Джек Лондон
Мартин Идън (34)

Тридесет и четвърта глава

Артър остана при пътната врата, а Рут се изкачи по стълбите в дома на Мария. Тя чу бързото тракане на пишещата машина и когато Мартин я посрещна, видя, че довършва последната страница на някакъв ръкопис. Бе дошла да разбере, дали ще дойде на вечеря у тях в Деня на благодарността, но не успя да го запита, защото Мартин се втурна в нещата, които изпълваха всичките му мисли.

— Чакайте, нека ви прочета това — извика той, след като подреди страниците на ръкописа. — Последната ми работа е различна от всичко, което съм написал досега, различна дотолкова, че ме изпълва със страх. Струва ми се все пак, че идеята не е лоша. Разказът е за Хавайските острови. Нарекох го. „Уики-Уики“. Ето, слушайте и съдете.

Лицето му блестеше, огрято от радостта на творчеството, но Рут потръпваше в студената стая, бе поразена от ледените му ръце, когато я посрещна. Слушаше го внимателно. Накрая Мартин попита:

— Кажете откровено, харесва ли ви?

— Но… не зная — отвърна тя. — Мислите ли, че ще успеете да го продадете?

— Страх ме е, че няма да мога — призна Мартин. — Много е силно за списанията. Но, повярвайте ми, всяка дума в разказа е истина.

— Защо упорствувате и пишете неща, за които знаете, че няма да се продадат? — продължи Рут неумолимо. — Нали искате да печелите средства като писател?

— Да, така е. Но проклетата случка е непрекъснато в мен. Не мога да не я разкажа. Тя настоява да бъде описана.

— Но героят, този Уики-Уики, защо се изразява така грубо? Езикът му без съмнение няма да се понрави на читателите, следователно редакторите са прави, когато отхвърлят произведенията ви.

— Защо живият Уики-Уики не би могъл да се изразява по друг начин.

— Това показва лош вкус.

— Животът е такъв — не се сдържа Мартин. — Това е действителността и истината. И аз съм длъжен да описвам живота така, както го виждам.

Рут не каза нищо и двамата замълчаха неловко. Мартин я обичаше и затова не можеше да я разбере, а тя не успяваше да проникне в него, защото той се издигаше извън границите на кръгозора й.

— Все пак успях да си взема парите от „Трансконтинентален месечник“ — каза той, като се стараеше да отклони разговора в по-благоприятна насока. Картината на тримата собственици на бради и бакенбарди, глобени с четири долара и деветдесет цента и един билет за ферибота, го развесели.

— Значи, ще дойдете — радостно извика тя. — Аз се обадих само за да разбера това.

— Да дойда? — разсеяно попита Мартин. — Къде?

— Как къде? У нас, разбира се. Утре, на вечеря. Сам казахте за костюма, който ще си вземете обратно, веднага щом приберете парите си оттам.

— Съвсем забравих — простичко каза той. — Виждате ли, тази сутрин пазачът хванал двете крави и телето на Мария, тя нямаше пари и аз трябваше да платя глобата вместо нея. Така че петте долара за „Звън на камбани“ от „Трансконтинентален месечник“ отидоха в джоба на пазача.

— Значи няма да дойдете? Той погледна дрехите си.

— Не мога.

В очите й се появиха сълзи на разочарование и укор, но тя не каза нищо.

— На следващия Ден на благодарността ще вечеряте с мен в Делмонико — весело каза той. — А защо не в Париж, или Лондон, или навсякъде, където поискате? Убеден съм в това.

— Преди няколко дни прочетох във вестника, че в местния клон на железопътната поща са станали няколко назначения — заяви ненадейно Рут. — Вие бяхте първият кандидат, нали?

Бе принуден да признае, че е отклонил полученото предложение. Завърши с думите:

— Бях толкова сигурен, колкото съм и сега, че ще успея. След една година ще печеля повече от десет души в железопътната поща. Почакайте и ще видите.

— Така ли! — бе единственото, което му отговори. Стана и взе ръкавиците си. — Трябва да си отивам, Мартин. Артър ме чака.

Прегърна я и я целуна, но любимото момиче остана безучастно. Ръцете й бяха неподвижни, тялото й не се притисна към него, а устните му се докоснаха до устни, в които не се чувствуваше обичайната близост.

Когато се връщаше от пътната врата, помисли, че тя сигурно му е сърдита. Но защо? Нима не бе чиста случайност, че пазачът пипна кравите на Мария. Просто прищявка на съдбата, за която никой не бе виновен. Мартин дори и не помисли, че би могъл да постъпи другояче. Наистина, донякъде бе виновен, че не прие предложението на железопътната поща. А и „Уики-Уики“ не й хареса.

Върна се от стълбите, за да срещне раздавача, който разнасяше обедната поща. Вечно повтарящата се треска отново заля Мартин, когато взе снопа дълги пликове. Един от тях бе тънък и мъничък, а върху него бе отбелязан адресът на „Нюйоркски преглед“. Не бързаше да отвори плика, защото нямаше какво да му съобщават от списание, в което не бе изпращал ръкопис. Сърцето му почти замря при невероятната идея, че може би искаха от него да напише някаква статия, но само след миг пропъди тази мисъл като напълно безнадеждна.

Редакторът бе подписал едно съвсем кратко, официално писмо, с което му съобщаваше, че в редакцията се е получила приложената анонимна дописка, но той може да бъде напълно уверен, че „Нюйоркски преглед“ не обръща никакво внимание на подобни писания.

Приложеното писмо бе написано на ръка с груби печатни букви и съдържаше неграмотни хули по негов адрес. Според автора „тъй нареченият Мартин Идън“ не бил никакъв писател, а човек, който събира разкази от стари списания, преписва ги и ги изпраща от свое име в желанието си да ги продаде. Пликът носеше печат от Сан Леандро. Мартин позна съвсем лесно неговия автор. Долавяха се ясно стилът, езикът и не особено сложният път на мисълта на господин Хигинботъм. Във всеки ред се чувствуваше грубото присъствие на неговия зет-бакалин.

Напразно Мартин се измъчваше да проумее постъпката на Бърнард Хигинботъм. Не бе го обидил с нищо. Целият случай бе безсмислен и глупав и той не можеше да си го обясни по никой начин. В продължение на една седмица десетина различни списания препратиха на Мартин подобни писма. Той реши, че това е почтен жест от страна на редакторите. Те не го познаваха, а почувствува, че някои от тях дори бяха на негова страна. Очевидно бе презрението им към анонимните писма. Злонамереният опит да го очернят не бе успял. Всъщност цялата история можеше да се окаже полезна за него, тъй като някои редактори бяха обърнали внимание на името му. Може би щяха да си спомнят за анонимните писма, когато срещнеха името му под някой ръкопис. И кой можеше да каже, дали в подобен случай везните на тяхното благоразположение нямаше да се наклонят макар и незначително в негова полза?

По това време уважението на Мария към него рязко се понижи. Една сутрин я намери в кухнята да плаче и да стене от болка над огромен куп дрехи, които трябваше да изглади. Веднага разбра, че е болна от грип, даде й да пие топло уиски, което бе останало от бутилките на Бриндсън, и я накара да си легне. Мария упорито отказваше. Каза му, че трябва да завърши с гладенето и да предаде дрехите до вечерта, защото утре за седемте малки и гладни членове на семейството няма да има никаква храна.

Мария не можа да забрави до края на живота си, как пред смаяния й поглед Мартин грабна ютията от печката и хвърли една модерна дамска блузка върху дъската за гладене. Блузката бе на Кейт Фленъгън, на която Мария гладеше като на най-придирчивата и най-изискано облечената жена в целия свят. Освен това собственицата бе пратила специални указания на Мария да приготви блузката за вечерта. Всички знаеха, че тя излиза с Джон Колинс, ковача, но Мария бе уведомена под секрет, че утре двамата отиват в парка при Златните врата. Мария напразно се опитваше да спаси дрехата от ръцете на Мартин, който я заведе с бавни крачки до един стол и я остави да наблюдава с подпухнали и невярващи очи. Блузката бе огладена без всякакви поражения за четвърт от времето, необходимо на Мария, самата тя го похвали, като му каза, че работи толкова добре, колкото и тя, Мартин се съгласи.

— Мога да гладя и по-бързо — обясни той, — но ютиите трябва да са по-горещи.

Мария не се осмеляваше никога да работи с толкова горещи ютии и не му повярва.

След това й направи забележка за дрехите.

— Не ги навлажнявате както трябва. Нека ви покажа. Необходим е натиск. Можете да гладите по-бързо и леко, ако предварително притиснете овлажнените дрехи.

Той намери в навеса някакъв сандък, измайстори му капак и насипа върху него железните отпадъци, които племето на Силва събираше за вехтошаря. Преди това бе поставил под капака прясно овлажнените дрехи. Устройството бе пуснато в действие.

— Сега гледайте, Мария — каза той, след като хвърли настрана ризата си и грабна ютията, най-сетне сгорещена „както трябва“.

Ето как Мария разказваше за случката по-нататък:

— Като свършва глади, пере вълнената дреха. Казва: „Ти, Мария, голяма глупак. Аз показва как пере“. И показва, да. Десет минути прави машин — един бъчва, главина колело, две пръти и всичко.

Мартин бе усвоил приспособлението от Джо в „Горещите извори“ в Шели. Главината от старо колело, прикрепена към отвесния прът, изпълняваше ролята на бухалка. Отвесният прът бе здраво закрепен към друг прът, който бе стегнат в гредите на тавана на кухнята и служеше за пружина. Цялото приспособление се задвижваше с една ръка и главината избухваше добре дрехите във варела.

Разказът на Мария неизменно завършваше така:

— Вече не Мария пере вълнена дрехи. Деца работи главина и бъчва. Него чудесна човек, господин Идън.

Но въпреки майсторското гладене и усъвършенствуваната пералня в кухнята, Мартин почувствува как отношението на Мария към него се промени. Романтичната светлина, с която тя го украсяваше в съзнанието си, помръкна, след като се оказа, че той е работил някога в пералня. Всичките му книги и важните приятели, които пристигаха с файтони или с безчислени бутилки уиски, вече бяха без значение за нея. Оказа се, че той е един обикновен работник, член на нейната собствена класа и среда. Загадъчният му ореол бе изчезнал, макар че сега й стана по-близък и разбираем.

Мартин продължи да се отчуждава от своето семейство. Току-що бе приключило с нищо непредизвиканото нападение от страна на господин Хигинботъм и ето, че и господин Херман фон Шмид си показа зъбите. Мартин бе успял да продаде няколко разказа във вестниците, две-три хумористични стихотворения и малко анекдоти. Настъпи период на временно благополучие. Плати част от дълговете си и си взе обратно черния костюм и колелото от заложната къща. Едно от ушите на колената на педалите бе изкривено и в знак на приятелство към бъдещия си зет Мартин изпрати велосипеда за поправка в работилницата на фон Шмид.

Мартин се зарадва, като видя още същия ден едно малко хлапе, което връщаше колелото. Обикновено собственикът отиваше да прибере велосипеда си след поправка и той реши, че фон Шмид също така е решил да му засвидетелствува своето разположение с подобно необичайно внимание. Погледна колелото и откри, че нищо не е поправено. Малко по-късно се обади по телефона на годеника на сестра си, и научи, че важната личност не желае, да има нищо общо с него, „в никакъв случай, под никаква форма и при никакви обстоятелства“.

— Слушайте, Херман фон Шмид — каза развеселеният Мартин, — имам голямо желание да дойда и да ви смачкам немския нос.

— Ако дойдете в работилницата — бе отговорът — ще извикам полиция. Аз ще ви науча. Знам, че сте побойник, но тиа не ми минават. С такива като вас нищо общо нямам. Вие сте безделник, а аз не дрема. Не мож да живеете на мой гръб само защото съм сгоден за сестра ви. Я да кажете защо не работите и не печелите честно хляба, а?

И така мнението на Мартин за зет му се потвърди. Това разсея гнева му и той окачи слушалката, като подсвирна продължително, развеселен, но без все още да може да повярва. След малко моментното му веселие изчезна и той остро почувствува самотата. Никой не го разбираше и не бе потребен никому, освен на Брисъндън, но и той бе изчезнал бог знае къде.

Падаше здрач, когато Мартин излезе от магазина за плодове и зеленчуци и се отправи към къщи с покупки в ръце. Трамваят бе спрял на ъгъла и сърцето на Мартин подскочи, когато видя от него да слиза една позната слаба фигура. Беше Брисъндън и в момента преди да отмине трамваят, Мартин забеляза, че единият джоб на палтото му е издут от книги, а другият — от еднолитрова бутилка уиски.