Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (32)

32

Следващите няколко месеца всички говореха за сенатор Адам Уорнър. Още от самото начало той се бе наложил в Сената с произхода, способностите и чара си. Извоюва си място в редица ключови комисии и представи проект за важен трудов закон, който бе приет бързо и лесно. Имаше влиятелни приятели в Конгреса. Мнозина познаваха и уважаваха баща му. Всички бяха единодушни, че много скоро Адам ще се кандидатира за президент. Дженифър се гордееше с него, но й беше и мъчно.

Клиенти, съдружници и приятели непрекъснато я канеха на вечеря, театър, благотворителни сбирки, но тя отказваше почти на всички. От време на време прекарваше вечерта с Кен. Неговата компания й доставяше огромно удоволствие. Той беше забавен, шегуваше се дори със себе си, но Дженифър знаеше, че под маската на непринуденост се крие чувствителен човек, който се измъчва. Понякога през уикенда той идваше на обяд или вечеря и с часове играеше с Джошуа. Харесваха се.

Веднъж сложиха детето да спи и отидоха да вечерят в кухнята. През цялото време Кен я гледаше втренчено, накрая тя попита:

— Нещо не е наред ли?

— Господи, да — простена Кен. — Извинявай. Ама че бъркотия.

Повече не продума.

 

 

Адам не се беше опитвал да се свърже с нея от близо девет месеца, но тя продължаваше да чете жадно всяка статия за него във вестници и списания и да гледа телевизия, ако го даваха. Непрекъснато мислеше за него. А как иначе?

Синът й непрекъснато й напомняше за съществуването му. Беше вече на две години и направо бе одрал кожата на баща си. Имаше неговите сериозни сини очи и абсолютно същите маниери. Беше мъничко сладко копие, нежно и любящо, час по час и задаваше въпроси.

За нейна изненада, когато за пръв път го изведе с колата, веднага каза: „Бу-бу.“

Вече говореше с изречения и казваше „благодаря“ и „моля“. Веднъж, когато Дженифър се мъчеше да го нахрани във високото столче, той нетърпеливо й рече:

— Мамо, иди да си играеш с играчките.

Кея му беше донесъл боички и той старателно се залови да оцветява стените в хола.

Когато мисис Маки понечи да го напляска, Дженифър я спря.

— Недейте, ще се измие. Така Джошуа изразява чувствата си.

— И аз смятах само да изразя чувствата си — намуси се мисис Маки. — Ще го разглезите.

Но Джошуа не беше разглезен. Беше палав и искаше да е в центъра на вниманието, но това беше нормално за двегодишно дете. Страхуваше се от прахосмукачката, дивите животни, влаковете и тъмнината.

Беше роден атлет. Веднъж, докато го гледаше да играе с приятел чета, Дженифър се обърна към бавачката:

— Въпреки че съм му майка, мога да го оценявам обективно, мисис Маки. Мисля, че е същинско чудо.

 

 

Дженифър отказваше делата, които щяха да я принудят да напусне града и да бъде далеч от Джошуа. Но една сутрин спешно и се обади Питър Фентън, неин клиент, собственик на голямо промишлено предприятие.

— Ще купувам нова фабрика в Лас Вегас, затова те моля да вземеш самолета и да се срещнеш с юрисконсултите на другата фирма.

— Ще изпратя Дан Мартин — предложи Дженифър. — Знаеш, че не обичам да напускам града, Питър.

— Но ти ще уредиш всичко за двайсет и четири часа. Ще те закарам със самолета на компанията, утре ще се върнем.

— Добре — склони след кратко колебание Дженифър. Беше ходила в Лае Вегас и градът не й бе харесал. Беше невъзможно да го обичаш или мразиш. Просто трябваше да го приемеш като явление, като чужда цивилизация със свой език, закони и морал. Друг като него нямаше в цял свят. Огромни неонови светлини озаряваха нощта и рекламираха величието на приказните палати, построени единствено да празнят портфейлите на туристите, които прииждаха на пълчища и дори чакаха на опашка, за да им задигнат грижливо трупаните спестявания.

Дженифър остави на мисис Маки дълъг подробен списък с наставления как да се грижи за Джошуа.

— Колко време ще отсъствате, мисис Паркър? — попита я бавачката.

— Утре се връщам.

— Божичко, майки!

 

 

Рано на другата сутрин Питър Фентън качи Дженифър на малкия реактивен самолет „Лиър“ и я откара в Лас Вегас. Следобеда и вечерта тя се запозна с условията по договора. Когато приключи, Питър Фентън я покани на вечеря.

— Благодаря ти, Питър, но предпочитам да остана в стаята и да си легна рано. Утре сутрин се връщам в Ню Йорк.

Беше се обаждала три пъти на мисис Маки и всеки път бавачката я уверяваше, че Джошуа се чувства отлично. Изяждал си всичко, нямал температура и изобщо бил много добре.

— Не му ли липсвам? — попита Дженифър.

— Не е споменавал — въздъхна мисис Маки.

Дженифър знаеше, че бавачката я смята за откачена, но не я интересуваше.

— Кажете му, че утре ще си бъда у дома.

— Ще му предам, мисис Паркър.

Смяташе да вечеря спокойно в апартамента, но кой знае защо, той изведнъж и се видя потискащ, стените като че я бяха похлупили. Не можеше да си наложи да не мисли за Адам.

„Как е могъл да се люби с Мери-Бет и тя да забременее, когато…“

В такива случаи Дженифър винаги си втълпяваше, че нейният Адам е в командировка и скоро ще се върне. Но този път номерът не мина. Отново и отново тя си представяше Мери-Бет в дантелено неглиже и Адам…

Трябваше да излезе, да отиде някъде, където има шумни тълпи. „Защо“, помисли си тя. Бързо си взе душ, облече се и слезе долу.

В главния салон имаше шоу с Марти Алън в главната роля. Пред входа чакаше дълга опашка и Дженифър съжали, че не е помолила Питър Фентън да й запази място.

Тя отиде при салонния управител, който стоеше най-отпред, и го попита:

— Колко се чака за маса?

— Колко души сте?

— Сама съм.

— Извинете, мис, но…

Някой зад нея каза:

— В моето сепаре, Ейб.

Салонният управител се ухили и отвърна:

— Готово, мистър Морети. Насам, ако обичате! Дженифър се обърна и погледът й срещна загадъчните черни очи на Майкъл Морети.

— Не, благодаря — каза тя. — Страхувам се, че…

— Все пак трябва да се нахраните.

Майкъл Морети я хвана под ръка, и тя, без да иска, тръгна редом с него, по петите на салонния управител към шведската маса в центъра на салона. За нищо на света не искаше да вечеря с Майкъл Морети, но не знаеше как да се измъкне от положението, без да предизвика скандал. Горчиво съжали, че не е приела поканата на Питър Фентън.

Бяха настанени в сепаре, което гледаше към сцената, салонният управител се оттегли с думите:

— Приятна вечеря!

Дженифър усещаше, че Майкъл Морети се е вторачил в нея, и се чувстваше неудобно. Той не продумваше. Беше човек на мълчанието, не се доверяваше на думите, смяташе ги по-скоро за клопка, отколкото за средство за общуване. Имаше нещо омагьосващо в мълчанието му. Майкъл Морети го използваше, както другите използваха думите.

Най-после проговори и завари Дженифър неподготвена.

— Мразя кучетата — каза й. — Те умират.

И с тези думи сякаш разкриваше частица от себе си, нещо съкровено. Дженифър не знаеше какво да отговори.

Донесоха им напитките, те отпиха без да продумат и Дженифър се вслушваше в разговора, който всъщност водеха.

Мислеше си за думите му: „Мразя кучетата. Те умират.“ Запита се как ли е живял преди Майкъл Морети. Усети, че го разучава. Беше привлекателен по един опасен, възбуждащ начин. В него се криеше някакво насилие, готово да избие всеки миг.

Дженифър не можеше да го обясни, но с този мъж се чувстваше жена. Може би заради черните му като абанос очи, които я гледаха, сетне се извърнаха, сякаш Майкъл се страхуваше да не се е издал. Отдавна не се беше усещала жена. От деня, в който загуби Адам. „Нужен е истински мъж, за да накара една жена да се чувства жена — помисли си Дженифър, — да я накара да се чувства красива и желана.“

Беше доволна, че той не може да прочете мислите й.

Различни хора се приближаваха до тяхното сепаре да поздравят Майкъл Морети: президенти на фирми, актьори, един съдия, един сенатор. Властта изказваше своята почит към другата власт. Дженифър започна да усеща какво влияние има той.

— Ще поръчам и за двама ни — каза Майкъл Морети. — Тук готвят за осемстотин души. Като в самолет.

Той направи знак и салонният управител веднага дойде:

— Да, мистър Морети. Какво ще обичате тази вечер, сър?

— Ще вземем „Шатобриан“ алангле.

— Записах, мистър Морети.

— Картофено суфле и салата от цикория.

— Да, мистър Морети.

— Десерта ще поръчаме по-късно.

Изпратиха бутилка шампанско на масата, подарък от управата.

Дженифър почувства, че въпреки волята си се отпуска и й е приятно. Много отдавна не бе прекарвала вечерта с привлекателен мъж. И веднага си каза: „Как мога да наричам Майкъл Морети привлекателен. Та той е убиец, аморално животно, лишено от всякакви чувства!“

Познаваше и бе защитавала мъже, извършили ужасни престъпления, но чувстваше, че никой от тях не е опасен като този мъж. Той се беше издигнал до ръководния пост в Синдиката, а за това се искаше много повече от женитбата с дъщерята на Антонио Гранели.

— Обаждах ви се веднъж-два пъти, докато ви нямаше — поде Майкъл. По думите на Кен Бейли бе звънил, кажи-речи, всеки ден. — Къде бяхте? — Той се помъчи въпросът да прозвучи непринудено.

— Нямаше ме.

Последва дълго мълчание.

— Спомняте ли си предложението, което ви направих? Дженифър отпи от шампанското.

— Моля ви, не започвайте отново.

— Можете да получите всичко, което…

— Вече ви казах, не ме интересува. Няма предложение, на което да не може да се откаже. Това го има само в романите, мистър Морети. Аз отказвам.

 

 

Майкъл Морети се сети за сцената, разиграла се в дома на тъст му преди няколко седмици. Имаше сбирка на клана и нещата не се бяха развили добре. Томас Колфакс се бе противопоставил на всички предложения на Майкъл.

Когато Колфакс си отиде, Майкъл каза на тъст си:

— От ден на ден все повече заприличва на бабичка. Май е време да го пуснем да пасе, татко.

— Томи е добър човек. През всички тези години ни е спестил много неприятности.

— Това е история. Вече не става за нищо.

— Кой ще наемеш на негово място?

— Дженифър Паркър.

Антонио Гранели поклати глава.

— Нали ти казах, Майкъл. Не е хубаво жена да е в течение на нашия бизнес.

— Тя не е каква да е жена. Тя е най-добрата адвокатка.

— Ще видим — беше отговорил Антонио Гранели. — Ще видим.

 

 

Майкъл Морети беше от хората, свикнали да постигат каквото искат; колкото повече Дженифър му се противопоставяше, толкова по-решен ставаше той, че трябва да я има. Сега, докато седеше до нея, я погледна и си каза: „Един ден ще ми принадлежиш, бейби — във всяко отношение.“

— За какво мислите?

Майкъл Морети и се усмихна бавно и непринудено и тя веднага съжали за въпроса си. Беше време да си тръгва.

— Благодаря ви за прекрасната вечер, мистър Морети. Трябва да ставам рано, затова…

В същия момент загасиха светлините и оркестърът засвири увертюрата.

— Не може да си тръгнете точно сега. Шоуто започва. Марти Алън ще ви хареса.

 

 

Беше от пищните представления, които можеше да си позволи само Лас Вегас. На Дженифър й допадна много. Тя реши да си тръгне веднага след него, но когато то свърши, Майкъл Морети я покани на танц и Дженифър сметна, че ще е невъзпитано, ако откаже. И освен това трябваше да признае, че се забавлява. Майкъл Морети танцуваше добре и тя усети, че се отпуска в обятията му. Веднъж една друга двойка се сблъска с тях, Майкъл се долепи до Дженифър и тя почувства, че е възбуден, но той незабавно се отдръпна, а после внимаваше да я държи на разстояние от себе си.

Сетне отидоха в казиното, огромна открита постройка, озарена с хиляди светлини и изпълнена с гълчава, претъпкана с комарджии, които играеха на различни хазартни игри толкова разпалено, като че ли от това зависеше животът им. Майкъл заведе Дженифър на маса, където се играеше със зарове, и й подаде шепа чипове.

— За късмет — каза той.

Шефът на салона и крупиетата се отнасяха почтително с него, наричаха го мистър М., даваха му големи купчинки чипове на стойност от по сто долара и в замяна приемаха маркерите му вместо пари в брой. Майкъл залагаше високи суми и губеше много, но изглежда, изобщо не се тревожеше. С неговите чипове Дженифър спечели триста долара, които настоя да му даде. Нямаше намерение да му става длъжница.

Доста жени идваха да го поздравят. Всички бяха млади и привлекателни. Майкъл се държеше любезно с тях, но беше очевидно, че го интересува само Дженифър. Тя се почувства поласкана.

В началото на вечерта бе изморена и потисната, но Майкъл Морети притежаваше жизненост, която като че бе заразителна, наелектризираше въздуха, обгръщаше Дженифър.

Заведе я в малък бар, където свиреше джаз група, след това нахълтаха във фоайето на друг хотел да чуят някакъв нов състав. Където и да отидеха, хората се отнасяха с Майкъл като с царска особа. Всеки се мъчеше да привлече вниманието му, да го докосне, да покаже, че е там.

През цялото време Майкъл не каза нищо, с което да я обиди. Но въпреки това Дженифър чувстваше, че от него се излъчва изключителна сексуална сила, която я обливаше на вълни. Тялото и сякаш бе наранено, осквернено. Никога дотогава не бе изпитвала подобно усещане. Беше и тревожно, и вълнуващо. Никога не се бе сблъсквала с необуздана животинска жизненост като неговата.

Беше четири часът сутринта, когато Майкъл най-после я изпрати до апартамента. Щом стигнаха вратата, я хвана за ръката и каза:

— Лека нощ! Искам само да знаете, че това беше най-великата нощ в живота ми.

Думите му я изплашиха.