Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (35)

35

Един следобед, тъкмо се канеше да си тръгва, и Синтия й съобщи:

— Обажда се някой си Кларк Холман.

За миг Дженифър се поколеба, после отвърна:

— Добре, ще се обадя.

Кларк Холман беше юрисконсулт от „Дружество за юридическа помощ“.

— Извинявай, че те безпокоя, Дженифър — подхвана той, — но имаме случай, с който никой не иска да се заеме. Ще ти бъда много благодарен, ако ни помогнеш да се измъкнем от това затруднение. Зная, че си твърде заета, но…

— Кой е обвиняемият?

— Джак Сканлън.

Името й беше познато. От два дена се мъдреше по първите страници на всички вестници. Беше арестуван за отвличането на четиригодишно момиченце, за което бе поискал откуп. Самоличността му бе установена по фантомния портрет, който полицията състави от описанията на очевидци.

— Защо точно аз, Кларк?

— Сканлън ме помоли.

Дженифър погледна часовника на стената. Щеше да закъснее за Джошуа.

— Къде е той?

— В градския изправителен център. Дженифър бързо взе решение.

— Ще отида да поговоря с него. Уреди свиждането, ако обичаш.

— Чудесно. Хиляди благодарности. Много съм ти задължен.

Дженифър се обади на мисис Маки.

— Ще закъснея малко. Нахранете Джошуа и му кажете да ме чака.

След десет минути вече пътуваше към центъра на града.

 

 

Смяташе отвличането за едно от най-гадните престъпления, особено отвличането на безпомощно дете, но всеки обвинен имаше право да бъде изслушан, колкото и ужасно да бе извършеното от него престъпление. Това беше основата на закона — правосъдие и за най-нисшите, и за най-висшите.

Дженифър се представи на дежурния на пропуска и беше въведена в стаята за свиждания с адвокати.

Дежурният й каза:

— Сега ще доведа Сканлън.

След няколко минути въведоха слаб, трийсет и шест-седем годишен мъж с руса брада и дълга руса коса. Направо приличаше на Христос.

— Благодаря, че дойдохте, мис Паркър — каза той тихо. — Благодаря ви за вниманието.

— Седнете.

Той се настани на стола срещу Дженифър.

— Искали сте да ме видите.

— Да. Макар че май само Господ може да ми помогне. Извърших нещо много глупаво.

Дженифър го изгледа с отвращение.

— И наричате отвличането на беззащитното момиченце и откупа, който сте поискали, „глупаво нещо“?

— Не съм отвлякъл Тами, за да получа откуп.

— Така ли? Защо тогава я отвлякохте?

Последва дълга пауза, сетне Джак Сканлън проговори отново.

— Съпругата ми Ивлин умря при раждане. Обичах я повече от всичко на света. Ако е имало някога светица на земята, то това беше тя. Беше крехка и болнава. Лекарят я посъветва да не ражда, но тя не го послуша. — Сканлън неловко сведе поглед към пода. — Може би… може би за вас с трудно да разберете, но тя искаше детето на всяка цена, казваше, че чрез него ще получи още частица от мен.

Колко добре я разбираше Дженифър! Джак Сканлън беше замълчал и мислите му витаеха надалече.

— И така тя роди?

— Умряха и жена ми, и детето — поклатя глава Джак Сканлън. Беше му трудно да продължи. — Известно време си мислех, че ще… Не можех да продължа да живея без нея. Все се питах как би изглеждало нашето дете. В сънищата си продължавах да виждам какъв е щял да бъде животът ни, ако не бяха умрели. Опитвах се да върна часовника назад. До мига, когато Ивлин… — Той млъкна, беше се задавил от мъка. — Обърнах се към Библията и тя ме спаси да не полудея. „Виж, оставил съм пред тебе отворени двери, които никой не ще затвори.“ После преди няколко дни видях момиченце, което си играеше на улицата. Ивлин сякаш се бе преродила в него. Имаше същата коса, същите очи като нейните. То ме погледна и ми се усмихна и… зная, че говоря като побъркан, но сякаш ми се усмихваше Ивлин. Сигурно в този момент съм бил луд. Помислих си: „Това е дъщерята, която Ивлин щеше да роди. Това е нашето дете.“

Дженифър видя как той заби нокти в дланта си.

— Знаех, че е грях, но я взех. — Сканлън я погледна право в очите. — Нямаше да сторя нищо лошо на детето, за нищо на света.

Дженифър внимателно го изучаваше, напрягаше се да долови някоя фалшива нотка, но не откри. Това беше един агонизиращ човек.

— Ами бележката, с която искате откуп? — попита тя.

— Не съм изпращал никаква бележка. Парите са последното нещо на този свят, което ме интересува. Исках само малката Тами.

— Но някой е изпратил на семейството бележка.

— Полицията продължава да повтаря, че съм го сторил аз, но не е вярно.

Дженифър се мъчеше да свърже нещата.

— Кога вестниците писаха за отвличането — преди или след като полицията ви залови?

— Преди. Спомням си, давах мило и драго да спрат да пишат. Смятах да замина някъде с Тами и се страхувах, че ще ни попречат.

— Следователно всеки е могъл да прочете за отвличането и да се опита да прибере откупа?

Джак Сканлън безпомощно чупеше пръсти.

— Не зная. Знам само, че искам да умра.

Мъката му беше толкова очевидна, че Дженифър се трогна. Ако той казваше истината, а тя беше изписана на лицето му, не заслужаваше да умре за това, което е сторил. Щеше да бъде наказан естествено, но не и екзекутиран.

Дженифър взе своето решение.

— Ще се опитам да ви помогна.

— Благодаря ви — тихо прошепна мъжът. — Но наистина вече не ме интересува какво ще ми се случи.

— Затова пък мен ме интересува.

— Опасявам се, че аз… нямам пари да ви платя — каза Джак Сканлън.

— Не се притеснявайте. Сега ми разкажете за себе си.

— Какво ви интересува?

— Започнете отначало. Къде сте роден?

— В Северна Дакота, преди трийсет и пет години. Роден съм в една ферма. Ако може да се нарече така. Беше педя неплодородна земя, където, кажи-речи, нищо не вирееше. Бяхме бедни. Напуснах дома си, когато бях на петнайсет години. Обичах майка си, но ненавиждах баща си. Зная, в Библията е казано, че е грехота да говориш лошо за родителите си, но той беше зъл човек. Доставяше му удоволствие да ме бие с камшик.

Дженифър видя как при тези думи тялото му се стяга.

— Наистина се наслаждаваше. И за най-дребното нещо, което смяташе за нередно, ме налагаше с кожен колан, на който имаше голяма месингова катарама. След боя ме караше да коленича и да се моля на Господ за прошка. Дълго мразех Бог, колкото и баща си.

Мъжът замълча, спомените му пречеха да говори.

— И така избягахте от къщи.

— Да. Отидох на автостоп в Чикаго. Не бях учил много, но обичах да чета. Хванеше ли ме да чета, баща ми си намираше извинение за още един пердах. В Чикаго, си намерих работа в една фабрика. Там се запознах с Ивлин. Разрязах си ръката на фреза и ме отведоха в лечебницата, там я видях. Беше медицинска сестра. — Той се усмихна на Дженифър. — Беше най-красивата жена, която съм виждал. Ръката ми зарасна за половин месец и всеки ден ходех при нея на превръзка. Вече мислехме и да се оженим, но фабриката изгуби голяма поръчка и бях уволнен с другите от цеха. Това нямаше значение за Ивлин. Оженихме се и тя се грижеше за мен. Това беше единственият въпрос, по който се карахме. Бях възпитан, че мъжът се грижи за жената. Намерих работа като шофьор на камион, заплатата беше добра. Неприятно ми беше само, че бяхме разделени, понякога по цяла седмица. Ако не броим това, бях невероятно щастлив. И двамата бяхме щастливи. Тогава Ивлин забременя. — Гърч разтърси тялото му. Ръцете му започнаха да треперят. — Ивлин и момиченцето ни умряха. — По бузите му се стичаха сълзи. — Не мога да си обясня защо Господ го направи. Сигурно е имал някаква причина, но аз не зная каква.

Сканлън машинално се люшкаше на стола с ръце, сключени на гърдите, и се мъчеше да обуздае мъката си. „Аз ще ти покажа, ще те науча по кой път да тръгнеш; аз ще те утеша.“

Дженифър си каза: „Този човек няма да стигне до електрическия стол.“

— Утре ще дойда пак да ви видя — обеща му тя.

 

 

Бе определена гаранция от двеста хиляди долара, Джак Сканлън нямаше такава сума и Дженифър уреди да получи заем. Пуснаха го от изправителния център и тя му намери мотелче в Уест Сайд, където да се настани. Даде му двеста долара, за да преживява.

— Не зная как — каза й Джак Сканлън, — но ще ви ги върна до последния цент. Ще тръгна да си търся работа. Не ме е грижа каква. Бих вършил всичко.

Когато Дженифър си тръгваше, той вече беше започнал да чете обявите за работа.

 

 

Държавният прокурор Ърл Осбърн беше едър, набит мъж с гладко кръгло лице и измамливо любезни обноски. За голяма изненада на Дженифър в кабинета на Осбърн тя завари и Робърт Ди Силва.

— Чух, че се заемате със случая — каза той. — За вас май никой случай не е достатъчно гнусен, за да не се заемете с него.

Тя се обърна към Ърл Осбърн.

— Какво прави Ди Силва тук? Делото не се гледа в окръжния съд.

— Джак Сканлън е отвлякъл момиченцето с колата на семейството — отвърна Осбърн.

— Кражба на кола, смята се за сериозно престъпление — реши за нужно да обясни Ди Силва.

Дженифър се запита дали Ди Силва щеше да бъде тук, ако не се бе заела със случая. Обърна се отново към Ърл Осбърн.

— Защо да не се споразумеем — поде тя. — Моят клиент…

Ърл Осбърн я възпря с ръка.

— Абсолютно невъзможно. Делото ще се гледа, както си му е редът.

— Има обстоятелства…

— Ще ни ги кажете на предварителното следствие.

Ди Силва й се хилеше насреща.

— Добре — каза Дженифър. — Ще се видим в съда.

 

 

Джак Сканлън си намери работа в автосервиз в Уест Сайд, недалеч от мотела и Дженифър се отби да го види.

— Предварителното следствие е вдругиден — съобщи му тя. — Ще се опитам да убедя съда да е по-снизходителен и да те съди за по-дребно престъпление. Трябва да излежиш някаква присъда, Джак, но ще се постарая да бъде колкото се може по-малка.

Благодарността, която се изписа на лицето му, беше достатъчна награда за нея.

 

 

По нейна молба Джак Сканлън си купи хубав костюм. Беше се подстригал и си бе оформил брадата. Дженифър остана доволна от външния му вид.

Минаха през формалностите. Присъстваше и окръжният прокурор Ди Силва. Когато Ърл Осбърн представи своите доказателства и поиска да бъде възбудено съдебно дело срещу Сканлън, съдията Бърнард се обърна към Дженифър.

— Ще кажете ли нещо, мис Паркър?

— Да, ваша милост. Бих искала да спестя на съда разходите по делото. Има смекчаващи вината обстоятелства, които не бяха изтъкнати. Смятам, че моят клиент е извършил по-леко престъпление.

— И таз добра! — намеси се Ърл Осбърн. — Обвинението не може да го приеме.

Дженифър отново се обърна към съдията Бърнард:

— Може ли да го обсъдим в кабинета ви, ваша милост?

— Добре. Ще насроча делото, след като чуя какво има да каже адвокатката на обвиняемия.

Дженифър се извърна към Джак Сканлън, който стоеше изумен.

— Можеш да се върнеш на работа — рече му тя. — По-късно ще се отбия да ти кажа какво е решението.

Той кимна и пророни:

— Благодаря ви, мис Паркър.

Дженифър го видя как се обръща и напуска съдебната зала.

 

 

Тя, Ърл Осбърн, Робърт Ди Силва и Бърнард седяха в кабинета на съдията. Осбърн рече на Дженифър.

— Умът ми не го побира как можете да твърдите, че е извършил по-леко престъпление. Отвличане с цел получаване на откуп е престъпление, за което се отива на електрическия стол. Клиентът ви е виновен и ще си плати.

— Не вярвайте на всичко, което пише във вестниците, Ърл. Джак Сканлън няма нищо общо с писмото за откупа.

— Кого искате да заблудите? Ако не е искал откуп, защо, по дяволите, го е направил?

— Ще ви обясня — отвърна Дженифър.

И им разказа. Разказа им за фермата, за побоите, как Джак Сканлън се влюбил в Ивлин, за техния брак и как е загубил жена си и дъщеричката си при раждането.

Те я изслушаха в пълно мълчание и когато Дженифър свърши, Робърт Ди Силва рече:

— Значи Джак Сканлън е отвлякъл момиченцето, защото му е напомняло дъщеричката, която е могъл да има? И съпругата на Джак Сканлън е умряла при раждане?

— Точно така — отговори Дженифър, после се обърна към съдията Бърнард: — Ваша милост, не мисля, че човек като този трябва да бъде екзекутиран.

— Съгласен съм с вас — най-неочаквано се обади Ди Силва. Дженифър го погледна изненадано. Той вадеше някакви документи от куфарчето си.

— Искам да ви попитам нещо — рече Ди Силва. — А какво ще кажете, да бъде ли екзекутиран такъв човек? — И той зачете от някакво досие: — Франк Джаксън, трийсет и осем годишен. Роден в Ноб Хил, Сан Франциско. Баща — лекар, майка — известна дама от хайлайфа. На четиринайсет години Джаксън започва да пласира наркотици, бяга от къщи, хванат е в Хейт Ашбъри и е върнат на родителите. Три месеца по-късно прониква с взлом в амбулаторията на баща си, задига всички лекарства, до които се докопва, и пак бяга. Задържан е в Сиатъл за притежаване и пласиране на наркотици и е пратен в изправителен дом. Пуснат е на свобода на осемнайсет години, след месец е задържан за въоръжен грабеж с цел убийство…

Дженифър усети как я присвива под лъжичката.

— Но какво общо има всичко това с Джак Сканлън?

Ърл Осбърн й хвърли ледена усмивка.

— Джак Сканлън е Франк Джаксън.

— Не ви вярвам.

— Този жълт лист пристигна преди един час от ФБР — обясни Ди Силва. — Джаксън е мошеник и лъжец психопат. През последните десет години е бил арестуван с различни обвинения: сводничество, палежи, въоръжен грабеж. Излежал е присъда в затвора в Джолиет. Никога не е имал постоянна работа и никога не е бил женен. Преди пет години ФБР го задържа за отвличане. Отвлякъл тригодишно момиченце и изпратил писмо за откуп. Трупът на момиченцето бил намерен в гориста местност два месеца по-късно. Според следователя било полуразложено, но пак личали следи от наранявания с джобно ножче. Момиченцето било изнасилено и с него се били гаврили.

На Дженифър й призля.

— Джаксън бил оправдан заради някаква техническа подробност, която измислил неговият находчив адвокат. — Гласът на Ди Силва не криеше презрението си. — И това е човекът, когото искате да видите свободен по улиците?

— Мога ли да погледна досието?

Без да продума, Ди Силва подаде листовете на Дженифър и тя ги зачете. Безспорно ставаше дума за Джак Сканлън. Към жълтия лист беше прикрепена полицейска архивна снимка. По времето, когато е била направена, той е изглеждал по-млад и е нямал брада, но не можеше да има грешка. Джак Сканлън-Франк Джаксън я беше излъгал. Беше измислил историята на своя живот и тя беше повярвала на всяка негова дума. Той беше толкова убедителен, че Дженифър дори не си беше направила труда да прати Кен Бейли да провери.

— Мога ли да погледна и аз — попита съдията Бърнард.

Дженифър му подаде досието. Той го прегледа, сетне вдигна очи към нея.

— Е?

— Няма да защитавам в съда този човек.

Ди Силва вдигна вежди уж изненадано.

— Изумявате ме, мис Паркър. Винаги сте казвали, че всеки човек има право на защита.

— Всеки има такова право — безизразно отвърна Дженифър. — Но аз си имам строг закон, който не престъпвам: не защитавам клиент, който ме лъже. Мистър Джаксън трябва да си потърси друг адвокат.

Съдията Бърнард кимна.

— Съдът ще го уреди.

— Държа гаранцията му да бъде отменена незабавно, ваша милост — обади се Осбърн. — Този човек е твърде опасен, за да се разхожда на свобода.

Съдията Бърнард отново се обърна към Дженифър.

— Все още сте адвокат на обвиняемия, мис Паркър. Имате ли някакво възражение във връзка с направения иск?

— Не — каза тя през стиснати устни. — Абсолютно никакво.

— Ще се разпоредя гаранцията да бъде отменена — заключи съдията Бърнард.

 

 

Съдията Лорънс Уолдман беше поканил. Дженифър на благотворителна вечеря. Събитията от следобеда я бяха оставили без сили и тя предпочиташе да си отиде у дома и да прекара тиха вечер с Джошуа, но не искаше да разочарова съдията. Преоблече се в кантората и се срещна със съдията Уолдман пред хотел „Уолдорф-Астория“, където беше вечерята.

Имаше галапредставление, в което участваха десетина холивудски звезди, но тя не можа да му се наслади. Умът й беше другаде. Съдията Уолдман я наблюдаваше.

— Да не би нещо да не е наред, Джени?

— Не, имам служебни проблеми, Лорънс — И успя да се усмихне.

„Що за професия е това — рече си Дженифър, — да се занимавам с отрепки, изнасилвачи, убийци, похитители?“ Реши, че тази вечер няма да е зле да се напие.

Салонният управител се приближи до масата и й прошепна на ухото:

— Извинете, мис Паркър, но ви търсят по телефона.

Дженифър веднага се разтревожи. Единствена мисис Маки знаеше къде да я търси. Щеше да се обади само ако нещо не е в ред.

— Извинявай, Лорънс — каза Дженифър.

Последва управителя в канцелария встрани от фоайето. Вдигна слушалката, мъжки глас прошепна:

— Ах, ти, кучко! Играеш двойна игра, а! Дженифър почувства, че се разтреперва.

— Кой се обажда? — попита тя, но вече знаеше отговора.

— Казала си на ченгетата да дойдат и да ме хванат.

— Не е вярно! Аз…

— Обеща да ми помогнеш!

— Ще ти помогна. Къде…

— Лъжкиня! Пачавра! — Гласът стана едва доловим и Дженифър почти не разбираше какво казва. — Но ще ми платиш! През носа ще ти излезе!

— Почак…

Линията беше прекъсната. Дженифър стоя така известно време, беше като попарена. Нещо се беше объркало. Франк Джаксън, или Джак Сканлън, беше успял да избяга и сега винеше нея за случилото се. Как беше разбрал къде е? Сигурно я беше проследил и я причакваше отвън.

Дженифър се опита да се овладее, да мисли, да отгатне какво се е случило. Вероятно мъжът беше забелязал полицаите, дошли да го арестуват, или може го бяха заловили и бе успял да избяга. Но все едно как е станало. Важното беше, че обвинява нея.

Беше убивал хора и можеше да убие отново. Дженифър отиде в тоалетната и стоя вътре, докато се успокои. Когато се овладя, се върна на масата.

Съдията Уолдман й хвърли само един поглед и разтревожено попита:

— Какво, за Бога, се е случило?

Дженифър му разказа накратко. Той изумя.

— Боже мой! Искаш ли да те откарам у вас?

— Ще се справя, Лорънс. Само ме изпрати до колата, за да съм в безопасност. Всичко ще бъде наред.

Тихо се измъкнаха от огромната бална зала, Уолдман изчака с Дженифър пиколото да докара колата й от паркинга.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Не, благодаря. Убедена съм, че полицията ще го хване до сутринта. По улиците няма чак толкова много хора, които да приличат на него. Лека нощ.

Потегли с колата, след като се увери, че никой не я следва. Щом се убеди, че е сама, зави към магистралата „Лонг Айланд“ и се отправи към къщи.

Непрекъснато поглеждаше в огледалото и проверяваше колите зад нея. Веднъж свърна встрани, за да пропусне колите отзад, и когато зад гърба и вече нямаше никой, потегли отново. Чувстваше се по-сигурна. Вероятно щяха да минат часове, докато полицията хване Франк Джаксън. Явно са вдигнали тревога и го издирват.

Свърна в алеята към къщата. Обикновено ярко осветени, сега градината и къщата тънеха в мрак. Дженифър остана в колата, вторачена недоумяващо в сградата, мозъкът и започна тревожно да прищраква. Обезумяла от страх, отвори вратата и се спусна към входа. Беше открехнат. Стоя известно време, изпълнена с ужас, после влезе в антрето. Ритна нещо меко и топло и без да иска, изпъшка. Запали лампите. Макс лежеше на прогизналия от кръв килим. Гърлото на кучето беше прерязало.

— Джошуа! — изпищя Дженифър. — Мисис Маки!

Хукна от стая в стая — палеше всички лампи и викаше по име детето и бавачката. Сърцето й тупаше толкова силно, че тя се задушаваше. Спусна се нагоре по стълбите към стаята на Джошуа. Леглото беше разхвърляно, но празно.

Дженифър претърси всички стаи, после пак слезе на долния етаж, не бе в състояние да мисли. Очевидно Франк Джаксън е знаел още отначало къде живее. Проследил я е някоя вечер, когато е излизала от кантората или си е тръгнала от автосервиза. Беше отвлякъл Джошуа и щеше да го убие, за да й отмъсти.

Минаваше покрай мокрото помещение, когато чу слабо драскане откъм килера. Приближи се до затворената врата и бавно я отвори. Вътре беше тъмно.

— Моля ви, не ми причинявайте повече болка — изстена някой отвътре.

Дженифър запали лампата. Мисис Маки лежеше на пода със завързани с жица ръце и крака. Беше в полусъзнание.

— Мисис Маки!

Дженифър бързо коленичи до нея. Възрастната жена я погледна и малко по малко погледът й се фокусира.

— Той отвлече Джошуа.

И започна да хлипа.

Дженифър лекичко размота жицата, впила се в ръцете и глезените на мисис Маки. Те бяха ожулени и кървяха. Помогна на бавачката да се изправи.

— Аз… аз не можах да го спра. Опитах се, но…

Телефонът рязко иззвъня. Двете жени замълчаха. Телефонът звънна отново, звукът му сякаш беше лоша поличба. Дженифър отиде при апарата и вдигна слушалката.

— Исках само да се уверя, че си се прибрала — каза мъжкият глас.

— Къде е синът ми?

— Какво красиво момченце!

— Моля ви, ще направя всичко, каквото поискате. Всичко!

— Но ти вече направи всичко.

— Не, моля ви — захлипа тя безпомощно.

— Приятно ми е да чуя, че плачеш — прошепна гласът. — Ще си получиш сина, мисис Паркър. Чети утрешните вестници.

И затвори.

Дженифър стоеше като вцепенена, мъчеше се да се задържи на крака, опитваше се да разсъждава. Франк Джаксън беше казал: „Какво красиво момченце!“ Значи Джошуа беше жив. Иначе оня нямаше да се изрази така. Тя осъзнаваше, че просто си играе с думите, за да не полудее. Трябваше да действа, и то бързо.

Първата й мисъл беше да се обади на Адам и да го помоли да й помогне. Детето, което беше отвлечено и което щеше да бъде убито, беше негов син. Но тя знаеше, че Адам не може да направи нищо. Той беше на двеста трийсет и пет мили оттук. Тя трябваше да избира между две неща, първото бе да се обади на Робърт Ди Силва, да му каже какво се е случило и да го помоли да постави клонка, за да се опита да хване Франк Джаксън. О, Господи, щеше да отнеме много време!

Освен това можеше да позвъни във ФБР. Знаеха как да се справят с похитители. Лошото беше, че това не бе обикновено отвличане. Нямаше да има писмо за откуп, което да проследят, нямаше как да поставят капан на Франк Джаксън и да спасят живота на Джошуа. ФБР действаше по своите строги закони. В случая не можеше да й помогне. Дженифър трябваше незабавно да вземе някакво решение… докато Джошуа е жив. Робърт Ди Силва или ФБР? Не можеше да прецени.

Пое дълбоко дъх и взе решение. Потърси в тефтерчето си един телефонен номер. Пръстите й трепереха толкова силно, че трябваше да върти три пъти, докато набере правилно номера.

— Търся Майкъл Морети — каза Дженифър, когато от другата страна вдигнаха слушалката.