Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Пета глава

На сутринта във вълшебните розови сънища на Мартин постепенно се промъкваше спарената миризма на сапун и нечисто пране, сподирена от ругатните и тропота на безрадостното ежедневие. Току-що бе излязъл от стаята, когато чу плискане на вода, вик и шумна плесница, с която сестра му изливаше раздразнението си върху някой от многобройните потомци. Почувствува рева на детето като удар с нож. Цялата обстановка, включително и въздуха, който дишаше, бе наситена с жестокост и го отблъскваше. Помисли си за спокойствието и красотата, с които бе изпълнена къщата на Рут. Там властвуваше духовното начало, а тук всичко бе осезаемо — грубо и ежедневно.

— Ела тук, Алфред — повика той разплаканото дете, вече бе бръкнал в джоба на панталона, където държеше парите си, напъхани безразборно, така, както бе разпилян целият му живот. Постави в ръчичката на хлапето монета от двайсет и пет цента и го прегърна за миг, като го утешаваше:

— А сега бягай и купи бонбони, но не забравяй братчетата и сестричките си. Внимавай, трябва да вземеш от онези, дето се топят най-бавно.

Сестра му повдигна зачервеното си лице от коритото и го погледна.

— Пет цента му стигат — каза тя. — Винаги си така: се едно парите са нищо. А детето може да го заболи корем.

— Няма нищо, сестричке — бе приветливият отговор. — Парите сами се пазят. Ако не беше толкова заета, щях да те целуна за добро утро.

Искаше да бъде мил със сестра си, която бе добра и го обичаше посвоему. Тя някак си се промени с годините и все повече се объркваше. Бе сигурен, че причините за тази промяна са и тежката работа, и сюрията деца, и натякванията на нейния съпруг. Изведнъж му хрумна, че в нея постепенно се пренася по нещо от вмирисаните зеленчуци, от вонящия сапун и от онези мазни монети по пет, десет или двайсет и пет цента, които прибираше от тезгяха в магазина.

— Хайде, отивай да закусиш — каза тя уж ядосано, но сърцето й се отпусна. От всички братя, пръснати из целия свят, Мартин винаги е бил нейният любимец.

— Я виж, защо пък аз да не те целуна — каза тя и усети, че нещо трепна в сърцето й.

Очисти с два пръста капещата пяна от едната ръка, а сетне — и от другата. Мартин прегърна внушителната й талия и целуна нейните влажни, подпухнали от парата устни. Очите и се изпълниха със сълзи по-скоро от слабост поради постоянната преумора, отколкото от някакво чувство. Тя се отстрани от него, но Мартин забеляза, че очите й са овлажнели.

— Закуската е във фурната — издума набързо. — Джими сигурно е станал вече. Аз трябваше да се оправям с прането. Сега изчезвай и гледай да излезнеш по-рано от къщи. Днес няма да е много приятно, щото Том си отиде и Бърнард трябва да тръгне с фургона.

Мартин влезе в кухнята със свито сърце. Безформената външност и зачервеното лице на сестра му не излизаха от неговите мисли. Реши, че тя бе толкова заета и така пребита от работа, че не може да му отделя по-голямо внимание. Бърнард Хигинботъм е скот, щом я кара да работи прекосили. Впрочем Мартин трябваше да се съгласи, че в целувката на сестра си не почувствува нищо приятно. Наистина, това бе необичайна целувка. От много години насам тя го целуваше само когато той тръгваше или се връщаше от морето. Тази нейна целувка миришеше на прах за пране, а устните й бяха отпуснати. Той не почувствува трескавото им притискане, както става при целувка. Тя го целуна като уморена жена, която е забравила как става това. Мартин си спомни своята сестра като момиче, преди сватбата, когато тя можеше да танцува цяла нощ с най-издръжливите, след като през деня бе работила без отдих в пералнята, а на сутринта да се върне отново там, където я очакваше тежкият ден. След това помисли за Рут, за нейната свежест и нежност. Навярно и устните й са като нея, а целувката й напомня погледа или ръкостискането й — решителна и открита. Дръзкото му въображение си представи как тези устни го целуват, усещането бе така ярко, че съзнанието му се замъгли, сякаш прекосяваше облак от омайващи с благоуханието си цветове на роза.

Джим, другият квартирант, бе в кухнята и гълташе каша с отсъствуващ поглед и болнаво изражение в очите. Джим учеше занаят при един водопроводчик. Слабоватото му лице говореше за склонност към удоволствия, бе неспокоен, слабохарактерен и не особено умен, очевидно не го очакваха големи успехи в надбягванията на ежедневието.

— Защо не ядеш? — попита той, като видя как Мартин неохотно бърка изстиналата, полусварена овесена каша. — Пак ли се напи снощи?

Мартин поклати отрицателно глава. Потискаше го безкрайната нищета във всичко наоколо. За първи път почувствува Рут Морз толкова недостижима.

— А аз се подредих — продължи Джим е гордо хихикане. — Налях се до козирката. Гаджето беше страшно. Били ме доведе до тука.

Мартин кимна в знак на участие, тъй като бе навикнал да слуша своите събеседници, и напълни чашата си е изстинало кафе.

— Идваш ли довечера в Лотос? — попита Джим. — Ще има танци и бира, а ако се мерне тайфата на Темескал, мелето е сигурно. Мене ми е се едно — ще си зема приятелката. По дяволите, в устата ми е ад!

Направи кисела физиономия и опита да отмие неприятния вкус с кафето.

— Знаеш ли я Джулия?

Мартин поклати глава.

— Моята приятелка — поясни Джим. — Бомба е. Ще те запозная, ама да не я свиеш. Не ми е ясно, какво намират момичетата у тебе, ей богу, не ми е ясно, но ги отмъкваш под носа на приятелите им.

— Твое момиче не съм пипал — отговори безучастно Мартин. Разговорът бе съвсем скучен, но трябваше да каже нещо.

— Не е вярно — разпали се другият. — А Меги?

— Нищо не е имало. Само танцувах с нея онази вечер.

— Това беше достатъчно — викна Джим. — Потанцува с нея, погледа я и готово. Разбира се, за тебе не е било нищо, но за мене беше край. Не ще да ме види. Пита само за тебе. Стига да поискаш и срещата ти е вързана.

— Но не съм искал.

— Все едно. Аз останах на сухо. — Джим го погледна с възхищение. — Как така успяваш, Март?

— Не им обръщам внимание — бе отговорът.

— Значи се правиш, че не те интересуват? — любопитно запита Джим.

Мартин се замисли за миг и отговори:

— Може и така, но при мене е по-друго. Наистина са ми безразлични. Ама ти можеш опита, сигурно ще подействува.

— Трябваше да додеш снощи у Райли — без всякаква връзка започна Джим. — Сума ти приятели сложиха ръкавиците. Имаше едно типче от Западен Оукланд. Викаха му Плъха — същинска змия. Никой не можа да му излезе насреща. Ти къде изчезна? Наште ги беше яд, че те няма.

— Бях в Оукланд.

— На театър ли?

Мартин бутна чинията и стана.

— Идваш ли довечера? — извика другият след него.

— Сигурно не — бе отговорът.

Спусна се по стъпалата, излезе на улицата и пое дълбоко въздух. Всичко тук го задушаваше, а бърборенето на Джим едва не го влуди. От време на време с мъка се въздържаше да не се пресегне и да напъха главата му в чинията с каша. Колкото повече бъбреше Джим, толкова по-недостижима изглеждаше Рут. Как може да се надява да стане достоен за нея, след като живее, с подобен добитък? Ужаси го извисилата се преграда, притисната от тежко бреме — съдбата на работническата класа. Всичко го теглеше назад — сестра му, нейното семейство, къщата, чиракът Джим и всички останали връзки с живота. Този живот бе горчив за него. Бе го приемал досега такъв, какъвто е, без да се замисля. Само книгите го караха да си задава въпроси, но това бяха книги с вълшебни приказки за един красив и несъществуващ свят. А той видя, че този свят съществува и някъде сред него стои една жена — цвете. Това бе Рут. Отсега нататък той ще познае горчивината, острата болка на желанието и отчаянието, зад което прозира надежда.

Поколеба се между обществената библиотека в Бъркли и тази в Оукланд, но избра втората, понеже там живееше Рут. Навярно тя ходи из библиотеки и може случайно да я види. Не бе запознат с библиотеките, разхожда се дълго време покрай лавици с художествена литература, докато най-сетне едно нежно момиче, което приличаше на французойка и очевидно бе дежурна в залата, му обясни, че справочният отдел е на следващия етаж. Той не знаеше, че служителят зад бюрото може да му помогне и се втурна в раздела по философия. Бе срещал тази дума из книгите, но не можеше да предположи, че за нея е изписано толкова нещо. Високите рафтове, натоварени с тежки томове, му внушаваха чувство за смирение и редом с това разпалваха неговите стремежи: ето работа за ума му. В математическия раздел намери книги по тригонометрия и се вторачи в неразбираемите формули и чертежи. Той знаеше английски, но тук езикът бе непознат. Артър и Норман го знаеха, а те са нейни братя. Отчаян, остави математиката. Струваше му се, че книгите го притискат от всички страни и всеки миг ще го смажат. Как би могъл да помисли, че човечеството е натрупало толкова много познания? Бе уплашен. Ще може ли мозъкът му да се справи с всичко това? После си спомни, че много други хора бяха успели. Безгласно, но тържествено се закле, че той също така ще успее.

Продължи по-нататък, загледан в натрупаната мъдрост по лавиците, ту отчаян, ту носен от стремежа на въодушевлението. В смесения раздел попадна на „Кратко изложение“ на Нори. Прелисти го със страхопочитание. Ето един познат език — езика на морето. След това откри Боудич и книги от Лики и Маршал. Това е работа за него — ще учи сам навигация. Ще престане да пие, ще работи и ще стане капитан. В този миг Рут му се стори съвсем достижима. Когато стане капитан и ако тя е съгласна — ще се оженят. Но може би тя няма да се съгласи. О, тогава ще живее порядъчно заради нея. А пиенето ще остави, така или иначе. Спомни си обаче за двамата господари, на които служи всеки капитан — застрахователите и собствениците на кораби, чиито интереси са винаги съвсем противоположни. Не, не би могъл да им угоди. Погледна няколко, видя хилядите и хиляди книги и затвори очи. С морето е вече свършено. В това богатство около него е скрита голяма сила, тук, на сушата трябва да извърши великите дела, които му предстоят. Освен това един капитан не може да вземе жена си на борда.

Денят бе преполовил. Той забрави, че не е обядвал и продължаваше да търси книги за правилата на учтивото поведение. Освен мисълта за неговото бъдеще, измъчваше го и един съвсем определен въпрос: „Когато се запознаеш с млада дама и тя те покани на гости, след колко време можеш да я посетиш?“ Най-сетне стигна до необходимия рафт, но и там не намери отговор. Невероятният куп условности го ужаси и той се обърка в хаоса от правила, които определят как и какви визитни картички си разменят хората във висшето общество. Престана да търси. Не можа да намери необходимите му сведения, но затова пък откри, че човек се учи да бъде учтив през целия си живот и че трябва да се е родил поне един живот по-рано, за да може да изучи това изкуство.

Когато си тръгна, служителят го запита:

— Намерихте ли това, което ви трябваше?

— Да, господине — отговори той. — Библиотеката ви е чудесна!

Мъжът кимна.

— Ще ни бъде приятно ако идвате по-често. Моряк ли сте?

— Да, господине. Пак ще дойда.

„Как ли е могъл да разбере?“ — се питаше Мартин докато слизаше по стълбите.

До първата пресечка вървя непохватно изпънат и стегнат, след което се залюля съвсем непринудено в своята широка моряшка походка.