Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (62)

62

Двойният мост на магистрала Гардън Стейт не бе отбелязан на картата. Магистралата пресичаше река Раритън между Амбой^[1] и се разделяше на два моста, единия в северна посока, другия в южна.

Лимузината се движеше към южния мост западно от Пърт Амбой. Адам Уорнър седеше отзад, до него имаше човек от охраната, на предната седалка седяха още двама.

Агентът Клей Редин беше включен в охраната на сенатора преди половин година и го бе опознал доста добре. Винаги го бе смятал за отворен, контактен, човек, а ето че днес сенаторът беше мълчалив и вглъбен. „Много разстроен“ бяха думите, които дойдоха на ум на Редин. Изобщо не се съмняваше, че сенатор Уорнър ще бъде следващият президент на Съединените щати, и той носеше цялата отговорност да не му се случи нищо. Припомни си мерките за сигурност, които бяха взели, и остана доволен.

Агентът отново погледна вероятния бъдещ президент и се запита какво ли му е на ума в този момент.

Адам Уорнър си мислеше за изпитанието, което му предстоеше. Робърт Ди Силва му съобщи, че Дженифър Паркър е арестувана. Сенаторът не можеше да си намери място, когато си я представеше затворена като животно. Отново и отново си припомняше прекрасните мигове, преживени с нея. Беше я обичал както никоя друга жена.

Един от телохранителите на предната седалка каза:

— Ще пристигнем в Атлантик Сити навреме, господин президент.

„Господин президент.“ Все същото обръщение. Според последното проучване имаше голяма преднина. Беше новият герой на страната и знаеше, че това до голяма степен се дължи на разследването ма престъпността, с което се бе заел, разследване, което щеше да унищожи Дженифър Паркър.

Вдигна поглед и видя, че наближават мостовете близнаци. Точно пред моста имаше страничен път, в другия край беше спрял огромен камион с ремарке. Когато лимузината приближи моста, камионът потегли и стигна моста по същото време.

Шофьорът натисна спирачките и намали.

— Вижте го този идиот!

В същия момент радиостанцията в колата запука.

— „Маяк“! „Маяк“, включете!

Телохранителят на предната седалка взе предавателя в ръце.

— Тук „Маяк“.

Тежкотоварният камион беше на хвърлей от тях. Беше толкова огромен, че шофьорът нямаше никаква видимост. Шофьорът се опита да даде газ и да го изпревари, но камионът също увеличи скоростта.

— Какво, по дяволите, прави този? — измърмори шофьорът на лимузината.

— Получихме спешно съобщение от кабинета на окръжния прокурор. „Лисица“ е в опасност! Чувате ли ме?

Камионът рязко зави надясно, удари лимузината странично и я притисна към перилата. Тримата телохранители начаса извадиха пистолетите.

— Залегнете!

Адам почувства как го избутват на пода, Редин го закри с тялото си. Телохранителите отвориха прозорците отляво и насочиха пистолетите. Нямаше по какво да стрелят. От огромния камион не се виждаше нищо. Шофьорът беше някъде високо. Чу се още един удар, после лимузината остърга парапета. Шофьорът завъртя волана наляво, замъчи се да задържи колата на моста, но камионът я притискаше към парапета. Отдолу на стотина метра течеше студената река Раритън.

Телохранителят до шофьора беше сграбчил радиостанцията и викаше като бесен:

— Тук „Маяк“ Помощ! Помощ! До всички поделения.

Но хората в лимузината знаеха, че е твърде късно да бъдат спасени. Шофьорът се опита да спре колата, ала огромните брони на камиона се бяха врязали в нея и влачеха напред. Само секунди ги деляха от мига, в който камионът щеше да ги преобърне от моста. Шофьорът на колата се опита да направи няколко маневри, натискаше ту спирачките, ту газта, за да се отскубне напред, но камионът бе притиснал колата до парапета. Нямаше къде да маневрира. Камионът им бе препречил пътя за бягство отляво, а отдясно бе металният парапет на моста. Шофьорът отчаяно въртеше волана, а камионът отново притисна лимузината и всички в нея почувстваха как парапетът поддава.

Още малко, и щяха да се преобърнат. Мятаха се на зигзаг по ръба и се готвеха всеки по свой начин да умрат.

Адам не изпитваше страх, само неизразима тъга, че е живял толкова безсмислено. Трябваше да изживее живота си с Дженифър, да има от нея дете… И изведнъж дълбоко в себе си осъзна, че всъщност са имали дете.

Лимузината поднесе отново и Адам извика на глас, задето всичко е било и е толкова несправедливо.

Отгоре се чу тътенът на два полицейски хеликоптера, които стремително се спускаха към тях, след минута затракаха картечници. Камионът зави и се закова. Адам и другите трима чуваха как хеликоптерът кръжи над тях. Не смееха да помръднат, даваха си сметка, че и най-малкото движение ще ги отпрати в пропастта.

Някъде в далечината завиха полицейски сирени, след броени минути се чуха и заповеди. Двигателят на камиона отново заработи. Бавно, внимателно той започна да се отдалечава от притиснатата кола. За миг лимузината се наклони, сетне се закова на място. След секунди камионът бе изтеглен и Адам и другите видяха прозорците отляво.

По моста сновяха пет-шест полицейски коли и въоръжени униформени полицаи.

При смачканата лимузина дойде един капитан от полицията. Невъзможно е да отворим вратите — каза той. — Ще ви извадим през прозорците, няма страшно.

Най-напред измъкнаха Адам — бавно и внимателно, за да не нарушат равновесието на колата и тя да се прекатури. После извадиха и тримата телохранители.

Когато всички бяха в безопасност, полицейският капитан попита Адам:

— Добре ли сте, сър? Той погледна колата, увиснала на ръба на моста, после тъмните води на реката долу и чак тогава отговори:

— Да, добре съм.

Майкъл Морети извърна очи към часовника на стената.

— Готово — каза той на Дженифър. — Твоето приятелче е вече в реката.

Тя го наблюдаваше, пребледняла като платно.

— Не можеш…

— Не се безпокой. Ще те съдят според закона. — После се обърна към Джино Гало. — Каза ли й, че Адам Уорнър ще предаде Богу дух в Ню Канън?

— Да, шефе, както ми нареди.

— Процесът приключи — рече Майкъл на Дженифър.

Той се изправи и отиде при нея. Сграбчи я за блузата и я изправи на крака.

— Аз те обичах — прошепна Майкъл.

После я зашлеви през лицето. Дженифър не трепна. Той я удари отново, още по-силно, сетне отново и тя се строполи на земята.

— Ставай! Ще направим едно пътешествие.

Дженифър лежеше зашеметена от ударите и се мъчеше да разбере какво става. Майкъл грубо я изправи.

— Да се погрижа ли за нея? — попита Джино Гало.

— Не. Докарай колата при задния вход.

— Дадено, шефе! — рече Джино и бързо излезе от стаята. Дженифър и Майкъл останаха сами.

— Защо? — попита той. — Владеехме света, а ти хвърли всичко на вятъра. Защо?

Тя се отговори.

— Искаш ли да те любя още веднъж заради миналото? — Майкъл пристъпи към нея и я сграбчи за ръката. — Искаш ли?

Дженифър отново не каза нищо.

— Никой вече няма да се люби с теб. Ще те пратя в реката при любовника ти. Да си правите компания.

Джино Гало се върна в стаята с пребледняло лице.

— Шефе! Оттатък има…

Чу се трясък. Майкъл се хвърли към пистолета в чекмеджето на бюрото. Когато вратата зейна, вече го държеше. В стаята нахлуха двама полицаи с извадено оръжие.

— Не мърдай!

За стотна от секундата Майкъл направи своя избор. Вдигна пистолета, обърна се и стреля в Дженифър. Видя как куршумите я пронизват миг преди полицаите да открият стрелба по него. Той гледаше как кръвта руква от гърдите й, после почувства как го пронизва един, втори куршум. Видя Дженифър просната на земята и не можа да определи коя болка е по-силна, болката от нейната или от неговата смърт. Усети как петлето изстрелва поредния патрон, а след това вече не почувства нищо.