Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (39)

39

Всичко стана така постепенно, че отпърво бе почти неосезаемо. Започна се с Васко Гамбути, малко след това Майкъл помоли Дженифър да се заеме с друго дело, после с трето и четвърто.

Просто й се обаждаше и казваше:

— Помогни ми, скъпа. Едно от момчетата е загазило.

И Дженифър се сещаше за отец Райън и думите му: „Един мой приятел има малък проблем.“ Пък и не беше ли все едно! Щатите бяха обхванати от синдрома на Кръстника. Дженифър си казваше, че сега върши същото, което е правила цял живот. Но истината беше, че разлика имаше, и то огромна.

Тя беше в центъра на една от най-мощните престъпни организации в света.

 

 

Майкъл я покани в къщата в Ню Джърси и там тя се запозна с Антонио Гранели и някои други членове на клана.

Около голямата маса в старовремската кухня седяха Ник Вито, Артър Ското, по прякор Арти Дебелия, Салваторе Фиоре и Джоузеф Колела.

Когато Дженифър и Майкъл се появиха на вратата, Ник Вито каза:

— … като оня път, когато направих удара в Атланта. Беше се отворила една голяма работа със залаганията на конните надбягвания. Оня мухльо идва и иска да ме мине, и той решил да участва в далаверата.

— Познаваше ли го? — попита Арти Дебелия.

— Какво толкова има да го познавам? Опита се да ме натопи.

— Да натопи теб?

— Да, бе. Не беше наред.

— Ти какво направи?

— Спипахме го с Еди Фратели в едно ъгълче на двора и го изгорихме. Какво толкова, и без това не го биваше за нищо.

— А какво стана с Еди Дребосъка?

— Излежава малка присъда в Луисбърг.

— Ами с неговата мацка? Нямаше грешка.

— Ох, да ми падне!

— Още е хлътнала по Еди. Господ знае защо.

— Еди ми харесваше. Беше готин.

— Стана голямо лайно. А, понеже отворихте дума, какво правят ония сладурчета…

Професионални разговори.

Майкъл се усмихна на изумлението на Дженифър и каза:

— Хайде, ще те представя на татко.

 

 

Дженифър се стъписа от вида на Антонио Гранели. Той седеше в инвалидна количка, приличаше на скелет и беше трудно човек да си представи какъв е бил навремето.

В стаята влезе привлекателна пълничка брюнетка и Майкъл я представи:

— Това е Роза, жена ми.

Дженифър се бе страхувала от този момент. Случваше се нощем, след като Майкъл си тръгнеше, тя задоволена във всяко отношение като жена — да изпитва почти непреодолими угризения. „Не искам да наранявам друга жена. Аз я ограбвам. Трябва да сложа край на това! На всяка цена!“ И всеки път загубваше битката.

Роза я погледна с разбиране. „Тя знае“, веднага си помисли Дженифър.

След няколко мига неловко мълчание Роза поде:

— Приятно ми е да се запознаем, мисис Паркър. Майкъл ми каза, че сте изключително умна.

— За жена не е много хубаво да е умна — изръмжа Антонио Гранели. — Това по̀ приляга на един мъж.

Майкъл отвърна безизразно:

— Възприемам мисис Паркър като мъж, татко.

 

 

Вечеряха в обширната старомодна трапезария.

— Вие ще седнете до мен — Антонио Гранели изкомандва Дженифър.

Майкъл се настани до Роза. Томас Колфакс, семейният consigliere, седеше срещу Дженифър и тя почувства враждебността му.

Вечерята беше превъзходна. Поднесоха им огромно предястие, а след него спагети. Имаше салата с нахуд, пълнени гъби, печено телешко и пиле, италиански специалитети. Носеха им все нови и нови гозби.

В къщата не се виждаше прислуга. Роза непрекъснато скачаше от масата и я раздигаше, за да донесе нови ястия от кухнята.

— Моята Роза е голяма готвачка — каза на Дженифър Антонио Гранели. — Кажи-речи, не отстъпва на майка си. Нали, Майк?

— Да — учтиво отговори Майкъл.

— Неговата Роза е прекрасна съпруга — продължи Антонио Гранели и Дженифър се запита дали това е случайна забележка или предупреждение.

— Не си си изяла телешкото — каза Майкъл.

— Никога през живота си не съм яла толкова много — възпротиви се Дженифър.

А това още не беше краят.

Последваха пресни плодове в голяма фруктиера, плато със сирене, сладолед с течен шоколад.

Дженифър се чудеше как Майкъл се поддържа във форма.

Разговорите бяха приятни и непринудени, каквито се водеха в хиляди италиански домове, и Дженифър просто не можеше да повярва, че семейството е по-различно от другите.

Но всичко изглеждаше така само докато Антонио Гранели не попита:

— Знаете ли нещо за Unione Siciliana^[1]?

— Не — отвърна Дженифър.

— Сега ще ви разкажа за него.

— Тате, тя се казва Дженифър.

— Това не е италианско име, Майк. Трудно ми е да го запомня. Аз ще ви наричам госпожо. Става ли?

— Разбира се — отвърна Дженифър.

— Unione Siciliana е създаден в Сицилия, за да закриля бедните от неправдите. Виждате ли, хората на властта ограбвали сиромасите. Те си нямали нищо — нито пари, нито работа, нито справедливост. И така бил създаден Unione. Когато се извършела несправедливост, хората отивали при членовете на тайното братство и те отмъщавали. Много скоро Синдикатът станал по-силен от закона, защото бил законът на народа. Ние вярваме в писаното в Библията, госпожо. — Той погледна Дженифър право в очите. — Ако някой ни предаде, търсим отмъщение.

Предупреждението беше недвусмислено.

 

 

Открай време Дженифър предусещаше, че хване ли се да работи за организацията, ще направи сериозна стъпка, но като повечето външни хора всъщност нямаше реална представа какво точно представлява тя. Мафията обикновено биваше описвана като шайка негодници, които определяха кой да бъде убит и брояха парите, получени от заложните къщи и от публичните домове. Но това беше само част от картината. От срещите, на които присъстваше, Дженифър научи останалото: че мафиозите са предприемачи, които действат с нечуван размах. Притежаваха хотели и банки, ресторанти и казина, застрахователни компании и фабрики, строителни бюра и болници. Контролираха профсъюзите и корабостроенето. Участваха в бизнеса с грамофонни плочи и продаваха покер автомати. Бяха собственици на погребални фирми, пекарни и фирми за строителни материали. Годишният им доход възлизаше на милиарди долари. Как се бяха сдобили с всичко това, не беше работа на Дженифър. Нейната задача беше да защитава обвинените в закононарушение.

 

 

Робърт Ди Силва подведе под отговорност трима от хората на Майкъл Морети — бяха подлели вода на фирма за закуски; бяха обвинени в нелоялна конкуренция и щяха да бъдат съдени по седем члена от наказателния кодекс. Само една от собствениците на сергиите за закуски бе готова да свидетелства срещу тях.

— Тя ще ни унищожи — каза Майкъл на Дженифър. — Трябва, да я озаптим.

— Нали притежаваш акции в едно списание? — попита Дженифър.

— Да, но какво общо има това със сергиите?

— Ще видиш.

Без много шум Дженифър уреди списанието да откупи от свидетелката срещу голяма сума правото да публикува данните. Жената прие. В съда Дженифър го използва да оспори подбудите на жената да даде показания и обвинението беше оттеглено.

 

 

Взаимоотношенията й със съдружниците се бяха променили. Когато кантората се нагърби с доста от делата срещу мафията, Кен Бейли дойде в кабинета на Дженифър и каза:

— Какво става тук? Докога ще защитаваш в съда тези негодници? Те ще ни съсипят.

— Не се тревожи, Кен. Ще си платят.

— Нима си толкова наивна, Дженифър! Не те, а ти ще си платиш. Ще те оплетат в мръсните си истории.

Тъй като много добре знаеше, че Кен е прав, тя му викна ядосано:

— Стига сме приказвали за това.

Той я погледна.

— Добре. Ти си шефът.

 

 

Правистите живеят в затворено общество и новините се разпространяват бързо в него. Когато слухът, че Дженифър Паркър се захваща да брани в съда членове на престъпната организация, нейни приятели започнаха да идват и да й повтарят онова, което и бяха казвали съдията Уолдман и Кен Бейли.

— Ако се хванеш с тези отрепки, и ти ще се опозориш.

— Всеки има право на адвокат в съда — неизменно отговаряше тя.

Беше благодарна за предупрежденията, но те като че не се отнасяха за нея. Тя не беше част от организацията, просто защитаваше в съда нейните членове. Беше адвокат като баща си и никога нямаше да стори нещо, от което той да се срамува. Джунглата съществуваше, но тя все още беше извън нея.

 

 

Веднъж дойде отец Райън. Този път не за да иска помощ за свой приятел.

— Загрижен съм за теб, Дженифър. Подочух, че си се заела да защитаваш… хм… неблагочестиви хора.

— А кои са благочестиви? Ти съдиш ли хората, които идват при теб за помощ? Отпращаш ли ги само, защото са съгрешили?

— Разбира се, че не — поклати глава отец Райън. — Но е едно, когато някой сбърка, и съвсем друго, когато престъплението е организирано. Щом помагаш на тези хора, значи оправдаваш стореното от тях. Ставаш като тях.

— Не. Аз съм адвокатка, отче. Помагам на хора, изпаднали в беда.

 

 

Опозна Майкъл Морети като никой друг дотогава. Пред нея той показваше чувства, които не бе показвал пред никой. Дълбоко в душата си беше един самотник и Дженифър бе първият човек, надникнал зад бронята му.

Чувстваше, че Майкъл има нужда от нея. Никога не го бе изпитвала с Адам. А и Майкъл я беше принудил да си признае, че и тя не може без него. Беше събудил у нея чувства, които тя държеше скрити — диви първични страсти, които се страхуваше да отприщи. С Майкъл нямаше никакви задръжки. Когато бяха заедно в леглото, не съществуваха никакви ограничения. Само удоволствие, каквото Дженифър не бе и сънувала.

Майкъл сподели с нея, че не обича Роза, ала тя повече от очевидно го боготвореше. Винаги беше на негово разположение. Трепереше му като на малко дете.

Дженифър се запозна и с други съпруги на хора от мафията и животът им й се стори чудесен. Мъжете им ходеха по ресторанти и барове, на конни надбягвания с любовниците си, а те си стояха вкъщи и ги чакаха.

Съпругата на един мафиоз разполагаше с големи средства, но трябваше да внимава как ги харчи, за да не привлече вниманието на данъчните служби.

В мафията съществуваше строга йерархия, обхващаща всички от най-дребния soldato до capo di tutti capi^[2], и съпругата никога не притежаваше по-хубаво палто или по-скъпа кола от тази на жената на шефа на мъжа си.

Съпругите даваха вечери за съдружниците на своите мъже, но внимаваха да не бъдат по-разточителни, отколкото им позволяваше положението в тази йерархия.

На празненства като сватби и кръщенета, където се носеха подаръци, съпругата нямаше право да харчи повече пари за подаръка от жената на боса на мъжа си.

Протоколът се спазваше строго, както в „Ю Ес Стийл“ или някоя друга голяма промишлена корпорация.

Мафията беше невероятна машина за пари, но Дженифър бързо осъзна, че в нея има още един елемент, и то по-важен: властта.

— Организацията е по-голяма от правителствата на повечето държави в света — обясни й Майкъл. — Печелим повече от петте най-мощни американски фирми, взети заедно.

— Има известна разлика — изтъкна Дженифър. — Те се съобразяват със закона.

— Друг път се съобразяват — изсмя се Майкъл. — Десетки от най-големите компании в страната са били уличавани, че нарушават един или друг закон. Не си създавай излишни митове, Дженифър. Средният американец не може да назове имената на двама астронавти, но начаса ще ти каже имената на Ал Капоне и Лъки Лучано.

Тя си даваше сметка, че Адам и Майкъл са предани на някаква кауза. Само дето бяха предпочели различни житейски пътища.

Опреше ли до работата, Майкъл беше лишен от всякакво съчувствие. В това му беше силата. Когато взимаше решения, той се съобразяваше единствено с интересите на организацията.

Преди бе живял с една-едничка мисъл — да осъществи амбициите си. За него жените не бяха съществували. Нито Роза, нито момичетата, с които бе ходил, значеха нещо в живота му.

Дженифър беше друго. Той се нуждаеше от нея както от никоя друга жена. Не беше срещал никоя като нея. Тя му действаше сексуално, но и други го бяха възбуждали. Дженифър беше по-различна, защото бе умна и независима. Роза му се подчиняваше, други жени се страхуваха от него, а Дженифър го предизвикваше. Беше му равна. Той можеше да разговаря с нея, да спори. Тя не бе просто умна. Беше мъдра.

Майкъл знаеше, че никога няма да й позволи да го напусне.

 

 

От време на време Дженифър пътуваше служебно с Майкъл, но гледаше да го прави колкото се може по-рядко, да бъде по-дълго с Джошуа. Той беше на шест години и растеше невероятно бързо. Дженифър го беше записала в частно училище наблизо и това много му харесваше.

Караше велосипед на две колела, имаше цяла купчина колички и разговаряше като възрастен с майка си и мисис Маки.

Дженифър държеше синът й да стане силен и независим, затова се опитваше да се държи с него спокойно — показваше му колко много го обича и че винаги ще бъде при нужда до него, ала същевременно му втълпяваше да е самостоятелен.

Научи го да обича хубавите книги и музиката. Водеше го на театър, но избягваше многолюдните премиери, на които можеше да срещне познати и те да й задават неудобни въпроси. В края на седмицата си организираха с Джошуа филмови празненства. В събота следобед гледаха филм, вечеряха в ресторант и после пак гледаха филм. В неделя ходеха да карат колело или лодка. Дженифър даваше на сина си цялата обич, на която бе способна, но и внимаваше да не го глези. С Джошуа изграждаше стратегията си по-предпазливо, отколкото при съдебните си дела, и се стараеше да не се поддава на пагубните настроения, обземащи самотните майки.

Не жалеше времето, което прекарваше с Джошуа: той беше много забавен. Играеха си на развален телефон, задаваха си гатанки и Дженифър беше очарована колко пъргав е умът на сина й. Той беше първенецът на класа, в спорта биеше всички, но не приемаше всичко това на сериозно. Притежаваше изключително чувство за хумор.

През ваканциите пътуваха. През зимната ваканция Дженифър си взе отпуск и отиде с Джошуа да карат ски в планините Поконос. През лятото отиде по работа в Лондон и го взе със себе си: останаха там половин месец и разглеждаха околностите на града. Джошуа се влюби в Англия.

— Защо не ме запишеш да уча там? — попита той.

Остра болка прониза Дженифър. Не след дълго синът й щеше да замине да учи другаде, да търси късмета си, да се ожени и да има свое семейство и дом. Но нали тъкмо за това си бе мечтала? Когато Джошуа беше готов да предприеме тази стъпка, тя на драго сърце щеше да го пусне, и все пак вече съзнаваше, че ще й бъде много трудно.

Джошуа я гледаше и чакаше отговор.

— Хайде, мамо! — настоя той. — Може би в Оксфорд?

— Разбира се. С радост ще те вземат — каза тя и го притисна към себе си.

 

 

Една неделя сутрин, когато мисис Маки беше в почивка, се наложи Дженифър да отиде в Манхатън, за да вземе една преписка. Джошуа беше на гости на свои приятели. Веднага щом се върна, Дженифър се зае да приготвя вечерята. Отвори хладилника и се вцепени. Вътре, между две шишета мляко, имаше бележка. Точно както й ги оставяше навремето Адам. Тя гледаше листчето като омагьосана и не смееше да го докосне. Бавно посегна към него и го отвори. На него пишеше: „Изненада! Имаш ли нещо против Алън да вечеря с нас?“

Мина половин час, докато пулсът й се нормализира.

 

 

Понякога Джошуа я питаше за баща си.

— Той беше убит във Виетнамската война, Джошуа. Беше изключително смел.

— Нямаме ли негова снимка?

— Не, миличък. Тъкмо се бяхме оженили и той загина.

Беше й отвратително да лъже, но нямаше друг избор.

Майкъл Морети я попита само веднъж кой е бащата на Джошуа.

— Не ме интересува какво се е случило, преди да ми принадлежиш… Просто съм любопитен.

Дженифър си помисли за влиянието, което Майкъл щеше да има върху сенатора Адам Уорнър, ако научеше истината.

— Загина във Виетнам. Все едно как се казва.