Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rage Of Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 123 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pechkov (2010 г.)

Издание:

Сидни Шелдън. Гневът на ангелите

Първо издание

Превод: Любов Мъдрова

Редактор: Емилия Масларова

Корица: Христо Алексиев

Формат 32/75×90

Обем: 27 печатни коли

Подвързия: №1

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

Набор: ЕТ „Едно Плюс — Перо“

ИК ЕТ „Едно Плюс — Перо“ — София, 1993 г.

ISBN: 954-448-010-2

История

  1. — Добавяне

53

Ник Вито, Тони Санто, Салваторе Фиоре и Джоузеф Колела обядваха в „У Тони“. Седяха в предно сепаре и всеки път, щом вратата се отвореше, по инерция поглеждаха кой влиза. Майкъл Морети беше в задната стаичка; в момента нямаше конфликти между клановете, но си бе за предпочитане да е нащрек.

— Какво се е случило на Джими? — попита великанът Джоузеф Колела.

Astutatu-morte[1] — отговори Ник Вито. — Тъпакът му с тъпак хлътнал по сестрата на едно ченге. Вярно, готино курве беше. Тя и брат й, шибанякът, навили Джими да правят удар. Джими уредил срещах Майк и си турил жица в крачола да записва.

— И какво стана? — поинтересува се Фиоре.

— Ами Джими се шубелдисал и му се допикало. Когато си откопчал панталоните, скапаната жица се показала.

— Ама че късмет.

— Такива ми ти работи с Джими. Майк го пусна на Джино. Джино го удуши с неговата жица. Бавничко-бавничко.

Вратата се отвори и четиримата мъже вдигнаха поглед. Беше вестникар със следобедното издание на „Ню Йорк Поуст“.

Джоузеф Колела се провикна:

— Насам, момче — после се обърна към другарите си. — Я Да видим какво става на конните надбягвания в Хайълий. Един мой жребец ще участва днес.

Вестникарят, очукан от живота мъж, прехвърлил седемдесетте, връчи на Джоузеф Колела вестника и той му даде един долар.

— Задръж рестото.

Същото би казал и Майкъл Морети. Джо Колела тъкмо разгърна вестника, когато погледът на Ник Вито бе привлечен от снимката на първа страница.

— Я! — възкликна той. — Тоя тип съм го виждал някъде.

Тони Санто надзърна през рамото на Вито.

— Естествено, че си го виждал, глупчо. Това е Адам Уорнър. Кандидатира се за президент.

— Не бе — настоя Вито. — Виждал съм го на живо.

Сбърчи вежди и се напъна да си спомни. Изведнъж се сети.

— Да бе! Това е оня, дето седеше в бара в Акапулко с Дженифър Паркър.

— Какви ги дрънкаш?

— Спомняте ли си? Миналия месец отскочих дотам да предам една пратка. Видях го тоя тип с Дженифър. Пиеха си заедно.

Салваторе Фиоре го гледаше втренчено.

— Сигурен ли си?

— Да. Защо?

— Я кажи на Майк — бавно изрече Фиоре.

 

 

Майкъл Морети погледна Ник Вито и му каза:

— Съвсем си се побъркал. Какво ще търси Дженифър Паркър със сенатора Уорнър?

— Убий ме, ако знам. Знам само, че си седяха на бара и пиеха.

— Само двамата ли?

— Да-а.

— Помислих си, че трябва го знаеш, Майк — каза Салваторе Фиоре. — Оня мухльо Уорнър ни е подгонил като луд. Откъде-накъде Дженифър ще си пие питието с него?

Точно това искаше да знае и Майкъл. Дженифър му беше разказала за Акапулко и конгреса и беше споменала имената на десетина души, с които се бе видяла там. Но не бе казала нито дума за Адам Уорнър. Майкъл се обърна към Тони Санто.

— Кой е ръководител на съюза на портиерите сега?

— Чарли Корели.

 

 

След пет минути Майкъл говореше по телефона с Чарлс Корели.

— … „Белмънт Тауърс“ — каза той. — Един мой приятел живееше там прели девет години. Трябва да поговоря с тогавашния портиер. — След малко добави: — Много съм ти благодарен, мой човек. Ще ти се отплатя. — И затвори телефона.

Ник Вито, Санто, Фиоре и Корели го наблюдаваха.

— Вие нямате ли си друга работа? Изчезвайте оттук. Четиримата мъже бързо се изнизаха от стаята. Майкъл си представи Дженифър и Адам Уорнър заедно. „Защо не спомена за него? А бащата на Джошуа, който уж бил загинал във Виетнам? Защо Дженифър не отваря и дума за него?“

Закрачи напред-назад из стаята.

 

 

След три часа Тони Санто въведе плах, лошо облечен мъж към шейсетте, който очевидно примираше от страх.

— Това е Уоли Каволски — представи го Тони.

Майкъл стана и се ръкува с него.

— Благодаря ти, че дойде, Уоли. Много мило от твоя страна. Седни. Ще пийнеш ли нещо?

— Не, не, благодаря, мистър Морети. Така се чувствам отлично. Много ви благодаря. — Оставаше само да се поклони.

— Отпусни се, Уоли. Само ще те питам нещо.

— На вашите услуги, мистър Морети. Всичко ще ви кажа.

— Още ли работиш в „Белмънт Тауърс“?

— Аз ли? Не, сър. Напуснах още преди три години. Тъщата имаше артрит и…

— Помниш ли наемателите? — Да, сър. Повечето от тях. Бяха…

— Спомняш ли си една жена на име Дженифър Паркър?

Лицето на Уолтър Каволски светна.

— О, разбира се. Жена и половина. Дори си спомням номера на апартамента й. Хиляда деветстотин двайсет и пети. Като годината на икономическата криза. Симпатяга беше.

— Често ли идваха хора при нея?

Уоли бавно се почеса по главата.

— Ами трудно ми е да кажа, мистър Морети. Виждах я само когато влизаше и излизаше.

— Имаше ли мъже, които да прекарват нощта в апартамента й?

— О, Не, сър — поклати глава Уолтър Каволски.

Значи всичко е било напразно. Майкъл почувства вълна на облекчение. Открай време си знаеше, че Дженифър никога няма…

— Приятелят й можеше да я хване.

Майкъл реши, че не е разбрал добре.

— Приятелят й ли?

— Да. Мъжът, с когото мис Паркър живееше.

Сякаш някой халоса Майкъл по корема. Той избухна. Сграбчи Уолтър Каволски за реверите и го вдигна.

— Ах, ти, дръвник! Нали те попитах дали… как се казваше той?

Дребният човечец го гледаше ужасен.

— Не зная, мистър Морети. Кълна се в Бога, не зная!

Майкъл го избута настрани. Грабна вестника от бюрото и го пъхна под носа на Уолтър Каволски. Каволски погледна снимката на Адам Уорнър и възбудено каза:

— Точно той е! Нейният приятел.

Майкъл почувства как светът около него рухва. През цялото време Дженифър го беше лъгала, беше му изневерявала с Адам Уорнър! Двамата го бяха разигравали като маймуна, бяха го правили на глупак. Тя му беше слагала рога.

Някаква първична страст към отмъщение се надигна в душата на Майкъл Морети и той си даде сметка, че ще убие и двамата.

Бележки

[1] Споходи го смъртта (сиц.). — Б.пр.