Джек Лондон
Мартин Идън (12)

Дванадесета глава

Рано една вечер господин Хигинботъм го повика — търсеха го по телефона. В това време Мартин се сражаваше с един сонет, който упорито отказваше да приеме мисълта и красотата, чиито разпокъсани отблясъци се въртяха безредно из съзнанието му.

— Женски глас, сигурно някоя дама — съобщи захиленият господин Хигинботъм.

Мартин отиде до телефона в ъгъла на стаята и щом чу гласа на Рут, почувствува гореща вълна на щастие. Бе съвсем забравил за нея, увлечен от борбата със сонета, но само звукът на гласа й бе достатъчен, за да върне изведнъж цялата му любов, която го зашемети като неочакван удар. Какъв глас! — нежен и мек, като далечна, музика, или по-скоро като сребърно звънче с безупречен, кристалночист тон. Обикновените жени нямат подобни гласове. В него се долавяше нещо неземно, дошло сякаш от други светове. Бе толкова очарован, че почти не можа да разбере какво му казва този глас. Все пак успя да овладее лицето си, тъй като знаеше, че злобните оченца на господин Хигинботъм не го изпускат.

Рут каза накратко, че Норман й бил обещал да отиде с нея на някакво обсъждане тази вечер, но го заболяла глава за жалост, билетите са у нея и ако той има малко свободно време, не би ли се съгласил да я придружи?

Дали не би се съгласил! Той потискаше с мъка радостта в гласа си. Това бе нещо поразително. Виждаха се само у дома й. Не бе и помислял да я покани някъде навън. Още докато говореха по телефона и без всякаква връзка, усети непреодолимо желание да умре за нея и в пламналия му мозък потекоха една след друга картини на доблестна саможертва. Обичаше я толкова много, но чувствуваше разтърсващата сила на отчаянието. В този миг на безумно щастие, мисълта, че тя ще бъде с него на това обсъждане, именно с него — Мартин Идън — я издигаше толкова високо, че за себе си виждаше единствено възможността да се жертвува за нея. Струваше му се, че само така ще може да изрази своето благородно и необхватно чувство към нея. Това бе върховната саможертва на истинската любов, позната на всички влюбени, точно тук, до телефона, той бе проникнат от мисълта за нея, чувствуваше се във властта на някакъв бляскащ шемет, където действителният живот и истинската любов са изразени в готовността да умреш за тях. А Мартин бе само на двайсет и една година и обичаше за първи път.

Когато остави слушалката, ръката му трепереше, чувствуваше се слаб след прекомерната възбуда. Очите му блестяха неестествено, а лицето му бе преобразено, очистено от земния прах, като на светец.

— Срещица, а? — ухили се противно зет му. — Внимавай. Полицията няма да закъснее.

Но Мартин бе далече и дори грубият намек не можеше да го върне на земята. Гневът и обидата не го достигаха. Току-що бе видял нещо непостижимо и подобно на боговете можеше да изпитва само дълбоко съжаление към такова нищожество. Не го забеляза дори когато погледът му се спря случайно на него, излезе от стаята също като спящ човек и отиде да смени дрехите си. Едва когато си слагаше връзката, долови в ушите си някакъв противен звук. Замисли се и позна подигравателната нотка в гласа на господин Хигинботъм, който бе проникнал отнякъде в съзнанието му.

Мартин бе обзет от страшно затруднение още по стълбите, само миг след като входната врата се затвори зад него и Рут. Удоволствието, че излизат заедно бе помрачено от ново недоумение за Мартин. Бе виждал из улиците, че за хората от нейната среда е прието жените да вървят под ръка с техните кавалери. Но това не ставаше винаги и той се питаше дали се прави само вечер, или е допустимо само между съпрузи и роднини. Сети се за Мини точно преди да стъпят на тротоара. Тя винаги държеше нещата да бъдат в ред. Бе го смъмрила още на втората им среща, защото не тръгна откъм страната на тротоара и му обясни правилото, че щом е с дама, мъжът трябва винаги да постъпва така. Мини бе възприела тактиката да го настъпва всеки път, когато той забравяше правилото. Мартин недоумяваше как е могла да го научи и дали не бе някакво хрумване, а съществуваше наистина.

Прецени, че си струва да опита и щом стигнаха до тротоара, мина зад Рут и застана откъм външната страна. Но ето, че се натъкна на следващия въпрос. Дали да й предложи ръка. Никога не бе правил това в живота си. Момичетата от неговата среда не хващаха приятелите си под ръка. Отначало вървяха един до друг, а след две — три срещи се прегръщаха през кръста и момичетата поставяха глава на раменете на приятелите си из неосветените улици. Сега бе съвсем различно. Тя не е като онези момичета и ще трябва да се измисли нещо.

Той я докосна с ръка, но съвсем леко, без да се чувствува явно подсещане, така, сякаш го е правил винаги. И чудото стана. Усети ръката й върху своята. Това допиране го изпълни със сладък трепет, за миг му се стори, че се откъсва от земята и полита с нея из въздуха. След малко, обаче, бе отново на краката си, тъй като изскочи ново затруднение. Пресичаха улицата и местата им спрямо тротоара се променяха. Дали трябва да пусне ръката й и да застане от другата страна? Но ако постъпи така, нали всеки път трябва да повтаря същото. Нещо не бе в ред и той реши да не прави никакви опити, които могат да го изложат. Все пак не бе съвсем доволен от възприетата тактика и щом се озова на другата страна на улицата, заговори бързо и увлечено. Ако бе допуснал грешка, мислеше, че Рут ще я отдаде на моментното му разсейване от разговора.

Изглеждаше, че за неговите затруднения няма да има край, тъй като на пресечката с Бродуей видя Лизи Коноли и нейната вечно захилена приятелка, осветени от електрическите лампи. Поколеба се не повече от миг и веднага поздрави, като сне шапка. Не можеше да покаже неуважение към своята среда и поздравът му бе предназначен повече за нея, отколкото за Лизи Коноли. Тя също кимна. Очите й не бяха внимателни и меки като очите на Рут. Макар и красиви, те бяха остри и погледът им се плъзна върху Рут, като опипваше подробностите от дрехите и лицето й. Мартин забеляза, че Рут също огледа момичето и макар, че погледът й бе неизменно нежен като поглед на гълъб, тя успя за миг да забележи всичко — една млада работничка в простички дрехи, която носи странната си шапка така, както го правят всички момичета от нейната среда.

— Какво хубаво момиче! — каза почти веднага Рут. Мартин бе безкрайно благодарен, но просто отвърна:

— Не мога да кажа същото. Разбира се, че това е въпрос на вкус, но тя не ми направи особено впечатление.

— Не е вярно. Такива правилни черти се срещат много рядко. Наистина е прелестна. Лицето й напомня за някакво украшение. А очите й са прекрасни.

— Така ли! — запита разсеяно Мартин, тъй като единствената красива жена в този свят вървеше до него, хванала го под ръка.

— Точно така. Ако това момиче, господин Идън, има възможност да се облече добре и някой я научи как да се държи, тя ще заслепи не само вас, но и други мъже.

— Тя първо трябва да се научи как да говори, инак повечето от мъжете няма да могат да разберат какво казва.

Убеден съм, че ако тя ви заговори така, както е свикнала, и вие няма да разберете почти нищо.

— Как ли пък не! И вие сте лош като Артър, когато реши да убеди останалите, че той е правият.

— Не забравяйте, как говорех и аз, когато ви срещнах. Оттогава научих нов език, защото преди това говорех също като нея. Но тъй като вече умея да изразявам мислите си така, че вие ме разбирате, ще ви кажа, че не ще можете да проумеете езика на това момиче. А знаете ли защо тя ви прави впечатление с държанието си? Досега и аз не бях се замислял никога за подобни неща, но постепенно започвам да разбирам много повече.

— Наистина, защо се държи така?

— В продължение на години тя е прекарвала дълги часове при машината. Тялото на младини е гъвкаво, пластично като глина и се оформя в зависимост от извършваната работа. Само с един поглед мога да ви кажа каква е професията на много от работниците, които срещаме по улицата. Вземете мен, например. Защо се клатушкам, когато вървя? Защото съм прекарал години на корабите. Ако съм бил каубой през тези години, днес нямаше да се олюлявам, но краката ми щяха да са криви. Същото е и с това момиче. Вие забелязахте, че погледът й е рязък, а причината е, че тя никога не е била в безопасност. Трябвало е винаги да се пази и да внимава за себе си. Затова и погледът й не е мек и нежен, какъвто е вашият например.

— Изглежда имате право — каза тихо Рут. — Жалко, тя е толкова хубаво момиче.

Погледна я и видя блясък на съчувствие в очите й. Тогава си спомни, че я обича и почти не повярва на своето щастие да бъде с нея, да отиват заедно на това обсъждане и да чувствува ръката й върху своята ръка.

„Кой си ти, Мартин Идън? — запита се той в огледалото, след като се прибра същата вечер у дома. Гледа се дълго и изпитателно. — Кой си ти? Какъв си? На коя среда принадлежиш? Най-вероятно на момичета като Лизи Коноли. Ти си частица от мнозинството на отрудените, там, където не са познати красотата, възвишеният живот и благородството. Твоето място е между работния добитък и робите, посред мръсотията и зловонните изпарения, сред развалените зеленчуци и гниещите картофи. Не се отвръщай от тази смрад, дяволът те взел! Как се осмеляваш да докосваш книги, да слушаш хубава музика, да обикваш красотата в картините, да говориш на правилен английски език, да мислиш така, както не мисли никой от собствената ти класа, да отбягваш работния добитък и разните Лизи Коноли и да обичаш бледия дух на една жена, която е отдалечена на милиони километри от теб и живее между звездите? Кой си ти и какъв си, дявол да те вземе! Ще успееш ли?“

Закани се с юмрук на своя образ в огледалото и седна на края на леглото, очите му бяха широко отворени и за известно време виждаше само мечтите си. След това извади тетрадка и учебник по алгебра и потъна в квадратните уравнения, а в това време часовете се изнизваха, звездите помръкнаха и сивото утро нахълта в прозореца му.