Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (22)

22

Покрай делото на Обирджията с дъждобрана името на Дженифър отново се появи на първите страници на вестниците. Тя се зае с него пак заради отец Райън.

— Един мой приятел има малък проблем — започна той и двамата избухнаха в смях.

Приятелят се оказа Пол Ричардс, който нямаше постоянен адрес и бе обвинен, че е откраднал от една банка сто и петдесет хиляди долара. В някаква банка проникнал крадец с дълъг черен дъждобран, под който криел ловджийска пушка с прерязана цев. Яката на дъждобрана била вдигната и затова лицето му не се виждало добре. Щом проникнал в банката, обирджията размахал пушката и принудил един касиер да му даде всички налични пари. После офейкал с автомобил, който го чакал. Няколко свидетели видели колата, с която избягал, но регистрационният номер бил покрит с кал.

Тъй като банковите обири се числят към престъпленията от национален мащаб, със случая се зае ФБР. Бяха вложили в основния компютър данните по него и той им бе дал името на Пол Ричардс.

Дженифър отиде на свиждане с него в затвора на Райкърс Айланд.

— Кълна се, че не съм го извършил — каза Пол Ричардс.

Беше прехвърлил петдесетте, бе с червендалесто лице и невинни сини очи, бе твърде стар, за да обира банки.

— Не ме интересува дали сте невинен или виновен — обясни му Дженифър. — Имам си едно правило. Никога не защитавам клиент, който ме лъже.

— Кълна се в майка си, че не съм го извършил.

Клетвите отдавна не впечатляваха Дженифър. Клиенти се бяха клели в майките, съпругите, гаджетата и децата си, че са невинни. Ако Господ беше погледнал сериозно на тези клетви, населението на страната щеше значително да намалее.

— Защо ФБР арестува точно вас? — попита го Дженифър.

— Защото преди десетина години се опитах да ограбя банка, но ме спипаха — отговори, без да се колебае, Пол Ричардс.

— И използвахте ловджийска пушка с отрязана цев, скрита под дъждобран?

— Точно така. Изчаках да завали и нахълтах в една банка.

— Но този път нямате пръст в обира, така ли?

— Да. Някой се е досетил да постъпи по същия начин.

 

 

Предварителното следствие се водеше от съдията Фред Стивънс, прочут педант. Говореше се, че мечтаел всички престъпници да бъдат закарани на безлюден остров, където да бъдат държани до края на живота си. Беше убеден, че на всеки, хванат да краде за първи път, трябва да се отсича дясната ръка, а при втора кражба и лявата, както го изисква ислямът. По-лош съдия за такова дело не можеше да се падне. Дженифър повика Кен Бейли.

— Искам да събереш каквото можеш за съдията Стивънс.

— Съдията Стивънс ли? Той е чист като светец.

— Зная. Но все пак опитай.

 

 

Прокурор в делото беше стар професионалист на име Картър Джифорд.

— Какво е вашето становище? — попита той Дженифър.

— Че обвиняемият е невинен.

Джифорд се изсмя гръмогласно.

— Съдията Стивънс ще подскочи, като го чуе. Сигурно вие настоявате делото да се гледа от съдебни заседатели.

— Не.

Джифорд я изгледа подозрително.

— Значи ще оставите своя клиент в ръцете на съдия, който коли и беси?

— Точно така.

— Знаех си, че някой ден ще сгафите, Дженифър. Нямам търпение да го видя с очите си — ухили се Джифорд.

 

 

— Гледа се делото срещу Пол Ричардс. Тук ли е обвиняемият? — Да, ваша милост — отговори съдебният пристав.

— Моля адвокатът и прокурорът да дойдат при мен и да се представят.

Дженифър и Картър Джифорд се приближиха до съдията Стивънс.

— Дженифър Паркър — защитник на обвиняемия.

— Картър Джифорд — прокурор.

Съдията Стивънс се обърна към Дженифър и рязко каза:

— Познавам славата ви, мис Паркър. Затова ще ви кажа веднага, че нямам намерение да губя времето на съда. Няма да допусна да протакате. Искам да приключа бързо с предварителното следствие и да призова обвиняемия в съда. Ще се помъча да насроча делото колкото се може по-бързо. Вероятно ще настоявате то да се гледа със съдебни заседатели…

— Не, ваша милост.

Съдията Стивънс изгледа изненадано Дженифър.

— Значи не държите на съдебните заседатели?

— Не. Защото според мен няма да се стигне до съд.

— Какво? — Картър Джифорд я гледаше втрещено.

— Според мен нямате достатъчно доказателства, за да изправите обвиняемия пред съд.

— Нека и аз кажа своето мнение — рязко се намеси Картър Джифорд. — Ваша милост, обвинението има много силни доказателства. Обвиняемият вече е бил осъждан за същото престъпление. Компютър посочи точно него измежду две хиляди заподозрени. Престъпникът е в залата и прокуратурата няма намерение да се откаже от обвиненията срещу него.

Съдията Стивънс се обърна към Дженифър.

— Съдът е на мнение, че има достатъчно доказателства, за да изправим обвиняемия пред съд. Имате ли да кажете още нещо?

— Да, ваша милост. Няма нито един свидетел, който със сигурност да разпознае Пол Ричардс. ФБР не намери откраднатите пари. Всъщност единственото, което свързва обвиняемия с престъплението, е въображението на прокурора.

Съдията впери поглед в Дженифър и попита злокобно тихо:

— А какво да кажем за компютъра, който го посочи?

— Тук вече възниква проблем, ваша милост — въздъхна Дженифър.

— Точно така — отсече съдията Стивънс. — Лесно е да объркаш жив свидетел, но не и компютър.

— Да, ваша милост — обади се самодоволно Картър Джифорд.

Дженифър се обърна към Джифорд.

— ФБР работи с компютър Ай Би Ем, нали?

— Правилно. Най-съвършеният в света.

Съдията Стивънс попита Дженифър:

— Нима възнамерявате да оспорвате качествата на компютъра?

— Напротив, ваша милост. Довела съм специалист по компютрите, който работи в компанията производителка на 370/168. Автор е на програмата, посочила моя клиент.

— Къде е той?

Дженифър се обърна и махна на висок слаб мъж, седнал на една от банките. Той нервно се приближи.

— Едуардс Мънроу — представи го тя.

— Ако сте се опитали да подкупите моя свидетел — избухна прокурорът, — аз ще…

— Единственото, което съм направила, е, че помолих мистър Мънроу да попита компютъра дали има и други заподозрени. Подбрах десет души, които имат известна прилика с моя клиент. За да установим самоличността на заподозрения, мистър Мънроу подготви програма, в която са включени възрастта, ръстът, теглото, цветът на очите, месторождението — същите данни, в резултат на които е посочено името на моя клиент.

— И какво целите с всичко това, мис Паркър? — нетърпеливо попита съдията Стивънс.

— Да ви съобщя, че компютърът посочи един от десетимата мъже като главен заподозрян в банковия обир.

Съдията Стивънс се обърна към Едуардс Мънроу.

— Вярно ли е?

— Да, ваша милост — каза Едуардс Мънроу, след което отвори дипломатическото си куфарче и извади справката от компютъра.

Приставът я взе от Мънроу и я подаде на съдията. Той хвърли един поглед на написаното и почервеня.

— Това да не е някаква шега?

— Не, сър — отвърна Едуардс Мънроу.

— Компютърът е посочил мен като възможен заподозрян? — запита съдията Стивънс.

— Да, сър, вас.

— Компютърът не може да мисли, ваша милост — обясни Дженифър. — Той само отговаря в зависимост от информацията, която му е подадена. По една случайност вие и моят клиент имате еднакъв ръст, тегло и възраст. И двамата карате зелени автомобили и сте от един и същи щат. Такава е информацията, която прокурорът притежава като доказателство по случая. Има само още един фактор и това е начинът, по който е извършено престъплението. Когато Пол Ричардс е извършил банковия обир преди десет години, милиони хора са чели за него. Всеки от тях е могъл да повтори действията му. И някой го е сторил. — Дженифър посочи листа, който съдията Стивънс държеше. — Това показва колко несъстоятелно е обвинението срещу моя подзащитен.

— Ваша милост… — запелтечи Картър Джифорд и млъкна — просто не знаеше какво да каже.

Съдията Стивънс погледна отново справката в ръката си, а после Дженифър.

— Какво щяхте да правите — попита той, — ако съдията беше по-млад, по-слаб и караше синя кола?

— Компютърът посочи още десет други възможни заподозрени — отвърна тя. — Щях да се спра на окръжния прокурор на Щата Ню Йорк, Робърт Ди Силва.

 

 

Дженифър седеше в кабинета си и четеше заглавията на вестниците, когато Синтия съобщи:

— Тук е мистър Пол Ричардс.

— Покани го, Синтия.

Той влезе в кабинета, беше с черен дъждобран и носеше кутия бонбони, вързана с червена панделка.

— Исках само да ви благодаря.

— Видяхте ли? Понякога справедливостта наистина възтържествува.

— Напускам града. Реших, че имам нужда от малко почивка — И той подаде кутията с бонбони на Дженифър. — В знак за моята благодарност.

— Благодаря, Пол.

— Вие сте страхотна — каза той и я погледна с възхищение. След миг вече го нямаше.

Дженифър погледна кутията с бонбони на бюрото си и се усмихна. Другите пъти, когато се бе занимавала с приятелите на отец Райън, бе получавала и по-малко. Ако надебелееше, вината щеше да е на отчето.

Развърза панделката и отвори кутията. Вътре имаше десет хиляди долара в употребявани банкноти.

 

 

Един следобед, когато си тръгваше от съдебната палата, забеляза голям черен кадилак с шофьор. Понечи да мине покрай него, но вратата се отвори и слезе Майкъл Морети.

— Чаках ви.

Отблизо излъчваше почти непреодолима наелектризираща жизненост.

Махнете се от пътя ми — изрече Дженифър. Лицето й беше поруменяло и ядосано, тя беше дори по-красива, отколкото си я спомняше Майкъл Морети.

— Хей — засмя се той, — по-спокойно. Искам само да си поговорим. Трябва да ме изслушате. Ще ви платя, задето ви губя времето.

— Никога няма да имате достатъчно пари, за да ми платите.

Тя се опита да мине покрай него. Майкъл Морети сложи помирително ръка на рамото й. Само я докосна и тя се развълнува още повече. Той упражни целия си чар.

— Не се вдетинявайте! Не знаете какво отказвате, преди да ме изслушате. Десет минути. Само това искам от вас. Ще ви хвърля до кантората. Ще поговорим по пътя.

Дженифър го изгледа и каза:

— Ще дойда с вас при едно условие. Искам да получа отговор на един въпрос.

— Разбира се. Да го чуем — каза Майкъл и кимна.

— На кого му хрумна да ми скрои номера с мъртвото канарче?

— На мен — отговори той без никакво колебание.

И така вече знаеше. Идеше й да го убие. Качи се навъсена в лимузината, Майкъл Морети се настани до нея. Тя го забеляза, че дава адреса на кантората й, без да го е искал преди това от нея.

Когато колата потегли, Майкъл Морети каза:

— Радвам се на успехите ви.

Дженифър не си направи труда да му отговори.

— Наистина.

— Още не сте ми казали какво искате от мен.

— Искам да ви направя богата.

— Благодаря. Вече съм достатъчно богата.

В гласа й прозвуча омразата, която тя изпитваше към него. Майкъл Морети поруменя.

— Опитвам се да ви направя услуга, а вие ми обявявате война.

Дженифър се обърна и го погледна право в лицето.

— Не искам никакви услуги от вас.

Той заговори помирително.

— Добре. Може би искам да се реванширам за това, което ви сторих. Вижте, мога да ви изпращам много клиенти. Важни клечки. Дето не си знаят парите. Нямате представа…

Дженифър го прекъсна:

— Мистър Морети, бъдете така добър. Не казвайте нито дума повече.

— Но аз мога…

— Не желая да защитавам в съда нито вас, нито някоя от вашите приятели.

— Защо?

— Защото, ако се съглася, ще се превърна във ваша собственост.

— Но вие сте си изградили съвсем погрешна представа — възрази Майкъл. — Моите приятели се занимават с напълно законни неща. Става дума за банки, застрахователни компании…

— Не си хабете думите. Няма да работя за мафията.

— Но никой не е споменавал мафията.

— Наричайте го както искате. Сама съм си господар. И смятам и занапред да бъде така.

Лимузината спря — светофарът бе червен.

— Кантората е вече близо. Благодаря, че ме хвърлихте — каза Дженифър, отвори вратата и слезе.

— Кога ще ви видя отново? — попита Майкъл.

— Никога, мистър Морети.

Майкъл я изпрати с поглед.

„Господи — помисли си той, — това се казва жена!“ Изведнъж усети, че е получил ерекция, и се усмихна — беше сигурен, че все някога ще бъде с Дженифър.