Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (28)

28

Коледа дойде и отмина, ето че настъпи новата 1973 година. Февруарските снегове отстъпиха място на свежите мартенски ветрове и Дженифър разбра, че е дошло време да спре работа.

Извика всички служители в кантората.

— Взимам си отпуск — съобщи им тя. — Ще отсъствам следващите пет месеца.

Последва изненадан шепот.

— Но ще можем да се свързваме с теб, нали? — попита Дан Мартин.

— Не, Дан. Няма да можете.

Тед Харис се взря в нея през дебелите очила.

— Дженифър, не можеш току-така…

— Смятам да изляза в отпуск от края на седмицата.

В тона й звучеше решителност и никой не посмя да задава повече въпроси. После обсъдиха неотложните проблеми.

Кен Бейли остана последен; когато вече бяха сами, я попита:

— Наистина ли си обмислила всичко?

— Нямам избор, Кен.

Той я погледна в очите.

— Не зная кой е кучият син, дето ти го натресе, но го мразя. Дженифър сложи ръка върху неговата.

— Благодаря ти. Ще се справя.

— Ще става все по-трудно. Децата растат. Задават въпроси. То ще иска да знае кой е баща му.

— Ще го уредя някак си.

— Добре — рече по-благо той. — Ако има нещо, с което да помогна, на твое разположение съм.

— Благодаря ти, Кен. Аз… благодаря ти.

И тя го прегърна.

 

 

Остана в кантората дълго след като другите си бяха отишли; седеше сама в тъмното и мислеше. Винаги щеше да обича Адам. Нищо не можеше да промени чувствата й, а и беше сигурна, че той още я обича. „Щеше да бъде някак по-лесно, ако не ме обичаше“, каза си Дженифър. Каква непоносима ирония — обичаха се, а не можеха да бъдат заедно и пътищата им щяха все повече да се раздалечават. Сега животът на Адам беше във Вашингтон с Мери-Бет и тяхното дете. Може би някой ден той щеше да живее и в Белия дом. Дженифър се замисли за своя син, който щеше да расте и да иска да разбере кой е баща му. Никога нямаше да му каже истината, нито пък Адам щеше да разбере, че му е родила син, това щеше да го съсипе.

А ако някой разбереше, това също щеше да унищожи Адам, макар и по друг начин.

 

 

Бе решила да купи къща извън града, извън Манхатън, където да живее със сина си в своя малък свят.

Откри къщата съвсем случайно. Отиваше да се срещне с един клиент на Лонг Айланд, беше свърнала от магистралата, после зави погрешно и се озова в Сандс Пойнт. Улиците бяха спокойни, засенчени от високи красиви дървета, къщите бяха далече от пътя, всяка имаше малка градина. На една бяла къща в колониален стил на Сандс Пойнт Роуд имаше табела „Продава се“. Около нея имаше ограда, а пред широката алея за коли — красива порта от ковано желязо, виждаха се лампи, обширна морава и редица тисови дървета, които закриваха къщата. Отвън изглеждаше очарователна. Дженифър си записа името на агента за недвижими имоти и си уреди среща за следващия следобед.

 

 

Агентът се оказа енергичен и настойчив, от тези, които Дженифър ненавиждаше. Но тя щеше да купува не него, а къщата.

— Много е красива — бърбореше той. — Да й се ненагледаш. На около сто и петдесет години. В отлично състояние е. Наистина в отлично.

„Отлично“ беше силно казано. Стаите бяха просторни, но се нуждаеха от ремонт. „Колко приятно ще бъде — помисли си Дженифър — да потегна и обзаведа тази къща.“

На горния етаж, срещу голямата спалня имаше стая, която можеше да се превърне в детска. Ще я боядиса в синьо и…

— Искате ли да се разходите из градината?

Когато видя къщичката на дървото, Дженифър взе окончателно решение. Беше построена на площадка високо сред клоните на здрав дъб. Къщичката на сина й. Градината беше около три акра, отзад имаше полянка, която се спускаше полегато към тесен пролив с кей. Мястото беше прекрасно, тук щеше да расте синът й, имаше къде да тича. По-късно щеше да му купи малка лодка. Щяха да намерят уединението, което търсеха, защото Дженифър бе решила твърдо всичко тук да принадлежи само нея и на детето й.

На другия ден купи къщата.

 

 

Не си представяше колко ще я боли да напусне апартамента в Манхатън, където бяха живели с Адам. Халатът и пижамата му бяха все още тук, и пантофите, и несесерът му за бръснене. Във всяка стая витаеха хиляди спомени за Адам, спомени от едно прекрасно мъртво минало. Дженифър събра бързо багажа и се изнесе.

 

 

В новата къща гледаше да е заета от сутрин до късна вечер, за да няма кога да мисли за Адам. Обиколи магазините в Сандс Пойнт и Порт Вашингтон, за да поръча мебели и дамаска. Купи хубаво спално бельо, сребърни прибори и порцелан. Нае местни работници да ремонтират водопровода и канализацията, течащия покрив и износената електрическа инсталация. От ранна утрин до свечеряване къщата беше пълна с бояджии, дърводелци, електротехници и майстори, които слагаха тапети. През деня тя работеше до премала с надеждата, че ще спи през нощта, но демоните отново се бяха върнали и я измъчваха с неописуеми кошмари.

Често навестяваше антикварни магазини, купуваше лампи, маси и произведения на изкуството. Купи шадраван и статуи за градината, творби на Липшитц, Ногуши и Миро.

Отвътре къщата започваше да придобива прекрасен вид.

Боб Клемънт беше клиент на Дженифър от Калифорния и изтъка за хола и детската килими, от които стаите грейнаха.

Дженифър наедряваше; отиде в селото да си купи дрехи за бременни. Прокараха й телефон, номера го нямаше в указателя. Трябваше й за спешни случаи и тя не даде номера на никой, затова не очакваше да й се обаждат. От кантората единствен Кен Бейли знаеше къде живее, но тя го бе заклела да мълчи.

Един следобед той отиде с колата да я види, тя го разведе из къщата и градината и се зарадва, че му харесват.

— Красиво е, Дженифър. Наистина. Свършила си страшна работа. — Той погледна надутия й корем. — След колко време е събитието?

— Още два месеца. — Тя сложи ръката му върху корема си и добави: — Я виж.

Той усети ритане.

— С всеки изминал ден става все по-силен — гордо каза Дженифър.

Приготви му вечеря. Кен изчака десерта, преди да подхване темата.

— Не искам да се бъркам — каза той, — но не е ли редно гордият татко, който и да е той, да направи нещо…

— Забранена тема.

— Добре. Извинявай. Липсваш на всички в кантората. Имаме нов клиент, който…

Дженифър го спря с ръка.

— Не искам да слушам за работа.

Говориха си, докато стана време Кен да си тръгва и на Дженифър й докривя. Той беше мил човек и добър приятел.

 

 

Опита се да се скрие от света. Престана да чете вестници, не искаше да гледа телевизия или да слуша радио. Нейният свят беше тук, между четири стени. Това беше нейното гнезденце, нейната утроба, мястото, където синът й щеше да се появи на бял свят.

Изчете всички книги за отглеждането на децата, доктор Спок, Амес, Гезел и пак обратно.

Когато детската беше готова, се зае да я пълни с играчки. Отиде в магазин за спортни стоки и разгледа футболните топки, бухалките за бейзбол, кечерска ръкавица. И после се смя на самата себе си. „Та това е смешно. Той още не се е родил.“ Купи бейзболната бухалка и кечерската ръкавица. Футболът също я изкушаваше, но тя си каза: „Това може да почака.“

 

 

Дойде май, после юни.

Работниците приключиха с ремонта и къщата стана тиха и спокойна. Два пъти седмично Дженифър ходеше в селото и пазаруваше от супермаркета, а един път на две седмици отиваше на консултация при доктор Харви, гинеколог. Послушно пиеше повече мляко, отколкото й се искаше, взимаше витамини и ядеше все здравословни храни. Беше наедряла много и бе станала тромава, движеше се трудно.

Открай време бе спортувала и мисълта, че ще стане тромава и непохватна, я ужасяваше, но сега това като че ли нямаше значение. Вече нямаше защо да бърза. Дните станаха дълги, изпълнени с мечтания и спокойствие. Някакъв вътрешен часовник беше забавил своя ход. Тя сякаш пазеше енергията си, вливаше я в другото телце, което живееше вътре в нея.

 

 

Една сутрин доктор Харви й каза след прегледа:

— Още две седмици, мисис Паркър.

Толкова скоро! Дженифър си беше мислила, че сигурно ще се уплаши. Беше слушала какви ли не небивалици за нещастни случаи, за новородени с деформации, но не изпитваше страх, само един копнеж да види рожбата си, нетърпение веднъж да я роди и да я притисне в обятията си.

Напоследък Кен Бейли идваше почти всеки ден и носеше какви ли не книжки.

— Сигурно ще му харесат — казваше й.

И Дженифър се усмихваше, защото той беше казал „му“. Добра поличба.

Разхождаха се в градината, веднъж обядваха на открито до самата вода и се пекоха на слънце. Дженифър се чувстваше неловко от своята външност. Мислеше си: „Защо ли си губи времето с една стара тантуреста циркаджийка?“

А в същото време Кен я наблюдаваше и си мислеше: „Тя е най-красивата жена, която съм виждал.“

 

 

Първите болки се появиха в три часа през нощта. Дженифър остана почти без дъх — толкова остри бяха. След няколко минути се повториха и тя се израдва: „Започва се!“

Зае се да отчита интервалите между два пристъпа и когато зачестиха през десет минути, се обади на гинеколога. Отиде сама с колата до болницата, всеки път, когато получеше контракция, спираше отстрани на пътя. Един санитар я чакаше отвън и няколко минути след като пристигна, доктор Харви вече я преглеждаше.

Когато свърши, каза успокоително:

— Ще родите лесно, мисис Паркър. Само се отпуснете и оставете природата да си свърши работата.

Не беше лесно, но не беше и нетърпимо. Дженифър понасяше болката, защото от нея щеше да се създаде нещо прекрасно. Раждането продължи осем часа и накрая, когато тялото й беше разсипано и изтерзано от спазмите и тя си мислеше, че няма да има край, почувства бързо облекчение, после напираща празнота и внезапно блажено спокойствие.

Чу немощно изплакване и видя, че доктор Харви държи бебето й в ръце. Той каза:

— Искате ли да видите сина си, мисис Паркър?

Усмивката на Дженифър озари цялата стая.