Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (64)

64

Беше студен януарски ден. На Капитолия Адам Уорнър положи клетва и стана четиридесетият президент на Съединените щати. Жена му беше с шапка и палто от самур, които много отиваха на бледата й кожа и почти прикриваха, че е бременна. Тя стоеше до дъщеря си и двете с гордост наблюдаваха Адам, докато полагаше клетва; радваше им се цялата страна. Бяха най-достойните американци: почтени, честни и добри, и мястото им беше именно тук, в Белия дом.

В малката адвокатска кантора в Келсо, щата Вашингтон, Дженифър наблюдаваше сама по телевизията как новият президент встъпва в длъжност. Изгледа церемонията до края, когато Адам, Мери-Бет и Саманта слязоха от подиума, заобиколени от охраната. После угаси телевизора и образите изчезнаха в небитието. Сякаш бе изключила, бе зачеркнала всичко, което й се беше случило, и любовта, и смъртта, и щастието, и мъката. Нищо не я бе сломило. Тя беше оцеляла.

Сложи си шапката и палтото и излезе. За миг се спря пред вратата и погледна табелата: „Дженифър Паркър, адвокат“. Спомни си съдебните заседатели, които я бяха оправдали. Още беше адвокатка, също като баща си. И щеше и занапред да търси онова неуловимо нещо, наречено справедливост. Обърна се и тръгна към Съдебната палата.

Вървеше бавно по безлюдната, брулена от вятъра улица. Прехвърчаше снежец, който обгръщаше с булото си света. От жилищен блок наблизо внезапно екнаха смехове, които й се сториха толкова непознати, че тя спря и се заслуша. После се загърна в палтото и продължи по улицата, взряна в снежната завеса пред очите си, сякаш се мъчеше да съгледа бъдещето.

Но всъщност гледаше миналото и се опитваше да разбере кога точно е умрял смехът.