Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (27)

27

Не искаше да говори с него по телефона. Връщаше му писмата, без да ги отвори. На последното, което получи, написа върху плика „починал“ и го пусна в пощенската кутия. „Така си е — помисля си тя. — Аз съм мъртва.“

Не бе предполагала, че може да съществува толкова силна болка. Искаше й се да е сама, но не можеше. Вътре в нея имаше друго живо същество, част от нея и от Адам. И тя щеше да го убие.

Насили се да помисли къде да направи аборта. Преди години да абортираш означаваше да идеш при някой лекар шарлатанин в мръсна задна стаичка, но сега вече не се налагаше. Дженифър можеше да отиде в болница, при добър специалист. Някъде извън Ню Йорк. Снимката й се бе появявала твърде често във вестниците, бяха я показвали и по телевизията. Трябваше да отиде някъде, където не я познаваха я нямаше да задават въпроси. Не биваше никой да я свързва с Адам Уорнър. Със сенатора на щата Адам Уорнър. Тяхното дете трябваше да умре анонимно.

Има неблагоразумието да се замисли как ли би изглеждало детето и се разрида толкова силно, че едвам си поемаше дъх.

Беше започнало да вали. Дженифър вдигна поглед към небето и се зачуди дали Господ не плаче за нея.

 

 

Кен Бейли беше единственият човек, на когото можеше да разчита за помощ.

— Трябва да правя аборт — без заобикалки му каза тя. — Познаваш ли добър лекар?

Кен се опита да прикрие изненадата си, но Дженифър прочете върху лицето му какви ля не чувства.

— Някъде извън града, Кен. Където хората не ме познават.

— Какво ще кажеш за островите Фиджи? — В гласа му се четеше гняв.

— Говоря ти сериозно.

— Извинявай. Аз… изненада ме.

Новината направо го бе изумила. Той боготвореше Дженифър. Знаеше, че я харесва, а понякога дори си мислеше, че е влюбен в нея. Не беше сигурен и това беше истинско мъчение. Не можеше да си позволи да стори на Дженифър това, което бе направил на жена си. „Господи — помисли си Кен, — защо, по дяволите, най-после не решиш какъв съм?“

Той прокара ръка по рижата си коса.

— Щом не искаш да го правиш в Ню Йорк, предлагам ти Северна Каролина. Близко е.

— Можеш ли да провериш вместо мен?

— Да. Готово. Аз…

— Да?

— Нищо.

И Кен се извърна.

 

 

Следващите три дни го нямаше. Когато на четвъртия, влезе в кабинета на Дженифър, беше небръснат, а очите му бяха безизразни и зачервени.

Дженифър го изгледа от главата до петите и попита:

— Добре ли си?

— Предполагам.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не.

„Щом Господ не може да ми помогне, къде ще ми помогнеш ти!“

Подаде й лист хартия, на който пишеше:

„Доктор Ерик Линдън, болница «Мемориъл», Шарлот, Северна Каролина.“

— Благодаря ти, Кен.

— De nada^[1]. Кога ще го правиш?

— През почивните дни.

— Да дойда ли с теб? — неловко попита той.

— Не, благодаря. Всичко ще мине добре.

— А как ще се прибереш?

— Ще се оправя.

Той постоя още миг и колебливо попита:

— Не ми влиза в работата, но сигурна ли си, че го искаш?

— Повече от сигурна.

Просто нямаше избор. Най-много искаше да запази детето на Адам, но знаеше, че е лудост да се опитва да го възпитава сама. Погледна Кен и повтори:

— Повече от сигурна.

 

 

Болницата беше приятна стара двуетажна тухлена сграда в покрайнините на Шарлот.

Беловласата жена на регистрацията наближаваше седемдесетте.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

— Да. Аз съм мисис Паркър. Имам час при доктор Линдън за… за… — Тя не събра смелост да изговори думата.

Жената кимна разбиращо.

— Лекарят ви очаква, мисис Паркър. Ще повикам някой да ви покаже пътя.

Наперена млада сестра заведе Дженифър в кабинета за прегледи в дъното на коридора и каза:

— Ще уведомя доктор Линдън, че сте тук. През това време се съблечете. На закачалката, има нощница.

Бавно, сякаш в просъница Дженифър се съблече и сложи бялата нощница. Струваше й се, че облича касапска престилка. Готвеше се да убие живота в себе си. В мислите си видя как престилката се опръсква с кръв, кръвта на нейното дете. Усети, че трепери. Чу как някой й казва:

— Хайде, хайде, отпуснете се.

Дженифър вдигна поглед и видя едър плешив мъж с очила с рогови рамки, с които приличаше на бухал.

— Аз съм доктор Линдън. — Том погледна картона в ръката си. — А вие — мисис Паркър.

Дженифър кимна. Лекарят докосна ръката й и каза успокоително:

— Седнете! — После отиде при мивката, напълни картонена чаша с вода и добави: — Изпийте я.

Дженифър се подчини. Доктор Линдън седна на един стол и я гледа, докато тя спря да трепери.

— Значи искате да направите аборт.

— Да.

— Обсъдили ли сте го със съпруга си, мисис Паркър?

— Да. Ние… ние и двамата не го искаме.

Той я изучаваше.

— Виждате ми се в добро здраве.

— Да… Чувствам се чудесно.

— Материални проблеми ли имате?

— Не — рязко отговори Дженифър. Защо й досаждаше с тези въпроси? — Ние… ние просто не искаме бебето.

Доктор Линдън извади лула.

— Ще ви пречи ли?

— Не.

Той я запали и продължи:

— Отвратителен навик.

Облегна се и изпусна кълбо дим.

— Възможно ли е да го махна? — попита Дженифър.

Нервите й бяха изопнати до скъсване. Чувстваше, че след миг ще се разкрещи.

Доктор Линдън дръпна още веднъж от лулата бавно и продължително.

— Предлагам да си поговорим.

С огромно усилие на волята Дженифър овладя вълнението си.

— Добре.

— Проблемът с абортите е — каза доктор Линдън, — че при тях връщане назад няма. Сега можете да размисляте, но после, махнем ли детето, не можете да го върнете.

— Няма да размисля.

Той кимна и пак дръпна бавно от лулата.

— Това е добре.

На Дженифър започна да й се повдига от сладникавия аромат на тютюна. Защо не махнеше лекарят тази лула!

— Доктор Линдън…

Той се изправи без желание и каза:

— Добре, млада госпожо, нека ви прегледам.

Дженифър легна на гинекологическия стол с крака върху студените железа. Почувства как пръстите му опипват отвътре тялото й. Бяха нежни, умели и тя не изпита неудобство, само усети неизразимо дълбока тъга, че губи нещо. Неканени видения нахлуха в ума й и си представи как нейният син, тя със сигурност знаеше, че е момче, тича, играе, смее се. Расте, сякаш одрал кожата на баща си.

Доктор Линдън беше приключил с прегледа.

— Можете да се облечете, мисис Паркър. Останете, ако искате, да пренощувате. Ще махнем детето на сутринта.

— Не! — Гласът на Дженифър прозвуча по-рязко, отколкото бе очаквала. — Направете го сега!

Доктор Линдън отново я изучаваше със скептичен израз.

— Имам други две пациентки преди вас. Ще изпратя сестрата да ви направи лабораторните изследвания, а после да ви настани в стаята. Ще започнем след около четири часа. Така става ли?

— Да — прошепна Дженифър.

 

 

Лежеше със затворени очи на тясното болнично легло и чакаше да се върне доктор Линдън. На стената имаше старомоден часовник и тиктакането му изпълваше стаята, за да се превърне в думите: „Малкият Адам, малкият Адам, малкият Адам, нашият син, нашият син, нашият син.“

Не можеше да прогони образа на детето от ума си. Сега то беше вътре в нея, топло и живо, предпазено от външния свят. Тя се замисли дали малкото не изпитва някакъв първичен страх от това, което щеше да му се случи. Питаше се дали ще почувства болка, когато скалпелът го убие. Сложи ръце на ушите си да заглуши тиктакането на часовника. Усети, че започва да диша тежко и се облива в пот. Чу шум и отвори очи.

Доктор Линдън се беше надвесил над нея и в погледа му се четеше загриженост.

— Добре ли сте, мисис Паркър?

— Да — прошепна Дженифър. — Просто искам да свърши по-бързо.

Доктор Линдън кимна.

— Точно това и ще направим.

Той взе спринцовката от масичката до леглото й и пристъпи към нея.

— Какво е това?

— Лекарство, за да се отпуснете. Ще идем в операционната. — Би й инжекцията. — Сигурно е първият ви аборт?

— Да.

— Тогава нека ви обясня манипулацията. Тя е безболезнена и относително проста. В операционната ще ви дадат азотен окис и ще ви направят пълна упойва с маска. Когато изпаднете в безсъзнание, във влагалището ви ще поставим разширител, за да виждаме какво правим. След това ще започнем да разширяваме шийката на матката с метални дилататори с все по-големи размери, като същевременно изстъргваме стените на матката. Имате ли въпроси?

— Не.

Изпълни я приятно чувство, унасяше се. Като с магическа пръчка напрежението изчезваше и стените на стаята започнаха да се замъгляват. Тя искаше да попита лекаря нещо, но не си спомняше какво… нещо за бебето… но то вече не беше важно. Важното беше всичко да свърши за няколко минути и тя отново да се върне към живота си.

Унасяше се, изпадаше в прекрасно сънливо състояние… долавяше, че в стаята влизат хора, че я вдигат и я слагат на количка… чувстваше студения метал през тънката болнична нощница. Отвеждаха я по коридора и тя започна да брои лампите над главата си. Изглеждаше важно да ги преброи правилно, но не беше сигурна защо. Вкараха я в бяла стерилна операционна и Дженифър си помисли: „Ето как ще умре моето дете. Не се тревожи, малък Адам! Няма да позволя да ти причинят болка.“ И без да иска, се разплака.

Доктор Линдън я потупа по ръката.

— Всичко е наред. Няма да боли.

„Смърт без болка — помисли си Дженифър. — Колко хубаво.“ Обичаше своето дете. Не искаше да го наранят.

Някой сложи маска на лицето й и каза:

— Дишайте дълбоко.

Дженифър почувства, че повдигат нощницата и раздалечават краката й.

„Ще се случи. Ще стане сега. Малкият Адам, малкият Адам, малкият Адам.“

— Отпуснете се — рече доктор Линдън.

Дженифър кимна. „Сбогом, мъничкото ми!“ Почувства студен метален предмет между краката си, който бавно влизаше в нея. Това беше вражеският инструмент на смъртта, който щеше да убие детето на Адам.

Чу непознат глас, който извика:

— Спрете! Спрете! Спрете!

Погледна нагоре към изненаданите лица, които се бяха втренчили в нея, и осъзна, че пищи тя. Натиснаха по-силно маската към лицето й. Дженифър се опита да седне, но я бяха вързали с каиши. Някакъв вихър я дърпаше надолу, движеше се все по-бързо и по-бързо, давеше я.

Последното нещо, което си спомняше, беше огромната бяла лампа на тавана, която се въртеше шеметно над нея и се забиваше дълбоко в черепа й.

 

 

Когато се събуди, лежеше на болничното легло в стаята. През прозореца видя, че навън е тъмно. Чувстваше болка в тялото си и се запита колко ли време е била в безсъзнание. Беше жива, но детето?…

Пресегна се към звънеца до леглото и го натисна. Продължи обезумяла да го натиска.

На вратата се появи сестра, а после бързо излезе. След няколко минути нахълта доктор Линдън. Отиде до леглото и нежно отмести пръстите на Дженифър от звънеца.

Тя яростно сграбчи ръката му и каза с дрезгав глас:

— Моето дете… мъртво е!

— Не, мисис Паркър. Живо е. Надявам се да е момче. През цялото време го наричахте Адам.