Джек Лондон
Мартин Идън (33)

Тридесет и трета глава

Мартин продължаваше да губи битката. Колкото и икономично да живееше, доходите от занаятчийската работа не можеха да покрият разходите му. Бе заложил черния си костюм и не можа да приеме поканата за вечеря у семейство Морз в Деня на благодарността^[1]. Рут бе недоволна, когато разбра защо няма да присъствува, и той съвсем се отчая. Преди всичко бе обещал да дойде на вечерята, тъй като се надяваше да си прибере петте долара от „Трансконтинентален месечник“ и да вземе обратно своя черен костюм.

На сутринта взе десет цента назаем от Мария. Предпочиташе да му услужи Брисъндън, но тази непостоянна личност бе изчезнала. Не бяха се виждали от две седмици и Мартин напразно си блъскаше главата да се досети, дали не го е обидил с нещо. Срещу десетте цента фериботът прехвърли Мартин в Сан Франциско. Вървеше по Пазарната улица и се чудеше какво ще прави, ако не успее да си прибере парите. Не би могъл да се върне в Оукланд, а в Сан Франциско не познаваше никого, за да вземе назаем десет цента за връщане.

Вратата на редакцията бе полуотворена и в момента, когато реши да влезе, Мартин се спря внезапно. Някакъв висок глас викаше отвътре:

— Не е там въпросът, господин Форд. (Мартин знаеше от писмата, че това е името на редактора.) Искам да разбера, дали сте готов да платите веднага и в брой? Не ме интересуват вашите планове за бъдещето на „Трансконтинентален месечник“ през следващата година. Аз искам да ми заплатите за извършената работа. В противен случай коледният брой на списанието няма да бъде отпечатан. Аз чакам да получа парите си на ръка. Довиждане. Щом намерите пари, обадете ми се.

Вратата отскочи и покрай Мартин профуча човек с гневно изражение на лицето, който продължи по коридора, като стискаше юмруци и мърмореше проклятия. Мартин реши да не влиза веднага и остана четвърт час в предверието. След това бутна вратата и се озова за първи път в редакционно помещение. Очевидно не бяха нужни визитни картички, защото едно момче влезе във вътрешната стая да съобщи, че някакъв човек иска да види господин Форд. След като се върна, кимна на Мартин от средата на стаята и го въведе в самото редакторско светилище. Мартин забеляза най-напред безредието и хаоса. След това видя младолик човек с бакенбарди, който бе седнал на бюро шведски тип и го оглеждаше с любопитство. Мартин забеляза колко спокойно е лицето му. Очевидно разправията с издателя не бе му направила никакво впечатление.

— Аз… аз съм Мартин Идън — започна той. Искаше да добави, че е дошъл за петте долара, но не посмя.

За първи път разговаряше с редактор, спомни си неотдавнашната сцена и реши да бъде по-внимателен.

Остана много изненадан, когато господин Форд подскочи и само след миг възторжено стискаше ръката му с две ръце.

— Не може да бъде! — възкликна той. — Как да ви опиша, колко се радвам да ви видя, господин Идън! Много пъти съм се опитвал да си представя как изглеждате.

Държеше Мартин с протегнати ръце и оглеждаше със сияещ поглед втория му костюм, който бе за съжаление по-лошият — извехтял и одърпан, макар че панталоните бяха грижливо изгладени с ютиите на Мария.

— Да ви призная, очаквах, че сте много по-възрастен. В разказа ви има такъв размах и сила, толкова зрелост и дълбочина на мисълта. Майсторски написан разказ — почувствувах го още щом прочетох първите пет-шест реда. Позволете ми да ви разкажа как за първи път се запознах с него. Не, първо бих искал да ви представя членовете на нашата редакция.

Без да млъкне, господин Форд го заведе в съседното общо помещение, където го запозна със своя помощник, господин Уайт, слабо човече с болнав вид и невероятно студени ръце — сякаш го тресеше — и с редки и меки като свила бакенбарди.

— Господин Идън, а това е господин Ендс. Господин Ендс е нашият отговорник по търговските въпроси, нали разбирате.

Мартин стисна ръката на плешив човек с нездраво изражение, доста млад, доколкото можа да разбере по лицето му, покрито почти изцяло със снежнобяла, грижливо поддържана брада. С нея се занимаваше жена му, която всяка неделя я подстригваше и бръснеше врата му.

Тримата наобиколиха Мартин и едновременно му изказваха възхищението си. Говореха непрекъснато, сякаш бяха се обзаложили кой ще издържи най-дълго.

— Често се питахме защо не се обаждате — казваше господин Уайт.

— Нямах пари за път, а живея от другата страна на залива — каза направо Мартин, като искаше да им подскаже мисълта, че има неотложна нужда от своя хонорар.

Бе сигурен, че невзрачните му дрехи са достатъчно очевидно доказателство за неговото незавидно материално състояние. Във всеки подходящ случай наблягаше на целта на своето идване, но поклонниците на неговия талант бяха оглушали. Не преставаха да го хвалят, разказваха му какво са помислили за разказа още след първото прочитане и след това, какво е мнението на техните съпруги и семейства, но никой от тях не даде да се разбере, че се е досетил да му заплатят.

— Разказах ли ви, кога прочетох вашия разказ за първи път? — запита господин Форд. — Разбира се, че не съм. Връщах се от Ню Йорк. Влакът спря на Огден и вагонният придружител донесе при поредната си обиколка новия брой на „Трансконтинентален месечник“.

„Господи! — помисли си Мартин. — Пътува в пулманов вагон, докато аз изнемогвам за нещастните пет долара, които ми дължи.“ Стори му се, че „Трансконтинентален месечник“ му е причинил огромна злина и го заля вълна от гняв. Бе прекарал мрачни месеци на напразно очакване, на глад и лишения, същият глад го загриза и в момента, когато си припомни, че не бе се хранил от вчера, а и тогава хапна съвсем малко. За миг му притъмня пред очите. Тези създания тук не бяха дори разбойници, а крадци на дребно. Бяха му отнели разказа с измама и неизпълнени обещания. Трябва да им бъде даден урок. Веднага реши, че няма да мръдне от редакцията, докато не получи парите си. Спомни си, че в противен случай е невъзможно да се върне в Оукланд. Сдържа гнева си с усилие на волята, но свирепият израз на лицето му бе ги хвърлил вече в смущение и страх.

Те станаха още по-словоохотливи. Господин Форд започна да разказва отново как е прочел за пръв път „Звън на камбани“, а господин Ендс просто изгаряше от нетърпение да повтори мнението на своята племенница за разказа, племенницата му бе детска учителка в Аламеда.

— Трябва да ви кажа защо съм дошъл — изрече Мартин най-сетне. — Искам да ми платите за разказа, който ви харесва толкова много. Струва ми се, че ми обещахте пет долара, които трябваше да получа след като бъде отпечатан.

Непостоянните черти на лицето на господин Форд изразиха радостно съгласие, той започна да търси из джобовете си, но се обърна към господин Ендс и обяви, че е забравил парите си у дома. Бе очевидно, че господин Ендс се възмути от думите му и Мартин зърна как ръката му трепна внезапно, сякаш искаше да запази джоба на панталоните. Разбра, че има пари.

— Съжалявам — каза господин Ендс, — но преди по-малко от час платих на печатаря и му дадох всичко, което имах у мен. Грешката е моя, тъй като беше още рано да му плащам, но той съвсем неочаквано ми поиска аванс.

И двамата погледнаха към господин Уайт, но той се засмя и вдигна рамене. Неговата съвест поне е чиста. Той бе дошъл в „Трансконтинентален месечник“, за да се запознае с литературата за списания и нейната подготовка, а се наложи да изучава преди всичко финанси. Списанието му дължи заплатата за четири месеца, но той знае, че печатарят е по-важен от заместник-редактора.

— Наистина е глупаво, господин Идън, че ни сварихте съвсем неподготвени — започна безгрижно господин Форд. — Чиста случайност, повярвайте. Знаете ли какво ще направим? Утре сутринта първата ни работа ще бъде да ви изпратим чек. Господин Ендс, нали имате адреса на господин Идън?

Господин Ендс отговори, че го знае, и първата му работа утре сутринта ще бъде да изпрати чека. Мартин познаваше слабо банковите и чекови операции, но не можа да схване причината, заради която му обещаваха за утре, а не даваха чека още днес.

— Тогава, решено, господин Идън — чекът ще тръгне утре — каза господин Форд.

— Парите ми трябват днес — отвърна упорито Мартин.

— Просто неприятна случайност. Ако бяхте дошли във всеки друг ден… — започна любезно господин Форд, но господин Ендс рязко го прекъсна, а в очите му блесна раздразнение:

— Господин Форд вече ви обясни как стоят нещата. Също и аз. Чекът ще бъде изпратен…

— Аз също ви обясних — прекъсна го Мартин, — че парите ми трябват още днес.

Почувствува, че пулсът му се ускорява от грубостта на отговорника по търговските въпроси, гледаше го с тревога, защото в джобовете му по всяка вероятност се намираха единствените пари, с които разполагаше „Трансконтинентален месечник“.

— Жалко е… — започна отново господин Форд и в същия миг господин Ендс направи нетърпеливо движение, сякаш се готвеше да изскочи от стаята. Почти веднага към него се спусна Мартин и го хвана с едната ръка за гърлото така, че снежнобялата брада на търговския ръководител, все още запазила безупречната си форма, се насочи към тавана под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Господата Уайт и Форд с ужас видяха как изтърсват техния отговорник по търговските въпроси като персийски килим.

— Обръщайте джобовете си, уважаеми обезсърчителю на изгряващия млад талант — съветваше го Мартин. — Търсете, защото в противен случай ще трябва да ви тръскам, докато от вас изпаднат всички грошове. — След това се обърна към двамата наблюдатели: — Стойте настрана! Не се намесвайте, инак някой от вас ще си изпати.

Господин Ендс се задушаваше и Мартин трябваше да отпусне малко гърлото му, за да може той да посочи със знаци, че е готов да изпълни цялата програма по набиране на средствата. След като изтърси многократно джобовете си, събраха се четири долара и петнайсет цента.

— Вадете още! — нареди Мартин.

Паднаха още десет цента. Мартин отново провери резултата от операцията.

— Сега вие! — извика той към господин Форд. — Трябват ми още седемдесет и пет цента.

Господин Форд с готовност прерови джобовете си и откри шестдесет цента.

— Това ли е всичко? — заплашително попита Мартин, след като прибра парите. — Какво има в джобовете на жилетката ви?

За да докаже своята добросъвестност, господин Форд обърна и двата си джоба. От единия падна тясно картонче. Той го взе и понечи да го прибере, но Мартин извика:

— Какво е това? Билет за ферибота? Дайте го. Струва десет цента и го включвам в сметката. Дотук станаха четири долара и деветдесет и пет цента, включително билета. Дължите ми още пет цента.

Погледна застрашително към господин Уайт в момента, когато слабичкото човече му подаваше никеловата монета.

— Благодаря — обърна се Мартин към всички. — Желая ви всичко хубаво.

— Разбойник — изръмжа господин Ендс след него.

— Кокошкар — върна му Мартин и затръшна вратата след себе си.

Мартин ликуваше. Сети се, че „Стършел“ му дължи петнайсет долара за „Феята и бисерът“, и реши да отиде и да си ги прибере. Но в редакцията на „Стършел“ работеха отбор снажни и гладко обръснати безупречни мошеници, които ограбваха всичко и всички, без да си прощават и един на друг. След като част от мебелите пострадаха, редакторът, атлет в университетските години, подпомогнат умело от търговския ръководител, портиера и някакъв рекламен агент, успя да изтласка Мартин от редакционното помещение и да ускори с начален тласък слизането му до по-долната площадка на стълбите.

— Заповядайте пак, господин Идън! Винаги ще бъдете добре дошъл — захилиха се те от вратата.

Мартин стана и се засмя:

— Охо, онези в „Трансконтинентален месечник“ бяха мухльовци, но вие, момчета, сте истински професионалисти.

Поздравиха мнението му с нов залп от смях.

— Господин Идън, трябва да призная, че за поет доста добре се справяте — извика редакторът на „Стършел“. — Къде научихте този прав десен?

— Там, където и вие сте научили вашия полунелсън — отговори Мартин. — Но ще поносите синьо под окото.

— Надявам се, че и вратът ви не се е схванал напълно — със загриженост се осведоми редакторът. — Какво ще кажете, не можем ли да изпием нещо по този случай? Разбира се, става дума не за врата ви, а за нашия малък празник.

— Съгласен съм, след като губя — прие Мартин.

Грабителите и жертвата пиха заедно и приятелски се съгласиха, че печели по-силният и че петнайсетте долара за „Феята и бисерът“ принадлежат по право на редакторския състав на „Стършел“.