Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (11)

11

Сред първите посетители на Дженифър в новата кантора беше отец Райън. Той обиколи трите стаички и рече:

— Наистина много приятно. Издигаш се, а?

Дженифър се засмя.

— Не бих казала, че се издигам. Предстои ми дълъг път.

Той й хвърли проницателен поглед.

— Ще успееш. Между другото, миналата седмица ходих да навестя Ейбрахам Уилсън.

— Е, как е?

— Чудесно. Пратили са го да работи в машинния цех на затвора. Помоли ме да ти предам много здраве.

— И аз мисля да му ида на свиждане.

Отец Райън я гледаше втренчено.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо, отче?

Лицето му светна.

— Ами да, зная, че си заета, но след като сама отвори дума, ще ти кажа, че една моя позната си има проблеми. Изживяла е злополука. Според мен можеш да й помогнеш.

— Нека дойде при мен, отче — отговори, без да се замисля, Дженифър.

— Май ще се наложи ти да отидеш при нея. Ампутираха й краката и ръцете.

Кони Гарет живееше в малко спретнато жилище на Хюстън Стрийт. Отвори възрастна белокоса жена с престилка.

— Аз съм Марта Стийл, лелята на Кони. Живея с нея. Заповядайте, влезте! Тя ви чака.

Дженифър влезе в бедно обзаведената всекидневна. Кони Гарет седеше в голям фотьойл, подпряна на възглавници. Беше съвсем младичка. Кой знае защо, Дженифър бе очаквала да види по-възрастна жена. Кони Гарет беше около двайсет и пет годишна, точно колкото нея. Лицето й беше учудващо лъчезарно, тялото и без крайници беше странна гледка. Дженифър настръхна. Кони Гарет й се усмихна топло и каза:

— Заповядайте, седнете, Дженифър. Нали мога да ви наричам Дженифър? Отец Райън ми е разказвал толкова за вас. И естествено ви гледах по телевизията. Много се радвам, че дойдохте.

За малко Дженифър да отговори: „Удоволствието е изцяло мое“, но осъзна колко безсмислено ще прозвучи. Седна на мек удобен стол срещу момичето.

— Отец Райън ми обясни, че преди няколко години сте претърпели злополука. Защо не ми разкажете какво точно се случи?

— Аз съм си виновна. Пресичах едно кръстовище, слязох от тротоара, подхлъзнах се и паднах пред един камион.

— Преди колко време беше това?

— Преди три години, през декември. Бях тръгнала към магазините „Блумингдейл“ да пазарувам за Коледа.

— Какво се случи, след като камионът ви блъсна?

— Не помня нищо. Дойдох в съзнание в болницата. Казаха ми, че съм била откарана там с линейка. Имах наранявания на гръбначния стълб. После ми откриха нещо и по костите, уврежданията ставаха все по-сериозни, докато… — Момичето млъкна, сякаш се опита да вдигне рамене. Жестът беше сърцераздирателен. — Опитаха се да ми сложат изкуствени крайници, но организмът ми не ги понася.

— Заведохте ли дело?

Кони погледна учудено Дженифър.

— Отец Райън не ви ли каза?

— Какво да ми каже?

— Моят адвокат заведе дело срещу общинската фирма, към която е камионът, но загубихме делото. Обжалвахме решението и пак загубихме.

— Защо не ми е обяснил? Ако апелационният съд е отхвърлил иска, едва ли може да се направи нещо — каза Дженифър.

— И аз така си мислех — кимна Кони. — Но си рекох… виждате ли, отец Райън ми каза, че правите чудеса.

— Той е по чудесата. Аз съм само адвокат.

Яд я беше на отец Райън, че е дал напразни надежди на Кони Гарет. Реши да си поговори с него.

Възрастната жена шеташе из жилището.

— Какво да ви предложа, мис Паркър? Чай и кекс?

Изведнъж Дженифър усети, че е гладна, не бе имала време да обядва. Но си представи как седи срещу Кони Гарет, докато я хранят с лъжица, и й се отяде.

— Не, благодаря. Току-що обядвах — излъга тя.

Искаше само да се махне час по-скоро оттук. Понечи да каже нещо насърчително, преди да си тръгне, но не се сети какво. „И този отец Райън е един!“

— Наистина съжалявам. Жалко, че…

Кони Гарет се усмихна.

— Не се притеснявайте!

Тъкмо тази усмивка промени всичко. Дженифър беше сигурна, че ако беше на мястото на Кони Гарет, нямаше да може да се усмихва.

— Кой ви беше адвокат? — попита неволно.

— Мелвин Хъчърсън. Познавате ли го?

— Не, но ще намеря адреса му. — И продължи, без да е сигурна, че ще го направи. — Трябва да поговоря с него.

— Много мило от ваша страна.

В гласа на Кони Гарет прозвуча искрена благодарност. Дженифър си представи как живее момичето — то седеше на фотьойла съвсем безпомощно ден след ден, месец след месец, година след година, без да е в състояние да прави каквото и да било.

— Не мога да ви обещая нищо.

— Разбира се. Но знаете ли, Дженифър? Само защото дойдохте, вече се чувствам по-добре.

Дженифър стана. Беше моментът да си подадат ръка, но Кони беше без ръце.

— Беше ми приятно да се запозная с вас, Кони. Скоро пак ще ви потърся — неловко каза Дженифър.

Докато се връщаше в кантората, си мислеше за отец Райън и реши твърдо занапред да не се поддава на неговите увещания. Никой не можеше да направи нищо за клетото сакато момиче и бе грехота да му вдъхва надежда. Но тя смяташе да изпълни обещанието си. Щеше да поговори с Мелвин Хъчърсън.

Когато се прибра в кантората, намери дълъг списък от телефонни обаждания. Прегледа ги набързо с надеждата, че между тях има едно от Адам Уорнър. Но той не бе звънил.