Джек Лондон
Мартин Идън (35)

Тридесет и пета глава

Брисъндън не каза нищо за продължителното си отсъствие, а и Мартин не прояви любопитство. Бе доволен да гледа мъртвешкото лице на приятеля си, което прозираше през изпаренията на голямата чаша с пунш.

— Аз също поработих — каза Брисъндън, след като Мартин му разказа за работата, която бе извършил.

Измъкна от вътрешния джоб на дрехата си един ръкопис и го подаде на Мартин. Той видя заглавието и погледна Брисъндън с любопитство.

— Да, така е — засмя се Брисъндън. — Не е лошо заглавието, нали? „Еднодневка“, наистина е най-подходящото. Идеята е ваша. Ставаше дума за човека, за онова непоколебимо същество, за онази мъртва материя, която е оживяла от топлината и е допълзяла до своето местенце върху огромната скала на термометъра. Вашата мисъл се втълпи в главата ми и аз трябваше да завърша това, за да се отърва от нея. Кажете ми, какво мислите за него?

Отначало лицето на Мартин пламна, но постепенно започна да побледнява. Това, което четеше, бе съвършено произведение на изкуството. Формата тържествуваше над съдържанието, последната частица от което бе изразена така съвършено, че главата на Мартин пламна от въодушевление, в очите му се появиха възторжени сълзи и тръпки пропълзяха по тялото му. Това бе дълга поема от шестстотин до седемстотин стиха, едно изумително със своята неземна красота произведение. Тя бе нещо страховито и неправдоподобно, макар че бе надраскана с черно мастило върху листата. В нея се говореше за човека и за неговия дух, които се лутат в безкрая, проникват в бездънното пространство на вселената и търсят отблясъка на най-далечните слънца и многоцветни спектри. Това бе необуздано буйство на въображението, пируващо в мозъка на един умиращ човек, който прикрива с дъха си своите ридания и бърза неистово със заглъхващите удари на сърцето си. Величественият ритъм на поемата съвпадаше със студения отглас от битката на небесните светила и междузвездния сблъсък, с отблясъка на студени слънца и пламването на мъглявини в потъмнялото празно пространство. И сред всичко това, едва доловимо, но непрестанно, като тънък гласец на сребърно звънче, се разнасяше слабият и пронизителен човешки вик, който приличаше на жаловито цвъртене на фона на свистящите комети и грохота на връхлитащите една срещу друга звездни системи.

— Няма подобно нещо в литературата — каза Мартин, когато най-сетне успя да проговори. — Това е възхитително, превъзходно! Главата ми се върти. Аз съм като пиян от него. Този въпрос за великото и безкрайно малкото не излиза от мислите ми. В ушите ми непрестанно звъни този жалостив, вечен и умоляващ човешки вопъл. Той напомня за погребалния марш на някакво комарче сред тръбния призив на слонове и рева на лъвове. Той е изпълнен с дребни желанийца. Сигурно ви изглеждам глупав, но това ме омагьоса. Вие сте… не, не мога да кажа точно… вие сте невероятен човек, това е всичко. Но как успявате да направите всичко това? Как го постигате?

Мартин прекъсна за миг своята възхвала и продължи с пресни сили:

— Аз никога вече няма да пиша. Аз съм само един драскач. Вие ми показахте работата на истинския майстор. Тя е не само гениална. Стои над гения. Това е истината на безумието. Всеки ред от нея е истина. Човече, догматик такъв, как успяхте да го постигнете? И науката ще ви подкрепи. Това е истината на недоверието, изкована от черните железни грамади на космоса, преплетена с могъщия ритъм на звуковете, за да се превърне в нещо, изтъкано от великолепие и красота. Повече няма да кажа нито дума. Аз съм изумен и смазан. Не, трябва да кажа още нещо. Позволете ми да я публикувам заради вас.

Брисъндън се усмихна язвително и каза:

— Знаете, че в целия християнски свят няма нито едно списание, което ще се осмели да я отпечата.

— Нищо подобно. Убеден съм, че всяко списание от християнския свят ще публикува поемата. Подобни неща не се пишат всеки ден. Тя ще бъде не само поема на годината. Такива произведения се появяват веднаж на цял век.

— Ще бъде любопитно да се заемете с вашето предложение.

— Оставете скептицизма настрана — подкани го Мартин. — Не всички редактори са съвсем плиткоумни. Зная това. Готов съм да се обзаложим на каквото искате, че „Еднодневка“ ще бъде приета почти веднага.

— Само едно ми пречи да се съглася с вас. — Брисъндън се спря за миг. — Тази поема действително е нещо голямо, най-хубавата ми работа. Сигурен съм. Тя е моята лебедова песен. Гордея се с нея, дори се прекланям пред нея. По-хубава е от всяко уиски. За нея като за възвишена цел съм мечтал още от младостта си, когато бях пълен с красиви илюзии и чисти идеали. Постигнах целта си с последно усилие едва сега и не искам да я докосват нечисти ръце. Не, няма да се съглася с вашия облог. Тази поема ми принадлежи изцяло. Аз я създадох и я споделих с вас.

— Но помислете за останалите хора — противеше се Мартин. — Призванието на красотата е да създава радост.

— Тази красота е само моя.

— Не бъдете егоист.

— Нищо подобно — Брисъндън се засмя с онази неприятна усмивка, която съпровождаше мислите, готови да бъдат отсечени от тънките му устни: — Аз съм изпълнен с безкористие подобно на изгладняла свиня.

Напразни бяха усилията на Мартин да го отклони от решението му. Посочи му, че неговата омраза към списанията е предизвикана от крайно заслепение и че постъпва хиляди пъти по-жестоко от онзи младеж, който изгорил храма на Диана в Ефес. Въпреки този град от обвинения Брисъндън благодушно отпиваше от пунша и потвърди, че присъдата на приятеля му е вярна с изключение на мнението му за редакторите на списанията. Омразата му беше безгранична и той превъзхождаше Мартин с яростните си нападки към тях.

— Бих желал да ми я препишете на машина — каза той. — Вие ще го направите хиляди пъти по-добре от всеки стенограф. А сега искам да ви дам един съвет. — Брисъндън измъкна обемист ръкопис от външния джоб на палтото си. — Думата ми е за „Позорът на слънцето“. Най-добрата похвала, която можете да чуете от мен е, че го прочетох неведнъж, а два и дори три пъти. След вашите думи, казани за „Еднодневка“, по-добре е да замълча. Ще кажа само, че „Позорът на слънцето“ ще има невероятен успех след като бъде публикувано. Ще предизвика спорове, които ще се окажат за вас хиляди пъти по-ценни от всяка друга реклама. Мартин се разсмя:

— Остава само да ми кажете да го изпратя на някое списание.

— В никакъв случай, ако искате да го отпечатате, разбира се. Предложете го на първокласните издателства. Може да попадне у някой достатъчно луд или пиян рецензент, който да се отзове благосклонно за него. Вие сте чели книги. Тяхното богатство се е преварило в мозъчната реторта на Мартин Идън и се е изляло в „Позорът на слънцето“. Един ден името ви ще бъде известно и немалка част от славата си ще дължите на това произведение. Колкото по-скоро намерите издател, толкова по-добре.

Тази вечер Брисъндън си тръгна късно. Бе се покачил вече на първото стъпало на трамвая, когато внезапно се обърна към Мартин и пъхна в ръката му малка, плътно сгъната хартийка.

— Вземете това — каза той. — Днес бях на конни състезания, а преди това ми подшушнаха някои неща.

Звънецът издрънка и трамваят потегли, а Мартин недоумяваше какво има в сгънатата омазнена хартийка, която стискаше в ръката си. Когато се прибра в стаичката си, разгъна я и видя, че е банкнота от сто долара.

Реши, че може спокойно да я приеме. Приятелят му разполагаше с много пари, а той бе дълбоко убеден, че ще успее и ще му ги върне. На сутринта плати всичките си дългове, даде на Мария предплата за три месеца за стаята и взе обратно всичките си вещи от заложната къща. След това купи сватбен подарък на Мариана и някои по-дребни неща за Коледа на Рут и Гертруда. С останалите пари заведе цялото потомство на Силва в Оукланд. Макар че бе изминала една зима, той удържа обещанието си, всички малчугани и Мария получиха по един чифт обуща. Ръцете на децата бяха претъпкани с най-различни играчки, кукли, свирки и всевъзможни лакомства.

Последван от Мария, той влезе начело на тази необичайна група в една сладкарница, за да потърси възможно най-голямата захарна пръчка. Видя срещу себе си Рут и майка й. Госпожа Морз бе поразена. Дори Рут се почувствува засегната, тъй като държеше на външния вид, а гледката на нейния любим, застанал рамо до рамо с Мария начело на тази армия от дрипави португалчета, не бе от най-приятните. Засегна я още повече онова, което според нея бе липса на гордост и самоуважение. Случката я порази преди всичко с това, че той не можеше да се освободи от своята връзка със света на работниците. Самият факт бе достатъчно голямо позорно петно, но той го изтъкваше едва ли не с гордост пред очите на всички, а най-вече пред собствената й среда, с което надхвърляше границите на допустимото. Годежът й с Мартин не бе обявен официално, но продължителната им близост стана причина за слухове, а сега в магазина имаше няколко нейни познати, които поглеждаха скрито към Мартин и неговото окръжение. За нея бе неразбираемо великодушието на Мартин, тя не можеше да се издигне над условностите на своята среда. Беше дълбоко засегната и чувствителната й природа потръпваше от срам.

Стана така, че Мартин не можа да извади от вътрешния си джоб подаръка, който й отнесе след обяд, защото реши да го поднесе при по-удобен случай. Рут напомняше неочаквано открита за него тайна — толкова искрени и пълни с гняв бяха сълзите й. Мъчителна бе за него гледката на нейните страдания, която го убеди, че е истински грубиян, макар дълбоко в душата си да не виждаше каква е неговата вина. Никога не бе помислял да се срамува от своите познати и му се струваше, че разходката и коледните подаръци за семейството на Силва не показваха неуважение към Рут. Тя му обясни мнението си по въпроса и Мартин го прие като женска прищявка и слабост, на които са подвластни всички жени, дори най-добрите.