Джек Лондон
Мартин Идън (40)

Четиридесета глава

„Пропуснат срок“ лежеше забравена върху масата, а под нея бяха натрупани всички останали ръкописи. Той продължаваше да изпраща само написаната от Брисъндън „Еднодневка“. Велосипедът и черният костюм отидоха отново в заложната къща, а от представителството за пишещи машини под наем с безпокойство напомняха за сумата, която не бе изплатил. Но тези неща вече не го смущаваха. Той търсеше някакъв нов път и животът просто трябваше да спре.

Най-сетне се случи онова, което чакаше от много време насам. Той срещна Рут на улицата, придружена от брат й Норман. Наистина те се опитаха да го отминат, а Норман дори му направи знак да се отстрани от пътя им.

— Ако безпокоите сестра ми, ще извикам полицай — заплаши той. — Тя не желае да разговаря с вас и вашето поведение я оскърбява.

— Ако вие продължавате да упорствувате, тогава наистина ще трябва да извикате полицай и ще видите името си във вестниците — мрачно отговори Мартин. — А сега се махнете от тук и потърсете полицай, ако искате. Аз трябва да говоря с Рут.

— Искам вие сама да ми кажете — обърна се той към нея.

Рут бе побледняла и трепереше, но се овладя и го погледна въпросително.

— Онова, за което ви запитах в моето писмо — подсказа й той.

Норман направи нетърпеливо движение, но Мартин го задържа с рязък поглед. Тя поклати глава.

— По собствено убеждение ли постъпвате? — запита Мартин.

— Да. Никой не ме е принудил — отговори тя с нисък, но твърд глас, като премисляше всяка дума. — Вие сторихте нещо, заради което се срамувам да срещна приятелите си. Зная, че сега всички говорят за мене. Повече нищо не мога да ви кажа. Вие ми причинихте голяма болка и не искам да ви видя повече.

— Приятели! Клюки! Вестникарски измислици! Нима всичко това е по-силно от любовта? Остава ми само да вярвам, че никога не сте ме обичали.

Червенина опали побледнялото й лице.

— След всичко, което е било! — едва изрече тя. — Мартин, вие не знаете какво говорите. Аз не съм коя да е.

— Нали виждате, че тя не иска да има нищо общо с вас? — намеси се Норман и тръгна с нея.

Мартин се отдръпна от пътя им, като ровеше несъзнателно в джоба си за тютюн и цигарени книжки, но не намери нищо.

Пътят до северен Оукланд беше дълъг, но той разбра, че го е изминал едва след като изкачи стълбите и влезе в стаята си. По едно време осъзна, че е седнал на края на леглото и се оглежда наоколо като лунатик, който се е събудил. Видя на масата „Пропуснат срок“, приближи стола и взе писалката. Логичният подтик към завършеност бе непреодолим у него. А тук лежеше нещо, чийто край бе отложил само докато приключи с друг въпрос. Това бе вече станало и сега нищо не можеше да го отклони, преди да завърши своята работа. Не знаеше какво ще прави по-нататък, но долавяше, че в живота му е настъпил важен прелом. Бе отминал един период и той доизглаждаше последните подробности така, както работникът довежда докрай своята работа. Бъдещето не го интересуваше. Скоро щеше да разбере какво е определено за него. Беше му напълно безразлично. Всичко бе изгубило смисъл.

В продължение на пет дни работи упорито над „Пропуснат срок“. Не излизаше никъде, не се срещаше с никого и се хранеше съвсем оскъдно. На шестия ден сутринта раздавачът му донесе тънък плик от редакцията на „Партенон“. Един поглед върху писмото бе достатъчен, за да разбере, че „Еднодневка“ е приета. Редакторът пишеше, че поемата е била дадена за мнение на господин Картрайт Брюс и неговият изключително благоприятен отзив ги е убедил да я отпечатат. По-нататък продължаваше: „Бихме желали да ви уведомим за голямото ни желание да публикуваме поемата и това ще бъде направено в броя за месец август, тъй като юлският брой е вече подготвен. Молим ви с удоволствие да предадете нашата благодарност на господин Брисъндън. Изпратете с вашия отговор снимка и биографични сведения за автора. Ако прецените, че хонорарът е недостатъчен, изпратете веднага телеграма с вашето предложение.“

От списанието предлагаха триста и петдесет долара и според Мартин хонорарът бе напълно приличен. Оставаше да получи съгласието на Брисъндън. И все пак Мартин се оказа прав. Намери се редактор на списание, който можа да оцени истинската поезия от пръв поглед. Цената, която предлагаха, бе великолепна дори за поема на столетието. Освен това Мартин знаеше, че Брисъндън цени мнението на критика Картрайт Брюс.

Мартин взе трамвая за града и докато гледаше отминаващите сгради и кръстовища, почувствува съжаление, че успехът на приятеля му и неговата немалка победа почти не го радват. Единственият добър критик в Съединените щати бе се отзовал ласкаво за поемата: оказа се вярно и собственото му мнение, че истински добрите неща могат да намерят място в списанията. Въодушевлението му бе изчезнало някъде и почувствува, че мисълта за Брисъндън го вълнува повече от хубавите новини, с които отиваше при него. Съобщението от „Партенон“ го подсети, че през всичките пет дни, прекарани в работа върху „Пропуснат срок“, дори не бе помислил за Брисъндън. За първи път Мартин си даде сметка, че не е бил на себе си, бе забравил своя приятел и се почувствува виновен, но не усети острото парване на срама. Бе безразличен към всичко с изключение на мисълта за „Пропуснат срок“ и се чувствуваше като художник, който не е завършил работата си. Нищо друго не съществуваше за него. Бе в някакъв унес и това усещане не го напускаше дори сега. Животът наоколо, през който продължаваше да се носи трамваят, му се струваше далечен и недействителен. Навярно не би проявил почти никакъв интерес дори да се срутеше пред очите му в прах камбанарията на съседната църква.

В хотела се изкачи бързо до стаята на Брисъндън и слезе веднага, защото там нямаше никой. Багажът също бе изчезнал.

— Господин Брисъндън остави ли някакъв адрес? — запита той служителя, който го изгледа учудено.

— Нима не сте чули? — запита на свой ред служителят. Мартин поклати глава отрицателно.

— Но вестниците гърмяха. Намерили го мъртъв в леглото. Самоубийство. Стрелял в главата си.

— Погребаха ли го вече? — попита Мартин с глас, който му се стори чужд, стигнал до него някъде отдалече.

— Не тук. Следствието свърши и изпратиха тялото му на изток. Роднините му се погрижиха за всичко.

— Струва ми се, че са бързали — каза Мартин.

— О, не. Това стана преди пет дни.

— Преди пет дни ли?

— Да, толкова.

— О! — рече Мартин, обърна се и излезе.

На ъгъла влезе в телеграфната служба и изпрати съобщение до „Партенон“ със съгласие поемата да бъде отпечатана. В джоба си имаше само пет цента за обратния път до дома и изпрати телеграма с наложен платеж.

Върна се у дома и продължи да пише. Дните и нощите отминаваха, а той не ставаше от масата и не спираше своята работа. Не ходеше никъде, освен до заложната къща: не излизаше от стаята си, за да се раздвижи, хранеше се машинално, когато имаше какво да сготви, и също така без вълнение оставаше гладен, щом свършеха продуктите. Отделните глави на повестта бяха вече изградени, но видя, че тя ще спечели от ново начало, така че добави още двайсет хиляди думи. Произведените можеше да остане и без тази допълнителна работа, но законите на красотата, на които сам бе подчинил своето творчество, му наложиха да го стори. Продължи да работи в някакъв странен и далечен от всичко около него свят, сякаш бе призрак, който се разхожда сред познати неща, останали от предишния му живот, когато е писал. Спомни си нечии думи, че призракът е дух на умрял човек, който не може да почувствува това, и се запита, дали всъщност и той не е мъртъв, а не може да го усети.

Дойде денят, когато той завърши повестта „Пропуснат срок“. Бе дошъл представител на службата за пишещи машини под наем и чакаше, седнал на леглото, докато Мартин бързаше със страниците от последната глава. „Край“ — написа той с главни букви и почувствува, че всичко наистина свършва дотук. С облекчение видя, как човекът си отива с пишещата машина и легна на кревата. Бе премалял от глад. От трийсет и шест часа не бе хапнал съвършено нищо, но не се сещаше за това. Лежеше по гръб със затворени очи, без да мисли за нищо, докато вцепенението го обхвана напълно и заля съзнанието му. Сякаш бълнуваше, когато започна да произнася с висок глас любимите стихове на Брисъндън от някаква поема. Мария се разтревожи и с безпокойство слушаше зад вратата равномерно течащите слова. Те не й говореха нищо, но самият факт, че той не престава да говори, бе многозначителен за нея. „Аз свърших“ — беше основната мисъл на тези стихове.

Ето, свърших —

лютнята отзвънна.

Песента ми като сянка

прелетя и си замина

с алената детелина.

Ето, свърших —

лютнята отзвънна.

Леех с песните наслади

като дроздовете, млади,

а сега немея сънна.

Аз приличам на свиреца

умърлушен в късна есен,

в мене вече няма песен.

Свърших, свърших —

лютнята отзвънна.

Мария не издържа повече, притича до печката и сипа в една паница малко супа, като загреба с черпака от дъното на тенджерата по-голямата част от нарязаното месо и зеленчуците. Мартин се изправи, седна и започна да яде, убеждавайки с пълна уста Мария, че не е приказвал насън и няма треска.

След като тя си отиде, Мартин се отпусна мрачно на края на леглото с приведени рамене, гледаше около себе си с помръкнал и невиждащ поглед, докато най-сетне забеляза разкъсаната обвивка на някакво списание, което бе пристигнало със следобедната поща и лежеше неотворено. Изведнъж блясък освети помътнялото му съзнание, защото списанието беше августовският брой на „Партенон“, в който трябваше да излезе „Еднодневка“. А Брисъндън го нямаше, за да я види!

Обърна страниците на списанието и спря рязко. Еднодневка беше поместена на видно място, с великолепно заглавие и оградена с украшения в стила на Бърдсли От едната страна на заглавието бе поставена снимката на Брисъндън, а от другата — портретът на сър Джон Велю британският посланик. В уводната редакторска бележка бяха цитирани думите на сър Джон Велю, че в Америка изобщо няма поети. Отпечатването на „Еднодневка“ бе отговорът на „Партенон“, които казваше: „А вижте това, сър Джон Велю!“ Списанието представяше и Картрайт Брюс като най-забележителния американски критик, според който „Еднодневка“ е най-значителната поема, създадена в Съединените щати. Уводната бележка на редактора завършваше с думите: „Все още не сме оценили напълно достойнствата на тази поема и може би никога не ще успеем да го сторим, макар че често я препрочитаме, удивляваме се на думите и на начина, по който са подредени, без да се досещаме отде ги е намерил господин Брисъндън и как е могъл да ги свърже помежду им.“ Следваше поемата.

Мартин изтърва списанието на пода и промълви:

— Брис, стари приятелю, добре, че умряхте.

Всичко беше безкрайно посредствено, пошло, но Мартин не почувствува вълнение и погнуса от стореното. Струваше му се, че би трябвало да се разгневи, но нямаше достатъчно енергия дори да се опита да го направи. Бе съвсем отпаднал. Сякаш кръвта му бе сгъстена дотолкова, че не можеше да я раздвижи и огромното възмущение, което го заливаше. Всъщност не беше ли все едно? И тази случка бе в тон с всичко, което Брисъндън ненавиждаше в буржоазното общество.

— Горкият Брис — каза Мартин, — той никога не би ми го простил.

Стана с усилие и извади една кутия, в която някога държеше хартия за пишещата машина. Прегледа нейното съдържание и отдели единайсет стихотворения, написани от приятеля му. Накъса ги на четири и ги хвърли в кошчето за отпадъци. Направи го машинално, седна на края на леглото и се загледа с празен поглед пред себе си.

Не знаеше колко време бе престоял така, докато внезапно пред безжизнения му поглед изпъкна дълга, хоризонтална бяла ивица. Обзе го любопитство. Постепенно картината се проясни и той видя пред себе си коралов риф от подводни скали, който сякаш димеше сред побелелите грамади на Тихия океан. След миг забеляза и малко кану със странични поплавъци, застанало извън линията на големите крайбрежни вълни. Откъм кърмата проблясваше весло, размахано от млад бог с бронзово тяло, чийто кръст бе стегнат с парче яркочервен плат. Позна го. Беше Моти, най-малкият син на вожда Тати, островът бе Таити, а отвъд неговия димящ риф се простираше приказната земя на Папара, където в устието на реката беше сламената къща на вожда. Денят преваляше и Моти се връщаше от риболов. Той чакаше някоя от големите вълни, за да може да прескочи скалите покрай брега. Изведнъж Мартин видя и себе си на носа на лодката, някога той често седеше на това място с весло в ръце и чакаше командата на Моти, за да го забие с всички сили в огромната изумрудена стена, която се надигаше зад тях. В следния миг той престава да бъде зрител, застава до Моти в кануто и под неговите викове двамата гребат като луди с веслата, сякаш се надбягват със стръмния склон на летящата синкава планина. Водата свисти като пара под носа на лодката, а въздухът е изпълнен с разкъсани капчици, внезапният тласък ги увлича сред грохота, който постепенно се отдалечава с глух тътен и след миг кануто бавно плава в полегналата вода на лагуната. Моти се смее, отърсва солените пръски от очите си и двамата гребат към закътания коралов бряг, където залязващото слънце покрива със злато къщата на Тати, полузакрита от кокосовите палми.

Картината постепенно изчезна и пред погледа на Мартин се изпречи хаосът на мизерната стая. Напразно се мъчеше да се върне отново в Таити. Знаеше, че сега там някой пее между дърветата, а младите момичета танцуват под луната. Не виждаше нищо. Пред него бяха само разхвърляната маса, празното място на пишещата машина и мръсните стъкла на прозорците. Затвори очите си със стон и заспа.