Джек Лондон
Мартин Идън (25)

Двадесет и пета глава

Мария Силва беше бедна и познаваше всички лица на бедността. За Рут, обаче, тази дума означаваше само липса на удобство. Тя изчерпваше представите й за бедността. Знаеше, че Мартин е също беден и когато мислеше за него си представяше юношеските години на Абрахам Линкълн, на господин Бътлър и на други хора, стигнали до успеха. Макар и да се досещаше, че бедността съвсем не е приятна, Рут поддържаше успокоителната мисъл, типична за хората от средната класа, че тя има и благотворно действие, тъй като подтиква по пътя към успеха всички хора, които не са се обезличили напълно или не са безнадеждно съсипани от непосилен труд. В този смисъл тя не се обезпокои като научи, че Мартин е заложил часовника и палтото си. Дори погледна на факта откъм добрата му страна като вярваше, че рано или късно Мартин ще се види принуден да изостави писателската работа.

Рут никога не съзря глад в очите на Мартин, въпреки че лицето му отслабна и бузите му леко хлътнаха. Бе дори доволна от промяната. Струваше и се, че тя го облагородява, тъй като с отслабването на тялото изчезваше и част от онази почти животинска сила, която я плашеше и привличаше едновременно. Понякога забелязваше в очите му непознат блясък, възхищаваше му се, защото така приличаше на поет и учен. Но Мария Силва четеше нещо друго в светналите му очи и хлътналите бузи, тъй като имаше възможност да следи промяната в тях всеки ден, а и тази промяна отговаряше на приливите и отливите на неговите средства. Видя го как излиза от къщи с палто и се връща без него, макар че денят бе влажен и студен, скоро забеляза как бузите му се опънаха и гладът напусна очите му. Така изчезнаха колелото и часовникът му и тя забелязваше как силите му разцъфтяват след всяко отиване до заложната къща.

Съдеше за напрегнатата му работа, по газта, която гореше до полунощ. Знаеше, че той работи повече, макар че трудът му беше различен от нейния. С учудване забеляза, че колкото по-малко се храни, толкова по-упорито работи той. Понякога, сякаш случайно, му даваше самун пресен хляб с тромавата шега, че той не може да го опече толкова хубаво. Друг път изпращаше някой от своите завързаци с голям съд топла супа, без да е много сигурна, дали е права като отнема същата храна от устата на собствените си деца. Мартин беше безкрайно благодарен, тъй като познаваше живота на бедните и оценяваше нейното великодушие.

Един ден, след като даде на своите малчугани цялата храна, останала в къщи, Мария купи с последните петнайсет цента няколко литра евтино вино. Мартин влезе в кухнята да вземе вода и тя го покани. Той пи за нейно здраве, а тя за негово. След това му пожела успех в работата, а Мартин пи за скорошното идване на Джеймс Грант, който трябваше да плати за прането си. Джеймс Грант бе дърводелец, работеше на надница и тъй като не плащаше редовно сметките си, дължеше на Мария три долара.

Пиха кисело младо вино на гладен стомах и то бързо ги удари в главите. Те бяха съвършено различни един от друг, но бяха еднакво бедни и макар че не споменаваха за бедността, именно тя ги свързваше. Мария с удивление научи, че е ходил на Азорските острови, където тя бе живяла до единадесетата си година. С още по-голямо учудване разбра за неговите пътувания до Хавайските острови, където се бе преселила със своите близки. Но Мария се смая окончателно, когато той й каза, че е ходил и до Мауи, островчето, където бяха минали моминските й години и където се бе омъжила. Беше срещнала мъжа си на Кахулуи, а Мартин бе ходил там два пъти. Тя се сети за параходите, които возеха захар. Значи, той е работил на тях — да, светът е малък. А Уайлуку? Да, ходил е и там. Познава ли старшия надзирател на плантацията? Да, дори няколко пъти е пил с него.

Разказваха спомени и давеха глада си в лошото кисело вино. Бъдещето престана да плаши Мартин. Успехът беше съвсем близо. Още малко и ще го достигне. След това забеляза набразденото лице на Мария и усети топъл прилив на благодарност и желание да й се отблагодари за добрината.

— Мария — възкликна той. — Какво бихте искали да имате?

Тя го погледна смаяно.

— Кажете ми, какво желаете да имате на часа?

— Обувка за всичко дете — седем чифт обувка.

— Ще ги имате — обяви той и Мария кимна сериозно — Но аз питам за нещо голямо, нещо значително, което искате да имате.

Очите й добродушно светнаха. Той бе решил да се пошегува с нея, а напоследък малцина го правеха.

— Помислете хубаво — предупреди я той, тъкмо когато тя се канеше да заговори.

— Добре — отговори му. — Аз мисли хубав. Аз иска къща — цял на мене, не плаща наем, седем долар на месец.

— Лесна работа — съгласи се той. — Това ще стане в скоро време. А сега намислете си най-голямото нещо. Все едно, че съм бог и ви обещавам всичко, което пожелаете. Помислете си, аз чакам.

Мария се замисли сериозно за миг.

— Вие не страх? — опита се да го предупреди.

— Никак — засмя се той. — Не ме страх. Хайде казвайте.

— Най по-голяма нещо — пак предупреди тя. — Добре. Думайте.

— Е, тогав… — пое си дълбоко дъх като дете и едва след това се осмели да каже на глас най-голямото желание, което бе имала в живота си. — Иска малка чифлик — добра чифлик за мляко. Много крава, много земя, много трева. Иска бъде близко Сан Лиан, там живее мой сестра. Продавам мляко в Оукланд. Много пара прави. Джо и Ник не паси крава, а ходи учи. Мож стане добър инженер, работи железницата. Да, иска мляко чифлик.

Тя спря и погледна Мартин със светнали очи. — Ще го имате — каза бързо Мартин. Мария кимна и внимателно допря устни до чашата за здравето на своя благодетел, макар да бе убедена, че няма да получи обещания дар. Сърцето му бе добро, тя оцени неговото намерение и му благодари така, сякаш вече го бе изпълнил.

— Разбира се, Мария — продължи той. — Ник и Джо няма да разкарват мляко, всички хлапета ще ходят на училище и ще носят обуща през цялата година. А чифликът ще бъде първокласен и обзаведен с всичко необходимо. Ще има къща и обори за конете и кравите. Ще имат кокошки, прасета, зеленчуци, плодове и всичко останало. Кравите ще ви носят достатъчно пари, за да наемете един или двама души. А вие ще се занимавате с децата. Ако намерите някой добър човек, можете да се омъжите за него и той да гледа чифлика, а вие да си почивате.

След като раздаде богатите подаръци от своето бъдещо състояние, Мартин занесе в заложната къща единствения си приличен костюм. Положението му бе наистина окаяно, за да стори това, защото го лишаваше от възможността да се среща с Рут. Нямаше друг костюм и макар че сега можеше да иде при месаря и хлебаря, а при случай — дори и у сестра си, бе съвсем немислимо да се появи у семейство Морз в подобен плачевен вид.

Продължаваше да работи, но бе изпаднал в почти пълно отчаяние. Започна да мисли, че е изгубил и втората битка и ще трябва да постъпи някъде на работа. Това щеше да задоволи всички — и бакалина, и сестра му, и Рут, и дори Мария, на която не бе плащал за последния месец. Дължеше двумесечен наем и за пишещата машина и от представителството настояваха да плати, или да я върне. Отчаян и почти склонен да се предаде и да се примири със съдбата, поне докато събере сили за нова атака, той се яви на изпитите за постъпване в железопътната пощенска служба. Бе изненадан, когато получи най-висок успех. Работата бе сигурна, но не се знаеше кога ще се освободи място.

В този момент на пълно отчаяние равномерно въртящата се редакторска машина изведнъж се развали. Сигурно някое зъбно колело бе заяло или маслото бе изтекло отнякъде, та раздавачът му донесе една сутрин малък тънък плик. В левия горен ъгъл бяха отбелязани наименованието и адресът на „Трансконтинентален месечник“. Сърцето му подскочи, усети, че премалява, а в коленете си почувствува непознато треперене. Едва премина през стаята и се добра до леглото, пликът все още не бе отворен и му се стори, че разбира защо хора умират, когато узнаят някоя особено хубава новина.

А новината бе неочаквано хубава. В тънкото пликче нямаше ръкопис, следователно бяха приели материала му. Спомни си, че в „Трансконтинентален месечник“ бе изпратил „Звън на камбани“ — един от разказите за страшни случки, който съдържаше пет хиляди думи. Първокласните списания плащаха винаги при приемане на ръкописа, следователно в плика имаше чек. По два цента на дума, или двадесет долара за хиляда думи, чекът трябваше да бъде за сто долара. Сто долара! Докато отваряше плика, в ума му се струпаха всички дългове. Ето — три долара и осемдесет и пет цента на бакалина, четири долара на месаря, два на хлебаря, пет в магазина за плодове и зеленчуци. Всичко това правеше четиринадесет долара и осемдесет и пет цента. За стаята дължеше два долара и половина и щеше да предплати за един месец. За пишещата машина ще трябва да даде осем долара за два месеца и още четири за следващия месец. Дотук бяха трийсет и един долара и осемдесет и пет цента. Накрая прибави и заложените вещи — пет долара и петдесет цента за часовника, също толкова за палтото, седем и седемдесет и пет за колелото и пет долара и половина за костюма. Шейсетпроцентовата лихва сега не го обезпокои. Общата сума беше петдесет и шест долара и десет цента. Нейните цифри се изправиха като осветени пред погледа му, а заедно с тях видя и остатъка от четиридесет и три долара и деветдесет цента. След като уреждаше всичките си дългове и вземаше обратно заложените вещи, в джоба му щяха да подрънкват четиридесет и три долара и деветдесет цента, което беше истинско богатство. Освен тях ще има цял месец предплата за стаята и за машината.

Бе вече извадил от плика лист, написан на машина, и го разгъна. Чек нямаше. Погледна отново плика, вдигна го срещу светлината и с разтреперани ръце го разкъса. Не намери чек. Прочете писмото, като скачаше от ред на ред, отмина хвалебствените думи на редактора и търсеше да разбере само защо чекът не бе изпратен. Не намери обяснение, но прочете нещо, което го срази. Писмото падна от ръцете му, погледът му угасна и той легна, като се покри с одеялото до брадата.

Пет долара за „Звън на камбани“, пет долара за пет хиляди думи. Вместо по два цента на дума, плащаха му по един цент за десет думи. Редакторът хвалеше разказа, но чекът щеше да дойде едва след публикуването му. Значи всички приказки за най-ниско заплащане от два цента за дума и то веднага след приемане на ръкописа, бяха сапунен мехур. Явна лъжа, но той бе се хванал. Ако знаеше, не би се заловил да пише. По-добре да бе започнал работа, така както искаше Рут. Върна се към първите дни, когато започна да пише, и се ужаси от мисълта за загубеното време. И за всичко му даваха по един цент за десет думи. Сигурно и останалите приказки за многото пари, които получават известните писатели са също такава лъжа. Пред него лежеше доказателство, че представите му за авторския труд са били погрешни.

„Трансконтинентален месечник“ струваше двайсет и пет цента и според художествено оформената му корица беше в групата на първокласните списания. Сериозно и уважавано издание, бе започнало да излиза много време преди раждането на Мартин. Нима на корицата всеки месец не се четяха думите на някой от големите писатели за високото призвание на списанието, на чиито страници се беше появявал първият блясък на не едно литературно величие. А благородният и високо призван „Трансконтинентален месечник“ плаща пет долара за пет хиляди думи. Мартин си спомни, че един от тези големи писатели бе починал наскоро в страхотна мизерия в чужбина. Впрочем, нямаше нищо чудно, след като се вземе предвид колко много получаваха те.

Е добре, той бе налапал въдицата — повярва на лъжите за писателите и за парите, които те печелят. Бе загубил цели две години, но повече никой няма да го излъже. От днес нататък няма да напише нито дума. Ще направи това, което искаше Рут и всички останали — ще се хване на работа. Мисълта за работа го подсети за Джо, който сега скиташе някъде и не пипваше нищо. Въздъхна дълбоко от завист. Ежедневните деветнайсет часа изморителен труд си казваха думата. Но цялата работа бе там, че Джо не е влюбен, не носи никаква отговорност и може да скита колкото си иска. А той, Мартин, има за кого да се труди и ще го направи. Още утре сутринта тръгва да търси работа. А на Рут ще каже, че е променил мнението си и ще постъпи в кантората на баща й.

Пет долара за пет хиляди думи — по един цент на десет думи — такава бе пазарната цена на изкуството. Не можеше да се примири с безчестната лъжа, която силно го разочарова. Бе затворил очи и пред него се бяха изправили горящите цифри три долара и осемдесет и пет цента. Толкова бе дългът му към бакалина. Трепереше и усети болка в костите. Най-много го болеше кръстът. В главата му чукаше — и в тила, и в темето, и в самия мозък, който сякаш се подуваше. Болката около веждите бе нетърпима. А под клепките безжалостно горяха трите долара и осемдесетте и пет цента. Отвори очите си, за да се отърве от тях, но светлината в стаята просто го заслепи. Затвори ги отново и познатите цифри пак се появиха.

Едновременно с тях в мозъка му непрекъснато беше една и съща мисъл: „Пет долара за пет хиляди думи, по десет думи за цент“. Под клепките му настъпи някаква промяна и светна цифрата „два долара“. Да, да, това бе дългът му към хлебаря. След това се появиха два долара и петдесет цента. Цифрите го озадачиха и се замисли върху тях с такава упоритост, сякаш бе въпрос на живот и смърт. Дължеше някому тези пари — бе съвсем сигурен — но кому? Той трябваше да намери отговор на загадката, поставена му от един зъл и надменен свят. Скиташе по безкрайните коридори на съзнанието си, надничаше във всички кътчета и ъгли, претоварени с всевъзможни спомени и познания и напразно се мъчеше да открие отговора. Сякаш бяха изминали няколко века, когато без всякакво усилие си спомни, че дължи парите на Мария. Облекчението бе кратко, защото пред него се изправи друг светещ знак. На мястото на „два и петдесет“ застана цифрата „осем“. На кого ги дължи? Трябваше да тръгне отново в същата невесела обиколка по пътищата на съзнанието си, докато открие отговора.

Не знаеше колко дълго продължи това, но му се стори, че е изминало много време, докато едно почукване на вратата го върна към действителността. Беше Мария, която питаше дали не е болен. Отговори й с глух и непознаваем глас, че е задрямал. Изненада го тъмнината в стаята. Бе получил писмото към два часа след обяд, а сега бе вечер, разбра, че се е разболял.

Под клепачите му отново запламтяха осемте долара и той се върна към мъчителното търсене. Сега ще постъпи по-хитро, отколкото преди, и няма да броди по пътищата на съзнанието си. Дръпна някаква ръчка и завъртя колелото на паметта си — една гигантска въртележка, една невероятна рулетка, в която се въртеше кълбото на мисълта. Все по-бързо се въртеше колелото, докато накрая вихрушката увлече и него и го хвърли в тъмната пропаст на хаоса.

Бе съвсем естествено, че се намери пред пералната машина, в която слагаше маншети за колосване. Забеляза, че по тях са напечатани някакви цифри. Помисли, че са въвели нов начин за маркировка на бельото, но когато се взря, видя на един от маншетите познатото „три долара и осемдесет и пет цента“. Сети се за своя дълг към бакалина и разбра, че в барабана на машината се въртят неговите сметки. Осени го лукава идея. Просто ще извади всичките си дългове на пода и няма да ги плаща. Само след миг злобно мачкаше сметките по необичайно мръсния под. Купчината непрекъснато растеше, тъй като всяка сметка се повтаряше хиляди пъти. Само дългът му към Мария оставаше същият. Това означаваше, че само тя няма да настоява за своите два долара и половина и великодушно реши да плати само тях. Започна отчаяно да рови в нахвърляния куп, за да открие сметката и това продължи цели векове. Все още продължаваше да търси, когато влезе собственикът на хотела, дебелият холандец. Лицето му бе изкривено от гняв и гръмливият му глас отекваше по цялата вселена: „Аз ще удържа стойността на тези маншети от заплатата ти!“ Купчината се извиси като планина и Мартин разбра, че ще трябва да работи хиляди години, за да ги плати. Не оставаше нищо друго, освен да убие холандеца и да подпали пералнята. Но огромният собственик го изпревари, хвана го за врата така силно, че Мартин усети как полита над масите за гладене, над печката и пералните машини, над пресата за изцеждане на дрехите и другите приспособления и машини. Това продължи толкова дълго, че главата му се завъртя и зъбите му затракаха. Изуми го дяволската сила на холандеца.

След това се намери отново пред машината за изцеждане. От другата страна бе застанал редакторът на някакво списание и подаваше маншетите. Всеки маншет беше чек и Мартин трескаво ги преглеждаше, но не намери нито един с означена сума. Стоеше и прехвърляше празните чекове. Това сякаш продължи милиони години, но не срещна попълнен чек. Най-сетне намери един. Поднесе го с треперещи пръсти към светлината. Чекът беше за пет долара. „Ха-ха-ха!“ — смееше се редакторът от другата страна на машината. „Е, тогава ще те убия!“ — каза Мартин и отиде да вземе брадвата от умивалнята. Там намери Джо, който колосваше ръкописи. Каза му да престане, но другият сякаш не го чу. Тогава запокити брадвата срещу него. Видя как острието замръзна във въздуха и отново се озова в помещението за гладене, където лудееше снежна буря. Не, това не беше сняг, а чекове за големи суми, не по-малко от хиляда долара всеки. Започна да ги реди в пакети по сто броя, като връзваше здраво всяка пачка с канап.

По едно време се изправи и видя как Джо подхвърля и лови умело ютии, колосани ризи и ръкописи. Той се протягаше и някой пакет ръкописи потъваше в летящия хаос, който минаваше през покрива и изчезваше по гигантска траектория. Мартин отново хвърли брадвата срещу него, но другият я улови и я запрати в летящия кръг. След това се пресегна, дръпна Мартин и го запокити нагоре. Той прелетя през покрива, като непрекъснато ловеше летящите ръкописи и когато отново се озова на земята, имаше в ръцете си цял куп. Едва-що бе се спрял и полетя отново нагоре. Това продължи безброй пъти. Някъде отдалече детско гласче пееше: „Завърти ме, Уили, пак, и пак, и, пак.“

Мартин намери брадвата посред млечния път от чекове, колосани ризи и ръкописи и се приготви да убие Джо веднага щом слезе долу. Но това не стана, тъй като в два часа след полунощ Мария чу през тънката преграда стоновете му, влезе в стаичката и започна да налага тялото му със затоплени ютии, а трескавите му очи покри с влажни кърпи.