Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (52)

52

Най-широкообхватната тайна операция срещу престъпността в Съединените щати бе започната.

Групата за бързо реагиране работеше ръка за ръка с ФБР, пощенските и митническите служби, данъчните служби, федералното бюро за борба с наркоманията и десетина други учреждения.

Биваха разследвани убийства, гангстерство, изнудване, прикриване на доходи, злоупотреби със синдикални средства и търговия с наркотици.

Томас Колфакс им беше дал ключа от кутията на Пандора и те щяха до голяма степен да се справят с организираната престъпност.

Най-силно щеше да пострада кланът на Майкъл Морети, но показанията щяха да засегнат и десетина други кланове от цялата страна.

В Съединените щати и в чужбина правителствени служители разпитваха без много шум приятели и съдружници на хората в техните списъци. Техни колеги в Турция, Мексико, Сан Салвадор, Марсилия и Хондурас се свързваха с тях, за да им дадат информация за незаконни сделки, сключвани в техните страни. Внедряваха в мрежата мошеници и когато те „пропееха“, им подаряваха свободата в замяна на свидетелските показания срещу босовете от престъпния свят. Всичко това се вършеше тихомълком, та главните жертви да не усетят бурята, надвиснала над тях.

Като председател на Сенатската комисия Адам Уорнър посрещаше в къщата си в Джорджтаун какви ли не хора, с които се съвещаваше в кабинета си до среднощ. Нямаше съмнение, че щом приключеше с разследването и разбиеше организацията на Майкъл Морети, щеше с лекота да победи в надпреварата за президентския пост.

Би трябвало да се чувства щастлив. А беше отчаян, бе изправен пред най-сериозната морална криза в живота си. Дженифър Паркър беше сериозно замесена и Адам трябваше да я предупреди, да й каже да бяга, докато все още има надежда. А това противоречеше на дълга му, на дълга към оглавяваната от него комисия към Сената на Съединените американски щати. Той беше обвинителят на Дженифър. Как можеше да бъде и неин закрилник? Ако я предупредеше и това излезеше наяве, щеше да подкопае авторитета на комисията и да прати по дяволите всичко, което тя бе постигнала. Щеше да разруши бъдещето си, семейството си.

Бе поразен от думите на Колфакс, че Дженифър има дете. Знаеше, че на всяка цена трябва да говори с Дженифър. Набра номера в кантората й. Секретарката му каза:

— Съжалявам, мистър Адамс, но мис Паркър я няма.

— Много… много важно е. Знаете ли къде мога да я намеря?

— Не, сър. Не може ли някой друг да ви помогне?

Не можеше да му помогне никой.

Следващата седмица се опитваше да се свърже с нея по няколко пъти на лен. Секретарката му казваше все същото:

— Съжалявам, мистър Адамс, но мис Паркър я няма в кантората.

За трети път набираше номера на Дженифър, когато Мери-Бет влезе в кабинета. Той небрежно остави слушалката.

Мери-Бет отиде при него и прокара пръсти през косата му.

— Изглеждаш изморен, скъпи.

— Нищо ми няма.

Тя се приближи до креслото от чортова кожа точно срещу бюрото му и седна.

— Всичко върви добре, нали?

— Като че ли.

— Заради теб ми се иска да свърши по-скоро. Напрежението сигурно е ужасно.

— Поносимо е. Не се тревожи за мен, Мери-Бет.

— Наистина съм разтревожена. Името на Дженифър Паркър е в онзи списък, нали?

— Как разбра? — попита я рязко Адам.

Мери-Бет се засмя.

— Съкровище, превърнал си къщата в място за срещи. Случва се да подочуя нещичко. Всички се вълнуват ужасно дали ще хванете Майкъл Морети и неговата приятелка.

Докато говореше, Мери-Бет наблюдаваше лицето на Адам, но то остана безизразно.

С обич погледна мъжа си и си помисли: „Колко наивни са мъжете.“ Знаеше за Дженифър Паркър повече от Адам. Открай време се чудеше как мъжете, толкова блестящи в политиката или бизнеса, са такива кръгли глупаци с жените. Мнозина наистина велики мъже бяха женени за простачки. Мери-Бет не осъждаше връзката на съпруга си с Дженифър Паркър. Какво пък, Адам беше привлекателен и желан. И като всички мъже влюбчив. Тя си беше изградила своя философия: да прощава, но никога да не забравя.

Знаеше какво е нужно на съпруга й. Всичко, което правеше, беше само за негово добро. Е, когато разследването приключи, щеше да го отведе някъде. Той наистина изглеждаше изморен. Щяха да оставят Саманта с икономката и да отидат на някое романтично място. Например Таити.

Мери-Бет се взря през прозореца и видя как двама от тайните агенти си говорят нещо. Гледаше на присъствието им със смесени чувства. Не й харесваше, че се мотаят в къщата, но това пък й напомняше, че съпругът й е кандидат за президентския пост на САЩ. Не, що за глупост. Нейният съпруг щеше да е следващият президент на САЩ. Всички го твърдяха. Само при мисълта, че ще живее в Белия дом, се чувстваше на седмото небе от щастие. Любимото й занимание, докато Адам беше зает със своите заседания, беше да променя интериора в Белия дом. С часове седеше сама в стаята, сменяше наум мебелите, планираше всички онези вълнуващи неща, които щеше да прави, щом станеше жена на президента.

Беше виждала стаите, където не бяха допускани посетители: библиотеката в Белия салон с близо трите хиляди тома, китайския салон, салона за дипломатически приеми, апартамента за семейството на президента и седемте спални за гости на втория етаж.

Те е Адам щяха да живеят в тази къща, щяха да станат частица от историята й. Мери-Бет потрепери при мисълта как навремето Адам за малко не е зачеркнал всичките си шансове заради Паркър. Е, тази история беше приключила, слава Богу.

Сега тя наблюдаваше Адам, който седеше на бюрото, напрегнат и изтощен.

— Да ти направя ли кафе, скъпи?

Адам понечи да откаже, но после размисли.

— На драго сърце.

— Веднага го нося.

Щом Мери-Бет излезе, Адам взе телефона и започнала набира. Беше вечер и знаеше, че кантората на Дженифър е затворена, но все щеше да има някой в телефонната централа. Стори му се, че е минала цяла вечност, докато телефонистката отговори.

— Спешно е — каза той. — От няколко дни се опитвам да се свържа с Дженифър Паркър. Обажда се Адамс.

— Почакайте.

След малко жената отново се обади.

— Съжалявам, мистър Адамс. Не съм уведомена къде е мис Паркър. Да й предам ли нещо?

— Не.

Адам тръсна слушалката, обхванат от безсилие — знаеше, че дори и да предаде Дженифър да му се обади, тя няма как да го стори.

Загледан през прозореца, той се замисли за десетките заповеди за арести, които скоро щяха да бъдат издадени. Една от тях щеше да бъде за убийство.

И на нея щеше да бъде написано името на Дженифър.

Чак след пет дни Майкъл Морети се върна в планинската хижа, където беше Дженифър. Бе прекарала тези дни в дълги разходки по планинските пътеки, в почивка и ядене. Чу колата на Майкъл и излезе да го посрещне.

Той я огледа от главата до петите и каза:

— Изглеждаш много по-добре.

— Не само изглеждам, но и се чувствам по-добре. Благодаря ти.

Тръгнаха по пътеката към езерото.

— Имам работа за теб — рече Майкъл.

— Каква?

— Утре трябва да заминеш за Сингапур.

— За Сингапур ли?

— Един стюард е бил хванат на летището с пратка наркотици. Казва се Стефан Бьорк. Сега е в затвора. Издействай да го пуснат под гаранция, преди да е пропял.

— Добре.

— И се връщай колкото се може по-бързо. Ще ми липсваш. Той я притегли към себе си и много нежно я целуна по устата, като прошепна: — Обичам те, Дженифър.

И тя усети, че никога дотогава не е казвал тези думи на никого.

Но вече беше твърде късно. Всичко беше свършило. Нещо в нея бе умряло завинаги и в душата й бяха останали само вина и самота. Беше решила да каже на Майкъл, че го напуска. Нямаше да има нито Адам, нито Майкъл. Трябваше да отиде някъде сама и да започне отначало. Имаше да плаща дългове. Щеше да направи и тази последна услуга на Майкъл и да му каже за плановете си, когато се върне.

На следващата сутрин замина за Сингапур.