Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (23)

23

Беше краят на октомври, изборите бяха след половин месец и надпреварата за сенаторските постове беше в разгара си. Противник на Адам беше сегашният сенатор Джон Троубридж, стар политик, и познавачите бяха единодушни, че битката ще е ожесточена.

Една вечер Дженифър седеше у дома и наблюдаваше Адам и неговия противник в телевизионен дебат. Мери-Бет беше права. Един развод сега щеше да унищожи все по-големите шансове на Адам за победа.

 

 

Когато се върна в кантората след дълъг служебен обяд, Дженифър намери съобщение да се обади спешно на Рик Арлън.

— Звъня цели три пъти последния половин час — обясни Синтия.

Рик Арлън беше попзвезда, който буквално за една вечер се бе превърнал в най-известния певец в света. Дженифър бе слушала за огромните доходи на рокзвездите, но едва след като се запозна с делата на Рик Арлън, си даде сметка какво точно означава това. От записи, концерти на живо, реклами, а напоследък и филми Рик Арлън печелеше годишно петнайсет милиона долара. Беше двайсет и петгодишен, селянче от Алабама, родено под щастлива звезда.

— Свържи ме с него — каза Дженифър.

След пет минути той беше на телефона.

— Абе, човече, звъня ти от часове.

— Съжалявам, Рик, бях по работа.

— Имам проблем. Трябва да те видя.

— Можеш ли да дойдеш в кантората днес следобед?

— Не. В Монте Карло съм, имам благотворителен концерт по молба на Грейс и мъжа й. За колко време можеш да дойдеш?

— Изключено е да тръгна веднага — възрази Дженифър, — бюрото ми е отрупано с…

— Трябваш ми, сладурано. Яхвай днес следобед някоя метална птица!

И затвори.

Дженифър се замисли. Рик Арлън не бе пожелал да обсъждат въпроса по телефона. Можеше да става дума за какво ли не — наркотици, жени, момчета. Помисли да изпрати Тед Харис или Дан Мартин да решат проблема, но харесваше Рик Арлън. Накрая реши да отиде самата тя.

Преди да замине, се опита да се свърже с Адам, но той не беше в службата.

— Направи ми резервация за полета на „Еър Франс“ до Ница — помоли тя Синтия. — Искам и кола, която да ме чака и да ме закара до Монте Карло.

След двайсет минути имаше резервация за полета в седем часа вечерта.

— От Ница до Монте Карло има хеликоптер — обясни Синтия. — Запазила съм място за него.

— Чудесно. Благодаря ти.

Когато чу защо Дженифър заминава, Кен Бейли каза:

— За какъв се мисли тоя боклук?

— Той много добре знае кой е, Кен. Един от най-важните ни клиенти.

— Кога ще се върнеш?

— Няма да отсъствам повече от три-четири дни.

— Нищо не е същото, когато те няма. Ще ми липсваш.

Дженифър се запита дали той още се среща с русия младеж.

— Удържай фронта, докато се върна.

 

 

Обичаше да пътува със самолет. Горе в небето се отърсваше от напрежението, временно се избавяше от всички проблеми, от които нямаше мира на земята, попадаше в спокоен оазис далеч от безкрайните, вечно искащи нещо клиенти. Но сега полетът над Атлантика не беше приятен. Имаше въздушни дупки и на нея и се повдигаше.

Почувства се малко по-добре следващата сутрин, когато самолетът се приземи в Ница. Очакваше я хеликоптер, за да я отведе до Монте Карло. Никога дотогава не се беше качвала на вертолет и очакваше с нетърпение преживяването. Но от внезапните издигания и спускания пак се почувства зле и не можа да се наслади на величествената гледка на Алпите и Гранд Корниш с миниатюрните автомобили, които се катереха по склоновете.

Появиха се сградите на Монте Карло и само след няколко минути хеликоптерът кацна пред модерното лятно казино на самия бряг.

Синтия бе успяла да съобщи, че Дженифър ще пристигне, и Рик Арлън я чакаше.

— Как пътува? — попита той и я прегърна.

— Малко неспокойно.

Рик я погледна по-отблизо.

— Не си във форма. Ще те откарам до моите покои и ще си починеш за голямото събитие тази вечер.

— Какво голямо събитие?

— Галаконцертът. Нали за това си дошла.

— Какво?

— Да, галаконцертът. Грейс ми каза да поканя всеки, когото харесвам. А аз харесвам теб.

— О, Рик!

На Дженифър й идеше да го удуши. Той просто не можеше да си представи колко бе объркал живота й. Тя се намираше на четири-пет хиляди километра от Адам, чакаха я клиенти, които се нуждаеха от нейната помощ, съдебни дела, а тя се бе довлякла в Монте Карло, за да присъства на някакъв си прием!

— Рик, как можа… — поде Дженифър.

Но в същия миг погледна сияещото му лице и избухна в смях. Карай, вече беше дошла. Освен това галаконцертът можеше да се окаже забавен.

 

 

Той бе истинско зрелище. Беше организиран от техни височества принцеса Грейс и принц Рение Грималди, за да бъдат събрани средства за сираците, и щеше да се състои в откритото лятно казино. Вечерта беше приятна. Въздухът беше изпълнен с аромати и лекият бриз, който идваше откъм Средиземно море, раздвижваше високите палми. Дженифър съжали, че Адам не е тук с нея. В казиното имаше хиляда и петстотин места, публиката ръкопляскаше.

В концерта участваха десетина звезди, но Рик Арлън беше върхът. Акомпанираха му трима музиканти. Кадифеното небе бе озарено от проблясващи флуоресцентни светлини. Когато той свърши, публиката го аплодира, станала на крака.

 

 

След концерта имаше парти на огромния плувен басейн при хотел „Париж“. Сервираха се коктейли, имаше студен бюфет, а по водата на подложки, наподобяващи лилии, плаваха запалени свещи.

Дженифър пресметна, че присъстват над триста души. Не бе съобразила да си вземе вечерна рокля и докато гледаше великолепно облечените жени, се чувстваше като бедна роднина. Рик я представи на херцози, херцогини и принцеси. Дженифър остана с впечатлението, че половината царски особи на Европа са там. Запозна се с президенти на картели и известни оперни певци. Присъстваха прочути моделиери и фризьори, а също големият футболист Пеле. Дженифър разговаряше с двама швейцарски банкери, когато почувства, че й се върти свят.

— Моля да ме извините — каза тя.

Отиде да потърси Рик.

— Рик, аз…

Той й хвърли само един поглед и каза:

— Пребледняла си като платно. Хайде да се омитаме.

След половин час лежеше във вилата, която Рик Арлън беше наел.

— Лекарят вече е тръгнал — й каза той.

— Не ми трябва никакъв лекар. Сигурно е някои вирус.

— Добре. Той ще провери.

Доктор Андре Монтьо беше възрастен, около осемдесетгодишен дребосък. Имаше гъста, добре подстригана брада и носеше черна лекарска чанта.

Обърна се към Рик Арлън.

— Ако може, оставете ни сами.

— Разбира се. Ще почакам отвън. Лекарят седна по-близо до леглото.

— Я да видим какво има.

— Ако знаех какво ми е — немощно отговори Дженифър, — вие щяхте да лежите на моето място, аз да бъда лекарят.

— Как се чувствате? — попита той и седна на ръба на леглото.

— Като болна от чума.

— Покажете ми езика си.

Дженифър изплези език и остана с отворена уста. Доктор Монтьо премери пулса и температурата й.

Щом свърши с прегледа, Дженифър го попита:

— Какво мислите, че ми има, докторе?

— Не мога да кажа със сигурност, красавице. Ако утре се чувствате достатъчно добре, заповядайте в кабинета да ви направя пълен преглед.

— Добре, ще дойда — каза Дженифър, беше й зле, за да спори.

 

 

На другата сутрин Рик Арлън откара Дженифър в Монте Карло, където доктор Монтьо я подложи на цялостен преглед.

— Някакъв вирус е, нали? — попита Дженифър.

— Ако искате да ви гледат, ще изпратя за гадателка — отвърна възрастният лекар. — Ако искате да знаете какво точно ви има, трябва да проявите търпение, докато са готови лабораторните изследвания.

— А кога ще стане това?

— Обикновено са нужни два-три дни.

Дженифър знаеше, че е изключено да остане още два-три дни. Адам сигурно имаше нужда от нея. Колкото до нея, тя усещаше, че й липсва.

— Дотогава ще лежите и ще почивате — каза Монтьо и й подаде шишенце с хапчета. — Това ще ви отпусне.

— Благодаря — рече Дженифър и надраска нещо на листче хартия. — Търсете ме на този номер.

Чак когато си беше отишла, доктор Монтьо го погледна. На него бе написан телефонен номер в Ню Йорк.

 

 

На летище „Шарл дьо Гол“, където трябваше да сменя самолета, Дженифър изпи две от хапчетата на доктор Монтьо и едно приспивателно. Почти през целия полет до Ню Йорк спа на пресекулки, но когато слезе от самолета, не се чувстваше по-добре. Не се беше обадила да я посрещнат на летището, затова взе такси до апартамента си.

Късно следобед телефонът иззвъня. Беше Адам.

— Дженифър! Къде се…

— Извинявай, скъпи. Наложи се да замина за Монте Карло, за да се срещна с един клиент, не можах да те намеря преди заминаването. — Тя се опита да вложи цялата си енергия в гласа си.

— Страшно се разтревожих. Добре ли си?

— Чувствам се чудесно. Просто имах доста работа.

— Господи! А аз си представях какви ли не ужасии.

— Няма за какво да се тревожиш — увери го Дженифър. — Как върви предизборната кампания?

— Прекрасно. Кога ще те видя? Трябваше да замина за Вашингтон, но мога да отложа…

— Не, отивай — каза Дженифър. Не искаше той да я вижда в това състояние. — Ще бъда много заета. Ще прекараме почивните дни заедно.

— Добре — рече Адам без желание. — Ако нямаш работа в единайсет часа, можеш да ме гледаш по Си Би Ес.

— На всяка цена.

Дженифър заспа пет минути, след като остави слушалката.

 

 

На сутринта се обади на Синтия, че няма да отиде в кантората. Беше прекарала неспокойна нощ и когато се събуди, не се чувстваше по-добре. Опита се да хапне нещо за закуска, но стомахът и не задържаше нищо. Чувстваше се отпаднала и чак тогава осъзна, че не е яла, кажи-речи, от три дни.

Сети се за всички ужасяващи болести, които е могла да хване. Естествено, на първо място, рак. Опипа гърдите си за бучки, но не откри нищо. Разбира се, ракът се появяваше навсякъде. Можеше да бъде някакъв вирус, но лекарят щеше да го открие незабавно. Лошото беше, че можеше да, бъде какво ли не. Дженифър се чувстваше загубена и безпомощна. Не беше хипохондричка, винаги се бе радвала на отлично здраве, а сега изпитваше усещането, че тялото и изневерява. Не можеше да понесе мисълта, че й се е случило нещо. Защо, когато всичко беше толкова прекрасно.

Щеше да се оправи. Разбира се, всичко щеше да бъде наред.

И пак й се пригади.

 

 

В единайсет часа сутринта доктор Монтьо се обади от Монте Карло. Някой каза:

— Моля, почакайте. Ще ви свържа с доктора.

Моментът се стори на Дженифър цяла вечност и тя стисна слушалката, безсилна да чака повече.

Най-после се чу гласът на доктор Монтьо, той попита:

— Как се чувствате?

— Все така — нервно отговори Дженифър. — Готови ли са резултатите от изследванията?

— Имам добри новини — каза доктор Монтьо, — не сте болна от чума.

Дженифър не издържаше повече.

— Какво е? От какво съм болна?

— Ще имате бебе, мисис Паркър.

Дженифър зяпна безмълвно телефона. Когато отново си възвърна дар-словото, попита:

— Сигурен ли сте?

— Зайците никога не лъжат. Явно това е първото ви бебе.

— Да.

— Съветвам ви незабавно да потърсите гинеколог. Ако се съди от първите симптоми, може да се появят усложнения.

— На всяка цена — отвърна Дженифър. — Благодаря, че се обадихте, доктор Монтьо.

Остави слушалката. Бе напълно объркана. Не знаеше кога точно се е случило и какво да мисли. В главата й цареше хаос.

 

 

Щеше да има дете от Адам. И изведнъж разбра какво чувства. Чувстваше се прекрасно, чувстваше се, сякаш й бяха направили неописуемо скъпоценен подарък.

И моментът беше изключително подходящ, като че ги закриляха боговете. Изборите щяха скоро да приключат и те с Адам щяха да се оженят час по-скоро. Щеше да роди момче. Беше сигурна. Нямаше търпение да каже на Адам.

Обади му се в службата.

— Мистър Уорнър не е в кантората — уведоми я секретарката. — Опитайте вкъщи.

Дженифър нямаше голямо желание да търси Адам у дома, но не можеше да се стърпи да му каже новините. Набра номера. Обади се Мери-Бет.

— Извинявайте, че ви безпокоя, но има нещо спешно, за което трябва да говоря с Адам. На телефона е Дженифър Паркър.

— Много ми е драго — изрече Мери-Бет. Сърдечният й глас действаше успокоително. — Адам има няколко ангажимента, но ще се върне довечера. Защо не дойдете у дома? Ще вечеряме заедно. Да кажем, в седем часа?

За миг Дженифър се поколеба.

— Ще бъде чудесно.

 

 

Истинско чудо беше, че Дженифър не катастрофира по пътя за Кротън на Хъдсън. Мислите й бяха далеч, тя си мечтаеше за бъдещето. Често бяха обсъждали с Адам въпроса за децата. Тя отлично си спомняше думите му: „Искам две деца, които да приличат на теб.“

Докато караше по магистралата, й се стори, че усеща леко помръдване в утробата си, но после реши, че е абсолютна глупост. Беше прекалено рано. Но и това скоро щеше да започне. Тя носеше детето на Адам. То беше живо и скоро щеше да започне да рита. Колко страшно и вълнуващо! Тя…

Дженифър чу зад себе си клаксон, погледна назад и видя, че почти е изтласкала някакъв камион на банкета. Усмихна се извинително и продължи нататък. Нищо на света не можеше да развали деня й.

 

 

Вече се беше мръкнало, когато спря пред къщата на семейство Уорнър. Валеше ситен сняг, който покриваше дърветата. Мери-Бет, облечена в дълга синя рокля от брокат, й отвори вратата и я поздрави, хвана я за ръката и я посрещна сърдечно в дома си, с което й напомни за първата им среща. От нея се излъчваше истинско щастие. Тя непрекъснато дърдореше и предразполагаше госта. Влязоха в библиотеката, където в камината пукаше огън.

— Адам още не ми се е обадил — каза Мери-Бет. — Очевидно е бил възпрепятстван. Докато го чакаме, ние двете можем хубавичко да си поговорим. Когато ви чух по телефона, ми се сторихте доста развълнувана. — Мери-Бет се надвеси със съучастнически вид. — Каква е важната новина?

Дженифър погледна дружелюбната жена срещу нея и без да се замисля, изрече:

— Ще имам дете от Адам.

Мери-Бет се отпусна на стола и се усмихна.

— Гледай ти! Не е ли странно! Аз също! Дженифър се вторачи в нея.

— Не ви разбирам…

— Съвсем просто е, мила моя — изсмя се Мери-Бет. — Ние с Адам сме женени, не си забравила, нали?

— Но… но ще се развеждате — бавно рече Дженифър.

— Мило момиче, защо, по дяволите, ще се развеждам с Адам? Та аз го обожавам.

Дженифър почувства, че й се завива свят. Нямаше никаква логика в разговора.

— Но вие… вие сте влюбена в друг. Казахте, че…

— Да, казах, че съм влюбена. И действително съм. Влюбена съм в Адам. Казах ви, че се влюбих в него от пръв поглед.

Мери-Бет явно не говореше истината. Просто я дразнеше, правеше си лоша шега с нея.

— Стига! — извика Дженифър. — Та вие сте като брат и сестра. Адам не се люби с вас…

Звънкият смях на Мери-Бет прокънтя в стаята.

— Горкото дете! Изумена съм толкова сте умна, пък… — Тя загрижено се наведе. — Да му повярвате! Съжалявам. Наистина съжалявам.

Дженифър се мъчеше как ли не да запази самообладание.

— Но Адам е влюбен в мен. Ние ще се женим. Мери-Бет поклати глава. Очите им се срещнаха. Дженифър прочете в тях такава омраза, че й се сви сърцето.

— Излиза, че Адам живее с две жени. Никога няма да му дам развод. Ако бях позволила на Адам да се разведе и да се ожени за вас, той щеше да загуби изборите. А сега ще ги спечели. После ние двамата ще стигнем и до Белия дом. В неговия живот няма място за човек като вас. И никога не е имало. Той само си мисли, че е влюбен във вас. Ще го превъзмогне, когато разберете нося в утробата си неговото дете. Винаги е искал да има деца.

Дженифър стисна очи и се помъчи да пропъди ужасната болка в главата си.

— Какво да ви предложа? — грижливо я попита Мери-Бет.

Дженифър отвори очи.

— Адам знае ли за детето?

— Още не — усмихна се Мери-Бет. — Възнамерявах да му го кажа, когато се върне довечера и се гушнем в леглото.

— Вие сте чудовище — каза Дженифър — направо трепереше от омраза.

— Е, зависи откъде ще го погледнеш. Аз съм съпруга на Адам. А вие сте неговата държанка, мила моя.

Дженифър се изправи и почувства, че й се вие свят. Главоболието й се бе превърнало в непоносимо бучене. Ушите й пищяха и тя се опасяваше, че ще припадне. Инстинктивно се отправи към входа. Усещаше, че залита.

Спря на вратата и се притисна до нея, като се опитваше да разсъждава. Адам беше казал, че я обича, пък беше спал с тази жена и тя бе забременяла от него.

Обърна се и излезе в студената нощ.