Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (58)

58

Ник Вито не блестеше с особен ум. Беше ценен за организацията, защото изпълняваше заповедите безпрекословно, без да задава въпроси. Бяха му размахвали десетина пъти в лицето пистолети и ножове, а той не се бе уплашил. Сега обаче го беше страх. Ставаше нещо, което не можеше да схване, и смътно чувстваше, че донякъде причината е в него.

Цял ден слушаше за полицейските акции и за повсеместните арести. Шушукаше се, че се е появил предател сред босовете в организацията. Дори с ограничения си ум Ник Вито можеше да свърже фактите: беше оставил Томас Колфакс жив и малко след това някоя бе започнал да предава клана на властите. Знаеше, че е изключено това да са Салваторе Фиоре или Джоузеф Колела… Двамата му бяха като братя и подобно на него бяха предани до гроб на Майкъл Морети. Ала нямаше как да го обясни на Майкъл, освен ако не искаше да го накълцат на парчета, защото само един човек можеше да има пръст във всичко това — Томас Колфакс, а се предполагаше, че Колфакс е мъртъв.

Ник Вито бе изправен пред сложна дилема. Обичаше Цветчето и Големия Джо. Фиоре и Колела му бяха правили хиляди услуги, както и Колфакс; той беше помогнал на Колфакс да се измъкне и гледай в каква каша се беше забъркал! И така Ник Вито реши, че повече няма да бъде мекушав. Щом приключи с Фиоре и Колела, няма да си мърси повече ръцете. Тъй като те му бяха като братя, щеше поне да ги убие бързо.

Те винаги трябваше да бъдат на разположение, в случай че дотрябват на Майкъл, и Ник Вито ги намери лесно. Салваторе Фиоре Цветчето беше при любовницата си на Осемдесет и трета улица, при Природонаучния музей. Ник знаеше, че Салваторе винаги си тръгва в пет часа, за да се прибере при жена си. Сега беше три часът. Ник беше раздвоен. Дали да го причака пред блока или да се качи и да го спипа горе? Реши, че е прекалено изнервен да чака. От това се притесни още повече. Всичко това му играеше на нервите. „Щом всичко свърши — отсъди той, — ще помоля Майк да ми даде отпуск. Може да взема две момичета и да отида с тях на Бахамските острови.“ Само при тази мисъл се почувства по-добре.

Паркира колата зад ъгъла на блока и отиде пеша до сградата. Отвори входната врата с шперц и не взе асансьора, качи се пеша до третия етаж. Тръгна към вратата и заблъска по нея.

— Отворете веднага! Полиция!

Чу се шум и след няколко секунди вратата се отвори, беше Марина, любовницата на Салваторе Фиоре, която не махна дебелата верига — той видя част от лицето и голото й тяло.

— Ник! — каза тя. — Ах, ти, ненормалнико! Изкара ми ангелите. — Дръпна веригата и отвори вратата. — Сал, Ник е.

Салваторе Фиоре излезе гол от спалнята.

— Хей, Ник! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Имам да ти предам нещо от Майк.

Ник Вито вдигна автоматичния пистолет калибър 22 със заглушител и натисна спусъка. Петлето удари 22-калибровия патрон и той изхвърча със скорост триста метра в секунда. Първият куршум разкъса носа на Фиоре. Вторият му извади лявото око. Марина отвори уста да изпищи, Ник Вито се обърна и я застреля в главата. Докато падаше на пода, той изстреля още един патрон в гърдите й, за всеки случай. „Жалко за готиното маце, но Майк не иска свидетели.“

Джоузеф Колела притежаваше кон, който участваше в надбягванията на „Белмънт Парк“ в Лонг Айланд. Хиподрумът там беше дълъг два километра, идеалната дължина за кобилката на Колела. Той беше посъветвал Ник да заложи на нея. В миналото беше печелил доста покрай съветите на Колела. Великанът Колела винаги залагаше дребни суми от негово име, когато се състезаваха конете му. Докато вървеше към ложата на Колела, Ник си помисли, че вече няма да има кой да го съветва при залагания. Надбягванията тъкмо бяха започнали. Колела стоеше прав в ложата и насърчаваше коня си. Бяха заложени луди пари и тълпата пищеше и викаше, когато конете свършваха първата обиколка.

Ник Вито влезе в ложата зад Колела и каза:

— Как е, приятелю?

— Здравей, Ник! Идваш тъкмо навреме. Хубавата царица спечели. Заложих малко и от твое име.

— Чудесно си направил.

Ник Вито притисна пистолета до гръбнака на Джоузеф Колела и стреля три пъти през сакото. Сред крясъците на тълпата никой не чу приглушения звук. За миг Ник се поколеба дали да вземе от джоба на Колела квитанциите за залаганията, но се отказа. Откъде да знае, конят можеше и да загуби.

Телефонът на Майкъл Морети иззвъня.

— Майкъл Морети?

— Кой го търси?

— Капитан Танър.

Майкъл само за секунда свърза името. Капитан от полицията. Участъкът в Куийнс. От хората, на които плащаше.

— Аз съм.

— Току-що научих нещо, което сигурно ще представлява интерес за вас.

— Откъде се обаждате?

— От уличен телефон.

— Продължавайте.

— Открих откъде изтича информацията.

— Закъснели сте. Вече се погрижиха за тях.

— За тях ли! Казаха ми само за Томас Колфакс.

— Вие не знаете какво приказвате! Колфакс е мъртъв.

Този път беше ред на капитана да се учуди.

— Как така мъртъв! Той е във военноморската база в Кантикоу и разправя всичко на всеки, който има желание да го слуша.

— Вие сте се побъркали — изсъска Майкъл. — За ваше сведение зная…

Майкъл спря. Какво всъщност знаеше? Беше наредил на Ник Вито да убие Томас Колфакс и Вито му беше казал, че го е направил. Майкъл се замисли.

— Сигурен ли сте, Танър?

— Мистър Морети, щях ли да ви се обаждам, ако не бях сигурен?

— Ще проверя. Ако сте прав, ще съм ви много задължен.

— Благодаря, мистър Морети.

Капитан Танър затвори телефона, доволен от себе си. В миналото се бе убедил, че Майкъл Морети знае как да се отблагодарява. Може би този път бе ударил право в десетката и най-после щеше да се пенсионира. Той излезе от телефонната кабина в октомврийския студ.

Пред кабината стояха двама мъже и когато капитанът се опита да ги заобиколи, единият му препречи пътя. Държеше картата си за самоличност.

— Капитан Танър? Аз съм лейтенант Уест от Отдела за държавна сигурност. Полицейският комисар иска да поговори с вас.

Майкъл Морети бавно остави слушалката. Някакъв животински нюх му подсказваше, че Ник Вито го е излъгал. Томас Колфакс още беше жив. Това обясняваше всичко. Беше ги предал. А Майкъл бе изпратил Ник Вито да убие Фиоре и Колела. Господи, какъв глупак е бил! Измамен от един тъп наемен убиец, се бе подлъгал да ликвидира двамата най-добри лейтенанти. Обзе го вледеняващ гняв.

Набра някакъв номер и говори съвсем кратко. Проведе още един разговор, облегна се на стола и зачака.

Когато чу Ник Вито по телефона, си наложи да не издава, че е направо бесен.

— Как мина, Ник?

— Всичко е наред, шефе. Точно както заповяда. И двамата страдаха много.

— Винаги мога да разчитам на теб, Ник, нали?

— Знаеш, че да, шефе.

— Искам да ми направиш последна услуга. Едно от момчетата е паркирало колата на ъгъла на улица Йорк и Деветдесет и пета. Светлокафяво камаро. Ключовете са зад сенника. Ще ни трябва довечера. Докарай я.

— Разбира се, шефе. Бързо ли ти трябва? Канех се да…

— Трябва ми веднага, Ник.

— Тръгвам, шефе.

— Довиждане. Ник.

Майкъл затвори телефона. Съжаляваше, че не е там да наблюдава как Ник Вито ще хвръкне във въздуха, но сега имаше да свърши още една важна работа.

Скоро щеше да се върне Дженифър Паркър и той искаше да подготви всичко за нея.