Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Десет дни по-късно Мартин каза на огледалото:

— Първата битка мина, но след нея ще има втора, трета и битки до края, освен ако…

Не довърши думите си и огледа жалката стаичка. Погледът му се спря с огорчение на купчината върнати ръкописи, които лежаха все още в дългите пликове, струпани в един ъгъл. Нямаше пари за марки и тъй като пътешествията им бяха преустановени, пликовете се натрупаха през последната седмица. Ще продължат да идват и утре, и вдругиден, и тъй нататък, докато всички се съберат обратно. А той не ще може да ги изпраща отново. Задържаше вече един месец пишещата машина, без да е платил наема, парите едва му стигаха за храна и квартира, а така също и за таксите в бюрото за осигуряване на работа.

Седна и се вгледа внимателно в масата. По нея имаше петна от мастило, изведнъж почувствува колко му бе близка тази маса.

— Скъпа, стара маса! — каза той. — Прекарах с теб щастливи часове и ти бе мой добър приятел. Не се отрече от мен, не ми връчи бланка с незаслужен отказ, не се оплака от извънредна работа.

Отпусна ръце на масата и зарови главата си в тях. Болка сви гърлото му, струваше му се, че ще заплаче. Спомни си за своята първа битка. Бе на шест години, удряше през сълзи, докато другото момче, което бе две години по-голямо, не го съсипа напълно. Видя кръга от момчета и чу дивашките им викове, мярна му се най-сетне как пада на земята, измъчван от желание да повърне, от носа му течеше кръв, а сълзите бликаха от подпухналите му очи.

— Нещастно хлапе — промълви той. — Този път също те отупаха здравата. Съвсем те разсипаха.

Картината на неговата първа битка бе още пред очите му, но постепенно започна да изчезва и премина в серия от следващи боеве. Онова момче имаше прякор Тъпака. След шест месеца Мартин пак яде пердах, но този път успя да насини окото на своя противник. Това бе все пак нещо. Редяха се битка след битка и той неизменно губеше от тържествуващия Тъпак. Никога обаче, не побягна. Почувствува, че тази мисъл го ободрява. Винаги се съпротивляваше храбро и докрай, а Тъпака бе един малък злобар и не го пощади нито веднъж. И все пак Мартин не напусна боя! Никога!

На следващата картина видя тясна алея между разнебитени дървени постройки. В дъното на алеята имаше едноетажна тухлена сграда, оттам се разнасяше ритмичното боботене на печатарски машини, които въртяха първото издание на вестник „Инкуайърър“. Мартин бе на единайсет години, а Тъпака — на тринайсет, и двамата продаваха вестника, който бе причина да се срещнат. Тъпака не пропусна случая да налети върху Мартин, пламна поредният бой, който завърши с неопределен резултат, понеже към четири часа се разтвориха вратите на печатницата и цялата тълпа нахълта вътре да сгъва вестници за продаване.

— Утре ще те напердаша — обеща му гласът на Тъпака, чу и своят глас, който трепереше от сдържани сълзи, да отговаря, че утре ще бъде на същото място.

На другия ден изпревари Тъпака с две минути — бе долетял от училище, за да бъде пръв. Другите момчета го окуражаваха, даваха му съвети, посочваха му грешките в боя и му обещаваха да спечели, щом следва указанията им. Същите момчета не пропуснаха да посъветват и Тъпака. И имаше защо — удоволствието им от боя бе пълно. Мартин се замисли за малко и им завидя за зрелището, което даваха двамата с Тъпака. Боят започна и продължи тридесет минути без почивка, за да свърши с отварянето на вратите на печатницата.

Виждаше се като момче, което всеки ден, бърза от училище към алеята пред „Инкуайърър“. Всъщност той не можеше да бърза много, тъй като куцаше и бе схванат от неспирните битки. Ръцете му бяха отблъснали толкова удари, че бяха тъмносини от китката до лакътя, тук-там измъчената му плът бе започнала да загноява. Главата, ръцете и раменете го боляха, болеше го и кръстът, цялото тяло, в главата си чувствуваше тежест и замайване. В училище не играеше, нито пък можеше да учи. Мъчеше го дори и чинът, на който седеше по цял ден. Имаше чувството, че всекидневните битки са започнали преди столетия, кошмарът на бъдещето пред него се състоеше от същите битки. Защо не може да свърши веднаж завинаги с Тъпака? Само това би го спасило от ежедневния ужас. Но мисълта да спре боя и да се остави Тъпака да го надвие му бе непозната.

И се повличаше отново към алеята пред „Инкуайърър“, тялото и душата му бяха изнемощели, но се учеше на великото търпение да стои неотстъпно пред вечния си враг. Тъпака не бе в по-цветущо състояние, и той също искаше всичко това да се свърши, но бандата вестникарчета не си тръгваше и гордостта трябваше да се заплаща с болка. Един ден, след като в продължение на двайсет минути и единият, и другият отчаяно се стараеха да унищожат своя противник в честен бой, който не допуска ритане, удар под пояса или върху паднал, Тъпака, като залиташе и едва дишаше, предложи да завършат наравно. Дори и сега, седнал на масата, Мартин потрепера от картината, която бе пред него, задъхваше се и едва се държеше на краката си, а кръвта от разбитите устни го задавяше, стичайки се в гърлото му, приближи с несигурно поклащане към Тъпака, изплю кръвта от устата си, за да може да говори и извика, че той никога няма да се съгласи, а ако Тъпака иска, може да се признае за победен. Противникът му не прие и битките продължиха.

Минаваха ден след ден, а двубоят нямаше край. При всяко начало ръцете го боляха неимоверно много и първите нанесени и приети удари разпъваха душата му, след това сякаш се вцепеняваше и продължаваше да се бие сляпо, пред очите му, като в сън, се мяркаше само горящият, озверен поглед на Тъпака. Той си налагаше да следи единствено лицето на своя противник — всичко останало бе безредно празно пространство. Целият свят се бе събрал в това лице и той знаеше, че блаженството на покоя ще го осени едва когато окървавените му юмруци успеят, да го превърнат в безформена маса, или когато юмруците на другия разкъсат собственото му лице. Едва тогава, независимо от крайния резултат, щеше да настъпи покой. Но да отстъпи — той, Мартин Идън — това бе невъзможно!

Дойде денят, когато стигна до алеята пред „Инкуайърър“ и не намери Тъпака. Чакаше го напразно. Момчетата го поздравяваха с победата. Но Мартин не бе доволен. Никой от двамата не бе успял да смаже другия. Въпросът оставаше нерешен. Едва по-късно научи, че в същия ден е починал бащата на Тъпака.

Мартин прескочи времето, което го делеше от оная вечер в галерията на театър Аудиториум. Бе на седемнайсет години и току-що се връщаше от пътуване в морето. Настана суматоха. Някой биеше някого, той се намеси и се озова пред блестящите от злоба очи на Тъпака.

— Ще те оправя след театъра — изсъска старият му враг.

Мартин кимна в знак на съгласие. В това време разпоредителят приближаваше към мястото на скандала.

— Ще те чакам навън след последното действие — тихо каза Мартин, докато на лицето му бе изписан безкраен интерес към танца на сцената.

Разпоредителят ги огледа строго и отмина.

— Ще вземеш ли тайфа? — запита той Тъпака, след като действието свърши.

— Разбира се.

— Тогава и аз ще събера моите — обяви Мартин.

В антрактите събра своята свита — три момчета, които познаваше от фабриката за гвоздеи, един железопътен огняр, петима-шестима от бандата на Бу и още толкова от друга страшна шайка, наречена „Осемнайсета пазарна“.

След представлението двете групи тръгнаха по срещуположните страни на улицата, без да оставят някакво съмнение. Когато стигнаха до един спокоен кръстопът, събраха се и започна военният съвет.

— Мястото е на моста на Осма улица — каза червенокосо момче от бандата на Тъпака. Можете да се биете под лампата в средата и щом отнякъде дойдат полицаите, ще се измъкнете от другата страна.

— Съгласен — отговори Мартин след кратък съвет с предводителите на своите хора.

Мостът на Осма улица беше дълъг колкото три квартала и пресичаше единия от ръкавите в делтата на Сан Антонио. От двата края и в средата на моста имаше електрическо осветление, така че полицаите не можеха да пристигнат незабелязано. Мястото бе подходящо за битката, която оживя пред погледа на Мартин. Видя двете банди, мрачни и войнствени, застанали отделно една от друга, като всяка залагаше на своя ас, Тъпака и той се събличаха, от двете страни бяха поставени наблюдатели, които следяха осветените краища на моста. Един от бандата на Бу взе шапката, палтото и ризата на Мартин, готов да побегне с тях в безопасна посока, щом се появят полицаите. Мартин се видя в средата на кръга, лице срещу лице с Тъпака и се чу да казва, вдигайки предупредително ръка:

— Никой друг да не се меша. Ясно ли е? Само стоите и гледате. И без „признавам се победен“. Боят е до край. Ясно ли е? Единият ще бъде свършен.

Мартин забеляза, че Тъпака искаше да каже нещо, но старата му гордост го възпря — двете банди гледаха.

— Хайде, давай — отговори той. — Какво да брътвиме повече? Докрай!

С кипящата сила на младостта, с голи ръце, те връхлетяха един върху друг като два бика, чиято омраза търсеше да нарани, да осакати, да смаже. Мъчителните хилядолетия на човека по пътя нагоре изчезнаха. Остана само светлината на електрическата лампа като крайпътен камък в дирята на човешкия напредък. Мартин и Тъпака бяха двама диваци от каменната епоха, от пещерите и убежищата по дърветата. Те потъваха все по-дълбоко в тинестата бездна, връщаха се към хаоса в зората на живота, сблъскваха се и се отдръпваха подобно на атомите в химическите реакции, подобно на звездния прах в безкрая, чиито частици неспирно се търсят и отблъскват.

— Господи! Та ние сме животни! Жестоки зверове! — откъсваше се от устата му, докато следеше хода на двубоя. Силата на неговото великолепно въображение, подобно на кинематограф, му позволяваше да наблюдава битката, в която бе едновременно участник и зрител. Изчезнаха дългите месещи, прекарани в четене и самоусъвършенствуване, настоящето пропадна някъде и го налетяха духовете на миналото, пак бе оня Мартин Идън, който току-що се е върнал от морето и се бие с Тъпака на моста на Осма улица. Усещаше болката и невероятните усилия, виждаше кръвта и изпадаше в тържество, когато юмруците му размазваха целта.

Те бяха два вихъра от пламнала омраза, които се извиваха застрашително и налитаха един върху друг. Времето минаваше и двете неприятелски банди утихнаха. Никой от присъствуващите не бе срещал подобна свирепост, тя ги ужасяваше. Двамата противници бяха по-жестоки зверове от тях. Бе отминал първоначалният пламък на бляскащата младост и сила, боят продължи с по-голямо внимание и хладнокръвие. Никой от двамата нямаше преимущество. „Не виждам победител“ — чу Мартин едно от момчетата. Опита с финт, последван от прав и ляв удар, получи неочакван отпор и в този миг усети как нещо разсече бузата му до челюстта. Голата ръка не можеше да стори това. Дочу сподавени възклицания, когато го заля собствената му кръв, но не се издаде. Стана само безкрайно предпазлив, тъй като добре познаваше коварството и отвратителната подлост на хората, сред които живееше. Внимателно изчака, престори се, че напада необмислено и изведнъж рязко се спря — бе видял метален отблясък в ръката на другия.

— Горе ръката! — изкрещя пресипнало. — Удари ме с бокс!

Двете банди пристъпиха с ръмжене. Още миг и мелето щеше да започне, врагът му се изплъзваше. Той бе извън себе си.

— Назад, момчета! — извика с дрезгав глас. — Ясно ли е? Назад, не разбирате ли!

Те се отдръпнаха от него. Бяха жестоки зверове, но той бе свръхжесток и им вдъхваше ужас, с който успя да ги подчини.

— Сега аз се бием и тея нема да се пъхат. Дай бокса! Тъпака се стъписа, уплаши се и му подаде непозволеното оръжие.

— Ей, червенокосия, ти му го пробута — каза Мартин и запрати бокса във водата. — Видях, как се въртеше там и се чудех кво кроиш. Ако пак опиташ да ми погодиш такъв номер, ще те смелим от бой. Ясно ли е?

Битката продължи, и двамата бяха прехвърлили границата на нормалното изтощение и изнемогваха прекосили, преситена бе и жаждата за кръв на тълпата зверове около тях и макар и без особено усърдие, започнаха да ги уговарят да спрат боя. Поколеба се дори и Тъпака, комуто бе вече безразлично, дали ще успее да остане прав, или ще падне — дотолкова бе изчезнало всяко човешко подобие от ужасяващата му физиономия. Само Мартин не престана да нанася удар след удар.

Сякаш бе минал цял век. Тъпака бързо отслабване. Внезапно, между няколко разменени удара, се чу рязко изпращяване и дясната ръка на Мартин увисна. Костта се бе счупила. Всички чуха този звук и разбраха смисъла му, разбра го и Тъпака и се нахвърли свирепо върху онова, което бе останало от другия, като нанасяше удар след удар. Бандата на Мартин пристъпи напред, за да се намеси. Макар и замаян от градушката удари, Мартин ги спря с яростни ругатни, които гласът му почти изхлипа в пределна мъка и отчаяние.

Продължи да удря само с лявата ръка, упорито, макар и полусъзнателно, дочу някъде отдалече уплашени гласове и от двете банди, някой казваше с разтреперан глас:

— Момчета, това не е бой, а убийство. Трябва да ги спрем.

Но никой не ги спря и той бе доволен, уморено продължаваше да нанася удари с една ръка в кървящата маса пред себе си, която преди много време е била лице, а сега бе нещо противно, издаваше безсмислени звуци и въпреки всичко продължаваше да стои пред изтръпналия му поглед. Последните капчици сила се изцеждаха от него и ръката му удряше все по-слабо, струваше му се, че са преминали векове и цели епохи, когато изведнъж смъртно долови как това противно нещо започва бавно да се снишава все по-ниско към грубата дъсчена настилка на моста. В следващия миг се изправи над него, краката му се подгъваха, той се олюляваше и търсеше опора във въздуха, докато казваше с глас, който му бе непознат.

— Още ли искаш? Кажи, още ли искаш?

Повтаряше тези думи без да спре, заплашваше, умоляваше, питаше другия дали иска още. По едно време усети, че приятелите му го прегръщат, потупват го по гърба и се опитват да му облекат палтото и в този миг пропадна в мрака на забравата.

Простият будилник на масата продължаваше да чука, но Мартин Идън бе заровил лице в ръцете си и не го чуваше. Той не чуваше нищо и не мислеше за нищо. Миналото го бе обхванало така властно, че бе припаднал както тогава на моста на Осма улица. Остана цяла минута в пълен мрак. След това скочи, сякаш бе възкръснал. Очите му пламтяха, челото му бе обляно в пот и той извика:

— Смачках те, Тъпак! Трябваше да минат единайсет години, но аз те смачках!

Коленете му трепереха. Почувствува се безкрайно слаб, политна към леглото и приседна на края. Миналото го държеше във властта си. Объркан и уплашен огледа стаята, без да знае къде се намира, най-сетне погледът му падна върху купчината ръкописи в ъгъла. Механизмът на паметта му се завъртя отново, прелетяха четирите години оттогава и той бе пак в настоящето. Видя прочетените книги и вселената, която му бяха открили със своите страници, видя мечтите и желанията си, а така също и любовта си към един бледен дух, едно чувствително, нежно и сякаш неземно момиче, което би умряло от ужас, ако само за миг зърнеше нещо от току-що обърнатата страница от живота му — само миг от цялата мръсотия на живота, през който бе преминал.

Изправи се и застана пред огледалото.

— И така, Мартин Идън, ти се издигна от калта — каза тържествено той. — Окъпа очите си в блестяща светлина, а раменете ти достигнаха звездите, направи онова, което е направил животът — остави „тигърът“ и „маймуната“ у теб да загинат и изтръгна най-големите дарове от висшите сили.

Вгледа се внимателно в себе си и се разсмя:

— Нещо се разчувствува и нервите ти не издържаха, а? Е, няма значение. Ти смачка Тъпака и ще напердашиш и редакторите, дори ако това ти струва два пъти по единайсет години. Не можеш да спреш сега. Трябва да продължиш. Боят е докрай, нали знаеш.