Джек Лондон
Мартин Идън (39)

Тридесет и девета глава

На сутринта Мартин прочете новия вестник докато пиеше кафето си в малката стаичка. За първи път виждаше името си в заглавията на първа страница и за своя изненада научи, че е най-видният ръководител на социалистите в Оукланд. Прегледа потресаващата реч, вложена в устата му от репортера и макар че отначало фалшификацията го разгневи, постепенно го напуши смях и захвърли вестника.

Брисъндън дойде след обяд и се отпусна вяло върху единствения стол в стаята, а Мартин, седнал на кревата, му каза:

— Този човек е бил пиян, или пък е умишлено злонамерен.

— Какво ви засяга? — попита Брисъндън. — Убеден съм, че не жадувате за доброто мнение на буржоазната сган, която чете вестника?

Мартин се замисли за миг и отговори:

— Не, никак не ме вълнува това мнение, но по всяка вероятност отношенията ми със семейството на Рут ще станат малко трудни. Нейният баща винаги е смятал, че съм социалист, а тази помия ще затвърди окончателно увереността му. Всъщност какво значение има всичко, след като и неговото мнение не ме засяга. Искам да ви прочета какво съм написал днес. Не се съмнявайте, че е от „Пропуснат срок“, току-що стигнах до средата на повестта.

Той зачете на глас, но внезапно вратата се отвори и Мария въведе млад човек, облечен в спретнат костюм. Той се огледа наоколо и преди да погледне към Мартин, забеляза примуса и местенцето в ъгъла, използувано за кухня.

— Седнете — каза му Брисъндън.

Мартин се помести, направи място за младия човек на леглото и зачака.

— Господин Идън — започна той, — снощи чух вашето изказване и дойдох за интервю.

Брисъндън избухна във весел смях.

— Сигурно е ваш другар, социалист? — запита репортерът, като хвърли бърз поглед и забеляза мъртвешката бледност на Брисъндън.

— Как е могъл да напише такава статия? — бавно каза Мартин. — Та той е още момче.

— Защо не го опухате? — попита Брисъндън. — Бих дал хиляда долара, за да се върнат дробовете ми само за пет минути.

Този разговор и направеното предложение не се харесаха на младия репортер, но след като похвалиха блестящия му материал за събранието на социалистите, от вестника го бяха натоварили да вземе лично интервю от Мартин Идън, водача на организираната заплаха на обществото.

— Нали мога да направя снимка, господин Идън? — запита той. — Фотографът на редакцията е отвън. Той каза, че ще бъде най-добре да ви снима веднага, докато слънцето е още високо. След това ще поговорим.

— Значи и фотограф има — замисли се Брисъндън. — Мартин, хвърлете му боя!

— Изглежда съм остарял — бе отговорът. — Зная, че трябва да го направя, но нямам никакво желание. Не виждам и смисъл.

— Опердашете го от уважение към майка му — настояваше приятелят му.

— Така може би е по-добре — отвърна Мартин, — но дори и сега не чувствувам особен прилив на енергия. Нали знаете, че човек трябва да се потруди, за да напердаши някого? Освен това не виждам никакъв смисъл.

— Правилно, това е най-правилното в подобни случаи — безгрижно заяви младежът, макар че погледът му започна тревожно да търси вратата.

— Все пак нито дума от онова, което е написал, не е вярно — продължи Мартин, като се обърна само към Брисъндън.

— Нали разбирате, че писах само общи приказки? — дръзна младокът. — Всъщност те са хубава реклама, не го забравяйте. Имате полза от нея.

— Мартин, момчето ми, каква добра реклама — със сериозен тон повтори Брисъндън.

— И помислете, че имам полза от нея — додаде Мартин.

— Нека да започнем. И така, къде сте родени, господин Идън? — запита репортерът с нужното за случая внимание.

— И не записва — каза Брисъндън. — Помни всичко.

— Не е необходимо — младежът се опитваше да изглежда спокоен. — Един истински репортер не си води бележки.

— Не е било необходимо само за снощи — промени рязко поведението си Брисъндън, който не беше привърженик на съзерцателния мистицизъм. — Мартин, ако не го объхтате, аз ще го сторя, макар че малко след това може да падна мъртъв.

— Да взема да го натупам, а? — запита Мартин. Брисъндън се замисли безпристрастно и кимна.

В следващия миг Мартин седеше на края на леглото, а лицето на младежа лежеше върху коленете му.

— Не се опитвайте да хапете — предупреди го той, — защото ще ви светна по лицето. Ще ми бъде жал за него, повярвайте.

Вдигнатата му ръка се спусна и след това продължи същото движение с бърз и постоянен ритъм. Репортерът се дърпаше, скимтеше и ругаеше, но не се осмели да хапе. Брисъндън гледаше мрачно, но по едно време се разпали, грабна бутилката с уиски и умолително каза:

— Чакайте, нека и аз да го шляпна поне веднъж.

— Жалко, че ръката ми не е във форма — измърмори Мартин, когато най-сетне спря. — Съвсем изтръпна. Вдигна младока и го настани на леглото.

— За това ще ви арестуват — озъби се той, а по пламналите му момчешки бузи се стичаха сълзи на негодувание. — Ще ви накарам да съжалявате, ще видите.

— Гледай го ти! — забеляза Мартин. — Не си дава сметка, че е тръгнал по лош път. Да злословиш за ближния си не е нито честно, нито благородно, а той не си го е помислил дори.

— Нали дойде при нас, за да му го кажем — вмъкна в паузата Брисъндън.

— Да, дойде при мен, когото е засегнал и злепоставил. Сега бакалинът без съмнение ще ми откаже кредит. Обаче най-лошото от всичко е, че горкото момче ще продължи по същия път, докато стане първокласен репортер и съвършен негодник.

— Все още не е късно — рече Брисъндън. — Може би точно вашият прост метод ще го спаси. А защо не ме оставихте да го перна поне веднаж? Така ми се искаше и аз да участвувам.

— Ще накарам да ви арестуват и двамата, мръсни говеда — хлипаше грешната душа.

— Не, устата му е толкова красива, че не може да бъде човек с характер — поклати мрачно глава Мартин. — Страх ме е, че ръката ми пострада напразно. Младежът няма да се поправи. Убеден съм в неговия голям успех като журналист. Той няма съвест. И с това ще се издигне.

Младокът напусна стаята след последните думи на Мартин, без да се успокои напълно, че Брисъндън няма да запрати в гърба му бутилката, която все още не бе оставил.

От сутрешния вестник на другия ден Мартин научи за себе си още много неща, които не знаеше. „Ние сме заклети врагове на обществото“ — видя той думите, си, които бил казал при интервюто. — „Не, не сме анархисти, а социалисти“ — бил отговорил, а когато репортерът отбелязал, че според него разликата между двете учения били незначителна, той свил рамене в знак на мълчаливо съгласие. Освен неправилните черти на лицето му бяха описани и други явни белези на непълноценност. Особено впечатление правели ръцете му на истински главорез и пламтящият блясък в неговите налети с кръв очи.

Научи също така, че нощно време говори на работниците в парка пред Градския съвет и неговите речи са пропити с такъв революционен устрем, че събира най-много слушатели в сравнение с останалите анархисти и агитатори, които размътват мозъците на хората. Без да пести боите, младият репортер бе нарисувал картината на бедната му стаичка с примуса и единствения стол, а така също и неговия другар с мъртвешкото лице, който с вида си можел да накара човек да помисли, че току-що е излежал двайсетгодишна присъда в някоя уединена тъмница.

Младокът бе поработил усърдно. Набързо бе успял да си напъха носа в семейството на Мартин, и да открие снимката на неговия зет, на която Бърнард Хигинботъм бе застанал пред входа на своята бакалница. Същият почтен господин бе представен като умен и достоен търговец, който не може да понася нито своя шурей, нито социалистическите му идеи. Според него Мартин бил мързелив никаквец, не приемал предложената му работа и нямало да се размине със затвора. Беше интервюирал и Херман фон Шмид, съпругът на Мариана. За него Мартин бе черната овца в семейството и бе се отрекъл от него, а на репортера бе заявил: „Опита се да живее на моя гръб, но му дадох да се разбере. Сега знае, че е по-добре да не се навърта наоколо. Който не иска да работи, не е свестен човек, запомнете това от мене.“

Сега вече Мартин се разгневи не на шега. Брисъндън прие всичко откъм комичната му страна, но той не можа да успокои Мартин, който знаеше колко трудно ще обясни всичко на Рут. Бе уверен, че нейният баща ще бъде прекалено доволен от случката и ще направи всичко възможно да развали годежа. Скоро разбра колко близо е до истината. Със следобедната поща дойде писмо от Рут. Той го отвори и го зачете още на вратата, почти от ръцете на раздавача, изпълнен с предчувствие за беда. Още докато четеше, ръката му машинално се протегна към джоба, където някога държеше тютюн и кафяви цигарени книжки. Бе забравил, че джобът му е празен и дори не си даде сметка за привичното движение.

Писмото бе спокойно, без най-малкия признак на гняв, но обидата и разочарованието се чувствуваха, изпълнили цялото му съдържание от първия до последния ред. Тя беше очаквала нещо повече от него. Бе помислила, че той е надживял младежката необузданост и нейната любов е достатъчен залог да заживее като сериозен и почтен човек. Този път родителите й били непреклонни и настоявали годежът да бъде развален. Не й оставало нищо друго, освен да се съгласи, че имат пълно право. Тяхната връзка не може да бъде щастлива. Нещастието е с тях от самото начало. Това, за което съжаляваше в цялото си писмо, причини най-голяма болка на Мартин. Тя пишеше: „Ако вие само започнехте някъде работа и се опитахте да си създадете положение! Но не го направихте. Предишният ви живот е бил бурен и безреден. Мога да разбера, че вие не сте виновен. Вие постъпвате съобразно вашия нрав и досегашен опит. И затова не ви укорявам, Мартин. Моля ви, запомнете добре това. Всичко беше само една грешка. Баща ми и майка ми твърдяха, че не сме създадени да бъдем заедно и трябва да сме доволни, тъй като още не е станало много късно… Не се опитвайте да ме търсите — завършваше тя писмото си. — Това би причинило болка не само на нас, но и на майка ми. Чувствувам, че досега й донесох много безпокойства и огорчения. Ще трябва да живея дълго време, за да изкупя вината си.“

Той прочете внимателно писмото до края, върна се още веднаж към началото и след това й отговори. Повтори съвсем точно онова, което бе казал на събранието на социалистите, като наблегна върху съвършено обратния смисъл, вложен от вестника в думите му. Към края на писмото си бе отново безумен любовник, който молеше за божествена обич. Написа й: „Моля ви, отговорете. От вас искам да разбера само дали ме обичате. Всичко е в този отговор на моя единствен въпрос.“

Писмо от Рут не дойде нито на следващия ден, нито по-късно. Върху масата лежеше забравеният недовършен ръкопис на „Пропуснатият срок“, а камарата върнати пликове под нея продължаваше да расте. За първи път изчезна великолепният сън на Мартин и той се мяташе в дългите, мъчителни нощи. Три пъти ходи до дома на семейство Морз, но прислужникът го връщаше. Брисъндън лежеше болен в хотела и бе отслабнал дотолкова, че не можеше да излиза, и Мартин, който често оставаше при него, не искаше да го тревожи със своите неприятности.

А те не бяха малко. Последиците от подвига на репортера се оказаха по-големи, отколкото бе предполагал. Бакалинът-португалец му отказа по-нататъшен кредит. Собственикът на магазина за плодове и зеленчуци, който беше американец и се гордееше с това, го нарече предател на своята страна и не искаше да го види повече, а патриотизмът му се разпали дотам, че унищожи неговата сметка и му забрани да се опитва да върне дълга си. Съседите не останаха по-назад и към Мартин се надигна вълна от негодувание. Никой не искаше да има нищо общо с един социалист и предател. Горката Мария бе изплашена и не знаеше как трябва да постъпи, но му остана вярна. Децата на съседите забравиха за блясъка на големия файтон, с който бе посетен някога, и сега му подвикваха „скитник“ и „безделник“ от безопасно разстояние. Но групата на Силва твърдо го защищаваше, тя участвува в множество тежки битки, а сините петна под очите и разкървавените носове станаха нещо обичайно и създаваха нови затруднения и грижи на Мария.

Веднаж Мартин срещна Гертруда в Оукланд и разбра нещо, което никак не го изненада. Бърнард Хигинботъм бил толкова разгневен от публичния позор, нанесен на семейството, че му забранява да се мярка в дома му.

— Защо не заминеш, Мартин? — умоляваше го Гертруда. — Откъсни се оттук, започни някъде работа, успокой се. По-късно, когато всичко мине, може да се върнеш пак.

Мартин поклати глава за отказ, но не каза нищо. Какво ли би могъл да й обясни? Ужасяваше го невероятната пропаст в начина на мислене, застанала между него и близките му. Той не би съумял никога да прекрачи през нея и да им обясни своето отношение към социализма като последовател на Ницше. Те нямаше да разберат позицията му и неговото поведение не само на английски, но и на кой да е друг език. Според тях единственото, което трябваше да направи като израз на добро желание в неговия случай, беше да си намери работа. С тези думи започваха и завършваха всички разговори. Цялото им богатство от идеи се заключаваше в необходимостта да започне някъде някаква работа!

„Бедни, глупави роби!“ — мислеше си Мартин, докато слушаше Гертруда. Нямаше нищо чудно в това, че светът принадлежи на силните. Робите бяха омагьосани от собствените си окови. За тях работата бе златен кумир, пред който се прекланяха, изпълнени с благоговение.

Не прие пари от сестра си, макар че още същия ден трябваше да отиде до заложната къща.

— Сега стой по-далече от Бърнард — увещаваше го тя. — След няколко месеца ще му помине и тогава може да ти даде да караш фургона. Щом ти потрябвам, прати да ме викат и идвам. Не забравяй.

Тя си тръгна разплакана и Мартин се натъжи, като гледаше нейното грубо тяло и тромавата й походка. В същия миг му се стори, че тронът, на който седи Ницше, се разтърсва и залита. Всичко беше наред с идеята за робската паплач, но само когато се говореше неопределено. Щом нещата опираха до собствения дом и семейство, от нея не оставаше нищо. И ако някога роб е бил тъпкан от силния човек, то този роб бе сестра му Гертруда. Усмихна се безжалостно на цялата несъстоятелност на случая. Оказа се, че е много непоследователен ницшеанец, след като първото вълнение или призив на чувствата разтърсват моралните му устои, всъщност не вълнение, а робско съчувствие, защото именно това бе неговото състрадание към сестра му. Истинският силен човек трябва да се издигне над съчувствието и състраданието. Те се бяха зародили в дълбоките подземия на робите от мъките и непосилния труд на струпаните там слаби и нещастни създания.