Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и пета глава

Един ден при Мартин дойде Крейс, онзи от „истинското блато“, бе доволен да го види отново, а след това изслуша невероятните подробности на един налудничав проект, които го заинтересува повече като автор, отколкото като вложител на капитали. Посред изложението си Крейс направи достатъчно дълга пауза, за да му каже, че е събрал много глупости в „Позорът на слънцето“.

— Не съм дошъл при вас, за да обсъждаме философски въпроси — продължи Крейс. — Интересува ме само дали сте готов да вложите хиляда долара в това предприятие?

— Не защото не съм толкова изветрял, макар че пиша глупости — отвърна Мартин. — Но вижте какво ще направя. У вас прекарах най-хубавата вечер в моя живот. Благодарение на вас получих онова, което не се купува с пари. Сега имам много от тях, макар че това не ме вълнува. Ще ми се да ви дам хиляда долара, които за мене са нищо, срещу безценните богатства, получени в онази вечер. Парите ви трябват, а аз имам повече, отколкото са ми необходими. Дошли сте за тях и желаете да ги имате. Да оставим проектите настрана. Вземете тези пари.

Крейс не се учуди. Сгъна чека и го прибра в джоба си.

— В такъв случай да направим договор и аз ще ви осигуря още много подобни вечери — каза той.

— Късно е — тръсна глава Мартин. — Онази вечер бе единствена за мене. Чувствувах се като в рая. За вас това е всекидневие, зная го. Но не и за мене. Никога вече не ще достигна подобна височина. Аз свърших с философията. Не искам да чуя повече нито дума за нея.

— Това е първият долар, който ми е донесла философията — забеляза Крейс, преди да излезе. — А, както виждам, е и последен.

Един ден на улицата госпожа Морз му се усмихна и кимна за поздрав. Мартин отговори с усмивка и свали шапката си. Навярно преди месец щеше да се възмути, или поне да помисли с любопитство за съвестта й в този момент. Сега случаят не предизвика никакво вълнение. Още в същия миг забрави за него. Все едно, че бе минал покрай Централната банка или Градския съвет. Но мозъкът му бе все така прекомерно възбуден. Мислите му се въртяха неизменно в една и съща посока. В самия център на съзнанието му бе дълбоко забита идеята за „завършената работа“ и продължаваше да дълбае като вечния червей. Тя го разбуждаше сутрин и тревожеше сънищата му през нощта. Всяка проява на живота, доловена от сетивата му, той измерваше с мисълта за „завършената работа“. Безпощадната логика го доведе до заключението, че е никой и все едно не съществува. Мартин Идън уличникът и Мартин Идън морякът бяха действителни личности, това бе самият той, Мартин Идън, известният писател, не съществуваше. Тази фигура бе се зародила в съзнанието на тълпата като някаква сянка, която се вмъкна в тялото на истинския Мартин Идън, побойника и моряка. Но той не се оставяше да го измамят. Той не беше причудливата измислица, пред която тълпата се прекланяше и не щадеше средства за обеди. Знаеше това по-добре от всички.

Четеше онова, което списанията разказваха за него, гледаше лика си, поместван безброй пъти, докато накрая престана да се разпознава. Той бе човекът, който бе живял пълен с трепети и обич, добродушен и отзивчив към слабостите на околните, бе служил из корабните трюмове, бе скитал в непознати страни и бе водил своята банда в някогашните славни сражения. Той бе човекът, зашеметен от хилядите книги в обществената библиотека, който по-късно откри своя път към тях и ги покори, той бе горял до късно през нощта светилния газ, бе си лягал с мисълта за ставане и сам бе написал книги. Но в никакъв случай не беше онова същество с колосален апетит, което тълпата бе решила да нахрани.

Намираше из списанията и забавни неща. Те всички претендираха за едно и също. Месечното издание на Уорън набираше нови абонати с твърдението, че винаги е търсило нови имена и между другото е представило и Мартин Идън на читателската публика. Правото на първооткриватели на неговия талант си оспорваха и „Бяла мишка“, и „Северен преглед“ и „Списанието на Макинтош“, докато най-сетне „Глобус“ изрови от архивите броя с осакатената „Морска лирика“. Намеси се със същото твърдение и „Младост и мъдрост“, което отново се появи на повърхността, след като бе успяло да избяга от задълженията си, но то не стигаше по-далече от децата на селските стопани. „Трансконтинентален месечник“ направи убедително и пълно с достойнство изявление, че е открило първо измежду всички останали Мартин Идън, но се натъкна на горещото възражение на „Стършел“, който се позова на „Феята и бисерът“. Гласът на „Сингълтри, Дърнди и сие“ се изгуби в общата врява, още повече че издателството нямаше собствено списание и заявяваше скромно за своите права.

Вестниците пресмятаха хонорарите на Мартин. По някакъв начин се разчу за баснословните предложения на някои списания, защото свещениците в Оукланд започнаха внимателно да апелират към щедростта му, а професионалните просители го затрупваха с писма. Най-голямата напаст бяха жените. Снимките му се поместваха навсякъде, а имаше и автори, които пишеха за мъжественото му бронзово лице, за белезите от рани, за широките рамене, за светлите, спокойни очи и за леко хлътналите му бузи на аскет. Последното определение го накара да си спомни за необузданата си младост и той се засмя. Често срещаше жени, които го гледаха с възхищение, а погледите им го отделяха от останалите мъже. Смееше се сам на себе си, особено когато си спомнеше за предупреждението на Брисъндън. Не, жените нямаше да го унищожат, бе съвсем сигурно. Този етап бе отминал.

Веднаж отиваха с Лизи към вечерното училище и тя улови отправения към него поглед на една очевидно богата, добре облечена и красива жена. Този поглед бе малко по-продължителен и внимателен, отколкото обикновено. Лизи долови неговия смисъл и настръхна. Мартин забеляза всичко и обясни, че вече е привикнал и не обръща никакво внимание на подобни неща.

— Много зле — отговори тя със светнали очи. — Значи сте болен. Така изглежда.

— Никога не съм бил толкова здрав. Дори тежа няколко килограма повече.

— Не става дума за тялото. Всичко е от главата. Сметанката ви нещо не е в ред. Добре виждам и разбирам.

Мартин продължи да върви замислен.

— Бих дала сичко да се измъкнете най-сетне — разпалено се втурна Лизи. — Мъж като вас трябва да забелязва кога жените го гледат така. Това е неестествено. Може да е нормално само за женствените момченца. Но вие сте друго нещо. Кълна се, че ще се радвам да срещнете истинска жена, дето може да ви развълнува.

Той отиде с Лизи до вечерното училище, остави я и се върна в „Метропол“.

След като се прибра в стаята си, отпусна се в креслото и се загледа с празен поглед пред себе си, без да заспива и без да мисли за нищо. Съзнанието му сякаш бе изчезнало, само изрядко неволни картини, пълни със светлина, багри и форми заставаха пред очите му. Гледаше ги, но почти не си даваше сметка за тях, все едно че сънуваше. А не бе заспал. По едно време се размърда и погледна часовника си. Беше точно осем. Нямаше какво да прави, а бе още рано да си ляга. Съзнанието му отново се замъгли, а картините продължаваха да се появяват и да изчезват. В тях нямаше нищо определено, освен плътна маса от листа, клони и шубраци, прорязвана от пламналите лъчи на слънцето.

Сепна го почукване на вратата. Не бе заспал и помисли, че носят някое писмо или телеграма, или идва прислужник с дрехите му от пералнята. Мислеше си къде ли е сега Джо и в същото време каза:

— Влезте.

Продължи да мисли за приятеля си и не погледна към вратата. Чу как някой я затвори внимателно. Настана продължителна тишина. Той бе забравил, че някой почука и отново бе втренчил пред себе си невиждащ поглед, когато чу да хлипа жена. Хлипането бе неволно, трескаво и притаено успя да долови той, докато се обръщаше. В следния миг скочи на крака.

— Рут! — рече смаяно, без да вярва на очите си.

Лицето й бе бледо и напрегнато. Стоеше до самата врата, в която търсеше опора с едната си ръка. Бе притиснала другата към тялото си. След това протегна и двете си ръце умолително и тръгна към него. Той я поведе към креслото, ръцете й бяха много студени. Придърпа друго кресло и седна на страничното му облегало. Бе безкрайно смутен, за да може да говори. За него случаят с Рут бе приключен и забравен. Струваше му се, че би се почувствувал по същия начин, ако пералнята от хотел „Горещите извори“ в Шели бе се озовала внезапно в „Метропол“ с едноседмично пране, което го очаква. Няколко пъти искаше да заговори, но не се решаваше.

— Никой не знае, че съм тук — с отпаднал глас и умолителна усмивка продума Рут.

— Какво казахте? — запита я той. Изненада го звукът от собствения му глас. Тя повтори думите си.

— О! — бе единственото, което той можа да каже.

— Видях, че влизате и почаках малко.

— Аха — отвърна Мартин по същия начин.

Никога досега не бе му се случвало да онемее така. Нямаше никаква мисъл в главата си. Чувствуваше се оглупял и неловък, но за нищо на света не можеше да измисли дори една дума. Би било много по-добре, ако бе се пренесла тук пералнята от „Горещите извори“ в Шели. Щеше да запретне ръкави и да се залови за работа.

— И след това влязохте — каза той най-сетне.

Рут кимна с леко дяволито изражение и отпусна шалчето на врата си.

— Най-напред ви видях от другата страна на улицата с онова момиче.

— А, да — просто каза той. — Изпратих я до вечерното училище.

— Не се ли радвате, че ме виждате? — попита тя след ново дълго мълчание.

— Да, да — отвърна бързо Мартин. — Но вашето идване тук не е ли непредпазливост?

— Промъкнах се без да ме забележат и никой не знае, че съм тук. Исках да ви видя. Дойдох да ви кажа, че съм била голяма глупачка. Пристигнах, защото не можех повече да стоя настрана, защото сърцето ми ме караше, защото… защото исках да дойда.

Тя стана от мястото си и приближи до него. Постави за миг ръка на рамото му, като дишаше учестено и се отпусна в ръцете му. Той знаеше, че най-жестоката обида за жената е да бъде отблъсната в подобен момент, затова я прегърна с познатия мил и добродушен замах и я задържа близо до себе си. Но в прегръдката нямаше топлина, в допира не се чувствуваше нежност. Бе се отпуснала в ръцете му и той я държеше, това бе всичко. Тя се сгуши към него, а след малко премести ръцете си и го прегърна за врата. Но в тялото му нямаше никакъв пламък, той дори се почувствува неудобно и неловко.

— Защо треперите така? — запита Мартин. — Изглежда имате треска. Да запаля ли огъня?

Опита да се освободи, но тя се притисна още по-близо към него, като трепереше неудържимо.

— От нерви е — каза тя с тракащи зъби. — След малко ще се овладея. Ето, вече съм по-добре.

Постепенно тръпките отслабваха. Все още я държеше в прегръдките си, но недоумението му бе изчезнало. Вече знаеше защо бе дошла.

— Майка ми искаше да се омъжа за Чарли Хепгуд — обяви тя.

— За Чарли Хепгуд с неговите непрекъснати плоски забележки? — изпъшка Мартин и добави: — А сега навярно майка ви иска да се омъжите за мен.

Не го каза като въпрос. Произнесе го със сигурност и пред погледа му заигра редицата от сумите на неговите хонорари.

— Уверена съм, че няма да възрази — каза Рут.

— Според нея съм напълно подходящ, нали?

Рут кимна.

— А всъщност аз не съм се променил с нищо от времето, когато тя развали нашия годеж — замислено каза Мартин — Не съм станал по-подходящ оттогава. Аз съм същият Мартин Идън, дори малко по-лош, защото сега пуша. Не усещате ли дъха ми?

Вместо отговор тя притисна със закачливо движение пръстите си към неговите устни и очакваше да ги целуне така, както неизменно ставаше някога. Но устните на Мартин останаха неподвижни. Той почака, докато тя свали ръката си и продължи:

— Не съм се изменил. Не започнах работа и не търся да постъпвам никъде. Дори и не мисля да търся. Все още вярвам, че Хърбърт Спенсър е велик и благороден човек, а съдията Блаунт е съвършено магаре. Онази вечер бях у тях и съм съвсем сигурен.

— Но не приехте поканата на баща ми — укори го тя.

— Значи вие сте знаели? Кой го изпрати? Майка ви ли?

Тя не отговори.

— Тогава майка ви го е изпратила. Така и предполагах. А сега изпраща и вас.

— Никой не знае, че съм тук — възпротиви се Рут. — Мислите ли, че майка ми би позволила?

— Но съвсем сигурно, е, че тя би ви позволила да се омъжите за мен.

Тя извика мъчително:

— О, Мартин, не бъдете жесток. Не ме целунахте нито веднъж. Безчувствен сте като камък. А помислете какво дръзнах да направя аз. — Тя потръпна и се огледа наоколо, но в погледа й имаше и немалко любопитство. — Помислете само къде съм сега.

„Бих умряла за вас! Бих умряла за вас!“ — звъняха в ушите му думите на Лизи.

— А защо не дръзнахте по-рано? — запита грубо той. — Когато аз не работех и гладувах. Когато бях това, което съм сега и като човек, и като творец, съвсем същият Мартин Идън. Ето този въпрос си задавам ден след ден и не само за вас, а и за всички останали. Виждате, че не съм се променил, но внезапно всички започнаха да се държат към мен така, че се налага непрекъснато да си го доказвам. Същата плът стои по костите ми и имам все още по десет пръста на ръцете и краката. Аз съм същият. Не съм станал по-силен, нито по-способен. Мозъкът ми е все същият. Не съм казал нищо ново нито в литературата, нито във философията. Личността ми има същата стойност, каквато имаше тогава, когато всички я бяха изоставили. Недоумявам защо сега всички ме търсят. Убеден съм, че не го правят заради самия мене, тъй като в себе си не съм променил нищо от онова, което преди не ги интересуваше. Следователно сега ме търсят за нещо друго, за нещо, което е извън мен и не се покрива с моето „аз“! Искате ли да ви кажа какво е то? Това е признанието, което получих. Но това признание не съм аз. То съществува само в умовете на останалите. А също така и парите, които спечелих и продължавам да печеля. Но аз съм нещо различно от тези пари. Те лежат в банките или в джобовете на Том, Дик и Хари. И аз сега съм ви необходим именно за признанието и парите, нали?

— Вие разкъсвате сърцето ми — плачеше Рут — Знаете, че ви обичам и съм тук, защото ви обичам.

— Страхувам се, че не схванахте мисълта ми — внимателно каза той. — Исках да кажа, че след като ме обичате как е възможно любовта ви сега да е толкова по-силна отколкото във времето, когато трябва да е била много по-слаба, след като ме оставихте?

— Забравете и простете — извика буйно тя. — Помнете, че винаги съм ви обичала и съм сега тук, в ръцете ви.

— Страх ме е, че вече съм ловък търговец, който следи внимателно кантара, защото искам да претегля точно вашата любов и да разбера какво представлява тя.

Тя се отдръпна от него, изправи се и го изгледа продължително с внимателен поглед. Искаше да каже нещо, но се запъна и промени решението си.

— Слушайте, ето как стоят нещата според мен — продължи Мартин. — Когато бях вече всичко това, което съм сега, от мен не се интересуваше никой, освен хората от собствената ми среда. Бях вече написал всичките си произведения, но никой от онези, които четяха ръкописите ми не им обръщаше внимание. Всъщност изглежда това, че бях ги написал, стана причина почти да не ме забелязват. Навярно като пишех, аз правех нещо, което в най-добрия случай бе унизително. Всички ми казваха: „Започнете работа“.

Тя посочи с движение, че не е съгласна.

— Да, така е — каза той. — Вие бяхте единственото изключение, защото според вас трябваше да се издигна в обществото. Подобно на нещата, които пишех, вие не харесвахте и простата дума „работа“. За вас тя е груба. Но бъдете сигурна, че за мене бе не по-малко грубо отношението на всички мои познати, които ме уговаряха да започна работа с такова постоянство, с каквото биха препоръчвали норми за поведение на някой негодяй. Но да се върна на въпроса. След като публикуваха моите произведения и публиката ме забеляза, нещо в любовта ви към мене се промени. Вие не искахте да се омъжите за оня Мартин Идън, макар че цялата негова работа бе вече завършена. Вашата любов не бе достатъчно силна, за да го сторите. А сега тази любов е придобила достатъчно нови сили и аз не мога да не стигна до заключението, че всичко това е станало благодарение на моите отпечатани книги и вниманието на публиката. Когато говоря за вас, не слагам в сметката хонорарите, макар че съм сигурен каква роля са изиграли те за промяната в отношението на вашите родители. Разбира се, всичко това не ме ласкае. Най-страшното е, че поставям под съмнение любовта, свещената любов. Нима тя е нещо толкова грубо, че се подхранва от известността и вниманието на публиката? Изглежда е така. Аз седях и мислих за това дълго, докато накрая главата ми се замая.

— Горката мила глава! — Рут се пресегна и нежно погали косата му. — Нека не се замайва повече. Нека започнем отначало. Аз винаги съм ви обичала. Не бях достатъчно силна и отстъпих пред волята на майка ми. Не трябваше да го правя. Но вие винаги сте посрещали с такова великодушие човешките слабости и грешки. Простете и на мен. Аз направих грешка. Простете ми.

— О, аз ви прощавам — нетърпеливо каза той. Лесно се дава извинение, когато всъщност няма какво да се извинява. Вие не сте сторили нищо, за което да искате прошка. Всеки постъпва според убежденията си и от никого не трябва да се очаква повече. Аз също би трябвало да ви поискам извинение, че не започнах работа.

— Аз ви желаех доброто — не се съгласяваше Рут. — Знаете това. Не можех да ви обичам и да не ви желая доброто.

— Вярно е. Но с вашите добри намерения едва не ме унищожихте.

— Да, да — прекъсна той намерението й да му възрази — Вие бяхте готова да ме унищожите като писател. Реализмът е всаден дълбоко в моята същност, а буржоазията по ДУХ е противник на правдивото изображение. Тя е малодушна и се страхува от живота. И вие полагахте всички усилия да ми вдъхнете същия страх. Искахте да ме ограничите, да ме насилите да вляза в мъничката житейска клетка, където цялото величие на живота е заменено с нещо недействително, фалшиво и низко. — Почувствува, че Рут едва сдържа своя протест. — Низостта, приемам, че това е префинена низост, е легнала в самата основа на буржоазната култура и възпитание. Както казах, вие искахте да ме сложите в рамки и да ме превърнете в представител на собствената ви класа с нейните идеали, ценности и предразсъдъци. — Мартин поклати тъжно глава. — Вие дори и сега не разбирате какво ви казвам. За вас моите думи нямат смисъла, който аз влагам в тях. Приемате ги като някаква измислица. А за мене те са самата истина за живота. В най-добрия случай вие се забавлявате с едно грубо момче, което току-що е изпълзяло от тинята на ада, а се осмелява да осъжда низостта на вашата класа.

Тя отпусна тежко глава върху рамото му, а тялото й потръпваше нервно. Той почака малко, тъй като мислеше, че ще заговори, и след това продължи:

— Сега вие искате да съживим отново нашата любов. Искате да се оженим. Искате самия мен. А добре ще е да помислите, че ако книгите ми не бяха забелязани аз щях пак да бъда това, което съм сега, но вие нямаше да сте тук. Всичко е от тези проклети книги…

— Не ругайте — прекъсна го тя.

Нейният укор го изненада. Избухна в груб смях.

— Точно така — каза той, — дори в решителната минута, когато ви се струва, че щастието на вашия живот е заложено на карта, вие продължавате да се страхувате от живота, както от него, така и от една здрава ругатня.

Парливите му думи я накараха да почувствува, колко необмислено е постъпила, и все пак бе убедена, че той преувеличава нейната вина, а това я обиждаше. Мълчаха дълго време, Рут бе съвсем отчаяна, а Мартин мислеше за любовта, която бе си отишла. Сега той съзнаваше, че не бе обичал истински. Онази, другата Рут, бе някакво неземно същество, което той сам бе създал като сияйно бляскащ дух в любовните си стихове. Истинската Рут, момичето от буржоазията с нейните слабости, чийто ум бе безнадеждно ограничен от психологията на собствената й класа, той не бе обичал никога.

Внезапно тя заговори.

— Зная, че по-голямата част от това, което казвате, е истина. Аз се страхувах от живота. Не ви обичах достатъчно. Но вече се научих да ви обичам както трябва. И за това, което сте, и за всичко, което сте били, и дори за пътищата, по които стигнахте дотук. Обичам ви за всичко, с което се отличавате от хората на моята класа, според вашите думи, обичам ви и за вашите убеждения, които не разбирам, но зная, че ще мога да достигна до тях. Ще се посветя без остатък на тази цел. А това, че пушите и ругаете, е част от вас и аз ще ви обичам и с нея. Мога все още да се уча. Само за последните десет минути научих толкова много. Това, че се осмелих да дойда тук, е само играчка в сравнение с онова, което вече научих. О, Мартин!

Тя плачеше и се притискаше плътно към него.

За първи път ръцете му я притеглиха с ласкаво съчувствие и тя се сгуши в него със светнало от щастие лице.

— Много е късно — рече той. Спомни си думите на Лизи — Аз съм болен. Не, не тялото, а моята душа и умът ми. Изглежда съм загубил чувството за всички стойности. Не държа за нищо. Щеше да е друго, ако бяхте дошли така преди няколко месеца. Сега е много късно.

— Не, още не е късно — извика тя. — Ще видите. Аз ще ви докажа силата на моята любов, която сега е по-важна и от класата ми, и от всичко най-скъпо за мен. Ще презирам ценностите на буржоазията. Аз не се страхувам повече от живота. Ще напусна баща си и майка си и нека името ми бъде опозорено пред моите приятели. Ще остана още сега тук без да ви обвързвам с нищо и ще се гордея с вас стига вие да пожелаете. Ако вече съм изменила на любовта, нека сега, в името на същата любов, се откажа от всичко, заради което съм я предала.

Стоеше пред него с пламнали очи.

— Чакам, Мартин — прошепна тя, — чакам да ме приемете. Погледнете ме. Той я гледаше и си мислеше, че всичко това е великолепно. Тя бе изкупила своите недостатъци и бе се извисила най-сетне като жена, която стои над желязното правило на буржоазната условност. Великолепна, прекрасна, макар и отчаяна бе нейната постъпка. Но не можеше да разбере какво става с него. Той не почувствува вълнение или смайване от онова, което бе направила. Той приемаше само с мисълта си цялото великолепие и възторг. Наместо да избухне със силата на огъня, той разглеждаше спокойно постъпката й. Сърцето му не бе докоснато. Не я желаеше. Спомни си отново думите на Лизи.

— Болен съм, много — с отчаян жест каза той. — Досега не знаех колко далече съм стигнал. Нещо ме е напуснало завинаги. Никога не съм се страхувал от живота, но не бих могъл и да помисля, че ще му се наситя. А той ме изпълни толкова много, че сега не чувствувам желание за нищо. Ако можех още да желая, сега бих поискал вас. Виждате колко съм болен.

Той облегна назад главата си, затвори очи и подобно на разплакано дете, което забравя за своята мъка, докато гледа слънчевия лъч, процедил се през замъглените му от сълзите ресници, и Мартин, загледан в плътната зелена растителност, пронизана от пламнала слънчева светлина, която се издигаше и блестеше под клепачите му, забрави за болестта си за Рут и за всичко. Зеленият листак не го успокояваше. Яркият слънчев блясък бе ослепителен. Усети болка, но продължи да гледа натам, макар че не знаеше защо. Върна го към действителността шумът от дръжката на вратата. Рут бе застанала до нея.

— Как да изляза? — запита тя през сълзи. — Страх ме е.

— О, простете ми — извика Мартин и скочи на крака — Знаете, че не съм на себе си. Забравих, че сте тук. — Той постави ръката си на челото. — Ето, не съм съвсем в ред. Ще ви изпратя до дома. Можем да излезем през задния вход. Никои няма да ни види. Спуснете воала и всичко ще бъде както трябва.

Тя бе го уловила здраво под ръка, когато минаваха по почти тъмните коридори и тесните стълби.

— Сега съм в безопасност — каза тя, щом стъпиха на тротоара, и веднага понечи да изтегли ръката си.

— Не, не! Ще ви изпратя до дома — отвърна Мартин.

— Недейте, моля ви — възрази тя. — Не е удобно.

Опита се отново да измъкне ръката си. Той се озадачи за миг. Защо се страхуваше сега, когато бе вън от всякаква опасност? Тя се стремеше да се освободи от него с всички сили. Не успя да намери някаква причина и отдаде това на нейната нервност. Притисна по-силно ръката, която тя се опитваше да измъкне, и тръгна с нея. На половината път до пресечката видя човек с дълго палто, който хлътна в някакъв вход. Когато минаваха покрай входа, Мартин погледна бързо и бе сигурен, че позна Норман, братът на Рут въпреки високо вдигнатата яка на палтото.

Докато вървяха, Рут и Мартин почти не разговаряха. Тя бе като замаяна, а той бе напълно безразличен към всичко. Спомена, че се връща отново в Океания, и тя го помоли да я извини за това посещение. Нищо повече. Пред тяхната къща се разделиха като обикновени познати. Ръкуваха се пожелаха си лека нощ и той свали шапката си. Вратата хлопна, Мартин запали цигара и тръгна, обратно към хотела. Когато стигна до входа, в който видя да се крие Норман той спря и погледна вътре. Имаше желание да се засмее.

— Тя излъга — продума гласно. — Искаше да ме накара да повярвам в нейната безразсъдна постъпка, а през цялото време е знаела, че брат й, който я е довел, чака, за да я отведе в къщи. — Избухна в смях. — Ой, тази буржоазия! Когато бях изпаднал, не трябваше никой да ме види със сестра му, а сега, след като имам банкова сметка, сам я води при мене.

Обърна се, за да си тръгне и в същия миг някакъв скитник протегна ръка през рамото му.

— Господине, ще ми дадете ли четвърт долар да си заема легло? — го запита той.

Мартин се обърна по посока на гласа и в следващия миг стискаше ръката на Джо.

— Помниш ли кога се разделяхме при „Горещите извори“? — питаше другият. — Нали ти казвах, че пак ще се видиме. Чувствувах го в кръвта си. И ето ни тука.

— Изглеждаш чудесно — с възхищение каза Мартин. — Напълнял си.

— Разбира се. — Лицето на Джо сияеше. — Бе не съм знаел какво е живот преди да тръгна да скитам. Тежа трийсе фунта повече и съм винаги тип-топ. А бях кожа и кости тогава от работа. Да съм скитник добре ми понася.

— И все пак търсиш пари за нощуване — укори го Мартин. — А нощта е студена.

— Хайде де! Пари за нощуване! — Джо бръкна в джоба на панталона, извади цяла шепа дребни монети и каза тържествено: — Така е по-доходно от свивката. А ти ми изглеждаше добър и затова викам да опитам.

Мартин се разсмя и се предаде.

— Имаш достатъчно за няколко големи питиета — подсказа той.

Джо мушна парите обратно в джоба.

— Не и аз заяви той. — Ич ме нема там вече, а никой ме не спира, само аз не искам. Откак се разделихме, се наредих само един път, защото беше случайно и на празен стомах. Щом работя като животно, пия като животно. А живея ли като човек, и пия по човешки. Някоя яка глътка чат-пат, щом ми се прииска и това е всичко.

Мартин му каза къде ще се видят на следващия ден и отиде в хотела. Спря се при служителя, за да провери за разписанието на параходите. „Марипоза“ тръгваше за Таити след пет дни.

— Обадете се утре по телефона и запазете една отделна кабина за мен — каза той. — Да не бъде на палубата, а долу, откъм левия борд. Запомнете това, левия борд По-добре си запишете.

Влезе в стаята си, легна в леглото и заспа кротко като дете. Нищо от изтеклата вечер не бе оставило отпечатък върху него. Съзнанието му отказваше да приема впечатления. Топлината от срещата с Джо бе изчезнала почти веднага. Само след минута го дразнеха и присъствието на бившия перач, и необходимостта да разговаря. Не го вълнуваше дори мисълта, че само след пет дни ще отплава към своите любими морета. Затвори очи и спа непробудно осем часа нормален сън. Бе съвсем спокоен. Не се въртеше и не сънуваше нищо. Приемаше съня като забрава и всеки ден се събуждаше със съжаление. Животът го уморяваше и го изпълваше с отегчение, а времето едва се влачеше.