Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (2)

2

Когато излизаше от Съдебната палата, за да отиде на обяд, Дженифър мина покрай отворената врата на празната зала. Изкуши се да надникне вътре.

В дъното имаше петнайсет реда пейки за публиката, разделени с пътеки. Точно срещу съдиите имаше две дълги банки — тази от ляво беше с надпис „Обвинение“, на другата пишеше „Обвиняем“, а на мястото за съдебните заседатели имаше два реда от по осем стола. „Най-обикновена съдебна зала, неугледна, дори грозна, но олицетворява свободата“, помисли си Дженифър. Тъкмо това съдилище, всички съдилища бележеха вододела между цивилизацията и диващината. Правото да бъдеш съден от неколцина равни на теб хора беше основният принцип на всяка свободна нация. Дженифър се замисли за всички онези страни по света, където тази малка зала я нямаше, където измъкваха гражданите посред нощ от леглата, измъчваха ги и анонимни врагове ги убиваха по неразкрити причини: Иран, Уганда, Аржентина, Перу, Бразилия, Румъния, Русия, Чехословакия… списъкът бе потискащо дълъг.

„Ако някога американските съдилища бъдат лишени от тази власт, ако на гражданите им се отнеме правото да бъдат съдени от съдебни заседатели — помисли си Дженифър, — то тогава Америка ще престане да съществува като свободна нация.“ А тя самата бе част от тази система; в този миг бе завладяна от неописуема гордост. Щеше да направи всичко по силите си, за да я издигне на още по-голяма почит и да спомогне тя да оцелее. Постоя още малко, после се обърна и излезе.

От дъното на фоайето се чу неясен шум, който постепенно се засили и накрая прерасна в олелия. Зазвъняха алармени звънци. По коридора се чуха стъпки на тичащи хора и Дженифър видя полицаи с извадени пистолети, които отпратиха към централния вход на Палатата. Първата й мисъл беше, че Майкъл Морети е успял някак си да надвие охраната и е избягал. Тя забърза по коридора. Беше истинска лудница. Във всички посоки тичаха обезумели хора, които крещяха заповеди, за да надвикат звънците. Войници с бойни пушки бяха заели позиция на изходите. Журналисти, които допреди миг бяха диктували по телефона своите репортажи, изскачаха от кабините и се втурваха по коридора, за да разберат какво става. В дъното на фоайето Дженифър видя бледото като платно лице на прокурора Робърт Ди Силва, който като бесен издаваше заповеди на половин дузина полицаи.

„Господи! Та той ще получи сърдечен удар“, помисли си Дженифър.

Проправи си път през тълпата и се насочи към него — реши, че може да бъде полезна с нещо. Както се приближаваше, един от мъжете, охраняващи Камило Стела, вдигна поглед и я видя. Посочи я с пръст и само след пет секунди я хванаха, сложиха й белезници и я арестуваха.

В кабинета на съдията Лорънс Уолдман имаше четирима души: Уолдман, прокурорът Робърт Ди Силва, Томас Колфакс и Дженифър.

— Имате право да извикате адвокат, преди да дадете показания, а също и да откажете да говорите — обясни Уолдман. — Ако вие…

— Нямам нужда от адвокат. Мога сама да обясня какво се е случило.

Робърт Ди Силва се бе надвесил толкова близо до Дженифър, че тя виждаше пулсиращата вена на слепоочието му.

— Кой ви плати да дадете пакета на Камило Стела?

— Кой ми е платил ли? Никой не ми е плащал! Гласът на Дженифър трепереше от възмущение. Ди Силва вдигна от бюрото на съдията Уолдман познатия кафяв плик. — Значи никой не ви е плащал? Вие ей така отидохте при свидетеля и му занесохте това?

Той разтърси плика и отвътре изпадна безжизненото телце на жълто канарче. Вратлето му беше прекършено.

Дженифър го погледна, ужасена.

— Аз… един от вашите хора… той ми го даде…

— Кой от моите хора?

— Аз… не зная.

— Да, но знаете, че е от моите хора — рече той невярващо.

— Да, това зная. Видях го да говори с вас, а после дойде при мен, подаде ми плика и каза, че искате да го занеса на мистър Стела. Та той дори знаеше името ми.

— Не се и съмнявам, че го е знаел. Колко ви платиха?

„Това е само един кошмар — мислеше си Дженифър, — сега ще се събудя, часът е шест, ще стана, ще се облека и ще отида в кабинета на прокурора да положа клетвата.“

— Колко?

Гласът му беше толкова разгневен, че Дженифър скочи на крака.

— Да не ме обвинявате, че…

— Да ви обвинявам ли? — Ди Силва стисна юмруци. — Та аз още не съм се заел с вас. Когато излезете от затвора, ще сте твърде стара, за да ви трябват тези пари.

— Но тук няма никакви пари.

Дженифър го изгледа предизвикателно. През цялото време Томас Колфакс седеше отзад и спокойно слушаше разговора. Накрая се намеси и каза:

— Извинете, но така няма да стигнем доникъде.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна съдията Уолдман, след което се обърна към прокурора. — Ти какво мислиш, Боби? Стела ще се съгласи ли да го разпита защитата?

— И таз добра, да го разпита! Та той е жив труп! Изкарали са му акъла. Никога вече няма да свидетелства.

— В случай че не мога да разпитам главния свидетел на обвинението — отвърна благо Томас Колфакс, — ще бъда принуден да подам възражение, че по време на процеса са допуснати нарушения на закона.

Всички знаеха какво означава това: Майкъл Морети ще излезе от съдебната зала невинен.

Съдията Уолдман погледна прокурора.

— Уведомихте ли своя свидетел, че можем да го подведем под отговорност за неуважение на съда?

— Да, но Стела се страхува много повече от тях, отколкото от нас. Съмнява се дали изобщо можем да го закриляме.

Той се обърна към Дженифър и й хвърли убийствен поглед.

— В такъв случай се опасявам, че съдът няма друг избор, освен да уважи иска на защитата и да обяви съдебния процес за невалиден, — бавно изрече съдията Уолдман.

Робърт Ди Силва стоеше и слушаше как всичко отива по дяволите. Без Стела нямаше доказателства. Сега Майкъл Морети беше неуязвим, затова пък Дженифър Паркър беше в ръцете му. Щеше да му плати скъпо за онова, което му бе сторила.

— Ще се разпоредя да освободят обвиняемия и да разпуснат съдебните заседатели — продължи съдията Уолдман.

— Благодаря ви — каза Томас Колфакс, но върху лицето му нямаше и следа от задоволство.

— Ако това е всичко… — рече Уолдман.

— Разбира се, че не е! — каза Робърт Ди Силва и се обърна към Дженифър Паркър. — Настоявам да я задържите задето попречи на правосъдието, за сплашване на свидетел в наказателно дело, за съучастничество, за… — запелтечи той от яд.

Дженифър беше толкова разгневена, че възкликна:

— Не можете да докажете нито едно от тези обвинения, защото не са верни. Аз… аз сигурно съм виновна за глупостта си, но не и за друго. Никой не ме е подкупвал. Мислех, че изпълнявам ваша молба.

Съдията Уолдман погледна Дженифър.

— Каквито и да са били подбудите ви, последиците са изключително неприятни. Ще подам иск до апелационния съд да проведе разследване и ако според него сте замесена, имаме основание да открием процедура за отнемане на юридическите ви права.

За миг Дженифър почувства, че ще припадне.

— Но, уважаеми господине, аз…

— Засега това е всичко, мис Паркър.

Дженифър се вторачи във враждебните лица. Нямаше какво друго да каже. Жълтото канарче на бюрото бе решило всичко.