тълпата нямаше никаква стойност, тъй като съвсем същите хора стъпкаха „Еднодневка“ в калта. Въздишката му бе тежка, но в нея се долавяше и удовлетворение, че бе продал и последния си ръкопис. Скоро всичко това щеше да свърши.